Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (21) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

19.

— Почти сигурен съм, че Фин Олбек е нахлул в дома ми, Маркус — заяви Карл. — Ти ли ще изискаш съдебна заповед, или аз да го направя? Ще ни трябват работните му карти.

Началникът на Отдел „Убийства“ продължи да се взира в ужасяващите фотографии пред себе си. Жената, нападната по улица „Стуре Каникестрее“, изглеждаше, меко казано, потресаващо. Морави линии прорязваха лицето й, а очите й се губеха в огромни отоци.

— Поправи ме, ако греша, Карл, но защо ми се струва, че искането ти за Олбек е свързано със случая „Рьорви“?

— Просто държа да разбера кой е наел Олбек, нищо повече.

— Вече не работиш по този случай, Карл. Съобщихме ти го и сложихме точка по въпроса.

Първо лице множествено число? Да не би идиотът току-що да използва глагол в множествено число? С каква цел? И защо най-сетне не престанат да си пъхат носа в делата на Карл?

Пое си дълбоко въздух.

— Точно затова се обръщам към теб. Ами ако се окаже, че клиентите на Олбек са заподозрените за двойното убийство в Рьорви? И това ли няма да те накара да преосмислиш позицията си?

Маркус Якобсен остави очилата си на бюрото.

— Първо, ще се придържаш към заповедта на директорката. По случая има осъден и началството е преценило, че има по-спешни дела. Второ, хич не ми се прави на луд. Да не мислиш, че мъже като Прам, Флорин и борсовия анализатор са толкова глупави, та да действат така елементарно? Ако, подчертавам, ако изобщо са замесени. А сега ще те помоля да си вървиш. След два часа ми предстои среща с директорката.

— Нали се срещнахте вчера?

— Да, но ще се видим и днес. Довиждане, Карл.

 

 

— Няма да повярваш, Карл! — извика Асад от стаята си. — Ела веднага!

Карл се надигна от стола. Днес сириецът си бе възвърнал обичайната ведрост, но пред очите на Карл още стоеше озлобеното лице на мъжа, с когото се бе спречкал на гарата. Поглед, накипял от дълго стаявана омраза. Как изобщо Асад смееше да твърди, че случилото се не е нищо особено, и то пред полицай като Карл, с изострен нюх за тлеещи конфликти?

Карл прескочи масите на Росе, които още приличаха на изхвърлени на сушата китове. Търпението му започваше да се изчерпва: ще я предупреди или да ги сглоби, или да ги разкара, защото нямаше никакво намерение да застава на амбразурата, ако някой от горните етажи се препъне и си счупи крака например.

В стаичката си Асад го посрещна със сияеща усмивка.

— Какво откри?

— Имаме снимка, Карл! Снимка, представяш ли си!

— Чия?

Асад натисна клавиша за поставяне на интервал и на екрана светна фотография: размазана, в профил, но все пак снимка на Кими Лесен. Карл я позна веднага, защото чертите й се бяха запечатали в съзнанието му след разглеждането на стари нейни снимки. Тази обаче беше актуална: извърнала се четирийсетгодишна жена. Запомнящ се профил. Прав, леко вирнат нос. Пълна долна устна. Слаби бузи, фини бръчки, прозиращи под грима. Сега, след като знаеха как я е белязала възрастта, можеха да попроменят някои неща по снимките от младите й години. Кими все още хващаше окото, но имаше изхабен вид. Ако компютърните специалисти в полицията си поиграеха с програми за фотообработка, Карл щеше да се сдобие със съвсем прилични снимки за разпращане до медиите.

Липсваше му само основание да я обяви за издирване.

Заявление от близък? Карл реши непременно да се опита да намери някой неин роднина.

— Понеже купих този телефон съвсем наскоро, не бях сигурен дали съм успял да я щракна — заобяснява Асад. — Докато тичаше от таксито, натиснах копчето по рефлекс. Снощи се мъчих да намеря къде съм запаметил снимката, но все нещо бърках.

Нима?

— Е, как ти се струва? Не е ли страхотно?

— Росе! — провикна се Карл, като отпусна назад глава към коридора.

— Няма я. Отиде до „Вигерслеу але“.

— Какво, по дяволите, ще прави там?

— Нали й поръча да провери дали в списанията не знаят нещо за Кими?

Карл погледна рамкираната снимка, на която се мъдреха двете стари свъсени лели на Асад. Току-виж и Карл заприличал на тях.

— Щом се върне, дай й тази снимка — да я занесе за обработка при компютърните специалисти. Браво на теб, Асад. Действал си много професионално — Карл тупна по рамото помощника си с надеждата Асад да му спести поредната гадост с шамфъстък, каквито непрекъснато дъвчеше. — След половин час имаме уговорка в затвора „Врисльоселиле“. Да тръгваме, а?

Още по улица „Егон Улсен“ — новото име на някогашната „Затворническа“ — Карл забеляза, че Асад не се чувства в свои води. Помощникът не даваше кой знае какви външни признаци на недоволство или притеснение, но изведнъж млъкна и се вторачи в кулите пред портала, все едно се бои да не би всеки момент да рухнат и да го смажат.

Карл, от своя страна, не споделяше неприязънта на помощника си към затвора. Той възприемаше сградата като удобно чекмедже, където да натъпчеш най-върлите негодници в страната, и после да го хлопнеш. Общият сбор от присъдите на приблизително 250-те затворници възлизаше на 2000 човешки години. Безсмислено пропилени животи и сили. Последното място, където човек би искал да попадне. Но повечето от затворниците заслужаваха съдбата си, твърдо бе убеден Карл.

— От тук надясно — посочи Карл, след като приключиха с проверката на портала.

Откакто прекрачиха прага, Асад не обели дума. Без да изчака служителят по сигурността да го подкани, веднага изпразни предметите от джобовете си. Следваше сляпо всички инструкции. Явно познаваше добре процедурата.

Карл посочи сива сграда с бяла табела с надпис „Посещения“.

Там ги чакаше Бярне Тьоерсен, най-вероятно надлежно зареден с готови отговори. След две-три години щяха да го пуснат и той със сигурност не искаше проблеми.

 

 

Той изглеждаше по-добре, отколкото бе очаквал Карл. Единайсет години затвор обикновено слагат дълбок отпечатък: горчиви гънки в ъглите на устните, мътен поглед, дълбоко вкорененото разбиране, че не си нужен никому. Всичко това неизбежно се отразява и на външния вид. Но ги посрещна мъж с бистри, закачливи очи. Доста слаб, наистина, и малко напрегнат, ала в изненадващо добра физическа форма.

Бярне стана и протегна ръка към Карл. Без въпроси, без обяснения. Явно някой го беше подготвил какво да очаква. На Карл това веднага му направи впечатление.

— Карл Мьорк, заместник-полицейски комисар — представи се той.

— Времето ми струва десет крони на час — отвърна мъжът и се усмихна накриво. — Дано да е важно.

Тьоерсен не се ръкува с Асад, но и сириецът не направи никакви опити в тази посока. Издърпа назад стол и седна на разстояние.

— В цеха ли работите? — Карл си погледна часовника: единайсет и четвърт. Действително с Асад бяха дошли в разгара на работното време.

— За какво конкретно става въпрос? — попита Тьоерсен и седна съвсем бавно на стола — сигнал за безпокойство.

Карл определено бе започнал да напипва болната тема.

— Рядко общувам с другите затворници — продължи Тьоерсен, без да го питат. — Не мога да ви съдействам с вътрешни сведения, ако затова сте дошли. Би било хубаво, ако можех. Щях да договоря намаление на наказанието и да си тръгна по-рано — позасмя се той, опитвайки се да разгадае какво се крие зад крайно премереното поведение на Карл.

— Преди двайсет и една години сте убили двама младежи, Бярне. Направили сте признание и това изобщо не го обсъждаме, но ме интересува какво знаете за едно изчезнало лице.

Тьоерсен кимна с повдигнати вежди — сполучлива смесица от готовност за съдействие и изненада.

— Говоря за Кими. Доколкото разбрах, с нея сте добри приятели.

— Факт. Заедно учихме в пансиона, а по едно време станахме и гаджета — усмихна се той. — Много яка мацка.

Би казал така за всяка след единайсет години без нормален полов живот. Надзирателят ги осведоми, че за толкова време никой не е идвал да посети Бярне Тьоерсен в затвора. Никой. Карл и Асад били първите, изявили желание да се срещнат с него.

— Да се върнем малко по-назад. Нещо против?

Той вдигна рамене и погледна надолу. Имаше против, разбира се.

— Спомняте ли си защо изхвърлиха Кими от пансиона?

Бярне Тьоерсен отметна назад глава и се вторачи в тавана.

— Говореше се, че е преспала с един от учителите. Правилникът забранява най-строго интимни отношения между ученици и учители.

— Какво стана с нея после?

— В продължение на година живееше под наем в апартамент в Нестве. Там се хвана да работи на бар-грил — засмя се той. — Нейните нямаха представа, че са я изключили от пансиона. Мислеха си, че всичко си е постарому. В крайна сметка разбраха.

— И са я записали в швейцарски пансион?

— Да. След пансиона Кими започна да следва в тамошен университет. Как се казваше градът? — той поклати глава. — Излезе ми от ума. Учеше ветеринарна медицина. А, сетих се! Берн. Следваше в университета в Берн.

— Значи е знаела отлично френски?

— Не. Знаеше немски. Лекциите се водели на немски или поне така съм чувал от нея.

— Завърши ли?

— Не. По някаква причина се наложи да прекъсне.

Карл даде знак на Асад да запише и това сведение.

— А после? Къде е живяла?

— Прибра се в Норвегия и поживя известно време в Ордруп при родителите си, по-точно при баща си и мащехата си. После се пренесе при мен.

— Разбрахме, че е работила в зоомагазин. Това не е ли било под нивото й?

— Защо? Тя така и не завърши ветеринарното си образование и нямаше право да практикува.

— А вие с какво се препитавахте?

— Работех в дърводобивния цех на баща ми. Всичко това го пише в доклада. Сигурно вече сте го прочели.

— Доколкото си спомням, беше упоменато, че сте наследили цеха през 1995-а и няколко месеца по-късно сте го подпалили. Следователно сте останали без работа.

Мъжът явно умееше да приема и обиден вид. „Нелюбимото дете има много изражения“ — обичаше да повтаря колегата му Курт Йенсен, който от няколко години депутатстваше във Фолкетинга и общо взето си живееше живота.

— Пълни глупости — възнегодува Тьоерсен. — Никога не са ме обвинявали в умишлен палеж. И какво ще спечеля от това? Цехът на баща ми не беше застрахован.

Карл кимна. Това трябваше да го провери предварително. Огледа мълчаливо обстановката. Безчет пъти бе седял в тази стая. Стените тук се бяха наслушали на лъжи, обяснения и уверения, които звучаха неправдоподобно.

— Кими разбираше ли се с родителите си? — продължи Карл.

Бярне Тьоерсен се отпусна и поразкърши. Навлязоха в зоната на неангажиращ разговор. Щом отклониха вниманието от неговия живот, той тутакси се успокои.

— Никак. Нито един от старците не беше стока. Бащата не се вясваше вкъщи, а мащехата на Кими беше истинска хиена.

— В смисъл?

— От онези жени, дето само пари са им в главата. Сещате се. Сребролюбка — произнесе той с видимо опиянение. Подобна литературна дума от години не бе намирала място в ежедневието му.

— И Кими не се е погаждала с тях?

— Непрекъснато се караха.

— Къде се е намирала Кими по времето, когато сте убили двамата младежи?

Неочакваният скок обратно към злощастното събитие сепна Тьоерсен и погледът му се вкопчи в яката на Карл. Ако към тялото му бяха включили електроди, измервателните апарати щяха да отчетат пикови стойности.

Помълча с видимо нежелание да отговаря.

— Кими беше във вилата на Торстеновия баща заедно с останалите от компанията. Защо ви интересува?

— Не забелязаха ли някаква промяна у вас, след като се върнахте от местопрестъплението? Най-малкото дрехите ви са били опръскани с кръв.

Карл съобрази, че не биваше да изрича последното изречение. Така даваше възможност на затворника да се залови за конкретен факт и Карл щеше да изгуби набраната по време на разпита инерция. Всъщност се сети какво е отговорил Тьоерсен на същия въпрос в съда. Пред приятелската компания обяснил, че завел в лечебницата прегазено от автомобил куче.

— На Кими хареса ли й, че сте целият в кръв? — обади се Асад от ъгъла, преди Тьоерсен да отговори на предходния въпрос.

Затворникът изгледа объркано дребния сириец. Подобен шокиращ въпрос обикновено предизвика неодобрение у запитания, но в случая изражението на Бярне Тьоерсен изразяваше най-недвусмислено, че Асад е улучил десетката. Карл не се нуждаеше от друг отговор. Независимо дали Кими е повярвала на историята с пострадалото куче, или не, Бярне Тьоерсен косвено потвърди, че тя е изпитвала влечение към кръв: странно тежнение за човек, който смята да посвети живота си на лечението на животни.

Карл кимна на Асад — не само за да го похвали за доброто включване, а и за да покаже на Тьоерсен, че реакцията му се е оказала издайническа.

— Да й хареса? — повтори той, мъчейки се да заглади неприятното впечатление. — Не мисля.

— И така, Кими се е пренесла да живее при вас — продължи Карл. — През 1995-а, нали, Асад?

Сириецът кимна от мястото си.

— На 29 септември 1995 година — уточни Тьоерсен. — Преди да заживеем заедно, имахме връзка в продължение на няколко седмици. Много яка мацка — повтори той.

— Как така сте запомнили датата? От тогава са минали двайсет години.

— Да, но какво се е случило в моя живот? — разпери ръце той. — Продължавам да си живея със спомените за времето отпреди да вляза в затвора.

— Разбирам — Карл се опитваше да прояви дружелюбност. После обаче изражението му се промени. — От вас ли е забременяла?

Тьоерсен се изчерви и погледна неспокойно към часовника. Явно разпитът започна да му дотяга.

— Не знам.

Карл едва не кипна; овладя се в последния момент. Нито времето, нито мястото допускаха бурни реакции.

— Не знаете, казвате… Как да тълкувам отговора ви? Да не би Кими да се е виждала и с други мъже, докато сте живели заедно?

— Не, разбира се — поклати глава Тьоерсен.

— Значи вие сте й направили дете, Бярне?

— Тя се изнесе от дома ми. Откъде да знам с кого е спала после?

— По наши данни Кими е пометнала, когато плодът е бил на около 18 седмици. Следователно по времето, когато е заченала, все още е живеела при вас.

Тьоерсен скочи рязко от стола, завъртя го на 180 градуса и го обкрачи. Затворът настройваше питомците си към арогантност. Те бързо усвояваха типичната нехайна походка, размахването на крайници, демонстриращо безразличие, предизвикателното пушене на спортната площадка. Както и хода със завъртяния на обратно стол. Възсядат го, подпират ръце на облегалката и разкрачват крака. „Питай каквото искаш, дреме ми на оная работа“ — говореше тази поза. — „От мен няма да изкопчиш нищичко, шибано ченге такова.“

— Не е ли все едно кой е бил бащата? Нали детето е умряло? — попита Тьоерсен.

Десет към едно, че бебето не е било негово.

— После Кими е изчезнала — продължи Карл.

— Избягала от болницата. Върхът на малоумщината!

— В неин стил ли е да постъпва толкова неразумно?

— Откъде да знам? — сви рамене Тьоерсен. — Доколкото ми е известно, не е имала други аборти.

— Вие потърсихте ли я? — обади се Асад.

Бярне Тьоерсен го изгледа пренебрежително и не отговори.

— Потърсихте ли я? — повтори Карл.

— Вече бяхме скъсали. Не, не я търсих.

— Защо се разделихте?

— Нещата не вървяха.

— Да не би да ви е изневерила?

Тьоерсен отново погледна часовника. За последен път провери колко е часът едва преди минута.

— Защо смятате, че тя ми е изневерявала, а не обратното? — попита той и разкърши тила си.

През следващите пет минути Карл продължи да разпитва за връзката им, но не научи нищо. Тьоерсен се изплъзваше като змиорка.

Междувременно Асад неусетно се бе приближил към затворника. При всеки зададен въпрос сириецът приплъзваше напред стола си. Накрая почти стигна до масата. Това сигурно лазеше по нервите на Тьоерсен.

— Установихме, че през последните години ви е провървяло на фондовата борса — подхвана Карл. — Ако се вярва на данъчната ви декларация, сериозно сте се замогнали.

По лицето на Тьоерсен се изписа задоволство. Напипаха една от любимите му теми.

— Не се оплаквам.

— Кой ви осигури началния капитал?

— Проверете в данъчната служба.

— По случайност не нося в джоба си декларациите ви от последните дванайсет години, така че ще ви помоля да ме осветлите по въпроса, Бярне.

— Взех пари назаем.

— Браво на вас. И кой се е навил да ви заеме пари, при условие че лежите в пандиза? Явно кредитори с вкус към риска. Някой наркобос от съседните килии?

— Торстен Флорин.

„Бинго!“ — зарадва се Карл. Искаше му се да види изражението на Асад, но помощникът се взираше в лицето на Тьоерсен.

— Значи фактът, че толкова дълго сте мълчали за двойното убийство, не е помрачил приятелството ви? Макар навремето Торстен да е попаднал сред заподозрените за това отвратително престъпление. Ето това се казва истински приятел! Да не би обаче да ви е дължал услуга?

Бярне Тьоерсен усети накъде ще избие разговорът и се умълча.

— Значи разбирате от акции? — Асад вече седеше до тях. Беше се примъкнал до масата пъргаво и незабележимо като влечуго.

— Имам известни познания — сви рамене Тьоерсен.

— Състоянието ви възлиза на петнайсет милиона крони — почти завистливо припомни Асад. — И продължава да расте. Трябва да станете борсов консултант. Съветвате ли клиенти?

— И как следите тенденциите на пазара, Бярне? — пое „топката“ Карл. — Тук възможностите за комуникация с външния свят са сведени до минимум.

— Чета вестници, водя кореспонденция.

— И сигурно сте наясно със стратегията „купи и запази“, а? Или със стратегията „ТА-7“ — май така се казваше? — спокойно се поинтересува Асад.

Карл бавно извъртя глава към помощника си. Какво?!

— Доверявам се на брокерския си нюх и на акциите с индекс KFX. Досега не съм имал сериозни загуби — усмихна се Тьоерсен. — Върви ми.

— Ех, да можех да ви запозная с братовчед ми! — възкликна Асад. — Преди три години започна с капитал от 50 000 крони и в момента пак има толкова. Той би ви харесвал.

— Предай на братовчед си да не се занимава с акции — презрително отвърна Тьоерсен и погледна Карл. — Инспекторе, не дойдохте ли да говорим за Кими? Какво общо имат личните ми дела с нея?

— Абсолютно сте прав. Само моля за съвет от името на братовчед ми. „Грундфос“ котират ли се добре на Копенхагенската борса?

— Стават, да.

— Благодаря ви. Не знаех, че акциите на „Грундфос“ изобщо се търгуват на Копенхагенската борса, но щом казвате…

„Едно на нула за нас!“ — зарадва се Карл, а Асад му намигна демонстративно. Бярне Тьоерсен сам влезе в капана. Явно Улрик Дюбьол-Йенсен инвестираше средствата от негово име. Бярне очевидно не разбираше нищичко от акции, но се очертаваше да излезе от затвора със съвсем нелоша сума в банковата сметка. Ти на мене, аз на тебе.

Карл и Асад не се нуждаеха от повече информация.

— Донесли сме снимка, която ще ви помолим да погледнете — Карл сложи върху масата снимката на Кими, направена от Асад, но с подсилен контраст.

Двамата следяха внимателно реакцията на Тьоерсен. Донякъде очакваха той да се изненада — винаги е интересно да видиш как се е променила след години твоя стара тръпка, — но не и да реагира толкова бурно. Тьоерсен, който съжителстваше с най-закоравелите бандити в Дания, който в продължение на десет години бе преживял закалката на какви ли не гадости — унижения от босовете в затворническата йерархия, хомосексуални посегателства, заплахи, изнудване — и при това бе съхранил младежкия си вид, изведнъж пребледня като платно. Погледът му се отдръпна панически от лицето на Кими и после пак се върна върху снимката. Приличаше на потресен зрител на екзекуция, чиито очи обаче ешафодът привлича по-силно от магнит. По лицето му се изписа ожесточена вътрешна борба. Карл би дал всичко да узнае кое я предизвика.

— Май не се радвате да я видите — отбеляза той. — Кими изглежда чудесно, не мислите ли?

Бярне кимна бавно, но адамовата му ябълка направи няколко издайнически скока.

— Просто се почувствах странно.

Опита се да се усмихне, за да обясни вълнението си с носталгия, ала снимката на Кими определено не бе предизвикала тъга по миналото.

— Как сте се сдобили с нейна снимка, щом не знаете къде е? — попита Тьоерсен.

Сам по себе си, въпросът беше напълно логичен, ръцете му обаче трепереха, дишането му се накъса, а очите му блуждаеха трескаво.

Бярне Тьоерсен се страхуваше.

Казано съвсем просто, Кими го плашеше до смърт.

 

 

— Началникът те търси — съобщи на Карл дежурният в караулката до портала в Управлението. — И директорката е при него.

Докато се качваше нагоре заедно с Асад, Карл започна да събира аргументи в подкрепа на тезата си. Няма да се предаде без бой. Директорката на полицията беше обикновена юристка, която си проправя път към съдийско място.

— Охо! — обади се весело госпожа Сьоренсен от мястото си.

„Ще й дам аз едно «охо»“ — закани се Карл, но го отложи.

— Идваш тъкмо навреме, Карл. Обсъждаме случилото се — посрещна го началникът на Отдел „Убийства“ и му посочи свободен стол. — Нещата не изглеждат никак добре.

Карл смръщи вежди. Маркус Якобсен май попресоли манджата. Карл кимна на директорката. Издокарана в официални дрехи, тя пиеше чай заедно с Ларс Бьорн. Доста спокойно я карат, помисли си Карл.

— Е, вероятно се досещаш за какво става въпрос. Изненадва ме единствено фактът, че не спомена нищо, когато се видяхме сутринта.

— Какви ги говориш, Маркус? Делото „Рьорви“ ли имаш предвид? Нали уж поверихте на мен отговорността да решавам кой случай да поема? Защо тогава не ме оставите да си върша работата?

— За бога, Карл. Постъпи мъжки и недей да увърташ — Ларс Бьорн се поизпъчи на стола, та да не бледнее пред внушителното туловище на директорката. — Вчера по улица „Гамел Конгевай“ си влязъл в юмручна разправа с Фин Олбек, собственик на агенция „Детекто“. Тук адвокатът му е изложил фактологията и ще можеш лично да се запознаеш със съдържанието на жалбата.

Фактологията? За какво, по дяволите, говореха тези хора? Карл дръпна рязко листа от ръката на Бьорн и прегледа набързо написаното. Какво се опитваше да постигне Олбек, обвинявайки го в побой? В жалбата пишеше черно на бяло, че Карл е упражнил физическо насилие върху детектива. Колегите и началството действително ли вярваха на това нищожество?

Върху хартията се мъдреше печатът на адвокатска кантора „Шолунд и Вирксунд“. Как изобщо бандити от такъв калибър се бяха съгласили да се захванат с толкова дребна риба?

Времето и мястото, посочени в жалбата, отговаряха напълно на фактическата обстановка. Карл действително изненада Олбек до автобусната спирка. Диалогът също беше предаден що-годе правдоподобно, но тупването по гърба беше раздуто до многократни удари в лицето на Олбек и разкъсани дрехи. На снимките, придружаващи жалбата, Олбек изглеждаше сериозно подреден.

— Прам, Дюбьол-Йенсен и Флорин са платили на този нещастник, за да му насинят физиономията. Така се надяват да ми отнемете случая — защити се Карл.

— Възможно е да си прав, Карл, но въпреки това сме длъжни да вземем мерки. Запознат си с процедурата, когато срещу полицай постъпи жалба за упражняване на насилие по време на служба — директорката го гледаше с очи, на които тя до голяма степен дължеше издигането си дотам, откъдето действително можеше да гледа от високо. Нейният поглед успя да неутрализира дори Карл. — Не искаме да те отстраняваме от служба, Карл — продължи тя. — Досега не се е случвало да посегнеш на човек, нали? Но миналата година ти преживя силно травматичен инцидент. Възможно е случката да ти е повлияла по-силно, отколкото предполагаш, и ние ще проявим необходимото разбиране.

Карл я стрелна с ехидна усмивка. Не е посягал? Нека продължава да си мисли така.

Маркус Якобсен го изгледа замислено.

— Според правилника трябва да назначим проверка. Докато тя тече, ще използваме времето да те изпратим на интензивна терапия с цел задълбочено изследване на психическото ти състояние от последната половин година. През това време имаш право да упражняваш само административни функции. Ще идваш на работа, но ще се наложи за известно време да ни оставиш значката и пистолета си.

Маркус Якобсен протегна ръка. Какво беше това, ако не отстраняване?

— Пистолетът ще намерите в оръжейния склад — поясни Карл и им предаде значката си.

Сякаш липсата на една значка щеше да му попречи да осъществи намеренията си. Много се лъжеха, ако разчитаха да го спрат по този начин. Или може би целяха точно това — да го хванат в крачка? Да го уличат в нарушение на служебна заповед и така да се отърват от него?

— С адвокат Тим Вирксунд се познаваме. Ще го уведомя, че вече не се занимаваш със случая, Мьорк. Това ще му затвори устата. Той познава отлично провокативното поведение на клиента си, а и никой няма да спечели, ако се стигне до съд — обясни директорката. — Тъкмо и ти веднъж завинаги ще свикнеш да се съобразяваш със заповеди — тя размаха предупредително показалец. — Защото този път сгафиш ли, няма прошка. Отсега те предупреждавам, че повече няма да толерирам своеволия, Мьорк. Изразих се съвсем ясно, надявам се. По делото „Рьорви“ има осъден. Няколкократно те предупредихме да поемеш друг случай. Колко пъти трябва да го повторим?

Карл се загледа през прозореца. Мразеше да влиза в обяснителен режим. Не би възразил, ако и тримата скочат през прозореца.

— А може ли да попитам защо толкова държите да прекратя разследването по случая? Кой е спуснал това нареждане? Някой политик? На какво основание? Доколкото ми е известно, всички в тази страна са равни пред закона, включително нашите заподозрени по случая. Или аз съм се объркал?

Директорката, Ларс Бьорн и Маркус Якобсен го изпепелиха с поглед на инквизитори.

Карл очакваше да го хвърлят в морето, за да видят дали потъва, и ако не — да го обявят за еретик.

 

 

— Няма да познаеш какво съм ти подготвила, Карл — посрещна го Росе, преливаща от въодушевление.

Карл плъзна поглед по коридора в подземието. Уви, монтажът на масите не бе напреднал и на йота.

— Молба за напускане, надявам се — отвърна сухо той и се тръшна на стола зад бюрото си.

— Уредих два стола за кабинета ти — покритите й с плътен черен туш мигли надвиснаха още по-тежко над клепачите й.

Карл надникна отвъд бюрото, питайки се как, за бога, десетте квадратни метра свободно място ще поберат цели два стола.

— Ще поотложим внасянето им — отсече той. — Друго?

— Имам и няколко снимки от „Госип“ и „Нейния живот“ — докладва тя, без да променя тона, но шляпна копията върху бюрото му малко по-силно, отколкото би се очаквало от спокоен човек.

Карл ги огледа незаинтересовано. Какво го засягаха тези изрезки, след като му бяха отнели случая? По-добре да възложи на секретарката си да намери някой баламурник да сглоби проклетите маси срещу няколко мили думи и потупване по бузата.

Все пак вдигна копията да ги разгледа по-внимателно. В едната от статиите, публикувана на страниците на „Нейния живот“ и озаглавена „Без семейна хармония успехът е немислим“, възхваляваха красивата Касандра Лесен, съпруга на Вили К. Лесен. На публикуваната снимка се виждаше мъж в сив костюм с панталон „чарлстон“ и жена в ярки цветове и тежък грим, модерен в края на седемдесетте. Двамата на видима възраст трийсет — трийсет и пет, добре поддържани, имаха самоуверено, сурово излъчване. Малката Кирстен-Мари, приклещена помежду им, приличаше на случайна притурка. Момиченцето явно трудно понасяше живота с тях — виждаше се по големите й изплашени очи.

На снимка, поместена в „Госип“ седемнайсет години по-късно, Кими правеше съвършено различно впечатление.

Януари 1996, пишеше под снимката. През същата година бе изчезнала. Бяха заснели Кими по време на обиколка из нощните заведения в Копенхаген: пред „Електрическия ъгъл“, „Лятната обувка“ и кафене „Виктор“. Новата Кими сияеше в превъзходно настроение. С впити дънки, боа на врата и пияна до козирката. Въпреки снега на тротоара носеше дълбоко деколте, фотографът бе запечатал лицето й, докато вика въодушевено, заобиколена от светски особи, сред които Кристиан Волф и Дитлеу Прам, всички в дълги палта. Текстът под снимката гласеше щадящо: „Хайлайфът в действие. Нощта на пети януари излъчи своята кралица. Дали наистина Кристиан Волф, най-желаният ерген в Дания, най-сетне си е намерил спътница в живота?“

— В редакцията на „Госип“ се отнесоха много съвестно към молбата ми — додаде Росе. — Ако открият и друга информация, ще ми се обадят.

Карл кимна. Ако лешоядите от „Госип“ са съвестни, значи Росе е наивна донемайкъде.

— Гледай през следващите дни да сглобиш масите, Росе. Каквото откриеш по случая, го нареждай в коридора, а когато ми дотрябва, ще си го взема. Ясно?

Съдейки по изражението й, не съвсем.

— Какво стана в кабинета на Якобсен, шефе? — чу се от вратата.

— Какво стана ли? На практика ми отнеха правомощията, но все пак искат да идвам на работа. Ако имате да ми съобщавате нещо по случая, ми го пишете на бележка и я слагайте на масата пред вратата. Само бележки, никакви устни съобщения, иначе ще ме изпратят вкъщи. Асад, помогни на Росе най-после да сглоби проклетите маси — Карл посочи коридора. — И си отваряйте ушите: ако искам нещо от вас или трябва да ви инструктирам, ще ви го пиша на ето такива бележки — той посочи кочан със служебни бланки. — За момента имам право да се занимавам само с административни задачи.

— Шибани заповеди — избълва Асад. Никой не би могъл да го изрази по-цветисто.

— Освен това ме задължиха да посещавам терапевтичен курс и е много вероятно да не съм в кабинета през цялото време. Да видим на кой идиот ще ме натресат този път.

— Да видим — обади се глас от коридора.

Карл хвърли поглед към вратата с лошо предчувствие.

Оказа се прав: Мона Ибсен. Винаги се появяваше в най-неподходящия момент. И сварваше Карл със свалени гащи.

— Този път ни предстои по-продължителна работа, Карл — предупреди тя и се провря покрай Асад.

Протегна му ръка. Той я стисна и едва се насили да пусне топлата й длан.

Гладка и без венчална халка.