Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (30) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fasandræberne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017 г.)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017 г.)
Форматиране
Silverkata (2022 г.)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Убийци на фазани

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: датска

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 9789543572847

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5569

История

  1. — Добавяне

28.

Цареше съботно затишие. Сред водещите новини във „Радиовестника“ бяха раждането на тапир в зоопарка в Ранерс и заканите на председателя на консервативната партия да закрие регионите, учредени по негово настояване.

Карл набра номера и се загледа в слънчевите лъчи, прорязващи огледалната водна повърхност. „Слава богу, че все още има неща, които политиците нямат власт да променят.“

— Къде си, шефе? — попита Асад.

— Минах по Зеландския мост и продължавам към Рьовре. Какво по-конкретно трябва да знам за Клаус Йепесен?

Карл почти чуваше как мисловната дейност кипи в главата на Асад.

— Съсипан е, Карл. Говори много бавно — вероятно защото емоциите блокират свободния му изказ.

Свободен изказ? Карл вече очакваше в следващото изречение на Асад да се появи „волният полет на фантазията“ например.

— Той знае ли изобщо за какво става въпрос?

— В общи линии да. С Росе цял следобед преглеждахме списъка, Карл, и тя иска да говори с теб.

Тъкмо да се възпротиви, гласът на Росе прониза тъпанчетата му и го изтръгна от хода на мислите му:

— Още сме в офиса. Цял ден висим над този списък и май открихме нещо полезно. Искаш ли да чуеш?

Що за идиотски въпрос?

— Слушам те. Говори — отвърна Карл и замалко да забрави да се престрои в лявата лента за отбивката към Фолехауен.

— Спомняш ли си за брачната двойка, изчезнала в Лангелен? Имаше в я списъка на Йохан Якобсен.

Тази жена за какъв го смята? За склеротик?

— Да — потвърди той.

— Живеели в Кил. След изчезването им разследващите открили вещи близо до Линелсе Нор, но не успели да установят със сигурност дали принадлежат на двамата съпрузи. Аз обаче се поразрових и разни неща излязоха наяве.

— В смисъл?

— Намерих дъщеря им. Днес живее в къщата на родителите си в Кил.

— И?

— Не ме пришпорвай толкова, Карл. Заслужавам да забавя кулминацията, след като цял ден бачкам като луда.

Карл се надяваше да не е чула дълбоката му въздишка.

— Казва се Гизела Нимюлер и остана потресена от развоя на събитията в Дания.

— И по-конкретно?

— Спомняш ли си онази обица?

— За бога, Росе, престани с тези въпроси! Та нали обсъждахме обицата само преди няколко часа!

— Преди поне 11–12 години Гизела се обадила в датската полиция да съобщи, че обицата, открита до Линелсе Нор, със сигурност е принадлежала на майка й.

Карл замалко да се забие в пежото отпред, в което се возеха четирима гръмогласни младежи.

— Какво? — извика той и стъпи върху спирачката. — Чакай малко.

Отби към тротоара и спря.

— Как така изведнъж е разбрала, че обицата е на майка й?

— Поканили я на празненство у роднини в Алберсдорф в Шлезвиг. Там, докато разглеждала албуми, попаднала на снимка на родителите си. Познай с какви обици била майка й на въпросната снимка. — Росе се разсмя с доволен дълбок тембър.

Карл затвори очи и стисна юмруци. „Да!“ — ликуваше цялото му същество. Така сигурно се е чувствал пилотът Чък Йейгър, когато пръв е преодолял звуковата бариера.

— Супер! — възкликна той. Най-после очакваният пробив. — Страхотно! Браво, Росе. Изпратиха ли ти копие от снимката на майката?

— Не, но дъщерята твърди, че я е изпратила в участъка в Рукьобинг още през 1995 година. Обадих се там. Архивите им в момента се намирали в Свенборг. Поне така ме увериха.

— Нали не им е изпратила оригиналната снимка?

Карл се молеше опасенията му да не се потвърдят.

— Уви, изпратила е точно нея.

Проклятие!

— Кажи поне, че си е запазила копие от снимката или най-малкото негатив?

— Уви. Именно по тази причина е бясна. Откакто им е изпратила снимката, никой не й се е обаждал.

— Веднага звънни в Свенборг!

Тя изсумтя подигравателно.

— Очевидно изобщо не ме познавате, господин заместник-полицейски комисар.

И затръшна слушалката.

След десет секунди Карл отново я набра.

— Здрасти, Карл — обади се Асад. — Какво си казахте с Росе? Нещо ми се вижда странна.

— Зарежи, Асад. Само й предай, че се гордея с нея.

— Сега?

— Да, сега, Асад.

Ако колегите им от Свенборг успеят да изровят от архивите си снимката на изчезналата жена и вещо лице се произнесе в подкрепа на предположението, че обицата, открита на брега на Линелсе Нор, и обицата, която Карл намери в металното сандъче на Кими, са комплект и това всъщност са обиците от снимката, то тогава Специалният отдел „Q“ щеше да се сдобие с основание да възобнови официално разследването по случая и да поиска резултатът от предишното да се преразгледа. Най-сетне се натъкнаха на гореща следа! Двайсет години след престъплението, но все пак успяха, Флорин, Дюбьол-Йенсен и Прам щяха да усетят какво е да те засмуче съдебната фуния. Сега разследващите повече от всякога се нуждаеха от показанията на Кими: именно в нейния дом откриха металното сандъче. На думи звучеше лесно, но не и на дело. Смъртта на наркоманката пък изобщо не подобряваше шансовете им да се доберат до Кими, ала все щяха да измислят някакъв начин.

— Много се зарадва — разнесе се неочаквано гласът на Асад от слушалката. — Нарече ме „моя пясъчен червей“.

Разсмя се така гръмко, че мембраната изпращя. Кой друг, освен Асад би възприел откровена обида за комплимент?

— За разлика от Росе аз нямам добри новини — продължи той, след като спря да се смее. — Не очаквай Бярне Тьоерсен да се съгласи да говори с нас. Какво ще правим от тук нататък?

— Отказва да ни приеме, така ли?

— Повече от категорично.

— Няма значение. Предай на Росе, че трябва на всяка цена да се сдобием с тази снимка. Утре почиваме, после пак се захващаме за работа.

 

 

Завивайки по булевард „Хенриксхолм“, Карл си погледна часовника. Подрани доста, но доколкото си изгради представа за Йепесен, учителят държеше на точността.

Гимназията в Рьовре представляваше хаотична съвкупност от малки сгради, свързани една с друга. Множеството пристройки вероятно бяха изникнали през годините, когато работническата класа е започнала да изпраща децата си във висшите училища. Тук покрит коридор, там физкултурна зала или нов корпус, годен да осигури на младежите от западните райони привилегиите, отдавна достъпни на северняците.

Карл тръгна по указаната от стрелките посока към празненството на бившите ученици на гимназията. Откри Клаус Йепесен пред актовата зала. Носеше няколко пакета салфетки и си бъбреше с две симпатични бивши възпитанички на училището. Хубав мъж, но, в съответствие с изискванията на професията, със скучновато джинсово сако и брада. Типичен гимназиален учител.

Той се раздели с дамската си компания с обещанието да се видят по-късно, изречено с флиртаджийски тон на ерген, и поведе Карл към учителската стая. Минаха покрай други пораснали ученици на гимназията, отдали се на носталгични спомени за доброто старо време.

— Знаете ли защо поисках да се срещна с вас? — попита Карл.

Клаус Йепесен обясни, че колегата на Карл, мъж със силен акцент, му обяснил най-общо причините.

— Какво по-точно искате да знаете? — Йепесен покани Карл да се настани в един от остарелите столове, произведени по поръчка.

— Всичко, свързано с Кими и нейното обкръжение.

— Вашият колега намекна за възобновено разследване на случая „Рьорви“. Това ли е причината да се интересувате от Кими?

Карл кимна.

— Имаме сериозни основания да подозираме, че част от компанията й е извършила и други престъпления.

Ноздрите на Йепесен се разшириха, все едно не му достигаше въздух.

— Престъпления?

Втренчи невиждащ поглед пред себе си и изобщо не забеляза как една от колежките му надникна в стаята.

— Нали ще се погрижиш за музиката, Клаус? — попита тя.

Той кимна почти в транс.

— Бях луд по Кими — призна той, след като останаха сами. — Такава страст не съм изпитвал към друга жена. За мен тя е най-сполучливата комбинация от черти на ангел и демон. Нежна, млада и гальовна и същевременно изключително властна.

— Когато сте започнали да се срещате с нея, Кими е била на не повече от 17–18 години. И то ваша ученичка! Едва ли е било по правилата?

Йепесен погледна Карл, без да вдига глава.

— Не се гордея с постъпката си. Просто не устоях на изкушението. Още усещам кожата й, разбирате ли? След цели двайсет години.

— Точно преди толкова тя и неколцина нейни приятели са били заподозрени в убийство. Според вас възможно ли е да са го извършили колективно?

— Може да го е извършил всеки — отвърна Клаус Йепесен и лицето му се сгърчи в гримаса на отвращение. — Нима вие не сте способен на убийство? Или вероятно вече сте убивали? — извърна глава и понижи глас. — И преди, и след връзката ми с Кими няколко случки ми направиха впечатление. Спомням си ясно как пострада едно момче от пансиона — надут кретен, общо взето си получи заслуженото. Но обстоятелствата ми се сториха подозрителни. Един ден просто заяви намерението си да се махне от училището. Паднал в гората. Мен не успя да заблуди, наясно съм как изглеждат следите от побой.

— Защо подозирате компанията в съпричастност към тази случка?

— Не знам дали е така, но след като момчето напусна пансиона, не минаваше ден Кристиан Волф да не попита къде е, дали сме чули нещо за него и дали ще се върне.

— Не допускате ли, че просто е проявявал приятелски интерес?

Клаус Йепесен погледна Карл. В ръцете на този гимназиален учител почтени хора поверяваха бъдещето на потомците си. Дали Йепесен посрещаше със същото изражение и родителите, дошли да обсъдят с него постиженията на децата си? Едва ли. Иначе родителите отдавна да са ги отписали от училището. За щастие, рядко се виждаше лице, сгърчено от такава жажда за мъст, омраза и озлобление срещу цялото човечество, колкото лицето на този учител.

— Кристиан Волф се интересуваше единствено и само от себе си — процеди той с накипял от презрение глас. — Беше способен на всякакви зверства, повярвайте ми. Не му стискаше обаче да понесе последствията от низостите си. Затова държеше да е сигурен, че онова момче си е заминало завинаги.

— Обяснете малко по-конкретно — помоли Карл.

— От него започнаха всички беди. Хранеше се от злобата си и бързо съумяваше да предаде заразата на останалите. Именно той доносничи пред ръководството за мен и Кими. По негова вина се принудих да напусна работа, а Кими я изключиха. Кристиан непрекъснато пробутваше Кими на набелязаните си жертви и когато тя ги оплетеше в мрежите си, той си я прибираше обратно. Кими беше неговият паяк, а той дърпаше конците.

— Сигурно знаете, че Волф е загинал при ловен инцидент.

Йепесен кимна.

— И очаквате това да ме радва? Ни най-малко. Отървал се е леко.

От коридора проехтя смях и учителят се сепна за миг. После гневът отново завладя лицето му и го повлече към бездната.

— Нападнали са момчето в гората, затова то замина при баща си. Може да го попитате лично. Вероятно сте чували за него. Казва се Кайл Басет. Днес живее в Мадрид и е собственик на една от най-големите испански предприемачески фирми: „КВ Construcciones S.A.“

Изчака Карл да си запише данните.

— Те са бутнали и Коре Бруно, убеден съм.

— Мисълта не ни е чужда, но кое ви наведе на това предположение?

— След като ме уволниха, Бруно дойде да ме види. Някога бяхме съперници, но омразата към Волф и компания ни сплоти. Довери ми, че се страхува от Волф. Онзи живеел близо до къщата на дядо му и баба му и непрекъснато го заплашвал. Без да разполагам с много информация, и наличната показва достатъчно ясно какво се е случило. Непосредствено преди смъртта на Коре Бруно Волф му е отправял закани.

— Звучите сто процента убеден във вината на Волф. Бруно и младежите в Рьорви обаче са загинали, когато вие вече не сте имали преки впечатления от отношенията между учениците в пансиона, защото сте напуснали работа.

— Факт. Но съм виждам с очите си как другите ученици се отдръпват, когато компанията се зададе по коридора. Ставал съм свидетел как се държаха с възпитаниците на пансиона. Не посягаха на съучениците си, защото в такива училища човек първо се учи да бъде солидарен, ала за другите нямаше пощада. Волф и компания принудиха онова момче да напусне училището, сигурен съм.

— Имате ли доказателства?

— През някои почивни дни Кими оставаше да нощува при мен. Спеше неспокойно, сякаш нещо отвътре не й даваше покой. Веднъж насън спомена името му.

— Чие име?

— На момчето! На Кайл!

— Да ви е изглеждала стресирана или потисната?

От гърдите му се откъсна смях — по-скоро защитна реакция, отколкото знак, че е склонен да съдейства.

— Потисната? В никакъв случай. Кими просто не е такава натура.

Карл се поколеба дали да не му покаже миниатюрното плюшено мече, но се отказа, виждайки съскащите кафемашини. Ако организаторите на събитието възнамеряваха да ги оставят включени до края на вечерята, та кафето да е топло, от него щеше да остане само утайка.

— Да си налеем по чаша? — предложи той и без да изчака отговор, пристъпи към една машина.

Надяваше се ободрителната напитка да повдигне тонуса му след стоте часа без свястна храна.

— Аз не искам — размаха пръст Йепесен.

— Кими проявявала ли е признаци на агресия? — попита Карл, докато наливаше кафето и жадно вдишваше тонизиращия аромат.

Никакъв отговор.

Карл отпи, а в ноздрите му нахлу уханието на кафеени плантации, огрени от знойно колумбийско слънце. Обърна се и видя празния стол на Клаус Йепесен.

Аудиенцията беше приключила.