Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (19) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fasandræberne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017 г.)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017 г.)
Форматиране
Silverkata (2022 г.)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Убийци на фазани

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: датска

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 9789543572847

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5569

История

  1. — Добавяне

17.

— Кажи ми кой ми подлива вода, Маркус.

Началникът погледна над очилата си. Карл определено го бе сварил неподготвен.

— Нека само да допълня, че в дома ми са се вмъкнали неканени гости. Погледни.

Карл извади старата снимка, на която Вига го бе заснела в парадна униформа, и посочи засъхналите кървави петна.

— Закачена е в спалнята ми. Снощи кръвта беше съвсем прясна.

Маркус Якобсен се поотдръпна, за да фокусира снимката. Видяното определено не му хареса.

— Как тълкуваш това, Карл? — попита той след кратък размисъл.

— Как да го тълкувам, освен че някой иска да ме сплаши?

— Всички полицаи рано или късно си спечелват врагове. Защо смяташ, че случилото се е непременно свързано с текущия ти случай? Помисли ли дали сред роднините и приятелите ти няма някой подозрителен?

Карл изгледа насмешливо Маркус Якобсен. Добър опит.

— През нощта телефонът ми звънна три пъти. Да не мислиш, че чух глас в слушалката?

— И какво искаш да направя?

— Да ми кажеш кой саботира разследването ми. Или предпочиташ да се свържа с директорката на полицията?

— Тя ще се отбие следобед. Дотогава ще решим как да действаме.

— И мога да разчитам на думата ти?

— Нищо не съм ти обещавал.

Карл затръшна вратата на кабинета малко по-силно, отколкото е прието за нормално, и едва не се сблъска с подпухналото бледо лице на Бак. Черното кожено яке, обикновено плътно опънато по плещите му, днес висеше небрежно преметнато през рамото му. „И това доживяхме“, помисли си Карл.

— Говори се, че ни напускаш, Бак. Да не си получил наследство?

Бак не отговори веднага. Изглежда пресмяташе дали резултатът от дългите години съвместна работа с Карл е с положителен или с отрицателен знак.

— Знаеш как е — извърна леко глава той. — Или си добър полицай, или добър баща и съпруг. Но никога и двете едновременно.

Карл се поколеба дали да не го потупа по рамото, но се ограничи с ръкостискане:

— Последен работен ден! Желая ти късмет и семейно щастие, Бак. Макар да те смятам за ужасна напаст, знай, че ако решиш да се върнеш в полицията, ще се радвам.

Измореният Бак остана силно изненадан от това признание. Успя да го трогне. Обикновено крайно пестелив във външната проява на емоциите си, той рядко даваше израз на сантиментални чувства.

— И ти не си цвете за мирисане, Карл — поклати глава Бак, — ама не си и съвсем за изхвърляне.

Размяна на покъртително разточителни комплименти между двама мъже, неведнъж кръстосвали шпаги.

Карл се обърна и кимна на Лис. На бюрото й се издигаше внушителна купчина книжа, сравнима с грамадата в подземието, която Росе искаше да подреди върху поръчаните маси.

— Карл — подхвана Бак с ръка върху дръжката на вратата, — сечено ти нрави не Маркус, а Ларс Бьорн. Това не си го чул от мен — вдигна предупредително показалец той.

Карл хвърли поглед към кабинета на заместник-криминалния инспектор. Както обикновено щорите бяха спуснати, но вратата се поклащаше отворена.

— Ще се върне след три. Доколкото разбрах, отиде на среща с директорката — уточни Бак и хлътна в кабинета на Маркус Якобсен.

 

 

Карл завари Росе, коленичила на пода в коридора, подпряла лакти на част от отворен кашон. Приличаше на бяла мечка, подхлъзнала се по леда. Около нея се валяха крака на маса, метални крепежни елементи, различни болтове и други инструменти, а на десет сантиметра от носа й лежаха пръснати инструкциите за монтаж.

Росе беше поръчала четири маси с регулируема височина. Карл се надяваше резултатът от усилията й действително да роди четири маси с регулируема височина.

— Нямаше ли да ходиш до болница „Биспебер“, Росе? — попита Карл.

Без дори да мръдне от мястото си, тя само махна с ръка към вратата на кабинета му:

— Копието е на бюрото ти.

И пак се задълбочи в изследването на схемите.

Карл откри на бюрото си три страници, изпратени по факс от болницата — с печат и дата, точно както гласяха указанията му. Кирстен-Мари Лесен. Постъпила за лечение на 24.07.1996 и напуснала болницата на 02.08.1996. Епикризата изобилстваше от латински термини, но Карл схвана в общи линии защо Кирстен се е нуждаела от медицинска помощ.

— Ако обичаш, ела за малко, Росе — извика я той.

След порой от ругатни и пустосвания тя все пак успя да се надигне от пода.

— Ето ме — изпъхтя тя.

Черният туш от миглите се бе размазал по лъсналото й от пот лице.

— Намерили са картона й!

Росе кимна.

— Прегледа ли го?

Тя кимна повторно.

— Кими е била бременна. Приели са я е кървене, след като паднала по стълбище. Лечението дало резултат и тя започнала да се подобрява, но най-неочаквано изгубила детето. Лекарите открили нови наранявания, прочете ли?

— Да.

— Не пише нищо нито за бащата на детето, нито за някакви близки на Кими.

— От „Биспебер“ уточниха, че нямат друга информация.

— Аха — Карл пак погледна картона. — Постъпила е в болницата, бременна в четвъртия месец. Няколко дни по-късно лекарите са сметнали, че опасността от спонтанен аборт е преминала, но на деветия ден от престоя си там Кими е пометнала. При последвалия преглед са установени контузии вследствие от силни удари в слабините й. Кими обяснила, че е паднала от болничното легло. — Карл посегна да си извади цигара. — А това звучи малко вероятно.

Росе се отдръпна на няколко крачки, присви очи и размаха ръка, за да разпръсне дима. Очевидно не понасяше цигари. Супер. Ето ти идеален начин да я държи на разстояние.

— Полицията не е намесвана — уточни тя. — Но това ние вече го знаем.

— Тук пише какви манипулации са й правили… — Карл проследи с пръст няколко реда по-надолу в картона. — Не е провеждан кюртаж… Какво означава това?

— Обадих се да попитам точно за това. Означава, че най-вероятно не са успели да извадят цялата плацента след аборта.

— Колко голяма е плацентата в четвъртия месец от бременността?

Росе сви рамене. Явно този въпрос не влизаше в учебната програма на стопанския факултет.

— Значи, в тялото й е останала част от плацентата.

— Точно така.

— Доколкото ми е известно, това може да се окаже животозастрашаващо. Крие опасности от вътрематочна инфекция. Освен това е имала травми от нанесен побой. Жесток побой.

— Точно затова не са искали да я изписват. — Росе посочи бюрото. — Не видя ли бележката?

Миниатюрното жълто листче? Как, по дяволите, да забележи нещо толкова дребно? В сравнение с тази „люспа“, прословутата игла в купа сено би изглеждала огромна.

„Обадѝ се на Асад“ — гласеше бележката.

— Той звънна преди половин час. Видял е Кими.

— Къде? — сепна се Карл.

— На Централната гара. Обади му се.

Карл дръпна палтото си от закачалката.

— Дотам има някакви си 400 метра. Направо отивам!

По улицата хората сияеха, разсъблечени по къс ръкав. Краят на септември наближаваше, а термометрите показваха двайсет и няколко градуса. Кое даваше повод за такава радост? Вместо да се хилят, повече подхождаше да се постреснат и да се сетят за изтъняващия озонов слой. Карл си съблече палтото и го преметна през рамо. Както беше тръгнало, очакваше през януари хората да обуят сандали. Да живее парниковият ефект.

Извади мобилния си телефон, набра Асад и установи, че батерията му пада. Напоследък издържаше много малко.

Влезе в гарата. Вътре гъмжеше от народ. Изглеждаше невъзможно да открие Асад в това множество. Карл тръгна из морето от куфари. „Да му се не види!“ — ядосваше се той, докато си проправяше път към полицейския пост в гарата откъм улица „Ревентлов“.

Дразнеше се, защото щеше да се наложи да се обади на Росе и да я помоли за номера на Асад. Отсега чуваше ехидния й гърлен смях.

Понеже полицаите в караулката не го познаваха, Карл извади служебната си значка.

— Добър ден. Инспектор Мьорк. Батерията на телефона ми падна. Ще ми услужите ли с вашия?

Единият полицай посочи някакъв очукан апарат зад преградата. Беше зает да утешава момиченце, изгубило кака си. На Карл му се струваше, че е изминала цяла вечност от времето, когато патрулираше из копенхагенските улици и бършеше сълзите на изгубени деца. Налегна го носталгия.

Докато набираше номера, Карл неочаквано съзря опърпаното палто на Асад през пластмасовите щори. Помощникът му стоеше до стълбите към тоалетните, полускрит зад тълпа въодушевени гимназисти с раници на гърба, и се озърташе на всички страни.

— Благодаря за услугата! — Карл остави слушалката на вилката и се спусна към Асад.

Деляха ги не повече от пет-шест метра. Тъкмо да махне на Асад, Карл видя как някакъв мъж изскочи зад гърба на сириеца и го хвана за рамото. Трийсетинагодишен, мургав, свъсен. Принуди Асад да се обърне към него и започна да му крещи някакви обиди. Без да ги чува, Карл съдеше за съдържанието им по изражението на Асад. Двамата определено не бяха приятели.

Една от гимназистките ги изгледа възмутено.

„Паплач! Кретени!“ — говореше презрителната й физиономия.

Непознатият посегна към Асад, а сириецът замахна и отби атаката с безпогрешна точност. Непознатият се олюля. Учителите на гимназистите явно се двоумяха дали да не се намесят.

Асад изобщо не се трогна от обстановката. Стисна противника си в желязна хватка. Онзи се развика.

Учениците се отдалечиха. Асад забеляза Карл и реагира светкавично. Блъсна непознатия и му махна с ръка — ще рече, по-добре изчезвай. Карл успя да зърне лицето му за миг. После онзи хукна към пероните. Рязко очертани бакенбарди, лъскава коса. Човек, обзет от силна ненавист, с когото никой не би искал да си има работа.

— Какво стана? — попита Карл.

— Извинявай — сви рамене Асад. — Един идиот.

— Какво си му направил?

— Зарежи го, Карл. Не си заслужава.

Очите на арабина блуждаеха неспокойно из цялото помещение. Карл видя един Асад, съвсем различен от кроткия сириец, който му приготвя ментов чай в подземието; човек, който крие тъмно минало.

— Когато се почувстваш готов, ще ми споделиш в какво си се забъркал, става ли?

— В нищо не съм се забърквал. Този тип ми е съсед.

Асад се усмихна — неособено убедително, но все пак се постара да разведри атмосферата.

— Сигурен ли си, че жената, която си видял, е била Кими?

— Една дрогирана проститутка я извика по име.

— Къде е сега Кими?

— Не знам. Избяга с едно такси.

— За бога, Асад, защо не я проследи?

— Проследих я. Метнах се на следващото такси и се залепихме за нея. Шофьорът я спря по улица „Гасверк“. Докато сляза от таксито, беше офейкала.

Успех и фиаско в едно.

— Шофьорът на нейното такси ми каза, че влетяла вътре и му изкрещяла да я закара до „Гасверк“. Тикнала му петстотин крони в ръката.

500 крони за 500 метра. И това ако не е паника!

— Тръгнах да я търся, разбира се. Разпитах продавачите в околните магазини. Позвъних в жилищните сгради.

— Взе ли телефонния номер на таксиджията?

— Да.

— Извикай го на разпит. Надушвам нещо гнило.

— Знам и коя е дрогираната. Имам адреса й.

Асад му подаде листче.

— Преди десет минути ми го дадоха от полицейския пост. Казва се Тине Карлсен. Живее в стая под наем на „Гамел Конгевай“.

— Браво на теб, Асад. Но как успя да изкопчиш такава информация от колегите? За кого се представи?

— Показах им идентификационната си карта от Управлението.

— Тя не ти дава право да изискваш подобни сведения, защото си цивилен сътрудник.

— Въпреки това ми дадоха данните й. Вече ще ми трябва полицейска значка, Карл. Нали ме изпращаш да разследвам.

— Съжалявам, Асад, но на този етап е немислимо — поклати глава Карл. — Значи колегите на гарата я познават. Да не са я задържали?

— И то неведнъж. Вдигнали са ръце от нея. Обикаляла и просела на главния вход.

 

 

Карл вдигна очи към жълтата сграда, опряна о пасажа към театъра. На първите четири етажа се помещаваха десетки стаи, на горните — мансарди. Не беше никак трудно да се отгатне къде се е настанила Тине Карлсен.

Вратата на шестия етаж отвори грубиян в износен син халат.

— Тине Карлсен? Влизай и я търси сам.

Поведе го по стълбището, а после по коридор с четири-пет врати. Посочи едната, докато ровеше из прошарената си брада.

— Хич не обичаме тук да се навъртят ченгета. Какви ги е надробила Тине?

Карл присви очи и изгледа недружелюбно събеседника си. Негодникът одираше кожата на клетите си наематели. Дължеше им поне що-годе прилично отношение!

— Тине е важен свидетел по едно от най-шумните дела в момента. Ще те помоля да й окажеш подкрепата, от която се нуждае. Ясно?

Грубиянинът престана да чеше брадата си. Явно изобщо нямаше представа за какво говори Карл. Все тая, стига да го е постреснал.

Блъскаха по вратата няколко минути, докато им отвори. Показа се лице, съсипано до краен предел.

В стаята го лъхна остра миризма, каквато отделят домашните любимци при лоша хигиена. Карл си спомняше повече от добре онази фаза от живота на доведения си син, когато хамстерите му се сношаваха върху бюрото в стаята му. За нула време броят им бе нараснал четирикратно и кой знае каква многобройна челяд щяха да навъдят, ако Йеспер не беше изгубил интерес към тях и те не бяха започнали да се изяждат помежду си. Докато Карл успее да пробута зверчетата в забавачницата на Йеспер, вонята се бе превърнала в неизменна част от домашната атмосфера.

— Виждам, че гледаш плъх — Карл се наведе да огледа противната твар.

— Казва се Ласо и е опитомен. Да го извадя ли, та да го подържиш?

Карл се опита да се усмихне. Да го подържи? Това миниатюрно прасе с хлъзгава опашка? По-скоро би опитал храната му, отколкото да се докосне до него.

Прецени, че моментът е подходящ да се легитимира.

Тя погледна значката му равнодушно, отстъпи към масата, залитайки, и с обиграно движение пъхна спринцовка и парче фолио под някакво списание. „Хероин“, предположи Карл.

— Познаваш Кими, нали?

Тине беше от онези жени, на които окото им няма да мигне, дори да ги спипаш със спринцовка, стърчаща от вената, с крадена стока в магазина или да „обслужват“ клиент на улицата, но този въпрос видимо я разтърси.

Карл се приближи до прозореца и се загледа в оредяващите корони на дърветата покрай бреговете на езерото Санкт Йорен. Прекрасна гледка.

— Кими е една от най-добрите ти приятелки, нали, Тине? Чух, че много се имате.

Карл се наведе напред и огледа алеите около езерото: отлични условия за сутрешен или вечерен крос. Ако Тине водеше нормален начин на живот, щеше да тича за здраве два-три пъти седмично — като хората, които той наблюдаваше в момента през прозореца.

Забеляза, че някакъв мъж в светло палто стои близо до автобусната спирка и оглежда фасадата на сградата. Мъжът се оказа стар познайник, Фин Олбек, рахитичен призрак, който често досаждаше на Карл и колегите му с надеждата да изкопчи от тях ценна информация, та жалката му детективска кантора да не фалира. Карл не го беше виждал от пет години. Олбек му направи същото неприятно впечатление.

— Познаваш ли този мъж, със светлото плато? — попита той. — Виждала ли си го преди?

Тине се приближи до прозореца, въздъхна дълбоко и присви очи.

— Това палто съм го виждала на гарата, но мъжът е на голямо разстояние и не виждам лицето му.

Съдейки по разширените й зеници, Карл не вярваше Тине да види каквото и да било, пък ако ще да стои току под носа й.

— А как изглежда мъжът, когото си видяла на гарата?

Тине се отдръпна от прозореца, но залитна към ниската масичка. Той посегна да я подкрепи.

— Не знам дали ми се говори с теб — изфъфли тя. — Какво е сторила Кими?

Карл я заведе до кушетката. Тине се отпусна на тънкия матрак.

„Май ще трябва да сменя тактиката“ — съобрази той и се огледа. В стаята, голяма около десет квадрата, почти липсваха лични вещи. Изключение правеха клетката на плъха, дрехите, струпани на купчини в ъглите, няколко лепкави списания, найлонови торбички, вонящи на изветряла бира, грубо вълнено одеяло, умивалник и стар хладилник, върху който се мъдреха мръсна сапунерка, протрита хавлиена кърпа, преобърнато шише с разтекъл се шампоан и няколко фиби. По стените и перваза нямаше никакви предмети.

— Искаш да си пуснеш дълга коса, нали? — обърна се към нея Карл. — Мисля, че би ти отивала.

Тя посегна инстинктивно към тила си. Предположението на Карл явно бе улучило право в десетката. Затова Тине си бе накупила фиби.

— На мен ми харесваш и така, но имаш много хубава коса и си заслужава да я пуснеш, Тине.

Тя не се усмихна. В очите й обаче проблесна задоволство от комплимента.

— Много ми се ще да погаля плъха, но ми откриха алергия срещу гризачи и домашни любимци. Страшно ми е кофти, задето не мога да доближа котката вкъщи.

С това признание окончателно я спечели.

— Ужасно обичам плъха. Казва се Ласо — тя се усмихна и оголи останките от някога бели и правилно подредени зъби. — Понякога го наричам Кими, но на нея не съм й го казвала. Заради този плъх ми прикачиха прякор. Не е ли очарователно, че са ме нарекли именно на това сладурче?

Карл се помъчи да се трогне поне привидно.

— Кими не е сторила нищо лошо, Тине — успокои я той. — Търсим я, защото един човек иска да я намери.

Тине захапа бузата си.

— Не знам къде живее. Но ако я видя, ще й предам, че си я търсил. Как се казваш?

Дългогодишното надхитряне с органите на реда я бе научило да бъде крайно предпазлива. Колкото и дрогата да бе промила мозъка й, Тине продължаваше да стои нащрек. Впечатляващо и същевременно дразнещо. Ако Тине снесеше на Кими кой и защо я търси, тя щеше да се покрие и да потъне вдън земя. Десетте години, прекарани инкогнито на улицата, и завършилото е неуспех преследване на Асад доказваха, че е напълно способна да го направи.

— Ще бъде честен с теб, Тине. Бащата на Кими е тежко болен. Ако тя разбере, че полицията я издирва, ще се изплаши и баща й няма да я види, преди да си отиде от този свят, а това би било ужасно. Ще й предадеш ли да се обади на този номер? Не споменавай нито полицията, нито болестта на баща й. Само я помоли да позвъни на този номер.

Карл й подаде листче с телефона си. Още една причина да се постарае час по-скоро да го зареди.

— А ако ме попита как се казваш?

— Ще й отговориш, че не знаеш, но съм обещал да й съобщя радостни новини.

Клепачите на Тине се отпуснаха. Ръцете й увиснаха немощно върху коленете.

— Чу ли какво ти заръчах, Тине?

— Да — кимна тя със затворени очи.

— Добре. Радвам се. Ще тръгвам. Спомняш ли си как изглеждаше мъжът, който те е разпитвал за Кими на гарата?

Тя го погледна, без да вдига глава.

— Просто искаше да разбере дали я познавам. Може и той да е носел новини за баща й.

 

 

Карл изненада Олбек в гръб по улица „Гамел Конгевай“.

— Я гледай ти кого срещам в този слънчев ден! — Карл го тупна с длан по рамото. — Какво правиш тук, стари приятелю? Отдавна не сме се виждали.

В очите на Олбек проблеснаха емоции, доста различни от радостта, съпровождаща среща между двама приятели.

— Чакам автобуса — промърмори той и извърна глава.

Карл се чудеше на реакцията му. Защо лъже, вместо просто да признае, че са му възложили да следи някого? И двамата отлично знаеха в какво се състои професията на Олбек. Карл нито смяташе да го обвинява, нито да го разпитва за кого работи.

Олбек обаче се издаде. Без съмнение пътищата им се пресичаха.

„Чакам автобуса.“ Какъв глупак!

— Като частен детектив покриваш сериозен периметър, нали? Случайно вчера да си се отбивал в Алерьо, за да нацапотиш моя снимка? А, Олбек? Ти ли беше?

Адвокатът се обърна спокойно и изгледа Карл. Този човек би запазил невъзмутимостта си, дори да го млатят с юмруци и шутове. Карл познаваше един тип, роден с недоразвит фронтален лоб. Този дефект го бе лишил от способността да изпитва гняв. Ако определена част на мозъка отговаря за силните емоции и стреса, тя просто липсваше изначално у Олбек.

Карл не се отказа. Само упоритият постига успех.

— Ще ми кажеш ли какво търсиш тук, Олбек? Задачката ти не беше ли да рисуваш свастики над леглото ми в Алерьо? Защото двамата в момента работим по един и един и същ случай, нали?

По лицето на частния детектив се изписа неприязън.

— Все същият въздух под налягане си, а, Мьорк? Нямам представа за какво говориш.

— Защо зяпаш шестия етаж? Да не се надяваш Кими Лесен да се отбие при Тине Карлсен? Защото най-вероятно ти си мъжът, който се навърта около гарата и разпитва за Кими, а? — Карл пристъпи крачка напред към Олбек. — Днес си разбрал, че двете са приятелки, нали?

Челюстите на слабия мъж се раздвижиха застрашително.

— Бълнуваш, Мьорк. Тук съм, защото двама родители искат да знаят какво търси синковецът им при мунистите на втория етаж.

Карл кимна. Не беше забравил колко хлъзгав е Олбек. Колко му е да си изсмуче от пръстите някаква история за оправдание защо слухти наоколо!

— В такъв случай бих искал да погледна работните ти документи. Да не би клиентът ти да има интерес да открие Кими? Почти съм сигурен, само не знам защо. Доброволно ли ще ми кажеш, или да изискам документите по служебен път?

— Изисквай каквото си искаш. Обаче ще ти трябва съдебна заповед.

— Хубава работа! — Карл го тупна силно по гърба и лопатките му изпукаха. — Предай на шефовете си, че колкото повече се опитват да ме сплашат, толкова по-ожесточено ще ги преследвам. Разбра ли?

Олбек се мъчеше да запази спокойствие, ала Карл надушваше паниката му.

— Разбрах само, че главата ти се е задръстила с фантасмагории, Мьорк. Остави ме на мира.

Карл кимна. Постът началник на най-малкото самостоятелно разследващо звено в страната имаше един много сериозен недостатък: малоброен персонал. Ако разполагаше с още неколцина полицаи, Карл щеше да закачи „опашка“ на Фин Олбек. Нещо му подсказваше, че си струва да държат под око хилавия призрак, но кому да възложи да го следи? На Росе?

— Съвсем скоро ще се видим пак — обеща му той и тръгна надолу по улица „Водроф“.

Щом се поотдалечи, хукна презглава, заобиколи и излезе от другия край на „Гамел Конгевай“. Застанал до езерото, Олбек говореше по телефона.

Действително се бе научил да се владее, но в момента не изглеждаше никак спокоен.