Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (44) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

42.

Тикаха го пред себе си, а той вървеше със сведен поглед. Светлината в халето го заслепяваше, а и не искаше да вижда останките от Асад. Отказваше да става свидетел на онова, което безпощадните челюсти на хиената са причинили на човешка плът.

Изобщо не искаше да гледа нищо повече. Да правят с него каквото искат. Само да не го карат да присъства на издевателствата им.

Един от мъжете се разсмя гърлено. Присъединиха се и другите двама. Ужасен от зловещия им хохот, Карл се опита да стисне клепачи, доколкото му позволяваше тиксото.

„Как е възможно да се смееш на чуждото нещастие и смърт? Какво са преживели тези хора, та са се превърнали в такива чудовища?“

Неочаквано някакъв глас избълва порой от ругатни на арабски. Тези гърлени дрезгави звуци целяха да предизвикат гняв, но за миг Карл забрави за цялата сериозност на ситуацията и изпита прилив на неописуемо щастие. Чак сега се осмели да вдигне глава.

Асад беше жив!

Отначало Карл не го видя. Зад лъскавите решетки забеляза само хиената, която ги гледаше свирепо. После отметна глава назад и съзря Асад. С обезумели очи и кървави рани по ръцете и лицето, сириецът се бе покатерил като маймуна по решетките и висеше кажи-речи от тавана на клетката.

Чак тогава Карл забеляза, че хиената куца със задния си крак. Животното скимтеше при всяка плаха крачка. Смехът на тримата мъже секна.

— Изроди! — извика яростно Асад.

Ако устата му не беше залепена с тиксо, Карл щеше да се усмихне. Дори в такава смъртна опасност Асад не губеше присъствие на духа.

— Все някога ще паднеш. И тогава животното вече ще е разбрало как да ти види сметката — процеди Флорин.

В очите му гореше гняв, защото Асад бе осакатил най-великолепния екземпляр в зоологическата му градина. Уви, проклетникът имаше право: Асад не би могъл да виси така до безкрай.

— Не е много сигурно — обади се Дитлеу. — Този орангутан ми се вижда доста безстрашен. Падне ли върху хиената с това туловище, тя едва ли ще оцелее.

— Майната й на тъпата хиена! И без това не може да върши онова, за което е създадена — подхвърли Флорин.

— Какво ще правим с тези двамата? — тихо попита Улрик Дюбьол-Йенсен.

Изглежда, изведнъж се бе почувствал уязвим и несигурен — често срещан ефект, когато кокаинът започне да изчерпва действието си. Карл се обърна към него. Ако можеше да каже нещо, щеше да ги посъветва да ги пуснат. Едно убийство представляваше поемане на излишен риск. Росе ще мобилизира всички отдели, когато Карл и Асад не се появят на работа на следващия ден, и полицията ще стигне до Флорин. По-добре тримата да ги пуснат и да избягат в другия край на земното кълбо, та никой да не ги намери. Това е единственият им шанс, искаше да ги увери Карл.

Но Карл не можеше да обели и дума, защото тиксото затваряше плътно устата му. Пък дори и да можеше, мъжете нямаше да се хванат. Торстен Флорин не би пожалил средства да заличи следите от деянието си. Ако ще да се наложи да опожари всичко до основи. Сега Карл не се съмняваше в способностите му.

— Да го пуснем при другия. Все едно ми е какво ще се случи — спокойно предложи Флорин. — Довечера ще се отбием и ако още са живи, ще пуснем вътре още няколко звяра. Тук не страдаме от липса на избор.

Въпреки лепенката Карл започна да мучи и да рита с крака. Този път беше решен да не се предава без бой.

— Какво ти става, Мьорк? Защо протестираш?

Дитлеу Прам се приближи, като се пазеше от нескопосаните му ритници. Вдигна арбалета и се прицели в окото му.

— Престани — заповяда той.

Карл се поколеба дали въпреки това да не го ритне, та да се приключи веднъж завинаги. Отказа се. Прам протегна свободната си ръка и дръпна лепенката над очите му.

Сякаш изтръгна клепачите му и очите му останаха незащитени в орбитите. Светлината прониза ретината и за миг го заслепи.

После ги видя. Тримата стояха с разперени като за прегръдка ръце. В очите им прочете, че това ще бъде последната му схватка.

Въпреки значителната кръвозагуба и омаломощението си Карл продължи да рита ожесточено и да ръмжи под лепенката, че изроди като тях винаги си получават заслуженото.

Неочаквано по пода се стрелна сянка, Флорин също я забеляза. В дъното на халето нещо изтрополя. После пак. Покрай мъжете профучаха котки, следвани от еноти, хермелини и птици, шумно пляскащи с криле към алуминиевите греди под стъкления покрив.

— Какво, по дяволите, става тук? — извика Флорин, докато Улрик Дюбьол-Йенсен гледаше как едно късокрако виетнамско шкембесто прасе обикаля клетките.

В позата на Дитлеу Прам се долавяше силно напрежение. Бдителността в погледа му се изостри, докато вдигаше арбалета от пода.

Карл отстъпи назад. Шумът в помещението се усилваше и то постепенно се изпълни със звуци на животни, пуснати на свобода.

Карл чу как Асад се разсмя зад решетките. Тримата мъже започнаха да ругаят под засилващото се трополене, грухтене, лаене, съскане и пърхане на крила.

Карл обаче не чу как жената се приближи.

Неочаквано тя застана пред тях, обута в дънки, затъкнати в чорапите й. В едната си ръка стискаше пистолет със заглушител, а в другата държеше парче замразено месо.

Стори му се красива. Беше преметнала чанта през рамо. С омиротворено лице и блеснали очи.

Тримата злосторници онемяха. Напълно ослепяха за тичащите наоколо животни. Вцепени ги не пистолетът, нито неочакваната поява на жената, а идеята, която въплъщаваше. В очите й гореше пламъкът на чернокож, осъден на линчуване от Ку Клукс Клан; на свободомислещ, изправен пред Инквизицията.

— Здрасти — поздрави тя и кимна последователно на всички присъстващи. — Пусни го, Дитлеу — тя посочи арбалета и ги помоли да отстъпят крачка назад.

— Кими! — подхвана умолително Улрик Дюбьол-Йенсен.

Една-единствена дума, заредена и с привързаност, и със страх. Но като че ли обичта надделяваше над страха.

Тя се усмихна, когато няколко гъвкави видри подушиха краката им и избягаха на свобода.

— Днес всички сваляме оковите — обяви Кими. — Какъв прекрасен ден, нали? Ей ти — обърна се тя към Карл, — подай ми онзи кожен ремък — и посочи към клетката на хиената. — Ела, миличка — прошепна тя на раненото животно, което дишаше тежко, без нито за миг да изпуска тримата мъже от поглед. — Ела да си хапнеш вкусно месце.

Тя провря парчето месо през решетките и зачака миризмата да примами животното. То се приближи, а Кими вдигна ремъка от пода и го промуши внимателно в клетката така, че примката да захване месото.

Хиената бързо се изкуши, подведена от настъпилото затишие. Посегна с уста към месото. Кими незабавно я хвана в примката, Дитлеу Прам хукна към изхода, а другите двама се развикаха възмутено.

Кими вдигна пистолета и стреля. Прам рухна върху каменния под по очи и простена, а Кими завърза примката за решетките, докато хиената въртеше бясно глава, за да се измъкне.

— Ставай, Дитлеу — прошепна Кими.

Понеже той не успя, тя изпрати другите двама да го вдигнат.

Карл и преди бе виждал как куршум поваля беглец, но не и как с един изстрел се строшава ямката му зад коляното.

Дитлеу Прам пребледня като платно, не смееше да гъкне. Кими и тримата мъже сякаш участваха в ритуал, който не допуска и най-малкото отклонение от обредните действия. Във въздуха тегнеше нещо недоизказано, но известно на всички.

— Отвори клетката, Торстен — тя вдигна поглед към Асад; той продължаваше да виси от тавана на клетката. — Ти ме следеше на гарата, нали? Слез.

— Слава на Аллах! — чу се отгоре, докато Асад с мъка отместваше схванатите си крака от решетките.

След като се спусна, едва стъпваше. От висенето всичко му беше изтръпнало.

— Торстен, изведи го от клетката — разпореди Кими и изчака. — А сега тримата влезте вътре.

— О, боже, само това не! — прошепна Улрик. — Не ми го причинявай, Кими. Никога не съм те наранявал!

Той се мъчеше да събуди съжалението й с тъжната си физиономия, но Кими остана неумолима.

— Влизайте — повтори тя.

— По-добре ни застреляй — обади се Флорин, докато влачеше Дитлеу Прам към клетката. — Попаднем ли в затвора, няма да оцелеем.

— Знам, Торстен. Ще го имам предвид.

Прам и Флорин млъкнаха.

— Тя ще ни убие, не разбирате ли? — прохленчи Улрик Дюбьол-Йенсен.

Кими изчака вратата на клетката да щракне и запрати пистолета в далечния ъгъл на халето.

Оръжието издрънча гръмко.

Карл погледна как Асад разтърква вцепенените си ръце и крака с усмивка.

С изключение на кървящата рана в рамото на Карл събитията взеха положителен обрат.

Тримата мъже в клетката започнаха да се надвикват.

— Хвани я! — изкрещя единият на Асад.

— Ней вярвай! — насъскваше ги Флорин.

Жената не помръдваше от мястото си. Наблюдаваше случващото се като сцена от стар, отдавна забравен филм, който по неволя се налага да си припомни.

Приближи се до Карл и махна лепенката от устата му.

— Знам кой си — каза тя. Само толкова.

— Аз също знам коя си — Карл пое с облекчение въздух в дробовете си.

Тримата затворници мълчаха.

Флорин пристъпи напред към решетките.

— Не разбирате ли, че ако не реагирате веднага, след пет минути тя ще е единствената жива тук? — Изгледа последователно Карл и Асад в очите. — Кими не е като нас, чувате ли? Тя убива хората, не ние. Да, ние нападаме и пребиваме хора, но само Кими ги убива.

Карл поклати глава с усмивка, Флорин се числеше към вечните оцеляващи. Те превръщат всяка трудност в трамплин към успеха. Те не се признават за победени, докато не дойде онази с косата, Флорин не просто се бореше за живота си, а действаше с цинична безскрупулност. Та нали само преди минути се бе опитал да пребие Карл и бе хвърлил Асад на освирепяла хиена?

Карл погледна Кими. Очакваше да я види усмихната, но не и с толкова доволна хладнокръвна гримаса. Приличаше на изпаднала в транс.

— Погледнете я — изпъшка Дитлеу, притиснал юмрук към ужасната си рана. — Възразява ли срещу казаното? Чувства ли изобщо нещо? Погледнете как трепери палецът й, а тя дори не забелязва. Съжалява ли за стореното? Ни най-малко. Ще ни убие, без да й мигне окото!

В съзнанието на Карл като на лента преминаха всички издевателства на компанията от пансиона. Дали пък мъжете не казваха истината? Или просто се надяваха да го изманипулират?

Флорин взе думата. Вече беше изгубил осанката си на кукловод. Приличаше на съвсем обикновен човек.

— Действахме по указания на Кристиан Волф. Той ни обясняваше как да си набележим жертви. Биехме ги, докато ни втръсне. А през това време тази прокълната жена чакаше отстрани да дойде нейният ред. Е, понякога се включваше и в побоя. — Флорин направи пауза и кимна, все едно отново си припомня всичко. — Винаги обаче тя умъртвяваше жертвите. Повярвайте ни. С изключение на Коре, нейно бивше гадже, което Кристиан уби, защото двамата се спречкаха. Иначе ние просто подготвяхме почвата за Кими. Убийствата извършваше тя. Никой друг. И това й харесваше!

— За бога — простена Улрик Дюбьол-Йенсен. — Спрете я! Торстен говори истината!

Карл долови прелом в общата атмосфера, а и в самия себе си. Видя как Кими отваря бавно чантата на рамото си, но все още със завързани ръце и обезсилен от кръвозагубата, не намери сили да предприеме каквото и да било.

Забеляза как тримата мъже притаиха дъх, а Асад, навярно досетил се какво предстои, се мъчеше да се изправи.

Кими намери каквото търсеше: ръчна граната. Дръпна предпазителя и я стисна в ръка.

— Не си направила нищо лошо, миличка — погледна тя хиената в очите. — Но с този крак няма да оцелееш.

Погледна Карл и Асад, докато Улрик Дюбьол-Йенсен крещеше, че е невинен, готов е да изтърпи полагащото му се наказание и ги заклеваше да му помогнат.

— Ако ви е мил животът, отстъпете назад. Веднага!

Карл понечи да се възпротиви, но все пак направи няколко крачки назад. Пулсът му се ускори.

— Ела, Асад — подкани го той.

Всъщност помощникът му вече пълзеше заднешком.

Двамата се отдалечиха на безопасно разстояние, а тя пъхна гранатата в чантата си и я метна през решетките в далечния ъгъл на клетката. Отскочи назад, Флорин се хвърли към гранатата, безуспешно опитвайки се да я избута през решетките, ала тя се взриви и превърна халето във врящ котел от животински вой и нескончаем грохот.

Взривната вълна отхвърли Карл и Асад към няколко по-малки клетки, които се строполиха отгоре им и така ги спасиха от продължителния дъжд от стъклени парчета, изсипал се върху тях.

Най-сетне шумотевицата поутихна. Чуваха се само животните. Карл усети как ръката на Асад напипва крака му сред купчината железни отломъци.

Асад издърпа Карл към себе си и се увери, че той е добре. Асад също не бе пострадал сериозно. Освободи ръцете на Карл.

Гледката беше потресаваща. На мястото на голямата клетка сега се въргаляха парчета желязо и късове от човешки тела. Тук торс, там крак. Глави с изцъклени мъртвешки очи.

През професионалната си кариера Карл бе виждал много трупове, но обикновено полицейският екип пристигаше на мястото, когато кръвта вече бе спряла да тече, и заварваше просто безжизнени тела.

А сега видя отблизо колко тънка е границата между живота и смъртта.

— Къде е тя? — попита Карл и отвърна поглед от онова, което допреди минута бяха трима мъже в клетка.

Много работа чакаше техническия екип.

— Не знам — отвърна Асад. — Някъде тук трябва да е.

Помогна на Карл да се изправи. Карл усещаше ръцете си като две притурки, напълно автономни от тялото му. Само раненото му рамо не бе изгубило чувствителността си.

— Да излезем оттук — предложи той и заедно с Асад се отправиха към светлината от вратата.

Тя ги чакаше там. Със сплъстена мръсна коса и очи, които обемаха цялата мъка и трагичност на света.

 

 

Обясниха на чернокожите, че могат да си вървят. Никой няма да им търси сметка. В безопасност са. Да освободят животните и да изгасят пожара.

Жените придърпаха децата към себе си, а мъжете се вторачиха в дима, плъпнал през строшения стъклен покрив на халето.

Един от мъжете извика нещо и всички се разтичаха.

Кими тръгна доброволно с Асад и Карл. Показа им пътя към просеката и посочи откъде се отваря портата. Обясни им кои пътеки към гарата са най-сенчести.

— Правете с мен каквото искате — каза тя. — И бездруго вече съм умряла. Осъзнавам вината си. Да слезем заедно до гарата. Там съм скрила чантата си. Написала съм всичко, което си спомням.

Карл се опита да й обясни за сандъчето и в каква неизвестност години наред са живели роднините на загиналите: неизвестност, която най-после може да бъде разбулена. Говореше й за хорската болка от загубата, за страданието да не знаеш кой е убил детето ти и къде са изчезнали двамата ти родители. Искаше тя да проумее, че от действията й са пострадали не само жертвите, а и близките им.

По вглъбеното й изражение не личеше да възприема думите му. Тя вървеше напред с отпуснати встрани ръце. Счупеният й пръст стърчеше. Очевидно убийството на тримата й приятели бележеше края и на нейния живот. „Такива като нея не оцеляват дълго в затвора“ — знаеше от опит Карл.

* * *

Излязоха на железопътните релси на стотина метра от перона. Коловозът пресичаше гората като начертан с линия.

— Елате да ви покажа къде съм скрила чантата си — тя ги дръпна към храстите.

— Аз ще я извадя — настоя Асад и се провря покрай нея.

Вдигна чантата и я занесе до перона с протегната напред ръка, сякаш се боеше вътре да няма друга граната.

Този Асад!

На перона той разкопча ципа на чантата, обърна я и изсипа цялото й съдържание въпреки протестите на Кими.

Отвътре действително изпадна тетрадка. Бегъл преглед потвърди, че първите страници са нагъсто изписани и съдържат имена на места, събития и дати.

Просто невероятно!

Асад разтвори вързопчето; Кими простена и се хвана за главата.

Асад направи същото, след като видя съдържанието му.

Мумифицирано миниатюрно човече с кухи орбити, почерняла глава и разперени пръсти, облечено в кукленски дрешки.

Кими посегна към трупчето. Двамата мъже не я спряха. Тя вдигна телцето и го притисна към гърдите си.

— Скъпа Миле, скъпа Миле, всичко свърши. Мама е тук и повече няма да те изостави — плачеше Кими. — Винаги ще бъдем заедно. Ще ти подаря малко мече и ще си играем по цял ден.

Никога през живота си Карл не бе изпитвал върховното щастие да поеме в ръцете си своята рожба след появата й на бял свят. Ала по някакъв начин изпитваше желание да го преживее — макар и от разстояние, по бащински.

Гледайки Кими, той почувства как нещо го прободе право в сърцето и успя да съпреживее мъката й. Повдигна отмалялата си ръка и извади от джоба на ризата си малкия талисман — плюшеното мече, което бе открил в сандъчето. Подаде го на Кими.

Тя не промълви нито дума. Стоеше вцепенена и гледаше играчката. Бавно отвори уста, наклони глава и изкриви уста. Не можеше да се определи дали се кани да заплаче, или да се усмихне.

До нея Асад стоеше напълно обезоръжен и притихнал със смръщени вежди.

Кими посегна предпазливо към мечето. В мига, когато го усети в дланта си, тя се разтопи, вдиша дълбоко и отметна глава назад.

Карл избърса потеклия си нос и погледна встрани, за да не се размекне съвсем. Неколцина пътници чакаха влака. Карл бе паркирал колата до самата гара. Обърна се и видя как влакът се задава.

После пак погледна жената. Тя вече дишаше спокойно, притиснала детето и мечето към гърдите си.

— Е — тя въздъхна и сякаш отмахна от плещите си бремето на десетилетни страдания, — гласовете замлъкнаха. — Засмя се, а по бузите й рукнаха сълзи. — Замлъкнаха, няма ги — повтори тя и погледна към небето. Изведнъж по лицето й бе плъзнало непонятно за Карл спокойствие. — О, скъпа Миле, сега сме само двете с теб. Истина е!

И тя започна да се върти с детето в обятията си, а краката й направо се отлепиха от земята.

Влакът вече приближаваше на десетина метра, Карл забеляза как стъпките й се приближават до ръба на перона.

Асад нададе предупредителен вик, Карл вдигна глава и погледна в очите на Кими, изпълнени с благодарност и душевен мир.

— Само ние двете, любимо мое момиче — отрони тя и полетя към релсите.

След секунда Кими я нямаше. Чуваше се само отчаяният вой на спирачките.