Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (34) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

32.

Тя се събуди в хотел „Ансгар“. Стрелките на часовника показваха десет без няколко минути. Отвъд долния край на леглото телевизорът продължаваше да работи. Излъчваха поредната емисия новини за снощните събития. Въпреки големия брой полицаи, включени в разследването на експлозията до станция „Дюбьол“, причините за инцидента оставаха неизяснени и той отпадна от водещите новини. Изместиха го американските бомбардировки над бунтовниците в Багдад и намерението на шахматиста Гари Каспаров да се кандидатира за президентския пост в Русия, но най-голямо внимание журналистите отделиха на трагичната злополука в порутената сграда в Рьовре.

Говорител на полицията потвърди пред медиите, че най-вероятно става въпрос за убийство. В подкрепа на тази версия приведе редица факти: по пръстите на жертвата били открити следи от удар с тъп предмет, вероятно пистолета, с който убиецът е стрелял в дървена статуетка, намерена на местопроизшествието. От полицията отказаха по-подробни сведения по случая. Все още нямали заподозрян.

Поне така твърдяха.

Тя притисна вързопчето към гърдите си.

— Сега вече знаят, че няма да им се размине, Миле — усмихна се тя. — Според теб дали в момента са се събрали на съвещание? Дали Торстен, Улрик и Дитлеу обсъждат как да се спасят от атаките на мама? Сигурно ги е хванало шубето. — Започна да люлее вързопчето. — Така им се пада след онова, което ни сториха, нали? Нека се тресат от страх. Има защо.

На екрана се виждаше как операторът се е опитал да заснеме в близък план санитарите, които изнасят трупа, но мракът му бе попречил.

— Мисля си, Миле… не биваше да им казвам за металното сандъче. Сбърках — тя избърса внезапно избликналите си сълзи. — По-умно беше да си замълча. Защо изобщо ми трябваше да си отварям устата?

 

 

Решението на Кими да заживее под един покрив с Бярне Тьоерсен се равняваше на светотатство. Тя имаше право да се чука с цялата компания или ако го прави с друг, да е тайно. И изведнъж най-нагло погази правилата на групата. Не само че изяви предпочитанието си към един от тях, а отгоре на всичко избра опашкаря в йерархията.

Непростима постъпка.

— Бярне? — развилия се Кристиан Волф. — И какво му хареса на това нищожество?

Кристиан искаше всичко да си остане постарому: да продължат с набезите си и Кими винаги да им е на една ръка разстояние.

Кими обаче успя да устои на заплахите и натиска на Кристиан. Показа и на него, и на останалите, че е избрала Бярне и ще им се наложи да се примирят с решението й.

И компанията продължи да действа в същия дух. Приблизително всяка четвърта неделя се срещаха, смъркаха кока, гледаха филми с насилие, качваха се в джипа на Торстен или Кристиан и отпрашваха в търсене на подходяща мишена на садистичните си пориви. Понякога се договаряха с жертвите си и им предлагаха пари, за да премълчат униженията и страданието. Друг път нападаха набелязаните обекти в гръб и с един удар по главата ги поваляха в безсъзнание, преди онези да са ги видели. А се случваше, макар и по-рядко, жертвата да не се отърве жива. Както онзи път, когато се натъкнаха на старец, отишъл да лови риба сам-самичък до езерото Есрум.

Най-голямо удоволствие им доставяше именно последната разновидност на престъпленията: тогава разполагаха с всички предпоставки да стигнат до края, да разгърнат максимално потенциала си.

Край брега на езерото Есрум обаче нещата излязоха извън контрол.

Още докато пътуваха, Кими забеляза колко възбуден е Кристиан. Той винаги изпадаше в особен възторг, предстоеше ли нападение, но този път лицето му излъчваше мрачна решителност. Възбудата му не се проявяваше в разтворени устни и натежали клепачи. Той преживяваше неудовлетвореността си вътрешно и наблюдаваше мълчаливо и безучастно действията на останалите. Докато влачеха тялото на стареца към водата, дрехите на Кими се намокриха и прилепнаха към тялото й.

— Изчукай я, Улрик! — извика неочаквано Кристиан.

Трупът потъваше, а Кими седеше в тръстиката приклекнала, с разкрачени бедра, докато от роклята й се стичаше вода. В очите на Улрик блесна смесица от желание и страх. Преди Кими да замине за Швейцария, Улрик неведнъж бе отстъпвал на другите възможността да я обладаят, след като бе претърпявал неуспех. Комбинацията от насилие и секс не му действаше възбуждащо. Той имаше нужда да се окопити след нападението, за да изпита сексуално желание.

— Хайде, Улрик! — окуражиха го останалите.

Само Бярне се развика да престанат. Дитлеу и Кристиан го сграбчиха и го дръпнаха настрана.

Кими видя как Улрик си разкопчава панталона. Този път изглеждаше по-готов от обикновено. Изневиделица Торстен я сграбчи изотзад и я тръшна на земята.

Ако в резултат от виковете на Бярне мъжкото достойнство на Улрик не бе увиснало, щяха да я насилят зад плътната стена от папур.

Не след дълго Кристиан започна да я посещава редовно. Не му пукаше нито за Бярне, нито за когото и да било от компанията. Стигаше му да обладава Кими, друго не го интересуваше.

Бярне се промени. Разговаряше с Кими някак отнесено, не отвръщаше на ласките й с предишната страст и избягваше да стои вкъщи през почивните й дни. Харчеше пари, спечелени неизвестно откъде, и говореше по телефона, когато си мислеше, че тя спи.

Кристиан я ухажваше навсякъде: в зоомагазина, по пътя към и от работа, в дома на Бярне, когато останалите го пращаха да свърши някаква дреболия, колкото да не се пречка на Кристиан.

Кими не спираше да му се подиграва заради зависимостта му, заради неадекватното му поведение. Виждаше как озлоблението му расте, как стоманеният блясък в очите му я пронизва със силата на острие.

Ала Кими не се боеше от него. Какво щеше да й направи, различно от онова, което й бе правил толкова пъти?

Случи се през март — точно когато кометата Хиаку-таке се виждаше на нощния небосклон над Дания. Торстен услужи на Бярне с телескоп, а Дитлеу му осигури яхта. Идеята беше Бярне да седи в яхтата с каса бира и да се любува на величието на космоса, докато Кристиан, Дитлеу, Торстен и Улрик проникват в апартамента му.

Кими въобще и не разбра как са се сдобили с ключ за жилището. Но така или иначе, четиримата се появиха изневиделица пред нея с разширени зеници и почервенели от кокаина носове. Без да обелят и дума, мъжете се нахвърлиха върху нея, притиснаха я към стената и разкъсаха дрехите й.

Кими не се развика. Знаеше, че това само ще разпали настървението им. Беше ставала свидетел на не един такъв случай.

Никой от компанията, включително и Кими, не понасяше някой да хленчи.

Хвърлиха я върху ниската масичка, без изобщо да разчистят вещите оттам, Улрик възседна корема й, сграбчи коленете й с огромните си лапи и разтвори насила краката й. Тя започна да рита гърба му, но наркотичното опиянение и тлъстините по тялото му обезвредиха атаките й. Кими осъзнаваше, че е безсмислено да се съпротивлява, защото Улрик обожаваше насилието, издевателството, принудата; всичко, което би провокирало традиционното разбиране за морал. За Улрик не съществуваха нито табута, нито неизпробвани фетиши. И въпреки това не можеше да го вдигне като останалите.

Кристиан го вкара между краката й и продължи да набива в нея бруталната си воля, докато очите му не се обърнаха и по устните му не се появи самодоволна усмивка. Вторият, Дитлеу, приключи бързо с обичайното си странно конвулсивно треперене. Дойде ред на Торстен. В този миг на вратата се появи Бярне. Кими го гледаше право в очите, а той, постепенно осенен от съзнанието за собствената си нищожност, усещаше как сплотената група пречупва гръбнака му и го превръща в безгласна буква. Кими му извика да се махне оттам, ала Бярне не си отиде.

А след като и Торстен го извади, ускореното дишане на мъжете прерасна във възторжени викове, когато Бярне последва всеобщия пример.

Взирайки се в непроницаемото му мораво лице, Кими за пръв път съзря ясно в какво се бе превърнал животът й.

И обзета от апатично примирение, тя затвори очи и се отнесе надалече.

Преди да се потопи изцяло в закрилническата мъгла на подсъзнанието, тя чу задружния им смях в отговор на Улриковото желание да се пробва още веднъж. Той, разбира се, не успя.

Тогава Кими ги видя заедно за последен път.

 

 

— Сега ще ти покажа какво ти е приготвила мама, съкровище.

Кими разпови малкото човече и постоя над него, любувайки му се с дълбока нежност. Какво божествено творение! С тези малки пръстчета на ръцете и краката… и тези миниатюрни нокътчета.

Извади каквото беше приготвила и го размаха над мумифицираното телце.

— Виждала ли си нещо подобно, Миле? Не ти ли се струва подходящо точно за днешния ден?

Докосна ръчичката с пръст.

— Мама е топла, нали? Да, топла е — засмя се тя. — Нали знаеш, че когато е напрегната, мама се сгорещява?

Кими надникна през прозореца. Последният ден от септември. На този ден преди дванайсет години се пренесе у Бярне. Само че тогава не валеше дъжд.

Доколкото си спомняше.

 

 

След като се изредиха, я зарязаха на масичката, седнаха на пода в кръг и започнаха да смъркат кокаин. Надрусаха се до несвяст. Прегракнаха от смях. На няколко пъти Кристиан дойде да я шляпне по голите бедра — вероятно да покаже желание за помирение.

— Ела при нас де, Кими — провикна се Бярне. — Какво се правиш на докачлива? Тук сме си само наши хора.

— Край — процеди през зъби тя. — Всичко свърши.

Виждаше, че не й вярват. Смятаха я за изцяло зависима от тях. Очакваха да се примири след известно време. Тя обаче беше решена да не търпи повече подобен произвол. Никога повече. В Швейцария се справи без тях. Значи щеше да се справи и тук.

Кими полежа доста, преди да успее да се надигне от масичката. Усещаше пареща болка в перинеума, беше разтегнала бедрен мускул, тилът й беше натъртен, преживяното унижение я притискаше с цялата си тежест.

А когато Касандра я посрещна в Ордруп с ехидната забележка „Изобщо има ли нещо на този свят, което да си направила както трябва, Кими?“, усещането за омерзение я загриза с новодошла сила.

На следващия ден й съобщиха, че Торстен Флорин е купил фирмата „Наутилус Трейдинг“. Служител от зоомагазина, с когото иначе поддържаха приятелски отношения, й връчи чек и заповед за уволнение, Флорин издал нареждане за промяна на кадровия състав и ако Кими има възражения, да се обърне лично към него.

Тя отиде в банката да осребри чека. Осведомиха я, че Бярне е изтеглил всички налични средства от сметката и я е закрил.

Бяха решили да не й позволяват да се измъкне от дългите им пипала.

През следващите месеци Кими живя в стаята си в Ордруп. Нощем си вземаше храна от кухнята, денем спеше, стиснала плюшеното мече в ръка, свила колене към гърдите си. Касандра често идваше до вратата й и крякаше с пронизителния си глас, но Кими бе оглушала за околния свят.

Не дължеше никому нищо. Беше бременна.

 

 

— Нямаш представа колко се зарадвах, когато разбрах, че те нося в утробата си — усмихна се на мъничето тя. — Още от самото начало знаех, че ще имам момиче и ще се казва Миле. Истинско чудо!

Тя разнесе мъничето из стаята и после пак зави телцето в кърпата. Миле лежеше в позата на малкия Исус.

— Чаках те с такова нетърпение. Представях си как ще си живеем в тази къща като другите хора. Ти щеше да се родиш, мама щеше да си намери работа и щеше да идва да те взема от яслата. А през останалото време нямаше да се отделям от теб.

Кими извади чанта, седна на леглото и натъпка една от хотелските възглавници на дъното на чантата. Импровизираната детска постеля й изглеждаше достатъчно удобна и топла.

— И двете с теб щяхме да си живеем самички в къщата. Щяхме да изгоним Касандра.

 

 

Кристиан Волф започна да й звъни няколко седмици преди сватбата си. Предстоящото обвързване и непреклонните откази на Кими го влудяваха.

Лятото се случи облачно, ала Кими се чувстваше доволна. Успя да подреди живота си. Загърби сторените й ужасии. Очакваше я отговорност за нов живот.

Погреба миналото.

Внезапната поява на Дитлеу Прам и Торстен Флорин в Ордруп обаче й показа ясно, че миналото винаги ще й напомня за себе си. Изпитателните им погледи й припомниха колко опасни могат да бъдат тези мъже.

— Имаш гости — изчурулика Касандра, облечена в полупрозрачна лятна рокля.

Наложи се дълго да я увещават да излезе от твърдината си — My Room. Предстоящият разговор съвсем не беше предназначен за нейните уши.

— Не знам защо сте дошли, но искам да си вървите — подхвана Кими, ясно съзнавайки колко е безсмислено да ги гони.

— Прекалено надълбоко си нагазила в делата ни, Кими — възрази Торстен. — Недопустимо е да ти позволим да се оттеглиш. Кой знае какво ще ти дойде на ум!

— В смисъл? Страхувате се да не би да се самоубия и да оставя изобличаващи ви писма?

— И това — кимна Дитлеу. — Хрумват ни и други поразии, които би натворила.

— Например?

— Какво значение има? — намеси се Торстен Флорин и пристъпи напред.

Кими реши, че ако посегне да я сграбчи, ще го цапардоса с една от тежките китайски вази в ъгъла.

— Накратко, смятаме да те държим изкъсо, за да не ни изненадаш. Пък и, признай си, ти също си изгубена без нас.

— Очаква се един от двама ви да стане баща — усмихна се иронично тя. Не се стърпя, а не биваше да го казва, знаейки какъв шок ще предизвика. — Къде да ходя с вас? — Кими сложи ръка върху корема си. — Да не мислите, че това ще се отрази добре на детето? Съмнявам се.

Двамата се спогледаха. Кими се досещаше какво им минава през ума. И двамата имаха деца, няколко развода и куп скандали зад гърба си. Един скандал повече нямаше да ги извади от строя. Притесняваше ги друго: непокорството й.

— Трябва веднага да махнеш детето — нареди Дитлеу с неочаквана жестокост.

„… да махнеш“. Тези две думи й показаха недвусмислено, че смъртна опасност грози живота на детето й.

Кими вдигна ръка — знак да не се приближават.

— Предлагам ви да си гледате вашите дела и да ме оставите на мира, ясно? И не ме търсете повече.

Не без задоволство забеляза как нападателният й тон ги свари неподготвени.

— В противен случай, да знаете, че разполагам със сандъче, чието съдържание направо ще ви разгони фамилията. Ще е моята застраховка. И да ви предупредя: случи ли ми се нещо лошо, сандъчето ще бъде отворено.

Кими блъфираше. Тя действително имаше такова сандъче, но никога не бе обмисляла да го показва на когото и да било. Вътре си пазеше трофеите: по един предмет от всеки живот, който бяха попарили. Както белите вождове колекционират скалпове на индианци, тореадорите — уши на бикове, а инките — сърцата на жертвите си.

— Какво има в това сандъче? — поинтересува се Торстен, а по лисичото му лице се вкопаха бръчки.

— От всяко местопрестъпление си вземах по нещо за спомен. Съдържанието на сандъчето ще разобличи всичките ни „лудории“. Посегнете ли на мен или на детето, ще изгниете зад решетките, кълна се.

Дитлеу се хвана, но не и Торстен.

— Дай пример — настоя той.

— Обицата на жената от Лангелен, гумената гривна на Коре Бруно. Нали си спомняте как Кристиан го сграбчи и го бутна от трамплина, а после се хилеше, че гривната останала у него? Дали пак ще му е до смях, като разбере, че същата тази гривна лежи в моето скривалище редом до две карти от „Trivial Pursuit“? Едва ли.

Торстен Флорин погледна към вратата, сякаш се боеше някой да не ги подслушва.

— Права си, Кими. Няма да му е до смях.

 

 

Кристиан се вмъкна през една нощ, когато Касандра се бе натряскала и отдавна спеше като заклана.

Надвеси се над Кими и изрече думите бавно и натъртено, та да се запечатат в съзнанието й:

— Кажи ми къде е онова сандъче, Кими, или ще те убия на място.

Би я зверски, до премала, докато ръцете му се обезсилиха и кокалчетата на пръстите му се разкървавиха — блъска я в слабините, в корема, в ребрата. Тя обаче не издаде скривалището си.

Накрая той си тръгна. Беше намерил удобен отдушник за натрупаната агресия. За себе си смяташе, че е изпълнил задачата си, а сандъчето с доказателствата е пълна измислица.

След като дойде в съзнание, Кими сама повика линейка.