Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (10) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

8.

Едва прекрачил прага на кабинета си, Карл забеляза прозрачния джоб с документи върху бюрото. „Какво, по дяволите…“ — помисли си той и извика Асад.

— Някаква представа как е попаднал тук? — Карл посочи джоба.

Асад поклати глава.

— Няма да го пипаме. Може да има отпечатъци — предупреди Карл.

И двамата се вторачиха в най-горния лист. „Нападенията на бандата от пансиона“ — пишеше с мастило от лазерен принтер.

Листът представляваше списък с насилствени актове, придружени с данни за времето и мястото на извършването им, както и с имената на жертвите. Престъпленията явно се простираха в голям времеви диапазон. Млад мъж на плажа в Нюбор, братя близнаци посред бял ден на футболно игрище. Семейна двойка в Лангелен. Списъкът съдържаше двайсетина нападения.

— Трябва непременно да разберем кой оставя тези неща тук, Асад. Повикай криминалистите. Ако е служител в сградата, системата веднага ще разпознае отпечатъците.

— Моите например никой не ги е вземал — почти разочаровано подхвърли Асад.

Карл поклати глава. Защо бяха пропуснали да спазят процедурата? Около назначението на Асад непрекъснато изникваха неуредици.

— Намери адреса на майката на убитите в Рьорви младежи. През последните години се е местила няколко пъти. Явно вече не живее на адреса в Тисвиле, с който е вписана в официалните регистри. Ще се наложи да впрегнеш въображението си, Асад. Обади се на нейни съседи. Ей тук са телефонните им номера. Може пък да знаят нещо.

Карл посочи снопче листчета, които изрови от джоба си. После се зае да нахвърли основните задачи по случая. Все повече се засилваше усещането му, че подхваща ново разследване.

 

 

— Карл, най-сериозно настоявам да престанеш да си губиш времето със случай, по който вече има осъден — поклати глава Маркус Якобсен, докато прехвърляше книжата по бюрото си.

Четири нови, и то тежки случая само за осем денонощия. Чакаха го и три заявления за отпуск и два болнични листа, единият от които — дългосрочен. Карл знаеше отлично за какво мисли в момента началникът: как да разпредели случаите сред наличните детективи.

Този отговорност обаче, за щастие, не тежеше на неговите плещи.

— Съветвам те да насочиш усилията си към посещението на норвежците, Карл. Случаят с Мереде Люнгор се разчу и колегите проявяват интерес как организираш работата си. Те също имат множество дела „на трупчета“, които им се ще да затворят. Постарай се да подготвиш кабинета си и да им изнесеш лекция как се води полицейско разследване, та по-късно, по време на посещението в министерството, да имат тема за разговор.

Главата на Карл клюмна. Значи гостите му са поканени на раздумка при министърката и ще разнасят информация за отдела му? Това никак не му хареса.

— Трябва да разбера кой продължава да трупа документи по бюрото ми, Маркус. После ще измисля нещо.

— Ти решаваш, Карл. Но заемеш ли се със случая за двойното убийство, изобщо не разчитай на съдействие от наша страна. Затънали сме до гуша в работа.

— Не се безпокой — Карл се изправи.

Маркус се наведе към интеркома.

— Лис, ще дойдеш ли за момент? Не си намирам органайзера.

Погледът на Карл се плъзна по пода и спря върху падналия органайзер. Бутна го с крак под бюрото. Може пък, с изчезването на бележника, да се замълчи и за срещата с норвежците.

Лис доприпка елегантно в кабинета. На излизане Карл й се усмихна приятелски. Да, харесваше я повече преди метаморфозата, но какво пък? И с къса коса Лис си оставаше Лис.

— Нямам търпение да се включа във вашия екип — даде знак Росе Кнюсен иззад бюрото си, а в бузите й се вдълбаха трапчинки с дълбочината на Марианската падина.

Карл не отвърна със същото. Дори и да се бе усмихнал обаче, нямаше да му се образуват трапчинки. Просто природата не го беше дарила с такива.

 

 

В подземието завари Асад в пълна готовност за действие. Беше си прочел следобедната молитва. Облечен в дебело яке, се бе въоръжил с малката кожена папка под мишница.

— Майката на убитите младежи живее при своя стара приятелка в Роскилде — обясни той и добави, че ако побързат, ще стигнат за половин час. — Обадиха се от Хорнбек, Карл. Новините не са добри.

Пред вътрешното око на Карл изникна Харди: 207-сантиметрово парализирано тяло, обърнато към Йоресунд и към множеството любители на яхти, които се сбогуваха със сезона.

— Случило ли се е нещо? — попита той. Съвестта мигом го загложди. Повече от месец не бе посещавал своя бивш колега.

— Лекарите казаха, че плаче много. Тъпчат го с успокоителни, но и хапчетата не помагат.

 

 

В дъното на улица „Фазанова“ в Роскилде се намираше съвсем обикновена еднофамилна къща. Йенс-Арнолд и Ивет Ларсен, пишеше на месинговата табела, а отдолу, с големи печатни букви: МАРТА ЙОРЕНСЕН.

На вратата го посрещна крехка старица, отдавна прехвърлила пенсионна възраст. Очарован от осанката й, Карл несъзнателно разтегли устни в усмивка.

— Да, Марта живее при мен. Пренесе се след смъртта на съпруга ми. Само да ви предупредя, напоследък не се чувства добре — прошепна в коридора тя. — Лекарите казаха, че предстои най-тежкото.

Преди да пристъпят в зимната градина, чуха кашлицата на приятелката й. Завариха я, заобиколена от шишенца с лекарства. Тя прикова хлътналите си очи в новодошлите.

— Кои сте вие? — попита и изтръска пепелта от черута^[1] си с трепереща ръка.

Асад се настани на един стол, покрит с избеляло вълнено одеяло. По него бяха нападали повехнали листа от растенията в саксиите на прозореца. Взе ръката на Марта Йоренсен в своята.

— Нека ти споделя нещо, Марта. Някога и майка ми страдаше като теб. Знам колко е мъчително.

На мястото на Марта, майката на Карл би отдръпнала ръката си. Марта Йоренсен обаче не го направи. „Как Асад съумява да прецени кой ще приеме жеста му и кой не?“ — питаше се Карл, докато се опитваше да си намери подходяща роля в сценария.

— Да приготвя по чаша чай, докато дойде медицинската сестра? — предложи Ивет с настойчива, но в никакъв случай ултимативна усмивка.

Асад съобщи на Марта защо са дошли и тя си поплака.

Ивет им поднесе кафе и курабийки, та Марта да има време да се поокопити.

— Съпругът ми беше полицай — отрони тя.

— Знаем, госпожо Йоренсен — увери я Карл; това бяха първите му думи към нея.

— Дадоха ми копия от материалите по делото.

— Кой ви ги даде? Клес Томесен?

— Не — тя се задави и за да укроти пристъпа, дръпна от черута. — Друг. Казваше се Арне, но и той вече не е сред живите. Беше събрал всякакви сведения по случая в една папка.

— Ще разрешите ли да я погледнем, госпожо Йоренсен?

Тя прихвана главата си с почти прозрачната си ръка, а устните й се разтрепериха.

— Няма как да стане. Папката отдавна не е у мен.

Стисна очи. Явно изпитваше адско главоболие.

— Не си спомням на кого я дадох последно. Поискаха ми я няколко души.

— Да не става въпрос за тази папка? — Карл й подаде светлозелената папка.

— Не — поклати глава тя. — Беше по-дебела. Сива и много по-дебела. Беше невъзможно да я държиш с една ръка.

— А имате ли някакви други материали, с които да ни услужите?

Марта потърси погледа на приятелката си.

— Да им кажем ли, Ивет?

— Не знам, Марта. Според теб правилно ли е?

Болната насочи дълбоко хлътналите си сини очи към двойния портрет на перваза, поставен между ръждясала кана за вода и статуетка на Свети Франциск Асизски.

— Погледни ги, Ивет. Какви ли щяха да станат? — Очите й се напълниха със сълзи. — Мъничките ми рожби. Ще го направим ли заради тях?

Ивет сложи на масата кутия „After Eight“.

— Да го направим — въздъхна тя и се насочи към ъгъла на стаята.

Натрупаните там стари рула подаръчна хартия с коледни мотиви и други опаковъчни материали пазеха жив спомена за дните, когато недоимъкът властваше в домовете на мнозина.

— Ето — тя извади старателно скрит, препълнен догоре кашон с логото на фирмата „Петер Хан“. — През последните десет години с Марта попълвахме наличните следствени материали с изрезки от вестници. След смъртта на съпруга ми Марта ми остана единственият близък човек. Тя също изгуби всичките си роднини.

Асад пое кашона и го отвори.

— Има няколко статии за нападения с неразкрит извършител — продължи Ивет, — както и няколко материала за убийците на фазани.

— Убийци на фазани?

— Хрумва ли ви по-подходящо прозвище? — Ивет поразрови книжата и извади нагледен пример за думите си.

Да, убийци на фазани определено им подхождаше. От една голяма снимка в списание гордо гледаха две височайши особи от кралското обкръжение, неколцина представители на разпуснатата буржоазна прослойка, а освен тях — Улрик Дюбьол-Йенсен, Дитлеу Прам и Торстен Флорин. Всички стискаха под мишница ловна пушка с победоносно забит крак в земята пред купчина отстреляни фазани и яребици.

— Олеле — промърмори Асад.

Всъщност нямаше какво друго да се каже по въпроса.

И двамата с Карл усетиха как у Марта се надига възмущение, но не подозираха размерите му.

— Няма да се примиря! — изкрещя неочаквано тя. — До един ще умрат! Убиха децата и мъжа ми! Нека гният в ада!

Марта се помъчи да се изправи, ала политна напред и си удари челото в ръба на масата, но изобщо не усети болка.

— Ще си платят! — просъска с лице, проснато върху масата, и като размаха напред ръце, изпосъбори чашите.

— Успокой се, Марта! — Ивет внимателно изправи приятелката си и я положи обратно в креслото сред купчина възглавници.

Ивет изчака дишането на Марта да се нормализира. Старицата се укроти, пак започна да пуши и да гледа безстрастно. Тогава Ивет отведе гостите в трапезарията и се извини за бурната реакция на приятелката си. Туморът в мозъка й нараснал неимоверно и поведението й станало напълно непредвидимо. Преди да се разболее, Марта била съвсем друг човек.

Всъщност нито Карл, нито Асад смятаха за необходимо Ивет да им поднася подобно извинение.

— Някакъв мъж дошъл при Марта. Познавал Лисбет. — Ивет повдигна едва видимите си вежди. — Лисбет беше дъщерята на Марта, а синът й се казваше Сьорен. Но вие сигурно вече го знаете? — Асад и Карл кимнаха в отговор. — Възможно е този приятел на Лисбет да е отнесъл папката, знам ли? — Ивет погледна към зимната градина. — Дал дума на Марта непременно да й върне документите.

По лицето на Ивет се изписа печал, която би подтикнала всеки да я прегърне.

— Боя се, че ще ги върне, когато вече е твърде късно.

— Спомняте ли си името на този мъж, Ивет? — попита Асад.

— За жалост не. Не си бях вкъщи, когато се е отбил, а Марта вече е зле с паметта. — Тя потупа с пръст по слепоочието си. — Заради тумора.

— Възможно ли е да е бил полицай? — намеси се Карл.

— Не мисля, но не съм сигурна.

— Защо Марта не му е дала и това? — Асад посочи кашона под мишницата си.

— Изрезките ги събрахме по нейна идея. Убиецът е вече в затвора, нали? Помагах й да събира статии по случая, защото това я успокояваше. Мъжът, който отнесе документите от разследването, навярно е сметнал изрезките за маловажни. Каквито са и всъщност.

Карл и Асад поискаха ключовете от вилата на Марта и се поинтересуваха какво си спомня Ивет от дните непосредствено преди и след убийството. Тя отвърна, че от една страна, оттогава са изминали двайсет години, а от друга, постарала се е да погребе дълбоко спомените за трагедията.

После пристигна медицинската сестра и двамата се сбогуваха с Ивет.

* * *

Единствено снимката на сина на Харди върху нощното му шкафче напомняше, че в това отпуснато тяло с катетър за отвеждане на урината и мазна сплъстена коса някога е имало живот, различен от онзи, който апаратът за изкуствено дишане, постоянно работещият телевизор и забързаните санитари му осигуряваха понастоящем.

— Колко още трябваше да чакам да си домъкнеш задника при мен? — попита язвително Харди с поглед, прикован във въображаема точка на стотина метра над Клиниката за лечение на гръбначни заболявания в Хорнбек.

От стаята му се откриваше широка панорама. Падне ли от такава височина, човек никога не се събужда.

Карл разрови паметта си в търсене на основателно извинение, но не му хрумна нищо подходящо. Затова посегна към рамкираната снимка.

— Чух, че Мадс е постъпил в университет.

— Откъде си го чул? Да не клатиш жена ми? — Харди дори не мигна.

— За бога, Харди, какви ги говориш? Знам за Мадс от… впрочем вече не си спомням кой от колегите ми го каза.

— Къде е твоят сириец? Да не са го изпратили обратно в пустинята?

Карл познаваше Харди повече от добре и подобни опити за невинно бъбрене не му минаваха.

— Изплюй камъчето, Харди. Вече съм тук. — Карл си пое дълбоко дъх. — Занапред ще си поправя грешката и ще идвам по-често, стари приятелю. Кажи-речи вчера се върнах от отпуск.

— Виждаш ли онази ножица на масата?

— Виждам я.

— Винаги стои там. Използват я, за да режат марлите и лейкопласта, който придържа сондите и иглите по мен. Ножицата изглежда остричка, а?

— Да — потвърди Карл.

— Ако пробиеш с нея сънната ми артерия, ще ти бъда адски благодарен, Карл — засмя се Харди, но смехът му секна отведнъж. — Усещам някакво потрепване точно под мускула на рамото.

Карл се намръщи. Потрепване… Клетият Харди! Де да имаше надежда за подобрение.

— Да те почеша ли, Харди?

Карл отдръпна одеялото, докато се чудеше дали да оголи рамото, или да го почеше през ризата.

— По дяволите, не чуваш ли какво ти казах, идиот такъв? Нещо потрепва. Виждаш ли?

Карл дръпна настрани ризата. Харди винаги бе поддържал старателно атрактивния си външен вид. Сега кожата му, някога покрита с приятен слънчев загар, бе побеляла като платно, пресечено от тънки светлосини вени.

Карл докосна мишницата му. Мускулите му се бяха стопили. Все едно пипна парче трупно говеждо. Не долови никакво потрепване.

— Усещам го съвсем леко на едно определено местенце, Карл. Вземи ножицата и започни да потупваш ръката ми. Не бързай. Ще ти дам знак, като усетя, че си стигнал до точното място.

Горкичкият Харди. Парализиран от врата надолу. Лека чувствителност в едното рамо и толкова. Всичко останало ставаше само във въображението на този съкрушен клетник.

Карл обаче започна да потупва ръката му с ножицата, както бе настоял Харди — методично и последователно, от лакътя към рамото, описвайки окръжност около ръката. Когато стигна до подмишницата, Харди се сепна.

— Точно там, Карл. Отбележи мястото с химикалка.

Карл се подчини. Какво ли не прави човек за приятелите си!

— Сега се опитвай да ме заблудиш. Потупвай с ножицата ту чувствителното място, ту около него. Да видим дали и този път ще усетя нещо. За всеки случай ще си затворя очите.

Той се засмя — или простена — когато Карл потупа с ножицата чувствителното място.

— Тук! — извика Харди.

Невероятно. Да те полазят тръпки.

— Не казвай на сестрата — предупреди го Харди.

— Защо? — намръщи се Карл. — Това е страхотна новина. Навярно все още има някаква надежда. Тъкмо ще знаят откъде да започнат.

— Ще се постарая да разширя периметъра на чувствителното място. Искам да си възвърна контрола поне над едната ръка. — За пръв път, откакто Карл бе влязъл в стаята, Харди го погледна. — А за какво ще използвам ръката си, не засяга никого, ясно?

Карл кимна. Бе готов да подклажда всяка дори съвсем крехка надежда, стига тя да крепи приятеля му. Явно единствено желанието да се докопа до ножицата на масата и да я забие във врата си го поддържаше жив.

Карл, разбира се, подозираше, че това чувствително място си е съществувало още преди Харди да го открие, но реши да не дълбае повече. Рано или късно въпросът щеше да се изясни, а Харди определено нямаше закъде да бърза.

Той оправи ризата му и я закопча до брадичката.

— Продължаваш ли да се срещаш с онази психоложка, Харди? — Пред Карл мигом се появи изкусителното тяло на Мона Ибсен. Истински балсам за очите.

— Да.

— И? За какво си говорите? — поинтересува се Карл е надеждата приятелят му да вмъкне и неговото име в отговора си.

— Тя упорито продължава да нищи престрелката на Амар. Не знам какво очаква да постигне, но при всяко посещение настоява да обсъждаме проклетия случай с монтажния пистолет.

— Аха.

— Да ти призная, Карл…

— Какво?

— Колкото и да не искам да си спомням за този случай, тя все пак ме подтикна да се замисля. Какъв е смисълът, все си казвам аз, но въпреки това един въпрос ме гложди…

— Кой въпрос, Харди?

Погледна Карл в очите с погледа на разпитващ — нито мнително, нито доверчиво, а е желанието да всее тревога в заподозрения.

— Тримата с теб и Анкер отидохме в казармата на Амар осем-десет дни след като мъжът беше убит, нали?

— Да.

— Убийците са разполагали с достатъчно време да заличат всички следи. Предостатъчно време. Защо не са го направили? Защо са изчакали? Можели са преспокойно да отнесат трупа и да запалят казармата.

— Уместен въпрос. Имаш право.

— Защо са се върнали на местопрестъплението точно по времето, когато ние отидохме там?

— Въпросът ти определено съдържа резон.

— Резон? Знаеш ли, Карл, вече дори не си задавам този въпрос. Защото си отговорих. — Харди се опита да се изкашля, но не успя. — Ако Анкер сега беше сред нас, вероятно щеше да ни осветли повече по темата — добави той.

— В смисъл?

Карл от доста време не се беше сещал за Анкер. Само четири месеца, след като застреляха неговия колега и страхотен полицай пред очите му в онази съборетина, Карл съвсем бе забравил за него. Кой знае за колко по-кратко време самият той щеше да потъне в забвение, ако смъртта бе покосила него.

— Някой ни е причаквал, Карл. Иначе случилото се изглежда абсурдно. Все пак операцията се пазеше в пълна тайна. Един от нас е бил замесен. Аз не съм. Остава да е бил Анкер. Освен ако не си бил ти, Карл?