Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (27) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

25.

Детонацията се усети като слаб удар в прозорците на кабинета, където се намираха двамата. Маркус Якобсен и Карл се спогледаха. Не им се вярваше някой да е подранил с новогодишните фойерверки.

— По дяволите — промърмори началникът на Отдел „Убийства“. — Само дано не са гръмнали някого.

Маркус, иначе безкрайно дружелюбен и чувствителен, в случая прояви повече загриженост за кадрите си, отколкото за евентуалните жертви на предполагаема престрелка.

— Повече да не си посмял да ми сервираш такива номера, Карл. Разбирам защо го направи, но друг път гледай да съгласуваш изказванията си с мен, за да не изглеждам пълен идиот, ясно?

Карл кимна. Маркус съвсем основателно го упрекваше в несъобразителност.

После Карл му сподели за подозренията си, че Ларс Бьорн има лични причини да спъва разследването на двойното убийство в Рьорви.

— Налагаме се да го извикаме в кабинета ти.

Маркус Якобсен въздъхна.

 

 

Бьорн навярно се беше досетил, че са го хванали в крачка, и се надяваше да мине между капките, защото се появи без обичайната вратовръзка.

Началникът премина направо в настъпление:

— Разбрах, че ти си влязъл в ролята на рупор на разпорежданията от високите етажи, Ларс. Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво става тук, или сам да си правя изводите?

Бьорн поседя мълчаливо, потърквайки брадичката си. Той бе завършил военно училище, имаше безупречно СУ и идеална възраст за полицай, следваше задочно право в Копенхагенския университет, отличните му административни умения се съчетаваха с широки контакти и задоволителен опит в основните практики на оперативната работа. Допусна обаче непростима грешка, позволявайки на лични пристрастия да диктуват експертната му работа. Опита се да подлее вода на свои колеги и да подложи крак на разследване, в което не му беше работа да се намесва. И защо? От солидарност с училище, завършено преди цяла вечност? Заради старо приятелство? И сега какво да им обяснява? Една необмислена дума — и с него е свършено. И тримата го знаеха.

— Исках да спестя на теб и колегите изразходването на излишни усилия — отвърна той и веднага съжали.

— Ако не ни представиш по-убедителна причина, смятай се за отстранен.

На Маркус Якобсен му беше крайно неприятно да се държи така със заместника си и Карл го виждаше ясно. Колкото и да не му харесваше да го признае обаче, Бьорн и Якобсен работеха отлично в тандем.

— Забелязахте, че съм си сменил вратовръзката, нали? — въздъхна Бьорн.

Двамата кимнаха.

— Навремето и аз учех в същия пансион.

По лицата им разбра, че двамата вече са се досетили приблизително как стоят нещата.

— Преди няколко години името на училището пострада сериозно заради случай на изнасилване и ако го свържат с още едно престъпление, репутацията му ще се срине окончателно.

Карл и Маркус си даваха сметка и за това.

— Пък и Дитлеу Прам е брат на мой съученик, член на управителния съвет на училищната фондация.

Тази важна подробност бе успяла някак да се изплъзне от вниманието на Карл.

— А съпругата му е сестра на завеждащ отдел в Министерството на правосъдието. Въпросният завеждащ, от своя страна, съдействаше активно на директорката на полицията по време на реформите.

„Каква е тази шуробаджанащина! Още малко и всички в тази история ще се окажат роднини!“ — възмути се Карл.

— Притиснаха ме от две страни. Възпитаниците на пансиона си остават завинаги солидарни помежду си, затова допуснах грешка. Помислих си, че действам правилно, защото завеждащият отдел представлява интересите на госпожа министъра на правосъдието. Не допусках тя да изпитва желание отново да отвори случая. От една страна, замесените лица не са кои да е и никога не са били обвинявани в престъпление, а от друга, съдът вече се е произнесъл относно виновника и той почти е излежал присъдата си. По моя преценка министърът и цялата гилдия едва ли биха искали да се шуми около евентуална съдебна грешка и прочее недомислици. Не знам защо не съгласувах действията си с госпожа министъра. Чак вчера на обяд разбрах, че тя всъщност изобщо не знае за този случай. Следователно не се е опитвала да повлияе на разследването.

Маркус Якобсен кимна. Вече беше събрал сили да действа по-безкомпромисно:

— Изобщо не си ме информирал за всичко това, Ларс. Съобщи ми само, че директорката на полицията нарежда Специалния отдел „Q“ да прекрати разследването. От думите ти разбирам, че всъщност ти си тласнал директорката към това решение, подавайки й подвеждаща информация. Всъщност какво й каза? Че нямаме никакви основания да подновяваме делото? Че Карл Мьорк се рови из случая ей така, за кеф?

— Посетих я в кабинета й заедно със завеждащия отдел в Министерството. Той я осведоми за подробностите.

— И той ли е учил в същия пансион?

Бьорн кимна с измъчено изражение.

— А не ти ли хрумна, че Прам и компания са автори на сценария? Не стига дето брат му е ходатайствал, а и завеждащият отдел в Министерството е разпънал чадър над него!

— Наясно съм с всичко това.

Маркус Якобсен тресна гневно химикалката в бюрото. Здравата се беше подпалил.

— От днес си отстранен. Ще те помоля да напишеш обяснение, за да го представя на госпожа министъра. Не забравяй да упоменеш името на въпросния министерски служител.

Карл не беше виждал Ларс Бьорн толкова жалък. Ако през годините не се бе убедил каква напаст е Бьорн, Карл би го съжалил.

— Имам предложение, Маркус — намеси се Карл.

В очите на Бьорн просветна искрица надежда. Между двамата с Карл отдавна се бе установило разбирателство, макар и изградено върху взаимна враждебност.

— Не го отстранявай. Трябват ни хора. Направиш ли го, ще разлаеш кучетата. Журналистите ще гракнат като обезумели, а и ще изострим бдителността на разследваните лица. Това само ще ме затрудни допълнително.

Докато Карл говореше, Бьорн кимаше на всяко негово предложение, все едно го командваше пружинен механизъм. Какъв нещастник!

— През следващите няколко дни Бьорн ще ми е нужен в координацията на работата: за издирване, наблюдение, най-обща оперативна дейност. Струпаха се много задачи и няма да се справим без чужда помощ. С общи усилия може да разкрием още няколко убийства. — Посочи списъка с пострадали лица, съставен от Йохан Якобсен. — Убеден съм, че сме на прав път, Маркус.

 

 

От експлозията близо до железопътните релси покрай улица „Ингерслеу“ нямаше ранени, но досадните хеликоптери на ТВ2 вече кръжаха във въздуха, все едно седемнайсет терористични групировки са устроили показна демонстрация на силовия си ресурс.

Водещият на новините кипеше от въодушевление, но се владееше отлично, защото най-печелившата формула за поднасяне на новини е комбинацията от сериозност и притеснение. Журналистите жадуваха за сензации и за пореден път им се удаде възможност да притиснат Полицейското управление до стената.

Карл следеше емисията от кабинета си в подземието. Добре че не работеше по този случай.

Росе влезе при него.

— Ларс Бьорн е задействал всички от отдела по издирване — съобщи тя. — Изпратих им снимка на Кими, а Асад я описа според собствените си наблюдения на Централната гара. Издирват и Тине Карлсен. Тя се озова в окото на бурята.

— В смисъл?

— Нали отделът по издирването се намира на улица „Скелбек“, а Тине Карлсен се подвизава предимно в този район?

Карл кимна и погледна записките и указанията си. Списъкът със задачи изглеждаше безкраен. В случая се налагаше да прецени кое е най-належащо и изисква незабавни действия.

— Това са задачите ти, Росе. Изпълнявай ги именно в тази последователност.

Тя взе листа и започна да чете на глас:

— „Първо: намери полицаи, участвали в разследването на двойното убийство през 1987 година. Свържи се с участъка в Холбек и Отряда за бързо реагиране. Второ, потърси съученици на предполагаемите замесени. Нужни са ни описания на очевидци как са се държали непосредствено след убийството. Трето, открий лекар или медицинска сестра, които са работили в гинекологичното отделение, когато Кими е лежала там. Четвърто, проучи обстоятелствата около смъртта на Кристиан Волф. Очаквам резултати още днес — ако е възможно.“

Карл се надяваше последното допълнение да поразчупи леда, но остана излъган.

— По дяволите, Карл! Значи все едно съм дошла на работа не в пет и половина, а в четири! Нали каза, че ни се полага да си тръгнем един час по-рано днес? Какво ти става, човече?

— Да, но това важеше допреди няколко часа.

Росе разпери гневно ръце:

— Е, и?

— Сега нещата се попромениха. Какво толкова ще правиш през уикенда, та си се разбързала?

— Моля?!

— Росе, открива ти се възможност да покажеш способностите си и да се научиш как се води разследване. Представи си колко почивни дни ще ти се натрупат после.

Росе изсумтя презрително и се фръцна. Никак не й беше до духовитости.

Асад влезе в стаята и в този миг телефонът звънна. Обаждаше се Маркус Якобсен.

— Обеща ми да ми дадеш още четирима от летището! — кипна Карл, след като го изслуша. — А сега ми сервираш, че ще трябва да се оправям без тях! Нямам достатъчно хора, които да следят замесените в случая. Ако отнякъде изтече информация, че въпреки официалните изявления разследването не е прекратено, какво според теб ще предприемат господата Прам, Флорин и Дюбьол-Йенсен? Със сигурност ще се ометат възможно най-далеч оттук. И току-виж духнали в Бразилия!

Карл си пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Знам, че не разполагаме с доказателства за съпричастността им към убийството, Маркус, но уликите са налице, а те не са за пренебрегване!

Приключиха разговора и Карл, приковал поглед в тавана, избълва порой от най-цветистите псувни, които бе усвоил по време на скаутски лагер през 1975-а. Бейдън Пауъл, основателят на скаутското движение, едва ли би одобрил подобен език.

— Какво каза Маркус, Карл? — поинтересува се Асад. — Ще ни изпратят ли подкрепление?

— Не питай… Първо трябвало да разкрият убийството на улица „Стуре Каникестрее“, та голяма част от колегите да се освободят. Освен това в момента разследвали причините за експлозията до железопътните релси.

Карл въздъхна дълбоко. Напоследък все се сблъскваше с пречки. Тъкмо едно потръгне, друго се закучи.

— Седни за малко, Асад. Нека поразсъждаваме заедно. Списъкът на Йохан Якобсен може да ни подскаже нещо.

Карл започна да преписва на бялата дъска:

14.06.1987 Коре Бруно, ученик в пансиона, намира смъртта си след скок от десетметров трамплин.

02.08.1987 Двойното убийство в Рьорви.

13.09.1987 Нападение на плажа в Нюбор. Наблизо са забелязани петима младежи и девойка. Пострадалата е в шок и отказва да говори.

08.11.1987 Близнаци. Футболно игрище. Тапернойе. Два отрязани пръста. Побой.

24.04.1988 Мъж и жена. Лангелен. В неизвестност. Техни вещи се появяват в Рукьобинг.

Карл изреди двайсетте описани случая до 1992 и погледна Асад.

— Какво според теб е общото между тези посегателства?

— Всичките са се случили в неделя.

— И на мен ми хрумна. Сигурен ли си?

— Сто процента!

Съвсем логично. Според правилника за вътрешния ред в пансиона на учениците се позволяваше да излизат само в неделя. Така свободата им бе максимално ограничена.

— До местата, където са извършени престъпленията, се стига за час-два с кола от Нестве.

— Друго?

— Между 1988 и 1992 година никой не е изчезвал.

— Какво имаш предвид?

— Каквото ти казах. През този период се съобщава за жертви на побой, но не и за изчезнали и мъртви.

Карл отново огледа списъка, дело на цивилен служител в Управлението, лично засегнат от убийството в Рьорви. Дали Йохан не бе подходил прекалено тенденциозно при подбора на включените престъпления? В Дания съвсем не липсваха жертви на побои.

— Доведи Йохан — поръча Карл и отново започна да прехвърля книжата.

Реши да се свърже със зоомагазина, където бе работила Кими, и да понаучи това-онова за нея. Надяваше се с помощта на бившите й колеги да поизбистри психологическия й профил, да разбере за какво е мечтала, към какво се е стремяла. Щеше да се опита да си насрочи среща с тях за предобеда, защото надвечер се бе уговорил с учителя от гимназията в Рьовре. Точно тогава организирали среща на стари випускници. По традиция я провеждали в последната събота от септември. Приятелска сбирка в непринудена обстановка.

— Йохан ще дойде всеки момент — съобщи Асад и отново прикова замислен поглед в бялата дъска.

— По това време Кими се е намирала в Швейцария — обади се глух глас от вратата.

— По кое време?

— През периода 1988–1992 година — Йохан кимна сякаш на себе си. — Докато тя е била в Швейцария, не са постъпвали данни за побои или изчезвания — или поне доколкото е надеждна моята информация.

 

 

Йохан не изглеждаше добре. Някога се носеше из Управлението с волността на жребче из тучни ливади, а сега приличаше на впрегатно животно.

— Посещаваш ли редовно психолог, Йохан? — поинтересува се Карл.

— Човекът си върши работата. Просто аз си имам проблеми.

Карл погледна снимката на загиналите брат и сестра. Навярно състоянието на Йохан беше съвсем обяснимо.

— На какъв принцип подбра кои престъпления да включиш в списъка си, Йохан? Как да съм сигурен, че няма пропуснати стотици други? — попита Карл.

— Включих само престъпленията, извършени между 1988 и 1992 година в неделен ден, и то на места, отдалечени на не повече от 150 километра от Нестве. Данните за тях са постъпили в полицията от външни лица, а не от потърпевшите.

Явно според Йохан компанията от пансиона беше съпричастна към всички престъпления, отговарящи на гореизброените критерии.

— Нямате представа колко информация съм изчел за тези пансиони. Желанията и потребностите на отделния възпитаник нямат никакво значение. Учениците живеят по строго определен режим. Първото място е отредено на уроците и задълженията. Ежедневието им е разчетено до секунда — и така цяла седмица. Целта е да се изгради дисциплина и дух на единна общност. Опирайки се на тези факти, заключих, че престъпления, извършени в учебни дни или в неделя преди закуска или след вечеря, нямат никакво отношение към интересуващото ме убийство. Накратко: през това време компанията е заета с друго. Затова извадих данни само за нападения, извършени в неделя през часовете между закуска и вечеря.

— Значи според теб са извършвали престъпленията посред бял ден в неделя.

— Точно така.

— И понеже са разполагали с ограничено време да набележат жертва, не са се отдалечавали много от пансиона.

— Това важи за периода на учебната година. Ваканциите са отделен въпрос.

Йохан заби поглед в пода.

Карл отвори бележника си.

— Да, но двойното убийство в Рьорви е извършено също в неделя. Според теб това случайност ли е, или бандата от пансиона е превърнала неделята в ден за насилие?

— Според мен е случайно — печално отвърна Йохан. — Предстояла е поредната учебна година и вероятно са се чувствали неудовлетворени от стореното по време на ваканцията. Знам ли какво им е било в главите? Говорим за психопати.

Впоследствие Йохан призна, че при съставянето на списъка до голяма степен се е ръководил от интуицията си. Карл нямаше основания да се съмнява в прецизността на Йохан, но предпочиташе да се осланя на собствената си интуиция. Затова за начало реши да се ограничи в следствената работа до годините, преди Кими да замине за Швейцария.

Йохан се върна към рутинните си задължения, а Карл поразсъждава над имената в списъка. Обади се в участъка в Нюбор. От дежурния — съдейки по гласа, към осемдесетгодишен старец, — научи важна информация за двамата братя близнаци, пострадали жестоко след побой през 1987 година. От много години живеели в Канада. Наследили известна сума пари и основали фирма за селскостопанска техника под наем. Поне така се говорело из участъка. Никой обаче от града не поддържал вече връзка с тях. От инцидента минало много време.

Карл огледа случая на изчезналото в Лангелен възрастно семейство. Свери датата с данните в списъка на Йохан. Прехвърли преписката по делото, която Асад поръча да им изпратят. Двамата съпрузи, по професия учители в Кил, плавали с яхта до Рукьобинг на остров Лангелен, после се отправили на екскурзия из района, нощувайки в различни къщи за гости; последно отседнали в Стоенсе.

Според полицейския доклад двойката била забелязана на пристанището в Рукьобинг в деня на изчезването им. Предполагало се, че са отплавали и яхтата им е потънала някъде между островите Зеландия и Лолен. През въпросния ден очевидци ги засекли в Линелсе Нор, а близо до мястото, където домувала яхтата им, били забелязани двама младежи. Авторът на доклада подчертаваше, че става въпрос за спретнати младежи — с изгладени ризи и подстригани коси, а не за местни бабаити, нахлупили кепета с щампи на петролни компании. Според жители на Рукьобинг именно двамата младежи отплавали с яхтата на възрастните съпрузи, но споменатите предположения си останали в сферата на непотвърденото.

В доклада се изброяваха няколко вещи, открити на плажа в Линелсе Нор. Роднините на изчезналата двойка допускали предметите да са техни, но не се ангажирали с категоричен отговор.

Карл прегледа описа на намерените вещи (съставен от младши полицай и издържан в лаконичен стил): хладилна чанта без обозначена марка, шал, чифт чорапи и сребърна обица с аметисти — от моделите не със закопчалка, а с извита кукичка, която се нанизва в дупчицата на ухото.

Точно такава обица стоеше пред Карл в едно от найлоновите пликчета, открити в сандъчето на Кими.

В мига, когато това потресаващо прозрение осени Карл, Асад влезе в кабинета му като въплъщение на сполуката.

Посочи гумената гривна в пликчето до обицата.

— Току-що научих, че в Белахой използват такива гривни, за да разберат колко време са стояли плувците във водата.

Карл, потънал изцяло в дълбините на мислите си, се затрудняваше да изплува. Пък и се съмняваше дали има новина, надминаваща феноменалното му откритие за обицата.

— Такива гумени гривни се използват къде ли не, Асад. Не са нещо необичайно.

— Факт. Но когато открили Коре Бруно размазан на плочките, неговата липсвала.