Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живият хаос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knife of Never Letting Go, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
kris (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2014)
Допълнителна корекция
cattiva2511 (2021)

Издание:

Патрик Нес. Не пускай ножа

Английска. Първо издание

Студио Арт Лайн, София, 2011

Коректор: Лидия Михайлова

ISBN: 978–954–2908–04–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от cattiva2511

39
Водопадът

Слънцето се вдига високо в небето, река бучи страшно и когато поглеждаме, виждаме, че тя тече много бързо надолу, към края на долината, пени се и се извива в бързеи.

Виола нарушава вълшебното мълчание, възцарило се между двама ни.

— Знаеш какво е това, нали? — пита.

Вади бинокъла и гледа надолу по течението. Слънцето се е вдигнало над ръба на долината. Виола засенчва уреда с длан.

— Какво е? — питам.

Тя натиска един-два бутона и пак се вглежда.

— Какво виждаш? — питам.

Тя ми подава бинокъла.

Гледам надолу по реката, проследявам бързеите, пяната, точно до…

До края.

Няколко километра по-надолу реката свършва насред въздуха.

— Праг — казвам.

— Много по-голям е от този, който видяхме с Уилф — казва тя.

— Пътят сигурно минава някак край него — казвам. — Не трябва да се тревожим.

— Нямах това предвид.

— А какво?

— Искам да кажа — продължава тя и се мръщи на ограниченото ми мислене, — че в долната част на толкова голям праг е вероятно да има град. Искам да кажа, че ако се налага да избираш къде на една планета да изградиш първото си селище, то една долина в основата на водопад с плодородни почви и готов водоизточник със сигурност изглежда много примамливо от космоса.

Шумът ми подскача леко, но съвсем леко.

Защото кой би посмял да го помисли?

— Хейвън — казвам.

— Бас ловя, че го открихме — казва тя. — Бас ловя, че когато стигнем до водопада, ще видим Хейвън под нас.

— Ако тичаме — казвам, — ще стигнем водопада до час. Може и по-скоро.

Виола ме поглежда в очите за първи път, откак ми чете книгата на мама.

И казва:

Ако тичаме?

После се усмихва.

Истинска усмивка.

Аз знам какво означава тя.

Грабваме си нещата и хукваме.

По-бързо откогато и да било.

Краката ми са натъртени и уморени. С нея сигурно е същото. Имам мазоли и натъртено, и сърцето ме боли от всички загуби, боли ме за всичко, което вече го няма. Нейното сърце също я боли.

Но ние тичаме.

Божичко, как само тичаме.

Защото може би (млъквайте)…

Просто може би (не си го и помисляйте)…

Може би наистина има надежда в края на пътя.

Реката става все по-широка и права, ние тичаме напред, стените на долината се приближават все повече и повече, тази от нашата страна идва толкова близо, че пътят също става със страничен наклон. Капчици и пръсти от бързеите се носят във въздуха. Дрехите ни се измокрят, лицата също, както и ръцете. Ревът на водата става гръмовен, изпълва света докрай, присъствието му е осезаемо, като присъствие на живо същество, но добро същество. Ревът сякаш те мие, сякаш отмива Шума.

А аз мисля, моля те, нека Хейвън се намира под водопада.

Моля те.

Защото виждам как Виола поглежда през рамо към мен докато тичаме, насърчава ме с кимане и с усмивка, а аз мисля как надеждата е това нещо, което все те дърпа напред, но и как едновременно с това е болезнена, опасна и рискована, как тя хвърля на света предизвикателство, а нима светът ни оставя да победим, когато го предизвикваме?

Моля те, нека Хейвън е там.

О, моля те, о, моля те, о, моля те.

Пътят най-после тръгва полека нагоре, издига се леко над нивото на водата, а реката започва да се блъска все по-бързо сред камъните, бързей след бързей. Между нас на пътя и водата вече няма гора, само хълм, който се издига все по-стръмно от дясната ни страна, а долината се затваря зад нас и напред е само реката и прагът.

— Почти стигнахме — вика Виола отпред, косата подскача на шията й докато тича, слънчевите лъчи заливат всичко.

И тогава.

И тогава, на ръба на скалата, пътят се надвесва над края и рязко свива надолу и надясно.

И тогава ние спираме.

Водопадът е огромен, широк поне половин километър. Водата реве от ръба на скалния праг, разбита на бяла пяна, капчиците се пръскат на стотици метри над стръмния пад, издигат се над него, навсякъде, дрехите ни подгизват, наоколо искрят дъги, пламнали на слънцето.

— Тод — вика Виола, но аз едва я чувам.

Но няма и нужда.

Защото знам какво иска да каже.

Под водопада долината се ширва наново, грамадна като небето, поема реката, която продължава нататък след водопада, който гърми от бяла пяна, но след това водата се избистря, потича пак спокойно и отново се превръща в река.

Река, която протича през Хейвън.

Хейвън.

Само той може да е.

Ширнал се е пред нас като чиния, пълна с вкусотии.

— Ето го — казва Виола.

Усещам как пръстите й се обвиват около моите.

Водопадът ни остава отляво, водни пръски и дъги се вдигат до небето, слънцето изгрява пред нас, долината е под краката ни.

А Хейвън е там, стои и ни чака.

На три или четири километра надолу е.

Но е там.

Там е, мътните го взели.

Оглеждам се наоколо, оглеждам мястото, където пътят рязко свива, спуска се право надолу и сече към долината, върви вдясно от нас, криволичи като цип по скалите, докато долу пак става успореден на реката.

И води право към Хейвън.

— Искам да го видя — казва Виола, пуска ръката ми и вади бинокъла. Гледа през него, изтрива капчиците от лещите и пак гледа.

— Прекрасен е — казва и това е всичко, след това вече само гледа и изтрива капчиците.

След минута мълчание ми подава бинокъла и аз за първи път поглеждам Хейвън.

Капчиците са много, дори и непрекъснато да ги изтривам, не мога да видя подробности, като хора например, но има много и различни сгради, повечето са построени около нещо, което изглежда като грамадна църква в средата на града, има и други големи постройки, има и нормални улици и пътища, които излизат от него и се вият сред дърветата до други групи сгради.

Трябва да има поне петдесет сгради.

Може би дори сто.

Това е най-голямото чудо, което съм виждал през живота си.

— Трябва да ти кажа — провиква се Виола, — че е по-малък, отколкото очаквах.

Но аз не я чувам.

Проследявам с бинокъла реката обратно назад и виждам, че пътят е блокиран, а от двете му страни се простира укрепена стена.

— Подготвят се — казвам. — Подготвят се за битка.

Виола ме поглежда разтревожено.

— Мислиш ли, че градът е достатъчно голям? Мислиш ли, че ще бъдем в безопасност?

— Зависи от това дали слуховете, че армията растяла, са верни или неверни.

Инстинктивно поглеждам зад нас, сякаш армията ни дебне и само чака да я погледна, за да се нахвърли. Поглеждам към съседния хълм вдясно. Сигурно оттам се вижда добре.

— Хайде да проверим — казвам.

Връщаме се малко назад по пътя и търсим добро място за катерене. Леко ми е да се изкачвам, Шумът ми не е бил толкова ясен от дни насам. Мъчно ми е за Бен, мъчно ми е за Килиън, мъчно ми е за Манчи, мъчно ми е за всичко, което ни се случи на нас с Виола.

Но Бен беше прав.

На дъното на най-големия водопад има надежда.

А може би и болката не е толкова страшна.

Катерим се сред дърветата. Хълмът се издига над реката, стръмен е, хващаме се за храсти и лози, и камъни, докато се изкачваме достатъчно високо и поглеждаме назад към пътя, към долината зад гърба ни.

Бинокълът е в ръката ми и аз се взирам назад по течението, назад по пътя, над върховете на дърветата. Все така трябва да избърсвам капчиците.

Гледам.

— Виждаш ли ги? — пита Виола.

Гледам, реката изтънява в далечината, връщам назад, назад, назад.

— Не — отвръщам.

Гледам.

И пак.

И…

Ето ги.

В най-далечната извивка на пътя, в дъното на долината, която току-що пресякохме, най-далеч от слънцето, ето ги.

Маса, която трябва да е армията, крачи напред, толкова са далеч, че допускам, че е армията, само защото прилича на черна вода, която се излива в сухо речно легло.

В далечината е трудно да се видят подробности, не виждам отделните хора, не виждам и конете.

Просто маса, маса, която се излива по пътя.

— Колко е голяма? — пита Виола. — Нараснала ли е?

— Не знам — казвам. — Триста мъже? Четиристотин? Не знам. Много е далече и не мога…

Млъквам.

— Толкова са далече, че не мога да видя добре — усмихвам се. — На километри и километри.

— Надбягахме ги — казва Виола и на устните й също се появява усмивка. — Ние тичахме, те ни преследваха, но ние ги надбягахме.

— Трябва да се върнем в Хейвън и да предупредим ония, които отговарят — говоря бързо, Шумът ми се надига от вълнение. — Но те вече имат укрепления, подстъпът от водопада е тесен, а армията е най-малко на ден път, може и до довечера да не дойдат, а и се кълна, че не са хиляда души.

Кълна се.

(Обаче.)

Виола се усмихва с най-уморената и най-щастливата усмивка, която някога съм виждал. После отново хваща ръката ми.

— Надбягахме ги.

Но после аз се сещам колко е опасна надеждата и Шумът ми посивява.

— Е, ние самите още не сме стигнали в Хейвън, а и не знаем дали там…

Но тя клати глава.

— Не, не — казва. — Надбягахме ги. Сега ще ме слушаш и ще бъдеш щастлив, Тод Хюит. През цялото време се мъчехме да надбягаме армията и знаеш ли какво стана? Надбягахме я.

Тя ме гледа, усмихва се, очаква нещо от мен.

Шумът ми жужи щастлив и топъл, и уморен, и облекчен, и малко тревожен, но мисля, че може би е права, че може би наистина победихме, че може би трябва да я прегърна сега, нищо че ще изглежда странно и сред всичко това установявам, че в края на краищата съм съгласен с нея.

— Надбягахме ги — казвам.

И тогава тя ме прегръща, обвива ръце около мен, притиска ме силно, сякаш за да запази равновесие и двамата стоим там, на мокрия хълм и дишаме.

Цветното й ухание е по-слабо, но няма значение.

Поглеждам напред, там е водопадът, Хейвън бляска под слънчевите лъчи, светлината огрява и реката преди водопада, а тя лъщи като метална змия.

И аз оставям Шума си да бълбука с малки щастливи искрички, а погледът ми се плъзва пак назад по реката и…

Не.

Всички мускули в тялото ми се наелектризират.

— Какво? — вика Виола и отскача от мен.

Обръща глава, за да проследи погледа ми.

Какво? — повтаря.

Но после вижда.

— Не — казва. — Не е възможно.

Надолу по реката плава лодка.

Достатъчно близо, за да я видим добре и без бинокъл.

Достатъчно близо, за да видим пушката и робата.

Достатъчно близо, за да видим белезите и праведния гняв.

Гребе диво към нас, връхлита ни като съдния ден.

Аарон.