Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (8) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

6.

— Лис, имаш ли представа как се е озовало това дело на бюрото ми?

Секретарката погледна папката, докато оправяше късата си коса. Ъгълчетата на устните й увиснаха надолу. Явно не.

Карл протегна папката и към госпожа Сьоренсен.

— А ти? Знаеш ли нещо по въпроса?

Тя само стрелна корицата и отвърна:

— За жалост не.

В погледа й се четеше тържество. Госпожа Сьоренсен изживяваше най-щастливите си мигове, когато Карл имаше проблеми.

Нито заместникът Ларс Бьорн, нито началникът Якобсен, нито някой от колегите разследващи имаше представа как папката се е озовала при Карл. Сякаш сама се бе настанила върху бюрото му.

 

 

— Обадих се в окръг Холбек, Карл! — извика Асад от миниатюрния си кабинет. — Отговориха ми, че папката по случая си стояла в техния архив, но обещаха да проверят, когато им се освободи малко време.

Карл изпъна краката си върху бюрото.

— А от Нюкьобинг какво казват?

— Секунда. Ей сега ще ги набера.

Асад започна да си тананика тъжна сирийска мелодия. Звучеше, все едно я пее отзад напред.

 

 

Карл погледна към таблото на стената. Там висяха четири трогателно единодушни вестникарски статии. Авторите им адмирираха професионализма при разплитането на случая „Мереде Люнгор“, обсипваха с комплименти Специалния отдел „Q“, създаден да разследва престъпления, заслужаващи особено внимание, и в частност неговия ръководител Карл Мьорк.

Карл погледна изморените си ръце, които едва смогваха да държат дебелата три сантиметра папка, попаднала незнайно как на бюрото му. В този ред на мисли думата „успех“ отекваше глухо и безсмислено в цялото му тяло. Въздъхна и пак се захвана да преглежда материалите. Убийство на двама младежи. Зверско убийство. Неколцина богаташки отрочета под подозрение. Девет години след престъплението един от тях — всъщност единственият бедняк — се предава в полицията и се признава за виновен. Тьоерсен щеше да излезе от затвора след максимум три години. И то — доста съществен факт! — червив с пари, спечелени от борсови спекулации, докато е търкал нара. Нима разрешават на затворниците да търгуват с акции? Какъв абсурд!

Карл прегледа копията от протоколите за проведените разпити и за трети път прехвърли набързо информацията по делото срещу Бярне Тьоерсен. Съдейки по редица обстоятелства, убиецът не е познавал двете си жертви. По време на процеса подсъдимият многократно заявявал, че неведнъж е излизал с брата и сестрата, ала неговите твърдения не срещаха потвърждение в наличните данни. Тъкмо обратното: фактите говореха за противното.

Карл отново погледна корицата на папката. „Полицейски окръг Холбек“, пишеше най-отгоре. Защо не Нюкьобинг? Защо Отрядът за бързо реагиране е участвал в разследването? Дали защото полицаите от Нюкьобинг, като съграждани на убитите, са били прекалено емоционално ангажирани със случая, или защото не са притежавали нужния капацитет да се справят?

— Асад! — провикна се Карл през коридора, облян в студена светлина. — Обади се в Нюкьобинг и разбери полицаите от участъка познавали ли са жертвите лично.

Никакъв отговор от бърлогата на Асад. Само глухо мърморене.

Карл стана и прекоси коридора.

— Асад, попитай…

Сириецът му направи предупредителен знак с ръка, че води важен разговор по телефона.

— Да, да, да — потвърди той в слушалката.

После повтори същото още десет пъти.

Карл въздъхна и огледа стаята. По рафтовете се бяха появили нови снимки. Сред семейните фотографии се мъдреха и портретите на две възрастни жени: едната с тъмен мъх над устната, а лицето на другата буквално се губеше в огромната й коса като в мотоциклетна каска.

Карл изчака Асад да приключи разговора и посочи въпросително снимките.

— Лелите ми от Хама. Тази с косата почина.

Карл кимна. Как да живееш дълго с такава грива?

— Какво казаха колегите от Нюкьобинг?

— Не са ни изпращали делото. И да искат, не биха могли, защото не те са водили разследването.

— Така ли? Но в документите пише, че окръзите Нюкьобинг и Холбек са работили в сътрудничество с Отряда за бързо реагиране.

— В началото двата окръга са отговаряли за идентифицирането на труповете, но после случаят бил поверен на друго звено.

— Струва ми се малко странно. Някой от Нюкьобинг познава ли лично жертвите?

— Дори повече от „познава“.

— В смисъл?

— Убитите са деца на един от криминалните полицаи — Асад проследи нещо в записките си. — Казвал се е Хенинг П. Йоренсен.

Карл си представи пребитото момиче. Най-големият кошмар на всички полицаи — да открият децата си убити.

— Ужасна трагедия. Но сега поне знаем защо някой е искал да подновим разследването. Зад всичко това се крие личната драма на местен полицай.

Асад се облегна на стола.

— В момента в участъка няма роднини на убитите младежи. Непосредствено след като са открили труповете, бащата се върнал в участъка в Нюкьобинг, поздравил дежурния на вратата, влязъл в оръжейния склад и изпразнил служебния си пистолет точно тук — Асад заби двата си къси пръста в слепоочието си.

 

 

Полицейската реформа доведе до множество странности. Окръзите се промениха, полицейските звания — също. Архивите се разместиха. Повечето служители се опитваха да намерят опора и да се ориентират в новата обстановка, но някои се пенсионираха преждевременно, защото случващото се им идваше свръх сили.

До неотдавна малцина служители на реда успяваха да се порадват на пенсионерско спокойствие. След години на крайно напрегнато професионално ежедневие средната продължителност на живота след пенсионирането им рядко стигаше двуцифрено число. Положението беше по-трагично само при журналистите, но в техния бранш алкохолът се лееше доста по-изобилно. За ранната смърт все трябва да има някаква причина.

Карл познаваше криминални инспектори, неуспели да доживеят дори първия ден на пенсионирането си. Гушваха букета и завещаваха каузата на следващото поколение униформени. За щастие, тези времена започнаха да отшумяват. Дори полицаите мечтаеха да се порадват на домашен уют и да видят внуците си студенти. Затова мнозина от гилдията бързаха да се оттеглят навреме — като Клес Томесен, пенсиониран полицай от Нюкьобинг, в момента застанал срещу Карл и Асад.

— Трийсет и пет години служба стигат. Пък и със съпругата ми вече се разбираме по-добре — довери им той.

При думата „съпруга“ Карл усети как нещо го жегва. На хартия все още се водеше женен, но Вига се бе изнесла от дома му преди години, а и невзрачните й любовници с кози брадички щяха да се възпротивят, ако той решеше да се възползва от законните си съпружески права.

Сякаш изобщо би му хрумнало да го направи!

— Хубаво местенце си имате — отбеляза Асад и погледна през двойните прозорци към земите около Стенльосе и старателно окосената морава пред дома на Клес Томесен.

— Благодаря ви за готовността да ни приемете — добави Карл. — В участъка са останали малцина, познавали Хенинг Йоренсен като полицай.

Усмивката на Клес Томесен изчезна.

— Най-добрият колега и приятел, когото човек може да си представи. Навремето живеехме врата до врата. Всъщност напуснахме старата си къща именно по тази причина. След смъртта му вдовицата му се разболя, смазана от нещастието, и просто не издържахме да я виждаме така всеки ден. Затова избягахме от болезнените спомени тук.

— Хенинг Йоренсен, предполагам, не е бил подготвен какво го очаква във вилата?

— Сигналът в полицията подаде съсед. Отбил се да нагледа младежите и ги заварил мъртви. Веднага се обадил в участъка. Аз приех сигнала. През онзи ден Йоренсен почиваше. Тръгнал да прибира децата от вилата и пристигайки, видял струпалите се полицейски коли пред входа. На следващия ден ваканцията им свършвала и тръгвали на училище. Предстоеше им трета година в гимназията.

— Вие присъствахте ли, когато той пристигна?

— Да, заедно с групата за оглед и ръководителя на разследването. — Томесен поклати глава. — И той почина. Автомобилна злополука!

Асад извади бележник и започна да си води записки. Карл отчиташе колко умел е станал помощникът му в оперативната работа.

— Какво заварихте във вилата? Само в най-общи линии.

— Всички врати и прозорци бяха широко отворени. По пода открихме множество отпечатъци от подметки. Така и не успяхме да идентифицираме обувките, оставили следите, но зрънца от пясък ни отведоха до терасата в къщата на един от заподозрените. Телата лежаха на пода в стаята с камината.

Домакинът седна до холната масичка и подкани гостите да се разположат до него.

— Вероятно ме разбирате защо не изпитвам желание да си припомням как изглеждаше момичето. Познавах я.

Съпругата на Томесен донесе кана с кафе и пренебрегвайки отрицателния жест на Асад, наля на всички.

— Дотогава не бях виждал така зверски пребит човек — продължи пенсионираният полицай. — Девойката беше съвсем мъничка и крехка. Умът не ми стига как е оцеляла толкова дълго.

— Какво имате предвид?

— Аутопсията показа, че убийците са я оставили жива. Дишала е още около час. Черният й дроб е бил разкъсан и по думите на съдебните лекари коремната й кухина се била напълнила с кръв.

— Убийците са поели риск…

— Всъщност не. От побоя бе получила тежка мозъчна травма и дори да бе оцеляла, едва ли би подпомогнала разследването с адекватни показания. Беше ясно от пръв поглед.

Мъжът отвърна лице и се загледа навън. Карл знаеше от собствен опит какво е усещането. Завръщането на подобни мъчителни картини, врязали се в съзнанието ти, засилва желанието да избягаш от околния свят.

— А дали убийците са знаели това?

— Определено. Фрактурата на черепа се виждаше ясно — точно по средата на челото.

— А момчето?

— Лежеше до нея с изненадано, но спокойно изражение. Много свестен младеж. Идвал е неведнъж в участъка. Искаше да стане полицай като баща си.

Томесен погледна Карл. Не всеки ден се случваше Карл да види полицай, обръгнал на какво ли не, да се натъжи толкова.

— И бащата е видял всичко това?

— За жалост да — поклати глава Томесен. — Искаше веднага да прибере телата на децата си. От отчаяние започна да обикаля стаята и вероятно заличи множество улики. Наложи се да го изведем от къщата със сила. И до ден-днешен изпитвам угризения, задето се отнесохме така с него.

— И после прехвърлихте случая на колегите от Холбек?

— Не, те ни го отнеха. — Кимна на съпругата си да не носи повече кафе и почерпка. — Сладки? — предложи той с дежурния тон на човек, който очаква гостите да си тръгнат час по-скоро.

— Вие ли ни изпратихте делото?

— Не — отпи от кафето и хвърли поглед към записките на Асад. — Но се радвам, че ще подновите следствието. Всеки път, когато видя по телевизията онези негодници Дитлеу Прам, Торстен Флорин и третия, борсовия играч, ми призлява за цял ден.

— Явно имате предположения кой е виновникът.

— Имам и още как.

— А осъденият, Бярне Тьоерсен? Какво мислите за него?

Кракът на пенсионирания полицай описваше кръгове по паркета, но лицето му остана спокойно.

— Проклетите богаташки отрочета са го направили заедно, вярвайте ми. Дитлеу Прам, Торстен Флорин, борсовият играч и онова момиче, дето все се мъкнеше с тях. Бярне Тьоерсен, това леке, сигурно също е участвал, но не го е извършил сам. И Кристиан Волф е бил с тях. Починал от сърдечен пристъп, ама друг път! Искате ли да чуете моята версия? Останалите са го ликвидирали, защото е заплашил, че ще ги издаде. Убили са и него.

— Според материалите от разследването на смъртта му е починал, след като по невнимание се е прострелял в бедрото. Издъхнал от кръвозагуба. В близост нямало други ловци.

— Изобщо не вярвам на такива бабини деветини. Убили са го.

— И на какво основание твърдите това? — Асад се наведе напред и грабна една сладка, без да изпуска Томесен от поглед.

Мъжът сви рамене. Детективска интуиция. „Какво ли разбира Асад от полицейски нюх“, мислеше си вероятно Томесен.

— Разполагате ли с някакви данни за убийството, които не могат да се открият другаде? — поинтересува се сириецът.

Клес Томесен побутна чинията със сладките към Асад.

— Не мисля.

— А кой според вас би ни помогнал? Ако не открием нови обстоятелства по случая, ще се наложи да пратим това дело в архива.

Изненадващо самостоятелно прозрение.

— Опитайте се да поговорите със съпругата на Хенинг — Марта Йоренсен. В продължение на месеци след убийството и след смъртта на мъжа й тя непрекъснато тропаше по вратите на разследващите. Да, разпитайте Марта.