Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (35) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fasandræberne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017 г.)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017 г.)
Форматиране
Silverkata (2022 г.)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Убийци на фазани

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: датска

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 9789543572847

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5569

История

  1. — Добавяне

33.

В неделя следобед се събуди с усещане за празен стомах, но не й се ядеше. Все още се намираше в хотела. Едночасовият сън й бе върнал надеждите, че всичко ще се оправи. Друга храна не й трябваше.

Обърна се към чантата с вързопчето, оставена на леглото до нея.

— Днес ще ти подаря нещо, скъпа Миле. Отдавна съм си го наумила. Ще те даря с най-ценната ми вещ: малкото ми мече. Мама избра да го направи точно днес. Не се ли радваш?

Кими усещаше как гласовете само дебнат момент на слабост, за да я връхлетят отново, положи длан върху вързопчето и нежността взе превес над разрушителните емоции.

— В момента съм спокойна, миличко. Напълно спокойна. Днес нищо не може да ни нарани.

 

 

Докараха я в болница „Биспебер“ със силно кръвотечение. Медицинският персонал я разпитва продължително как е пострадала толкова сериозно. Един от главните лекари дори предложи да повика полиция, но тя го разубеди с обяснението, че паднала от най-горното стъпало на високо и стръмно стълбище. От известно време страдала от пристъпи на световъртеж и точно когато се канела да се спусне по стълбите, й причерняло. Никой не й бил посягал, повтаряше тя. Живеела сама с мащехата си. Пострадала вследствие от нелеп инцидент.

На следващия ден акушерките й върнаха надеждата, че детето ще оцелее. Но когато й предадоха поздравите от бившите й съученици, изправиха Кими на нокти.

На четвъртия ден Бярне дойде на свиждане в стаята й. Бяха го изпратили съвсем преднамерено. От една страна, за разлика от останалите, той не беше публична личност, а от друга, умееше да разговаря прямо — празната риторика и лъжите не присъстваха в речта му.

— Пред Торстен и Дитлеу си заявила, че разполагаш с доказателства срещу нас, Кими. Вярно ли е?

Тя не отговори. Взираше се в натруфените фасади на старите сгради пред прозореца.

— Кристиан ти поднася извиненията си за случилото се. Пита дали искаш да те прехвърлим в частна клиника. Детето е добре, нали?

Кими го прониза с гневен поглед и той сведе очи. Нямаше никакво право да се интересува от каквото и да било, свързано с нея и бебето, и го осъзнаваше отлично.

— Предай на Кристиан, че повече няма да му позволя да припари до мен или мой близък. Чуваш ли?

— Кими, познаваш Кристиан. От него не можеш да се измъкнеш току-така. Според него приказките ти, че си поверила онова сандъче на твоя адвокат, са пълна измислица, защото ти изобщо нямаш адвокат. Кристиан обаче си е променил мнението за сандъчето. Сега мисли, че то наистина съществува. Допуска, че си изцяло способна на такова нещо. Докато ми обясняваше това, даже се разсмя.

Бярне се опита да пресъздаде грухтенето на Кристиан, но Кими не се хвана на лъжата. Кристиан никога не се смееше, почувстваше ли се застрашен.

— Пък и кой ще се застъпи за нея, като няма адвокат, пита Кристиан. Всички знаем, че освен нас нямаш никакви приятели, Кими — Бярне докосна ръката й, ала тя рязко я отдръпна. — Най-добре ми кажи къде е това сандъче. В къщата ли е?

— За малоумна ли ме мислиш? — обърна се отривисто към него тя.

Бярне се сепна видимо.

— Стига Кристиан да не ме закача, няма да ви преча да продължавате постарому. Още ли не сте осъзнали, че съм бременна, Бярне? Излезе ли съдържанието на сандъчето на бял свят, и мен ще тикнат в затвора, а детето ми ще остане сираче. Ще използвам събраните вещи само в краен случай, ако изпадна в пълна безизходица.

Не биваше да споменава последната дума.

Безизходица. Защото за Кристиан точно тя предвещаваше заплаха.

След посещението на Бярне тя престана да спи нощем. Лежеше в тъмното будна и нащрек. С една ръка прикриваше корема си, а с другата стискаше накрайника на паник-шнура.

 

 

В нощта срещу втори август той дойде в бяла престилка.

Кими беше задрямала за секунда и неочаквано усети как ръката му запушва устата й, а коляното му затисва гръдния й кош.

— Как да сме сигурни, че няма да се покриеш някъде, след като те изпишат, Кими? Държим те под око, но кое ни гарантира, че няма да те изпуснем? Кажи къде е сандъчето и ще те оставим на мира.

Кими мълчеше. Той я удари в слабините и понеже тя продължи да мълчи, се ожесточи. Накрая контракциите й започнаха, краката й се разтрепериха и леглото се затресе.

Щеше да я убие, ако столът до леглото не се беше катурнал и изпълнил мъртвешката тишина с адското си громолене; ако фаровете на линейка отвън не бяха осветили стаята и не бяха оголили жалката му свирепост; ако Кими не бе отметнала глава назад и не бе изпаднала в шок.

Щеше да я довърши, ако гледката не го бе уверила, че тя вече агонизира.

 

 

Тя не съобщи на рецепцията, че напуска хотела. Остави куфара в стаята си, взе само чантата с малкото вързопче и още няколко вещи и тръгна към Централната гара, намираща се само на няколко крачки. Наближаваше два следобед. Кими искаше да даде на Миле малкото мече — както й обеща. Пък после щеше да свърши каквото си бе наумила.

През този ясен есенен ден влакът се пръскаше по шевовете, натъпкан с весели малчугани и възпитателки. Вероятно се прибираха от посещение в музей или отиваха на разходка из парка „Дюрехауен“. А вечерта щяха да се приберат при мама и татко със зачервени бузки и преизпълнени с впечатления от пъстроцветни есенни листа и стада елени близо до ловния замък „Ермитаж“.

Когато двете с Миле се съберат отново, ще бъде още по-хубаво. Горе, в безграничната прелест на небесните селения. Ще се гледат и ще се усмихват една на друга.

За вечни времена.

Тя кимна и се загледа над казармата в Сванемьолен към болница „Биспебер“.

Преди дванайсет години се вдигна от болничното си легло и взе детето си изпод кърпата на желязната маса до краката й. Лекарят и акушерката я оставиха сама едва за няколко минути, защото в съседната стая една родилка получи усложнения.

Кими стана, облече се и пови детето си в кърпата. След час преживя унижението в хотел „Д’Англетер“ и тръгна към Ордруп — точно както сега.

Преди дванайсет години знаеше, че не може да остане дълго в къщата, защото Кристиан, Дитлеу и компания я преследват и открият ли я там, няма да мирясат, докато не я видят мъртва.

Знаеше обаче и друго: нуждаеше се от незабавна помощ, защото продължаваше да кърви, а болките в слабините я плашеха със силата си.

Затова възнамеряваше да поиска от Касандра пари.

За пореден път се увери какви злини са способни да й причинят хората с имена, започващи с К.

Разгневена, Касандра мушна в ръката й някакви си две хиляди крони. От сърцето на Вили К. Лесен, така наречения й баща, пък се бяха откъснали десет хиляди. Кими щеше да се справи и с толкова.

След като Касандра я отпрати, Кими застана на пътя с вързопчето, притиснато към гърдите си. Превръзката й отново се бе напоила с кръв. Зарече се някой ден да ги накара да си платят — всички, които се бяха гаврили с нея и бяха потъпквали достойнството й.

Всеки по реда си. Първо Кристиан, после Бярне, Торстен, Дитлеу, Улрик, а накрая — Касандра и баща й.

 

 

За пръв път от дванайсет години Кими се озова отново пред къщата на улица „Киркевай“. Все така неизменно църковните камбани от възвишението привикваха добропорядъчните граждани на неделна служба, а къщите наоколо продължаваха да се извисяват в безсрамния си разкош. Вратата, точно както я помнеше, имаше здрава защита срещу взлом.

Кими позна Касандра не само по консервираното й лице, а и по злобното й изражение, което се появяваше винаги в присъствието на Кими.

Кими така и не си спомняше кога възникна взаимната им омраза. Вероятно по времето, когато в резултат от криворазбраните си педагогически възгледи Касандра започна да заключва момиченцето в тъмни гардероби и да я залива със сурови вразумителни думи, половината непонятни за малката. Кими си даваше сметка колко е страдала и самата Касандра в тази твърдина на студенината и безразличието. Затова донякъде я разбираше, но не можеше да прости изстъпленията на това олицетворение на злото.

— Махай се! — просъска Касандра, докато се мъчеше да хлопне вратата.

Точно като в деня след аборта, когато Кими застана пред нея окървавена — една смазана до пълно отчаяние просякиня с вързопче в ръце.

 

 

Тогава, пред дванайсет години, баща й и Касандра я пратиха да се пръждосва по дяволите и животът й действително се превърна в ад. Въпреки че след зверския побой, нанесен й от Кристиан, и кръвозагубата от аборта Кими се намираше в окаяно състояние, й се наложи няколко дни да се скита превита надве под равнодушните погледи на минувачите. Хората дори не я доближаваха.

Виждаха единствено сцепените й устни и разчорлената коса. Отдръпваха се, погнусени от вързопа в ръцете й, изпоцапани със засъхнала кръв. Не виждаха клетницата, изгаряна от треска. Не виждаха жената, която без тяхната помощ е обречена на гибел.

Кими възприемаше бедата си като заслужено наказание, като чистилище, през което трябва да мине, за да плати за греховете си.

Спаси я наркоманка от Вестербру. Единствено кокалестата Тине не се погнуси от смърдящия вързоп и от засъхналата слюнка около устата на Кими. Беше виждала далеч по-страшни неща. Заведе Кими в забутана уличка до Южното пристанище. Там, в някаква тясна квартира, живееше друг наркоман; някога бе работил като лекар.

Направи кюртаж на Кими и й даде лекарства. Благодарение на намесата му организмът й се пребори с инфекцията, а кръвотечението спря. И секна завинаги.

Още седмица по-късно, горе-долу по времето, когато вързопчето вече не излъчваше толкова ужасна миризма, Кими се впусна в новия си живот на скитница.

Другото остана в историята.

 

 

С влизането в стаите, където тежкият аромат на Касандриния парфюм от години се бе просмукал във въздуха, а от стените й се хилеха призраци, Кими се почувства впримчена в кошмар.

Касандра поднесе поредната цигара към устните си. Предхождащите я вече бяха попили всичкото червило от устните й. Ръката й потреперваше, но през димната пелена очите й зорко следяха движенията на Кими. Касандра явно се чувстваше несигурна. Кими вече долавяше първите признаци на безпокойство в погледа й: Касандра не си бе представяла, че ще изпадне в такова положение.

— Какво искаш? — попита тя.

Със същите думи я посрещна и преди дванайсет години, след изнасилването и аборта.

— Искаш ли да продължаваш да живееш в тази къща, Касандра? — не й остана длъжна Кими.

Мащехата й отметна назад глава. Поседя мълчаливо, размишлявайки, с отпуснати в скута ръце. Синкавият дим танцуваше около побелялата й коса.

— Затова ли дойде? За да ме изхвърлиш от тук, така ли?

Гледайки я как отчаяно се бори да запази хладнокръвие, Кими се почувства окрилена. Защо, вместо да спаси невръстното момиченце от хладната сянка на майка му, тази подла, самоненавиждаща се, егоцентрична жена бе съсипала крехката душа на Кими и й бе отнела детската доверчивост. Именно тя разви у нея качествата, които я провалиха: мнителност, омраза, емоционална студенина, неспособност за съпричастност.

— Касандра, ще ти задам два въпроса. В твой интерес е да отговаряш кратко.

— И после ще си тръгнеш?

Наля си портвайн от гарафата, начената още преди появата на Кими, и отпи внимателно, стараейки се да не разплиска виното.

— Нищо не обещавам — подчерта Кими.

— Казвай — Касандра пое цигарения дим толкова надълбоко в дробовете си, че при издишането не излезе нищо.

— Къде е майка ми?

— О, господи! — отпусна глава назад с разтворена уста. — Това ли е било? — тя извърна лице рязко към Кими. — Мъртва е от трийсет години, горкичката. Не сме ли ти казвали?

Пак отметна глава назад и издаде няколко звука в знак на удивление. После отново се обърна към Кими, но със сурово, безмилостно изражение.

— Баща ти й даваше пари, а тя пиеше. Необходими ли са повече обяснения? Не мога да повярвам, че го чуваш за пръв път. Сега, като разбра, доволна ли си?

Думата „доволна“ прониза Кими до мозъка на костите. Доволна!?

— А татко? Знаеш ли нещо за него? Къде е в момента?

Касандра, разбира се, беше очаквала и този въпрос.

Потръпна от отвращение при думата „татко“. Мразеше Вили К. Лесен повече от всичко.

— Не разбирам защо се интересуваш от него. Окото ти няма да мигне, дори да го видиш как гори в ада. Да не би да искаш да се увериш, че наистина се пържи, та да задоволиш злорадството си, глупаво момиче? Всъщност в момента баща ти действително се мъчи като грешник.

— Болен ли е?

Току-виж думите на полицая, говорил с Тине, излязат истина.

— Болен? — Касандра изгаси цигарата си, протегна напред ръце и разпери пръстите си с люспещи се нокти. — Ракът е плъзнал из цялото му тяло. Не съм говорила с него, но от други хора разбрах, че се гърчи в ужасни мъки. — Касандра издаде напред устни и въздъхна дълбоко, все едно се отърсваше от самия дявол. — Очаква се да свърши преди Коледа. На мен не ми пука. Ясно?

Поприглади роклята си и придърпа чашата с портвайн по-близо към себе си.

Значи оставаха само Кими, малката и Касандра. Две прокълнати жени, чиито имена започват с К, и един невръстен ангел хранител.

Кими вдигна чантата от пода и я постави върху масата до гарафата на Касандра.

— Ти пусна Кристиан, когато бях бременна с малката, нали? Признай си.

Кими отвори чантата. Касандра проследи погледа й.

— Боже мой! Само не ми казвай, че носиш онази мърша в чантата! — По лицето на Кими тя прочете потвърждение на опасенията си. — Полудя ли, Кими? Разкарай тази гадост!

— Защо пусна Кристиан в къщата? Защо му позволи да влезе при мен, Касандра? Знаеше, че съм бременна. Бях те предупредила да ме оставиш на мира.

— Беше ми все едно какво ще стане с теб и копелето ти. Ти какво очакваше?

— Продължила си да си седиш най-спокойно долу, докато той ме смилаше от бой. Сто процента си чула ударите и си разбрала, че бера душа. Защо не се обади в полицията?

— Ти си го беше заслужила.

„Ти си го беше заслужила“ — прокънтя в главата на Кими и гласовете мигом започнаха да каканижат.

Удари, тъмни стаи, гавра, обвинения. Гласовете я влудяваха с бръщолевенето си и тя трябваше да сложи край.

Скочи от мястото си, сграбчи Касандра за събраната коса, наведе главата й назад и изля остатъка от портвайна в устата й. Очите на старицата се втренчиха стреснато в тавана. Течността потече по трахеята й и я задави.

Кими запуши устата й и стегна главата й в менгеме. Кашлицата и конвулсивните усилия да изхвърли алкохола, попаднал в трахеята й, се усилиха.

Касандра докопа ръката й и се опита да я отстрани, но една немощна старица, от години разчитаща на домашна помощница, не би могла да си съперничи по сила на жена с жизнена закалка от улицата. Очите на Касандра се изцъклиха от отчаяние, докато стомахът й се обърна и избълва стомашна киселина към заформящото се бедствие между трахеята и хранопровода.

Касандра направи няколко панически опита да си поеме въздух през носа и размаха безпомощно ръце и крака, мъчейки се да се освободи, но Кими я държеше здраво, блокирала всички възможни пътища за достъп до спасителния кислород. Касандра получи гърч, гръдният й кош се разтресе конвулсивно, хриповете заглъхнаха.

Настъпи тишина.

Кими напусна полесражението, без да пипа нищо. Нека счупената чаша, масата, отместена в разгара на борбата, събраният килим и пяната, потекла от устата на покойницата, насочат полицията към причината за смъртта й.

Касандра Лесен бе грабила с пълни шепи от удоволствията на живота. Ето че именно те й го бяха отнели.

Злополука, ще кажат някои. Предизвестена трагедия, ще добавят други.

 

 

Същите думи изрече и един от ловните другари на Кристиан Волф, когато го намериха в стопанството в Лолен с пробита бедрена артерия. Трагична злополука, неизбежна с оглед на небрежното му отношение към оръжието. „Един ден все щеше да се случи“, отбеляза въпросният мъж.

Само дето смъртта на Кристиан Волф не бе настъпила вследствие от злополука.

От деня, в който я видя за пръв път, Кристиан направляваше всяко действие на Кими. Принуждаваше и нея, и останалите да участват в игричките му и използваше тялото й по свое усмотрение. Тласкаше я в обятията на различни мъже и я караше да къса с тях, когато му скимне. По негово желание Кими примами Коре Бруно в Белахой с обещанието, че ще подновят връзката си. Под влияние на неговите думи тя му изкрещя да бутне Коре от трамплина. Изнасили я и я преби неведнъж. Погуби и детето й. Беше преобръщал живота й много пъти, и всеки път — от лошо към по-лошо.

След шест седмици скитнически живот Кими го видя на първата страница на някакъв вестник. Усмихнат, той се хвалеше с успешните си сделки и доверяваше на журналистите, че възнамерява да разпуска няколко дни в имението си на остров Долен. „Всички диви животни там да бъдат нащрек, защото точният ми мерник няма да пожали никое“, заканваше се Кристиан Волф.

Кими открадна куфар от една минувачка, облече се в хубави дрехи и взе влака до Сьолесте. Там слезе и измина пет километра по здрач. Озова се пред имението.

Прекара нощта, спотаена в храстите. Наблюдаваше как Кристиан крещи на младата си съпруга. Накрая тя се качи горе в спалнята, а той остана да спи в дневната. Само след няколко часа вече се беше надъхал да излее разочарованието от личните си провали върху уязвимите фазани и върху всички живинки, които му паднат на мушката.

Въпреки смразяващо ниските температури Кими не се простуди. Мисълта, че кръвта на Кристиан съвсем скоро ще се пролее, за да изкупи греховете му, я сгорещяваше по-силно от жарко слънце, вдъхваше й живителна сила и кураж.

Още от пансиона Кими знаеше, че раздиран от безпокойство, Кристиан става още по тъмно. А няколко часа преди началото на лова той имаше навика да прави опознавателна обиколка на района, за да даде после нужните наставления на ловците и на гоначите. Дори години след смъртта на Кристиан Волф споменът за усещането, когато го видя да излиза от имението, не беше избледнял. В изряден вид, елегантен, с лъснати ботуши е връзки — задължителни за всеки ловджия, поне според датския хайлайф. Но какво ли разбираше датският хайлайф от лов?

Тя го последва пъргаво, прикривайки се зад живия плет. Сепваше се при всяко пропукване на съчка или клон. Види ли я, ще я застреля без капка колебание. Щеше да се оправдае, че я е помислил за промъкващ се зад него дивеч.

Кристиан обаче не я чу. Забеляза я чак в мига, когато се хвърли върху него и заби ножа в слабините му.

Той политна напред и започна да се гърчи на земята с изцъклени очи. Осъзнаваше, че изтичат последните му секунди.

Тя издърпа пушката и го остави да умре от кръвозагуба. Стана бързо.

После го обърна, избърса пушката в дрехата си, придърпа ръкавите над пръстите си, пъхна оръжието в ръката на мъртвия, насочи дулото към слабините му и дръпна спусъка.

Съдебният лекар заключи, че Кристиан Волф е починал вследствие от пробита богато кръвоснабдена артерия. Смъртта на Волф се превърна в най-широко коментираната злополука.

Злополука — само в публичното пространство. След смъртта на Кристиан Волф Кими изпита неизразимо душевно спокойствие.

Не така се чувстваха обаче останалите от компанията. Беше им пределно ясно, че Кристиан не е починал от естествена смърт.

Необяснима кончина, тръбяха отвсякъде медиите.

Не и за компанията от пансиона.

 

 

Горе-долу по същото време Бярне се предаде в полицията. Навярно предчувстваше, че ще бъде следващият, или пък се бе наговорил с останалите. На Кими й беше все едно.

Прочете за самопризнанията му във вестниците. След като Бярне пое вината за убийствата в Рьорви, Кими постигна мир с миналото.

Обади се на Дитлеу да го предупреди, че ако и той иска да живее спокойно като нея, ще трябва да се раздели с известна сума.

Споразумяха се как да й я предаде и мъжете спазиха уговорката.

Постъпиха умно. Осигуриха си кратка отсрочка, преди да ги застигне неизбежното възмездие.

 

 

Гледайки безжизненото тяло на Касандра, Кими не изпитваше очакваното удовлетворение.

„Защото още не си довела нещата докрай“ — нашепваше й единият глас.

„Кой, извървял половината път към рая, е усетил пълното щастие?“ — добавяше вторият.

Третият мълчеше.

Тя кимна, извади вързопчето от чантата и бавно тръгна нагоре по стълбите, докато разказваше на малката как някога е играла по същите тези стълби и когато никой не я гледал, се пързаляла по перилата; как си тананикала една и съща песен, когато Касандра и баща й не я чували.

Мигове от живота на едно дете.

— Ти стой тук, докато мама намери мечето, миличка — поръча тя и внимателно положи вързопчето върху възглавницата.

Завари стаята си непобутната. Бе лежала тук няколко месеца, докато детето в утробата й растеше. Сега идваше тук да се сбогува.

Отвори вратата към балкона и опипом намери хлабавата тухла — точно на мястото, където помнеше, че я бе оставила. Извади я по-лесно, отколкото очакваше. Сякаш отвори току-що смазана врата. Внезапно я връхлетя лошо предчувствие и я полазиха ледени тръпки. А когато мушна ръката си в кухината и не напипа нищо, я обляха горещи вълни. Погледът й започна да шари трескаво по съседните тухли, макар да съзнаваше, че е безсмислено.

Защото помнеше отлично къде е скрила сандъчето.

Пред очите й изникнаха всички противни К-та, а гласовете започнаха да крещят, да се смеят истерично и да я мъмрят. Кайл, Вили К., Касандра, Коре, Кристиан, Клаус и всички останали, с които съдбата я бе срещнала. Кой бе отмъкнал сандъчето й? Някой от онези, в чиито уста искаше да навре доказателствата? Дитлеу, Улрик, Торстен? Нима бе възможно да са се добрали до тайника й?

Разтреперана, Кими усети как гласовете се сливат в едно; как вените на ръцете й започват да туптят видимо.

От години не се бе случвало гласовете да постигнат единодушие.

„Смърт и за тримата!“ — повтаряха в хор те.

Отпусна се върху леглото до вързопчето, омаломощена от спомените за преживените унижения и обиди. Първият шамар от баща й. Алкохолният дъх от огненочервените устни на майка й. Острите нокти, които я щипят и скубят тънката й косица.

След поредния побой Кими се свиваше в някой ъгъл и стискаше малкото плюшено мече с треперещи ръце. С него можеше да си говори. То я утешаваше. Макар да беше съвсем мъничко, притежаваше мъдростта на възрастен.

„Не се измъчвай, Кими. Те са лоши. В някой прекрасен ден просто ще изчезнат. Хоп! и повече няма да ги има.“

С възрастта интонацията на мечето се промени. То я окуражаваше никога повече да не позволява да я удрят. Да посяга първа, вместо да чака някой да й посегне. Нито за миг да не се примирява с ролята на жертва.

А сега мечето беше изчезнало. Единственият източник на мимолетни светли спомени от детството й.

Тя помилва нежно вързопчето.

— Някой е откраднал мечето, миличка. Толкова съжалявам — промълви съкрушена, задето не успя да спази обещанието си.