Патрик Нес
Не пускай ножа (19)

19
Вторият избор на ножа

— Назад! Назад! Назад! — веднага започва да лае Манчи.

Светлината на луните се отразява в острието на мачетето в ръката на Матю Лайл.

Аз посягам зад гърба си. Скрих канията под ризата, докато бях в хамбара днес, но ножът е тук, о, да, тук. Изваждам го и го държа протегнат настрани.

— Дъртата я няма да те защити тоя път, а? — казва Матю и размахва мачетето напред-назад, сякаш иска да нареже въздуха на хапки. — Не можеш да се скриеш зад полата й от онова, което си сторил.

— Нищо не съм сторил — казвам и правя крачка назад, като се мъча да не показвам в Шума си образа на задната врата, за която мисля през цялото време.

— Няма значение — отвръща Матю, който върви напред, докато аз отстъпвам. — В този град има закон.

— Нямам свада с теб — казвам.

— Но аз имам свада с теб, момче — казва той, Шумът му започва да отстъпва също, сякаш се засилва, в него има гняв, разбира се, но и някаква странна скръб, яростна болка, която можеш да усетиш на вкус. Много, много е изнервен, силно разтревожен, ако искате, но се опитва да го прикрие.

Отстъпвам още по-назад в тъмното.

— Знаеш ли, аз не съм лош човек — казва той внезапно, гласът му е объркан, но не спира да размахва мачетето. — Имам съпруга. Имам дъщеря.

— Сигурен съм, че те няма да искат да нараниш невинно момче…

— Тихо! — крясва той и аз го чувам как преглъща.

Матю Лайл не е сигурен. Не е сигурен в това, което се кани да стори.

Какво става тука, мътните го взели?

— Не знам защо си толкова ядосан — казвам, — но съжалявам. Съжалявам, каквото и да се е случило…

— Онова, което искам да знаеш, преди да си платиш — прекъсва ме той, сякаш се насилва да не слуша думите ми, — онова, което трябва да знаеш, момче, е, че името на моята майка беше Джесика.

Спирам да отстъпвам.

— Моля?

— Името на майка ми — изръмжава той повторно, — беше Джесика.

Тая ситуация става вече напълно безсмислена.

— Какво? — казвам. — Не знам за какво…

— Слушай, момче! — изкрещява той. — Просто слушай.

И Шумът му се отваря широко.

И аз виждам…

И аз виждам…

И аз виждам…

Виждам какво ми показва.

— Това е лъжа — прошепвам. Това е една проклета лъжа.

Репликата се оказва изцяло погрешна.

С див крясък Матю се хвърля напред към мен.

— Бягай! — викам на Манчи, обръщам се и хуквам към задната врата (я млъквайте, наистина ли си мислите, че един нож може да се мери с мачете?), чувам, че Матю продължава да крещи, Шумът му ме следва като взрив, посягам към задната врата и я отварям, но тогава се сещам.

Манчи не е с мен.

Обръщам се. Когато съм казал «Бягай!», Манчи е хукнал точно в обратната посока и е скочил с цялата си не особено впечатляваща злоба право върху Матю.

— Манчи! — виквам с всички сили.

Много е тъмно и чувам само сумтене и лай, и удари и после Матю изохква от болка и аз разбирам, че Манчи го е ухапал.

Доброто куче, мисля, проклетото добро куче.

Не мога да го оставя, нали се сещате?

Втурвам се обратно в мрака, виждам как Матю подскача, а фигурката на Манчи танцува между краката му, избягва острието на мачетето и се къса от лай.

— Тод! Тод! Тод! — лае той.

На пет крачки от тях съм, когато Матю стисва дръжката с две ръце, силно замахва право надолу и забива върха на мачетето дълбоко в дъските на пода. Чувам писъка на Манчи, в него няма думи, само болка и той отхвърча в близкия ъгъл.

Изкрещявам и блъсвам Матю право в гърдите. Двамата падаме на пода в едно кълбо от колена и лакти. Боли, но общо взето падам върху Матю, така че няма проблем.

Разделяме се и аз го чувам как изкрещява от болка. Скачам на крака, стискам ножа, стоя на няколко метра от него, вече съм далеч от задната врата, а той е препречил пътя ми към предния вход. Чувам как Манчи скимти в мрака.

Също така чувам как Шумът откъм залата за събрания изведнъж се надига рязко, но в момента нямам време да мисля за това.

— Не ме е страх да те убия — казвам, макар че много ме е страх, но се надявам Шумът и на двама ни да е прекалено възбуден и объркан и Матю да не разбере това.

— Май и ти нещо не ме разбираш както трябва — казва мъжът и дръпва силно да освободи мачетето. То не излиза от дъските при първото дръпване, нито пък при второто. Възползвам се от това и се втурвам в тъмното да търся Манчи.

— Манчи! — изсъсквам и го търся отчаяно зад балите и зад кошниците с плодове. Чувам как Матю сумти и се мъчи да извади мачетето от пода, а хаосът и Шумът в града отвън се засилват все повече и повече.

— Тод? — чувам от най-дълбокия мрак.

Идва от една дупка зад балите, там има ниша в стената, скрита от едната им страна.

— Манчи? — казвам и пъхам глава в нишата.

После бързо се измъквам и хвърлям поглед зад гърба си.

С рязък замах Матю измъква острието от дъските.

— Тод? — казва Манчи, объркан и уплашен. — Тод?

Но Матю идва зад мен, стъпва бавно, сякаш вече няма закъде да бърза, Шумът му посяга напред, вълна, която не търпи възражения.

Нямам избор. Напъхвам се заднешком в нишата и вдигам ножа.

— Ще си отида — казвам високо. — Само ме остави да прибера кучето и ще си отида.

— Закъснял си — казва Матю и приближава ли, приближава.

— Не искаш да направиш това. Виждам го.

— Затваряй си устата.

— Моля те — казвам и размахвам ножа, — не искам да те наранявам.

— Изглеждам ли ти притеснен, момче?

По-близо, по-близо, стъпка по стъпка.

Отвън се чува изстрел, някъде в далечината. Всъщност, хората вече тичат и крещят, но никой от нас двамата в хамбара дори не поглежда през вратата.

Притискам се максимално навътре в нишата, но тя не е достатъчно широка за мен. Оглеждам се, за да видя къде е спасението.

Не виждам спасение.

Ножът трябва да го стори. Ще трябва да действа, нищо че насреща си има мачете.

— Тод? — чувам зад мен.

— Не се бой, Манчи — казвам. — Всичко ще се оправи.

Кой знае в какво всъщност вярва едно куче?

Матю вече е почти над нас.

Стисвам ножа.

Мъжът спира на метър от мен, толкова близо, че виждам как очите му лъскат в мрака.

— Джесика — казва той.

Вдига мачетето над главата си.

Аз се свивам, ножът ми е високо, вцепенявам се…

Но той спира…

Той спира…

И аз виждам момента…

И това е достатъчно…

Моля се въжето да не е като онова на моста, замахвам назад и нагоре с ножа, прерязвам (благодаря ти, благодаря ти) голямото въже, което държи балите слама. Малките въжета около него се накъсват от тежестта на балите, която пада върху тях, аз покривам глава с ръце и се притискам в стената, а балите започват да падат.

Чувам удари и удари, и «ох» от Матю, вдигам поглед и той е буквално погребан под сламата, ръката му е протегната настрани, мачетето е паднало от нея. Пристъпвам напред и изритвам острието надалеч, после се обръщам да потърся Манчи.

Той е на кълбо в най-тъмния ъгъл зад балите. Втурвам се натам.

— Тод? — казва Манчи, когато идвам до него. — Опашка, Тод?

— Манчи? — толкова е тъмно, че трябва да клекна ниско до него, за да видя раната. Опашката му е с пет сантиметра по-къса от преди, има кръв навсякъде, но, слава Богу, той продължава да се мъчи да размахва чуканчето.

— Ох, Тод?

— Всичко е наред, Манчи — казвам, а гласът и Шумът ми почти плачат от облекчение, че само опашката му я няма.

— Ще те оправим за нула време.

— Наред, Тод?

— Аз съм си наред, да — казвам и го галя. Той гризва ръката ми, но аз знам, че е неволно, защото много силно го боли. Той близва ухапаното, после пак ме гризва. — Ох, Тод — казва.

— Тод Хюит! — чувам вик пред входа на хамбара.

Франта.

— Тук съм! — викам в отговор и се изправям. — Всичко е наред. Матю откачи и…

Млъквам, защото Франша не ме слуша.

— Трябва да се скриеш, Тод, кутренце — казва тя бързо.

— Трябва…

Сега тя млъква, защото вижда Матю под балите.

— Какво е станало? — казва и започва да дърпа най-близката бала, отмахва я от лицето му и прикляка, за да види дали Матю диша.

Посочвам мачетето.

— Ами ето това стана.

Франша гледа острието, после вдига очи към мене и ме гледа дълго, лицето й казва нещо, което нито мога да разчета, нито дори да се опитам да разбера. Не знам дали Матю е жив или мъртъв и никога няма да узная.

— Нападнаха ни, кутренце — казва Франша и се изправя.

— Какво?

— Мъже — казва тя. — Мъже от Прентистаун. Потерята, пратена след вас. Нападнаха града.

Стомахът ми се свива на топка.

— О, не — казвам и после повтарям — о, не.

Франша продължава да ме гледа, а в главата й се върти кой знае какво.

— Не ни давайте на мъжете — казвам и пак започвам да отстъпвам. — Ще ни убият.

Франша се намръщва.

— За каква жена ме мислиш ти?

— Не знам каква си — отвръщам. — Там е цялата работа.

— Няма да те дам на мъжете. Няма. Нито тебе, нито Виола. Преди да ни прекъснат, на събранието решихме градът да защитава и двама ви от онова, което идва — после поглежда към Матю. — Макар че надали ще можем да изпълним решението.

— Къде е Виола?

— У дома — отвръща Франша, изведнъж обзета отново от трескав ентусиазъм. — Хайде. Трябва да те скрием.

— Чакай — завирам се обратно зад балите и намирам Манчи още в ъгъла, лежи и си ближе опашката. Той ме поглежда и излайва, просто късо излайване, което не е дума.

— Сега ще те вдигна — казвам, — опитай се да не ме хапеш много силно.

— Добре, Тод — скимти той и леко изквичава като се мъчи да маха с отрязаната опашка.

Посягам, пъхам ръце под коремчето му и го вдигам пред гърдите си. Той изджафква и силно ме ухапва по китката, после ближе ухапаното.

— Всичко е наред, приятелче — казвам и го държа колкото мога по-здраво.

Франша ни чака пред вратата на хамбара и двамата тръгваме след нея по главната улица.

Хора тичат във всички посоки. Виждам мъже и жени с пушки, които бързат към овощните градини, виждам мъже и жени, които отвеждат децата (ето ги, ето ги пак) в някои къщи и така нататък. В далечината чувам изстрели и викове.

— Къде е Хилди? — викам.

Франша не отвръща. Стигаме стъпалата пред входа на нейната къща.

— Къде е Хилди? — питам, докато се качваме.

— Тя отиде към битката — казва Франша, без да ме погледне и отваря вратата. — Онези първо са минали през фермата. Там си е бил у дома.

— О, не — казвам пак, звучи много глупаво, сякаш «о, не» изобщо означава нещо.

Виола изфучава надолу по стълбите, когато влизаме.

— Защо се забави толкова? — пита тя много високо, аз не разбирам на кого от двама ни говори. Ахва, когато вижда Манчи.

— Пластири — казвам. — От твоите, хубавите.

Тя кимва и хуква нагоре по стълбите.

— Вие двамата стойте тук — казва Франша. — Каквото и да чуете, не излизайте навън.

— Ние трябва да бягаме! — казвам, без изобщо да я разбирам какво ми говори. — Трябва да се махнем оттук!

— Не, Тод, кутрето ми — казва тя. — Ако Прентистаун ви иска, това е достатъчна причина за нас да не позволим да ви докопа.

— Но те имат пушки…

— Ние също имаме — отвръща Франша. — Няма прентистаунска потеря, която да може да завладее този град.

Виола пак слиза по стълбите и рови в раницата за пластирите.

— Франша… — казвам.

— Стойте тук — повтаря тя. — Ние ще ви защитим. И двама ви.

Поглежда мен и Виола, гледа напрегнато, сякаш да разбере дали сме съгласни да ни защитават, после се обръща и излиза през вратата, за да отиде да се бие за града или поне така ми се струва.

Оставаме загледани в затворената врата, после Манчи изскимтява отново и аз го слагам на пода. Виола вади пластирите и малкия скалпел.

— Не знам дали действат на кучета — казва.

— По-добре е от нищо — отвръщам.

Тя отрязва малка лентичка пластир, а аз държа главата на Манчи, за да не хапе ръката й, докато тя я залепва на опашката му. Той ръмжи и ми се извинява, ръмжи и пак ми се извинява, докато Виола най-после превързва цялата рана както трябва. Пускам го и той на секундата започва да ближе чуканчето.

— Спри — казвам.

— Щипе — отвръща Манчи.

— Глупаво куче — погалвам го аз. — Проклето глупаво куче.

Виола също го гали и се мъчи да му попречи да ближе пластира.

— Мислиш ли, че сме в безопасност тук? — пита тя тихо след една дълга мълчалива минута.

— Не знам.

В далечината се чуват още изстрели. Двамата скачаме на крака. Още мъже крещят. Още Шум.

— Откак започна всичко, не съм виждала и следа от Хилди — казва Виола.

— Знам.

Още мълчание, докато усилено галим Манчи. Още крясъци и хаос от овощните градини над града.

Чува се толкова отдалеч, сякаш изобщо не се случва, сякаш е илюзия.

— Франша ми каза, че можем да стигнем до Хейвън, ако следваме течението на реката — казва Виола.

Поглеждам я. Чудя се дали разбирам какво иска да ми каже.

Мисля, че разбирам.

— Искаш да бягаме — казвам.

— Те няма да се спрат — казва тя. — Ние сме опасност за хората край нас. Мислиш ли, че ще се спрат сега, когато са стигнали толкова далеч?

Не, не мисля, че ще се спрат. Не мисля. Не го казвам, но знам, че е права.

— Но Франша каза, че ще ни защитават — казвам.

— Вярваш ли го?

Нямам отговор на това. Сещам се за Матю Лайл.

— Не мисля, че сме в безопасност тук — натъртва Виола.

— Аз не мисля, че ще сме в безопасност където и да е — отвръщам. — Не и докато сме на тази планета.

— Трябва да се свържа с кораба си, Тод — казва тя, почти ме моли. — Там чакат съобщение от мен.

— Искаш отново да побегнем към неизвестността и да се опитаме да изпратим съобщението, така ли?

— Ти също го искаш — казва тя. — Виждам — после обръща поглед встрани. — Ако избягаме заедно…

При тези думи вдигам поглед към нея, мъча се да видя, мъча се да разбера, да разбера наистина.

Тя просто ме гледа в отговор.

Това е достатъчно.

— Да тръгваме — казвам.

Стягаме раниците бързо, без повече приказки. Аз мятам моята на гръб, тя мята своята, Манчи скача на крака, може да ходи, и тримата излизаме през задната врата. Излизаме, просто ей така. Така е по-безопасно за Фарбранч или пък по-безопасно за нас, кой знае, кой може да каже? Кой знае дали това е правилното решение? Трудно е да си тръгнем, особено след онова, което Хилди и Франша ни обещаха.

Но ние си тръгваме. Това е. Това е, което правим.

Защото поне решението си е наше. Предпочитам сам да решавам кое е добро за мен, вместо някой друг да ми казва, дори и ако този друг ми мисли доброто.

Навън вече е съвсем тъмно, въпреки че и двете луни греят ярко. Вниманието на града е насочено в точно обратната посока, така че никой нито забелязва, нито спира бягството ни. Малък мост пресича потока, който протича през града.

— Колко далеч е Хейвън? — питам шепнешком, докато тичаме по моста.

— Далечко е — прошепва Виола в отговор.

— Колко далечко?

Тя мълчи цяла секунда.

— Колко е далечко? — повтарям.

— Две седмици, ако ходим пеш — отвръща тя, без да ме поглежда.

— Две седмици?

— Къде иначе можем да отидем? — пита Виола.

Нямам отговор на този въпрос, така че просто продължаваме да вървим.

Пресичаме потока, а пътят започва да се изкачва нагоре.

Достигнали сме склона, който бележи края на долината. Решаваме да поемем по него, защото това е най-бързият начин да се измъкнем от града и да се върнем обратно в южна посока, докато стигнем отново реката и поемем по течението. Картата на Бен свършва с Фарбранч, така че от сега нататък реката е единственият ориентир, с който разполагаме.

Толкова много въпроси летят подире ни, докато бягаме от Фарбранч, все въпроси, чиито отговори няма да узнаем никога: как така Кметът и още шепа мъже са се отклонили толкова от първоначалната посока с единствената цел да нападнат един цял проклет град, при това сам-самички? Защо все още не са се отказали да ни преследват? Защо сме толкова важни за тях? И какво се е случило с Хилди?

И дали убих Матю Лайл?

И истина ли е онова, което той ми показа в Шума си?

Такава ли е действителната история на Прентистаун?

— Кое дали е действителната история? — пита Виола, докато бързаме нагоре по пътя.

— Няма значение — отвръщам. — И спри да ме подслушваш.

Стигаме до върха на хълма в най-далечния край на долината точно в момента, в който ни стряскат нови серии от изстрели в далечината. Спираме и се обръщаме назад.

И тогава виждаме.

Леле Боже, какво виждаме само.

— Господи — отронва Виола.

Под светлината на двете луни цялата долина някак си грее, лунните лъчи заливат къщите на Фарбранч и далечните хълмове с овощните градини.

Виждаме как мъжете и жените на Фарбранч бягат назад, бягат обратно надолу по хълмовете.

Отстъпват.

А от върха на хълмовете настъпват пет, десет, петнайсет мъже на коне.

Следват ги редици и редици други мъже, редици по петима, носят пушки, маршируват зад конниците, водени от Кмета.

Това не е потеря. Не е никаква потеря.

Това е Прентистаун. Чувствам как целият свят рухва под краката ми и аз пропадам. Това са всички проклети мъже от Прентистаун, всички до един.

Три пъти повече са от всички хора във Фарбранч взети заедно.

Три пъти повече пушки.

Чуваме изстрели и виждаме как мъжете и жените на Фарбранч падат, докато бягат обратно към домовете си.

Лесно ще превземат града. До час ще са го прегазили.

Защото слуховете са били верни, слуховете, за които ни каза Франша.

Слуховете са били верни.

Това е армия.

Цяла армия.

Цяла армия, която преследва Виола и мен.