Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (38) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

36.

В понеделник сутринта гласовете се бяха смълчали.

Кими се разбуди трудно. Огледа старата си стая с размътена глава. За миг си помисли, че пак е на тринайсет и се е успала, а баща й и Касандра ей сега ще я изритат от леглото и вместо закуска, ще я залеят с помия от ругатни. По онова време за Кими се бе превърнало в ежедневие да седи в ордрупското училище със скърцащи от глад черва и да си мечтае за друг живот.

После си спомни случилото се вчера. Оцъклените мъртвешки очи на Касандра.

И започна да си тананика познатата стара песен.

Облече се, взе вързопчето и слезе на долния етаж. Хвърли бегъл поглед към My Room, където лежеше трупът на Касандра, и влезе в кухнята. Шепнешком изброи на малката какво може да й направи за закуска.

По едно време телефонът звънна.

Леко напрегната, Кими все пак вдигна слушалката.

— Да, моля — каза сприхаво тя. — Тук е домът на Касандра Лесен. С кого имам честта да разговарям?

Още при първата дума позна гласа й.

— Казвам се Улрик Дюбьол-Йенсен. Помните ли ме? Имаме информация, че Кими всеки момент ще се появи в дома ви, госпожо Лесен. Моля ви да бъдете нащрек и да ме предупредите веднага щом прекрачи прага ви.

Кими погледна през кухненския прозорец. Дойдат ли от там, няма да я видят, ако стои зад вратата. А ножовете в кухнята на Касандра режеха с лекота и крехко, и жилаво месо.

— Съветвам ви да внимавате много, госпожо Лесен. Не й се противопоставяйте. Пуснете я да влезе и се постарайте да я задържите при вас. При първа възможност ми се обадете, за да ви се притечем на помощ.

Улрик се позасмя, за да прозвучи по-убедително, но Кими вече бе доказала, че Касандра не може да се измъкне от нея.

Улрик й продиктува три телефонна номера, които тя чуваше за пръв път: на Дитлеу, на Торстен и неговия, на Улрик.

— Много ви благодаря за предупрежденията — отвърна тя, докато записваше номерата. Действително му беше благодарна за информацията. — А бихте ли ми казали къде се намирате в момента? Дали ще успеете да пристигнете бързо до Ордруп? Не е ли по-добре да повикам полицията?

Кими си представяше как в момента цялата кръв се отдръпва от лицето на Улрик. Единствено срив на Уолстрийт би му докарал по-силен стрес. Полиция! Равносилно на страшилище за човек в неговото положение.

— Категорично не — възрази той. — Не знаете ли, че може да мине и цял час, преди полицаите да пристигнат на адреса? Ако изобщо изпратят екип! Времената се промениха, госпожо Лесен.

И Улрик придружи уверенията си с няколко въздишки, за да подсили присъдата си над съмнителната ефективност на силите на реда.

— Намираме се съвсем близо до дома ви, госпожо Лесен. Днес сме на работа, а утре ще бъдем в Айлструп при Торстен Флорин. Ще си организираме ловен излет в горичката до Грибскоу; тя е част от стопанството му. И тримата ще държим телефоните си включени. Може да се обаждате по всяка време. Ще се отзовем много по-бързо от полицията.

В Айлструп при Торстен Флорин… Кими знаеше точно къде се намира въпросното стопанство.

Тримата в комплект. Оптималният вариант.

Значи, няма закъде да бърза.

 

 

Не чу кога вратата се отвори. Разбра, че някой е влязъл, чак когато жената се развика:

— Касандра! Аз съм! Време е за ставане! — отекна гласът из цялата къща.

Прозорците на стъклата иззвънтяха, а Кими цяла се вцепени.

В коридора имаше четири врати. Първата отвеждаше към кухнята, втората към тоалетната, където в момента се намираше Кими, третата — към трапезарията и оттам — към My Room, където лежеше безжизненото тяло на Касандра, и четвъртата — към мазето.

Ако животът на тази жена й беше мил, тя щеше да избере коя да е от четирите врати, но не и третата.

— Здрасти! — извика в отговор Кими и си вдигна бикините.

Стъпките пред вратата стихнаха. Кими отвори и се вторачи в две объркани очи на непозната жена. Съдейки по синята й униформа и престилката, която се канеше да препаше, жената работеше като домашна помощница на Касандра.

— Добър ден. Аз съм Кирстен-Мари Лесен, дъщерята на Касандра — Кими протегна ръка. — Касандра се почувства зле и я откарахме в болницата. Днес нямаме нужда от вас.

Помощницата хвана колебливо десницата й.

Без съмнение бе чувала и преди името на Кими. Стисна ръката й бързо и трескаво, а очите й издаваха бдителност.

— Шарлоте Нилсен — представи се хладно тя и надникна над рамото на Кими към My Room.

— Ще изпишат майка ми в сряда или четвъртък. Ще ви се обадя кога да дойдете, а дотогава аз ще наглеждам къщата — заяви Кими.

Словосъчетанието „майка ми“ опари устните й. Никога не бе наричала Касандра така. Сега обаче обстоятелствата го налагаха.

— Виждам, че е доста разхвърляно — отбеляза помощницата и погледна връхните дрехи на Кими, разпилени върху бароковия стол в коридора. — Май ще вляза да поразтребя. И без това задължението ми изисква цял ден да съм тук.

Кими препречи с тяло вратата на трапезарията.

— Много мило, но днес не се нуждаем от помощта ви.

Сложи ръка върху рамото й и я избута към външната врата.

Помощницата излезе безмълвно, с повдигнати вежди.

„Трябва час по-скоро да се отърва от дъртата мърша“ — помисли си Кими. Колебаеше се дали да я погребе в градината, или да разчлени трупа. Ако разполагаше с автомобил, Кими се сещаше за езеро в Северна Зеландия, където все щеше да се намери място за още един труп.

Изведнъж се заслуша в гласовете и си спомни какво предстои на следващия ден. „Защо да се напъваш толкова? — питаха те. — Та нали утре всичко ще си дойде на мястото!“

 

 

Тъкмо се канеше да се върне на горния етаж и чу шум от разсипало се на парчета стъкло.

Озова се в My Room за няколко секунди. Щом домашната помощница не разбира от дума, ще я просне до Касандра със същото застинало в изненада изражение.

Железният прът, с който жената бе строшила прозореца на вратата, просвистя покрай лицето й.

— Убила си я, психопатка такава! Убила си я! — закрещя в изстъпление помощницата със сълзи в очите.

Кими недоумяваше как е възможно някой да засвидетелства такава преданост на Касандра, най-голямата гадина на света.

Кими се отдръпна към камината и вазите. „Да се бием ли искаш? Добре ще те наредя, щом е така!“ — закани се Кими.

Физическата сила и характерът са неразривна цялост. В това Кими се бе убедила. А и владееше до съвършенство двата житейски компонента.

Грабна една месингова статуетка и я претегли в дланта си. При добро попадение острите ръце на статуетката, вдигнати грациозно нагоре, биха пробили дори човешки череп.

Кими се прицели и хвърли статуетката. С удивление видя как противничката й отби удара с железния лост.

Статуетката се заби в тапета. Кими заотстъпва заднешком към вратата, за да хукне към горния етаж, където бе оставила заредения си готов за стрелба пистолет. Тази високомерна глупачка сама си изпроси съдбата.

Жената не я последва по стълбите. Чуха се стъпки по пода и после вик.

Кими се прокрадна до трапезарията и надникна през процепа между рамката и вратата. Жената се бе свлякла на колене пред вкочаненото тяло на Касандра.

— Какво е сторило това чудовище? — шепнеше задавено прислужницата.

Кими се намръщи. Докато заедно с компанията от пансиона издевателстваха над други хора, не бе виждала човек да скърби. Бе наблюдавала как по лицата на жертвите се изписва страх и ужас, но тъгата, това меланхолично усещане, познаваше единствено от собствените си преживявания.

Кими побутна леко вратата, за да разшири процепа. Дървото изскърца и жената мигом вдигна глава.

Само след секунда Шарлоте вече летеше с железния прът към нея. Кими затръшна вратата и смаяна от тази неочаквана смелост у помощницата, хукна към горния етаж и пистолета. Налагаше се да действа безкомпромисно. Нямаше намерение да я убива. Само да я завърже. Не искаше да я застрелва.

Кими почти изкачи стъпалата, сподиряна от гневните крясъци на преследвачката си, когато Шарлоте неочаквано покоси краката й с железния прът и Кими рухна по очи на стълбищната площадка.

Отне й само миг да се опомни, но и това се оказа фатално. Едрата млада жена вече бе успяла да притисне гърлото й с пръста.

— Касандра често те споменаваше — процеди тя. — Наричаше те „малкото ми чудовище“. Да не мислиш, че успя да ме заблудиш? Само като те видях в коридора, ми стана ясно, че си направила някоя гадост.

Жената бръкна в джоба на униформата си и извади поочукана нокия.

— Знаеш ли, че един полицай на име Карл Мьорк те издирва? Записах си номера му. Какво ще кажеш да го повикаме да си поговори с теб, а?

Кими поклати глава е престорено изплашен вид.

— Не съм виновна за смъртта на Касандра. Докато си бъбрехме, тя се задави с портвайна. Беше нещастен случай. Истински ужас.

— Аха — помощницата очевидно не й вярваше.

Заби най-брутално крака си в гърдите на Кими и натисна пръта още по-силно към гръкляна й, докато търсеше номера на Карл Мьорк. Не би се поколебала да я удуши.

— И ти я остави да умре, нали, гадино? — продължи помощницата. — Сигурна съм, че полицаите ще те изслушат с интерес. От пръв поглед личи какво си направила. В болницата! — изсумтя презрително тя. — Трябваше да се видиш как изглеждаш, докато бълваше тези гнусни лъжи!

Тя откри номера. Кими я ритна в слабините, после пак. Жената разтвори широко очи и уста, отпусна хватката около пръта и се преви надве като прекършена.

Кими не издаде нито звук, докато телефонът набираше номера. Впи пета в прасеца на Шарлоте, изби мобилния от ръката й, той изхвръкна и се удари в стената. В това време тя се изхлузи от железния прът заднешком, изправи се и възползвайки се от омаломощението на противничката си, откопчи оръжието от ръцете й.

За по-малко от пет секунди си възстанови надмощието.

Кими си отдъхна, докато Шарлоте яростно се мъчеше да се изправи.

— Няма да те нараня. Само ще те завържа за някой стол — и толкова — обеща Кими.

Жената обаче поклати глава и протегна ръка назад, за да напипа перилата. Търсеше опора, за да нанесе следващия си удар. Очите й сновяха трескаво напред-назад. Изобщо не мислеше да се предава.

После рязко се нахвърли върху Кими и се вкопчи в шията й хищно с намерение да я разкъса с нокти. Кими отскочи към стената и вдигна коляно, за да й попречи. Избута жената към перилата и тя увисна с половин тяло на пет метра от каменния под. Кими й изкрещя да престане да се съпротивлява, но Шарлоте изобщо не се подчини. Тогава Кими удари челото си в нейното. Причерня й, после под клепачите й избухна експлозия от светлинки.

Отвори очи и се надвеси над перилата.

Закръглената помощница лежеше на мраморния под като разпната — с разперени встрани ръце и кръстосани крака. Неподвижна и много, много мъртва.

 

 

Кими поседя десет минути на стола с бродирана тапицерия, вторачена в простряното безжизнено тяло. За пръв път през живота си виждаше в своя жертва не купчина гниеща плът, а човешко същество, което е имало желание и право на живот, и това я гризеше непоносимо. Гласовете я мъмреха, задето се поддава на такива мисли.

На вратата се позвъни. Кими чу гласовете на двама мъже. Звучаха припряно, дърпаха вратата. После телефонът звънна.

„Заобиколят ли къщата, ще видят разбития прозорец. Приготви се да тичаш за пистолета — каза си тя. — Всъщност хуквай веднага!“

Изкачи стълбите с два безшумни скока, грабна пистолета и насочи заглушителя към входната врата. Влязат ли, двамата мъже нямаше да излязат живи от тук.

Те обаче си тръгнаха. През прозореца видя как се насочват към някаква кола.

Единият, по-висок, вървеше с големи крачки, а другият, нисък и мургав, ситнеше до него, за да не изостане.