Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (16) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

14.

Йохан Якобсен живееше в кооперация на улица „Вестербру“ над театър „При черния кон“ и бившия Музей на механичната музика. Точно на това място през 1990 година се бе състоял решаващият сблъсък между окупаторите от младежкото движение и полицията. Карл си спомняше размириците много добре. Неведнъж се бе случвало да стои в полицейски кордон и да разпръсква с палка девойки и младежи, почти негови връстници.

Спомените за тези дни определено не го топлеха.

Позвъниха два-три пъти на чисто новия домофон. Йохан Якобсен най-после им отключи.

— Не ви очаквах толкова скоро — призна тихо той и ги покани в дневната.

През прозорците се виждаха старите керемидени покриви на „При черния кон“ и на Гостилницата. Дотук гледката съвпадаше напълно с очакванията на Карл.

В просторната дневна цареше безпорядък. Очевидно тук отдавна не се бяха намесвали вещата ръка и критичният поглед на добра къщовница. На плота се издигаше камара от мръсни чинии със засъхнали остатъци от кафяв сос, по пода се валяха празни бутилки от кока-кола. Всичко тънеше в прах, мръсотия и бъркотия.

— Извинете ме за неразборията — Йохан смота на топка купчина мръсни дрехи от дивана и ниската масичка. — Преди месец жена ми ме напусна — обясни той и лицето му потръпна в нервен тик, който Карл неведнъж бе наблюдавал в Управлението: все едно някой му бе духнал пясък в лицето и Йохан се пазеше песъчинките да не попаднат в очите му.

Карл поклати съчувствено глава. Знаеше от опит как се чувства един изоставен мъж.

— Ясно ли ти е защо дойдохме?

Йохан пак кимна.

— Значи признаваш, че ти си оставил папката с делото „Рьорви“ на моето бюро?

Йохан кимна повторно.

— Защо просто не ни я връчи лично? — поинтересува се Асад и издаде напред горната си устна.

С каскета, станал емблематичен за Фидел Кастро, сириецът би се превърнал в двойник на Ясер Арафат.

— Ако го бях направил, щяхте ли да ми обърнете внимание?

Карл поклати глава. Едва ли. Убийство отпреди двайсет години; открит и осъден извършител. Навярно Йохан съвсем основателно подозираше, че Карл щеше да подмине случая.

— Щяхте ли да ме попитате откъде съм се сдобил с тази информация и защо държа да отворите случая? Щяхте ли да отделите време, за да ви изложа всички съмнителни обстоятелства? А? Виждал съм какви планини от дела се издигат на бюрото ти, Карл.

— А после си оставил във вилата друг комплект с „Trivial Pursuit“. Бил си там съвсем наскоро, защото езичето на бравата се отдели подозрително лесно от касата.

Йохан пак кимна.

Дотук предположенията на Карл срещаха само потвърждение.

— Добре. Искал си да се увериш, че сме се заели със случая. Това го разбирам. Но не ти ли хрумна, че е възможно подмяната на игралния комплект да ни убегне? Представи си, че изобщо не бяхме забелязали имената върху картите.

— Сега сте тук — сви рамене Йохан.

— Не ми стана съвсем ясно — намеси се Асад. Застанал пред прозореца, лицето му изглеждаше тъмно заради струящата отзад светлина. — Не си особено доволен, че Бярне Тьоерсен е признал убийството, така ли?

— Ако бяхте присъствали на процеса, и вие нямаше да сте доволни. Всичко беше с предизвестен край.

— Какво по-естествено от това, да осъдят човек, признал убийство? — учуди се Асад.

— Кое в съдебния процес събуди подозренията ти, Йохан? — намеси се Карл.

Избягвайки погледа на Карл, Йохан се загледа през прозореца, сякаш очакваше сивото небе да потуши бушуващата в него буря.

— През цялото време се хилеха — отвърна той. — И Бярне Тьоерсен, и адвокатът му, и тримата арогантни изроди, седнали на скамейките за публика.

— Торстен Флорин, Дитлеу Прам и Улрик Дюбьол-Йенсен. Тях ли имаш предвид?

Йохан кимна, опитвайки се да овладее тремора на устните си.

— Значи, усмихвали са се. Но няколко усмивки не ни дават основание да ги подозираме в заговор.

— Сега знам повече, отколкото по време на процеса.

— Баща ти, Арне Якобсен, е поел случая.

— Да.

— По това време ти къде беше?

— Учех в Техническия в Холбек.

— В Холбек? Познаваше ли и двете жертви?

— Да — едва доловимо произнесе Йохан.

— И Сьорен?

— Него го познавах по-бегло, не толкова добре колкото Лисбет.

— Хубаво ме чуй — намеси се Асад. — По лицето ти разбирам, че Лисбет е искала да скъса с теб. Така ли стана, Йохан? Отрязала те е. — Веждите на Асад увиснаха. — И понеже още си я обичал, си я убил. Сега искаш сами да разкрием вината ти и да те задържим, за да не се налага да се самоубиваш. Прав ли съм?

Йохан премига бързо няколко пъти и впери поглед някъде в далечината.

— Необходимо ли е този човек да присъства, Карл? — попита овладяно той.

Карл поклати глава. За жалост емоционалните изблици на Асад започваха да се превръщат в ежедневно явление.

— Асад, ще те помоля да изчакаш пет минути в съседната стая — Карл посочи двукрилата врата зад Йохан.

Йохан скочи като попарен. Карл умееше да разпознава симптомите на страха.

Погледна затворената врата.

— Не, не влизай там, Асад, много е разхвърляно — спря го Йохан и му препречи пътя. — По-добре седни в трапезарията. Ще ти донеса и чаша кафе, току-що сварих.

Асад обаче също бе уловил тревожните сигнали.

— Предпочитам чай — отклони предложението той, промуши се през блокадата на Йохан и отвори широко вратата.

Пред тримата мъже се откри стая с висок таван. По протежение на едната стена стояха наредени бюро до бюро, затрупани с папки и книжа. Интересът на Карл и Асад обаче привлече не бумащината, а тъжното лице, което се взираше в тях от стената, фототапет на млада жена. На убитата в Рьорви Лисбет Йоренсен. На безоблачния фон се ветрееше буйната й коса. Лятна снимка, направена съвсем импровизирано. Над лицето на девойката се простираха сенки. Размерът на тапета, поставен на видно място в стаята, веднага приковаваше вниманието на влезлия.

Карл и Асад пристъпиха в своеобразния храм, посветен на Лисбет. Под вестникарските изрезки за убийството стоеше ваза със свежи цветя. Една от стените беше украсена с квадратни снимки на момичето в пастелни цветове. Блуза, няколко писма, пощенска картичка. Колаж, в който щастливите и трагичните дни се преплитаха.

Йохан мълчеше. Застана пред фототапета и потъна в очите й.

— Защо не искаше да ни покажеш тази стая, Йохан? — попита Карл.

Той сви рамене. Карл го разбра: мястото пази прекалено съкровени спомени. По тези стени бе налепил душата си, живота си, прекършените си мечти.

— През онази нощ е скъсала с теб, нали, Йохан? Най-добре за самия теб е да ни кажеш истината — настоя обвинително Асад.

Йохан се обърна и го изгледа сурово.

— Ще кажа само, че жената, която съм обичал най-много на света, беше зверски убита и в момента нейните убийци ни се присмиват и се радват на парите си. Бярне Тьоерсен се е съгласил да лежи единствено и само за пари. Пари, напоени с кръвта на Лисбет…

— И искаш да ги разобличиш? Защо реши да търсиш възмездие точно сега?

— Защото сега съм сам и не мога да мисля за нищо друго. Не разбирате ли?

 

 

Йохан Якобсен бил едва двайсетгодишен, когато Лисбет се съгласила да се омъжи за него. Дългогодишно приятелство свързвало двамата им бащи. Семействата често си гостували, а Йохан бил влюбен в Лисбет, откакто се помнел.

Нощта, когато се разделили, прекарал при нея, докато в съседната стая брат й се любел с приятелката си.

След сериозен разговор се разбрали повече да не поддържат интимни отношения, но правили прощален секс. На сутринта Йохан си тръгнал от вилата, облян в сълзи, а по-късно на същия ден разбрал, че са убили Лисбет. Само в рамките на десет часа от върха на любовното щастие. Йохан се бе сгромолясал в бездната на изгарящата любовна мъка, а после и на душевната агония. След трагичната участ на Лисбет той не могъл да се съвземе. Намерил си нова приятелка, родили им се две деца, но Йохан продължавал да скърби за Лисбет.

На смъртния си одър баща му признал, че е откраднал папката с делото и го е занесъл на майката на момичето, и Йохан още на следващия ден отишъл да го поиска.

Оттогава пазел книжата по-ревностно от зеницата на окото си, а образът на Лисбет го обсебвал все повече и повече.

Накрая Лисбет преизпълнила сърцето му и съпругата му го напуснала.

— Какво имаш предвид с „преизпълнила“? — попита Асад.

— Непрекъснато говорех само за нея. Мислех за нея ден и нощ. Четях материалите по случая до полуда.

— А сега? Искаш да приключиш с тази история, нали? Затова ли потърси помощта ни?

— Да.

— И си събрал толкова много сведения? — Карл направи полукръг с ръка, посочвайки внушителните книжни грамади.

— Да. След като прегледате цялата документация, ще се уверите, че групата от пансиона е извършила убийството.

— Вече прегледахме списъка с подобни нападения. За него ли говориш в момента?

— Там е описана само част от всичките им престъпления. — Йохан се наведе над масата, повдигна купчина вестници и издърпа един. — Всичко започва от тук. Живеел е в пансиона — Йохан посочи страница в „Политикен“ от 15 юни 1987 година. Там се съобщаваше за трагичен инцидент в Белахой: „Деветнайсетгодишен младеж е загинал след падане от десетметров трамплин.“

Йохан изброи случаите. За някои от тях Карл вече знаеше от списъка, подхвърлен в отдела му. Промеждутъци от три-четири месеца деляха злополуките, част от които с летален изход.

— Възможно е всички тези хора да са претърпели инциденти — отбеляза Асад. — Какво общо имат те е учениците от пансиона? Не е задължително между тези злополуки да има връзка. Освен ако нямаш доказателства?

— Нямам. Вие сте по тази част.

Асад поклати глава и се обърна настрана.

— Честно казано, твоята версия много-много не ми вдъхва доверие. Жал ми е за теб, защото убийството в Рьорви те е побъркало. Трябва да потърсиш психологическа помощ. Защо не отидеш при Мона Ибсен, вместо да ни пробутваш теориите си?

 

 

Докато се връщаха към Управлението, Карл и Асад мълчаха. Всеки бе потънал в размислите си. Случаят „Рьорви“ беше подпалил мозъците им.

— Направи по един чай, Асад — помоли Карл, когато влезе в кабинета си, и тикна в ъгъла найлоновите торбички с материалите, събрани от Йохан Якобсен. — Само да не го наблъскаш със захар, чу ли?

Карл изпружи крака върху бюрото си, пусна новините и изби всички мисли от главата си с надеждата, че за този ден важните събития са приключили.

Следващите пет минути го опровергаха.

Вдигна телефона веднага и погледна към тавана, когато чу сериозния глас на началника на Отдел „Убийства“.

— Говорих с директорката, Карл. Тя не вижда основания да продължаваш да се ровиш по случая „Рьорви“.

Отначало Карл посрещна информацията с чувство за хумор, но понеже Маркус Якобсен не му представи аргументите на директорката, усети как целият пламва.

— Пак те питам: защо?

— Заповедта гласи да се насочиш към случаи, по които няма осъдени, а останалите да прехвърлиш в архива.

— Нали уж аз щях да решавам кой случай да поема?

— Не и когато директорката нареди друго.

Разговорът им приключи.

— Ароматен ментов чай, подсладен съвсем леко — Асад му подаде чаша гъст захарен сироп, в който лъжицата стоеше кажи-речи права.

Карл пое парещата димяща чаша и я пресуши на един дъх. Беше започнал да свиква с този шербет.

— Не се ядосвай, Карл. Да оставим случая да отлежи две-три седмици, докато Йохан се върне на работа. После ще го притиснем към стената и рано или късно ще си признае всичко.

Карл огледа веселата му физиономия. Който не познаваше Асад, не би повярвал, че само преди половин час същият този човек се е държал агресивно и настъпателно, обзет от мрачна решителност да стигне до дъното на същия случай.

— Какво да признае, Асад? Какво имаш предвид?

— През онази нощ Лисбет Йоренсен му е казала, че не иска повече да бъде с него, а вероятно и че си е намерила друго гадже. Затова Йохан се е върнал и е пречукал и Лисбет, и брат й. Ако поразровим още по-надълбоко, сигурно ще открием, че Сьорен и Йохан са имали стари разправии. Вероятно това е подпалило фитила на Йохан.

— Зарежи тези фантасмагории, Асад. Забраниха ни да се занимаваме повече със случая. Освен това версията ти ми се струва абсурдна. Прекалено е усукана.

— Усукана?

— Да, Асад. Усукана. И не говоря за гевреци. Ако Йохан беше извършил убийството, отдавна щеше да е рухнал.

— Не и ако му хлопа дъската — Асад се почука с пръст по голото петно на темето си.

— Човек, на когото му хлопа дъската, не би подхвърлил следи като картите и играта. Профилът на Йохан изобщо не се вписва в представата ми за убиеца. Впрочем не ме ли чу какво ти казах? Отнеха ни случая.

Асад се загледа равнодушно в репортажа за нападението на улица „Стуре Каникестрее“.

— Не, не те чух. Нямам желание да чувам подобни новини. Кой ни е отнел случая?

Отдалече подушиха, че Росе се е запътила към тях. И тя действително се появи — натоварена с купчина канцеларски пособия и хартиен плик с щампи на дядо Коледа. И за идването й, и за Коледа беше прекалено рано.

— Чук-чук! — тя удари леко с глава по рамката на вратата. — Кавалерията пристига! Та-тааа! Топли кифлички за всички!

Асад и Карл се спогледаха. Единият с изтерзан вид, другият с коледни светлинки в очите.

— Здравей, Росе, и добре дошла в нашия отдел. Приготвил съм всичко — увери я подлият изменник.

Росе стрелна Карл с красноречив поглед, докато Асад я дърпаше към съседната стая. „Няма да се отървете толкова лесно от мен“ — предупреждаваха очите й. Карл поклати глава. Това обаче зависеше не единствено от нея. Само дано не си въобразява, че ще го подкупи с парче тесто!

Погледът му спря върху пликовете в ъгъла. После той извади лист хартия от чекмеджето и написа:

Заподозрени:

Бярне Тьоерсен?

Един или повече от компанията в пансиона?

Йохан Якобсен?

Убиец, който не е познавал жертвите?

Някой, свързан с компанията в пансиона?

Карл смръщи вежди, разочарован от незадоволителния резултат. Ако Маркус не се беше намесил в работата му, той сам щеше да накъса списъка на парченца и да зареже случая. Но му бяха спуснали нареждане да не припарва повече до делото. Точно това го мотивира да продължи.

Навремето баща му използваше много умело тази негова опърничавост. Категорично му забраняваше да оре нивата и Карл тичаше за плуга. Предупреждаваше го в никакъв случай да не постъпва в армията. Карл направи точно обратното. Записа се там. С присъщата си хитрост баща му го насочваше и към момичета по свой вкус. Кажеше ли, че някое момиче не става, Карл мигом започваше да го сваля. Непокорството му не познаваше граници от най-ранна възраст. Не би допуснал никой да му внушава как да действа, затова ставаше лесен за манипулиране. Карл осъзнаваше тази своя особеност, но не му се вярваше началникът на Отдел „Убийства“ с действията си да е целил да разпали хъса му при разплитането на случая „Рьорви“.

Как изобщо директорката на полицията бе узнала, че той е поел случая? С такава информация разполагаха едва шепа хора.

Карл ги изреди наум: Маркус Якобсен, Ларс Бьорн, Асад, колегите от Холбек, Валдемар Флорин, мъжът от вилата, майката на двете жертви…

Замисли се, вторачен в нищото. За новото отваряне на делото със сигурност бяха разбрали още хора.

Колкото и да си блъскаше главата, Карл не успя да предположи кой се е погрижил да преустановят разследването. Когато във връзка с убийство се спрягат имена като Флорин, Дюбьол-Йенсен и Прам, следователят неминуемо нагазва в опасни води.

Карл тръсна глава. Пет пари не даваше кой какво знае и къде го стиска челикът началника Якобсен. Вече бе нагазил в дълбокото и никой не можеше да го спре.

Вдигна глава. От кабинета на Росе кънтеше гръмък смях. Бурните изблици на женски кикот се редуваха с оглушителния хохот на Асад. Явно двамата се забавляваха повече от добре.

Карл извади цигара, запали я и се загледа в димната мъгла, обвила листа. После продължи да пише:

Задачи:

Подобни убийства в чужбина по същото време? Швеция? Германия?

Кой от старата разследваща група е на работа и до ден-днешен?

Бярне Тьоерсен / „Врисльоселиле“^[1].

Трагично загиналият ученик от пансиона в плувния комплекс в Белахой. Случайна злополука?

С кои от едновремешната компания от пансиона можем да поговорим?

Адвокат Бент Крум!

Торстен Флорин, Дитлеу Прам и Улрик Дюбьол-Йенсен: жалби срещу тях към настоящия момент?

Оплаквания от колеги? Психологически профили?

Да издирим Кирстен-Мари Лесен, известна като Кими. С кои нейни близки можем да говорим?

Обстоятелствата около смъртта на Кристиан Волф!

Карл потупа няколко пъти с върха на молива по хартията и допълни с по-дребни букви:

Харди.

Да се отърва от Росе.

Да оправя Мона Ибсен, та свят да й се завие.

Гледайки последния ред от писанията си, Карл се почувства жалък пубер, който дълбае имена на момичета по чина. Само да знаеше Мона как натежават топките му, като види сексапилното й дупе и напращелите й гърди. Карл си пое дълбоко дъх и извади гумичка от чекмеджето, за да изтрие свидетелството за скверните си помисли.

— Може ли за момент, Карл Мьорк? — попита някой от вратата.

От този глас кръвта му едновременно кипваше и се вледеняваше. Гръбначният мозък изпрати пет команди по инфраструктурата на Карл: пуснѝ гумичката, покрий с ръка последния ред, оставѝ цигарата, изтрий идиотското изражение от лицето си, затворѝ си устата.

— Да не те притеснявам? — попита тя.

Карл я погледна, борейки се с желанието да изпие с очи изкусителното й тяло.

Същите неизменни кафяви очи. Мона Ибсен се бе върнала. Шок и ужас.

 

 

— Защо дойде Мона? — полюбопитства Росе с ехидна усмивка.

Какво изобщо й влизаше в работата? Застанала на вратата, новата секретарка дъвчеше спокойно кифличка с крем, докато Карл се мъчеше да се върне към действителността.

— Какво искаше от теб, Карл? — поинтересува се и Асад с пълна уста.

Карл беше готов да се обзаложи, че историята не познава случай на толкова малко количество крем, размазано върху толкова голяма повърхност от човешко лице.

— После ще ти кажа.

Карл се обърна към Росе с надеждата тя да не забележи пламналите му бузи, безпощадно бомбардирани с кръв от разтуптяното му сърце.

— Е, установи ли се на новото работно място?

— Я виж ти! Проявяваш интерес? Да, всичко е наред. Ако мразех слънчева светлина, свежи цветове и дружелюбни колеги, това би бил идеалният кабинет за мен.

Росе смушка Асад в ребрата.

— Шегувам се, Асад. Ти си свястно момче.

Очертаваше се двамата да сформират чудничък тандем.

Карл стана и преписа на бялата дъска имената на заподозрените и задачите за разпределение.

После се обърна към новата особа в отдела. Ако Росе си въобразяваше, че е разбрала в какво ще се състоят задълженията й, Карл възнамеряваше да промени коренно представата й за работно натоварване. Така ще я затрупа със задачи, че дейността на опаковчик в маргаринена фабрика ще й се види като райски отдих.

— В момента разследваме доста заплетен случай с мнозина замесени — подхвана той, докато гледаше как Росе гризе кифлата с предните си зъби като катерица. — След малко Асад ще те въведе в делото. После ще те помоля да подредиш материалите от прозрачните джобове в хронологичен ред, да провериш кои от тях съдържат информация, сходна с информацията в онези на бюрото ми, и да ги комплектуваш. След това ще направиш копия на всички документи за теб и за Асад, като пропуснеш листовете от тази папка. Нея я остави за по-късно — Карл отдели настрана сивата папка, която Йохан Якобсен бе взел от Марта Йоренсен. — Щом приключиш с копията, ще събереш всички налични данни за този случай — Карл посочи злополуката с момчето на трамплина в Белахой. — Налага се да действаш експедитивно, защото задачата не търпи отлагане. Върху най-горния лист в червената прозрачна папка ще намериш на коя дата младежът е претърпял злополуката. За ориентир: станало е през юни 1987 година, преди двойното убийство в Рьорви.

Карл беше очаквал да срещне признаци на недоволство. Например лаконична хаплива забележка, та да му даде повод да й натресе още няколко задачки, но Росе запази пълно самообладание. Погледна невъзмутимо половината кифличка в ръката си и я напъха наведнъж в устата си — бездънна паст, на която едва ли нещо би се опряло.

Карл се обърна към Асад:

— Имаш ли нещо против да прекараш следващите няколко дни на дневна светлина?

— Да не се е случило нещо с Харди?

— Не. От теб искам да откриеш Кими. Нужно е час по-скоро да избистрим профилите на компанията от пансиона. Аз ще се заема с останалите.

По лицето на Асад се изписа съсредоточен израз, сякаш си представяше как, докато той е по петите на бездомница из копенхагенските улици, Карл си пийва кафе и коняк сред богатите. Всъщност това си го помисли Карл.

— Нищо не разбирам — призна Асад. — Нали каза, че приключваме с този случай, защото те предупредили да стоим далеч от него?

Карл се намръщи. Асад определено не знаеше да си държи езика зад зъбите. Откъде можеха да са сигурни в лоялността на Росе? Как изобщо се бе озовала тя при тях? Карл не бе молил да му назначават секретарка.

— Асад така и така повдигна въпроса, да знаеш, че директорката ни забрани да се занимаваме със случая. Това притеснява ли те?

— Ни най-малко — повдигна рамене тя. — Но следващия път ти ще черпиш с кифлички — и хвана дръжките на няколко найлонови торбички.

 

 

След подробните инструкции Асад се отправи, накъдето му видят очите. Карл го задължи два пъти дневно да му се обажда на мобилния и да се отчита докъде е стигнал с издирването на Кими. Връчи му списък със задачи. Те включваха: разговор с гражданския регистър, с полицейския екип, отговорен за опазването на обществения ред в централната част на Копенхаген, със социалната служба в кметството, с пансионерите от приюта „Църковен кръст“ в Хилерьо и с кого ли още не. Доста трудно начинание за човек, едва прохождащ в оперативната работа, още повече че до момента цялата информация за Кими се изчерпваше с показанията на Валдемар Флорин. По неговите думи тя от години се скитала из Копенхаген, мъкнейки куфар. Описание, лишено от всякаква конкретика, и то от човек, чиито изказвания определено не вдъхват доверие. Предвид лошата репутация, с която се славеше компанията от пансиона, си струваше човек да се запита дали Кими изобщо все още е сред живите.

Карл отвори светлозелената папка и преписа гражданския номер на Кирстен-Мари Лесен. Стана и излезе в коридора. Застанала до копирната машина, Росе отмяташе купчините книжа с необикновено изнервяща енергичност.

— Необходима ни е маса, за да ги подредим — отбеляза тя, без да снема очи от ксерокса.

— Нима? Претенции за марката? — усмихна се заядливо Карл и й подаде листчето с гражданския номер. — Трябват ми всички данни за жената с този номер: последно местожителство, дали е постъпвала в болница, изплащали ли са й социални помощи, образование, адрес на родителите, ако са още живи. За малко прекрати копирането, защото тази информация ми е по-спешна. Не пропускай нищо.

Росе се изправи в цял ръст и прониза с поглед гърлото му — доста неприятно усещане.

— След десет минути поръчката за масите ще е на бюрото ти — сухо обеща тя. — Склонна съм да се доверя на фирмата „Малинг Бек“. В каталога им има доста прилични маси с регулируема височина за 5–6000 крони бройката.

* * *

Карл мяташе продуктите към пазарската си количка почти в несвяст, докато образът на Мона Ибсен върлуваше из всяка фибра на тялото му. Веднага забеляза липсващата халка на пръста й. Гърлото му пресъхна само от един неин поглед — поредният симптом колко отдавна не е бил с жена.

Кофти работа.

Вдигна очи, опитвайки се да се ориентира в наскоро преустроения магазин. Наоколо клиентите се лутаха, объркани не по-малко от него. На мястото на тоалетната хартия например сега имаше козметика. Адски влудяващо.

В края на пешеходната зона работниците почти бяха приключили със събарянето на старата манифактурна търговска верига „Конкурентен“. Алерьо определено променяше облика си, но Карл не даваше пет пари. Не успееше ли да свали Мона Ибсен, всичко щеше да му бъде все едно, пък ако ще да съборят църквата и на нейно място да построят супермаркет.

— Какви дивотии си накупил, Карл? — попита Мортен Холен, неговият наемател, докато вадеше покупките от торбите.

Мортен също бе преживял изморителен ден: два часа в университета и три във видеотеката. Явно и за двамата бяха настъпили трудни времена.

— Предлагам да приготвиш чили кон карне — отвърна Карл и подмина с мълчание коментара на Мортен, че в такъв случай е трябвало да купи поне месо и фасул.

Карл го остави да се чеше замислено по главата и се качи на втория етаж, където ревовете на „Лед Цепелин“ заплашваха всеки момент да издънят вратата.

Зад нея Йеспер трепеше войници на „Нинтендо“, докато приятелката му, с вид на зомби, седеше на леглото и утоляваше жаждата си за общуване, като разпращаше есемеси до де когото свари.

Карл въздъхна. Ех, на техните години му хрумваха далеч по-изобретателни неща в компанията на момичета! Въпреки това пожелаваше дълъг живот на съвременните технологии. Стига всички да го оставят на мира!

Влезе в спалнята и се вторачи в леглото си е невиждащи очи. Ако Мортен не го извика за вечеря до двайсетина минути, постелята ще спечели безапелационно двубоя.

Карл подложи преплетените си пръсти под тила си и се загледа в тавана, докато си представяше как Мона Ибсен се изтяга гола под завивката му. Не предприеме ли в скоро време нещо по-радикално, топките му съвсем ще увиснат. Или Мона Ибсен, или няколко обиколки из кръчмите. В противен случай ще се запише в корпуса за Афганистан. По-добре твърдо топче в главата, отколкото две отпуснати в гащите.

Ужасно противен шум, нещо средно между гангстерски рап и дрънчене на тенекия, нахлу през стената откъм Йесперовата стая. Какво да стори? Да влети вътре и да му вдигне скандал, или да си затъкне ушите и да си трае?

Карл продължи да лежи, затиснал глава с възглавница. Вероятно това му напомни за Харди.

Харди не можеше нито да се движи, нито да се почеше по челото. Можеше единствено да мисли. На негово място Карл отдавна щеше да е откачил.

Погледна снимката, на която тримата с Анкер стояха прегърнати. „Трима нечовешки добри полицаи“ — помисли си той. Кое бе посяло зрънцето на съмнението у Харди? Защо при последното посещение на Карл в болницата той подхвърли, че на остров Амар им е бил устроен капан?

Погледна Анкер на снимката. Най-дребният от тримата, но с най-пронизващия поглед. От смъртта му бяха изминали девет месеца, ала въпреки това Карл съвсем ясно си спомняше проницателните очи на колегата си. Харди съвсем сериозно ли допускаше, че Анкер е влязъл в престъпни връзки с онези, които ги нападнаха на Амар?

Карл поклати глава. Пълен абсурд. Погледът му се плъзна по другите рамкирани фотографии: спомени от безвъзвратно отминали времена, когато с Вига бяха влюбени, от къщата в Брьондерслеу и от деня, когато се върна с първата си истинска парадна униформа.

Присви очи. В ъгъла с окачените снимки беше тъмно, но той забеляза нещо странно.

Пусна възглавницата и стана. От съседната стая изригна поредната звукова канонада. Карл се приближи до снимката. Тъмните петна отдалече приличаха на сенки. Карл обаче не се заблуди. Прясната кръв не може да се сбърка с нищо. Стичаше се по стената на тънки струйки. Как, по дяволите, не ги бе забелязал още е влизането? И откъде се бяха взели?

Извика Мортен, нахълта в стаята на Йеспер, откъсна го от дрямката пред екрана и го довлече в спалнята си. Показа им кървавите вади. По лицата и на двамата се изписа едновременно отвращение и възмущение, задето ги подозира.

Мортен категорично отрече да има нещо общо е подобна свинщина.

Йеспер се закле, че няма представа кой е нацапотил стените с тази гадост. Гарантира и за невинността на приятелката си.

— Как изобщо допусна, че това е наше дело, Карл?

Карл погледна кървавите следи и се съгласи с доведения си син.

За не повече от три минути човек, въоръжен с необходимите инструменти, не би се затруднил да влезе в къщата, да набележи предмет, който със сигурност ще попадне в полезрението на Карл, да размаже малко животинска кръв по него и да се омете оттам. Ловък престъпник би се вместил съвсем лесно в тези три минути, защото в Магнолиеванген, а и в целия Рьонехолт парк от осем до четири следобед не се мяркаше жива душа.

Който бе сметнал, че ще успее да го сплаши с подобен глупав номер, та Карл да забави темпото на разследването, явно беше не само изключително глупав, но и виновен.