Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (13) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

11.

Рано или късно — дали в деня на четирийсетата си годишнина, или в деня, когато заработиш първия си милион, или, в краен случай, когато баща ти се пенсионира и единствените му предстоящи емоции се изчерпват с решаването на кръстословици, — повечето мъже усещат, че най-после са се освободили от оковите на патриархалната зависимост, от наставническите забележки и критичните погледи.

Торстен Флорин обаче не успя да преживее това освобождение.

Надмина състоянието на баща си и се отличи от другите деца в семейството, останали твърде посредствени. Появяваше се в медиите много, много по-често от него. В Дания нямаше човек, който да не го познава. Спечели си всеобщо възхищение. Жените го боготворяха, между другото — извечен стремеж на баща му.

И въпреки това продължаваше да му прилошава, чуеше ли гласа на родителя си по телефона. Той го караше да се чувства досадно дете — незначителен и подценяван. Топката в стомаха му изчезваше само ако затръшнеше слушалката.

Но Торстен никога не би си позволил да затръшне слушалката на баща си.

След подобен разговор, независимо колко кратък, Торстен не можеше да надмогне безсилието и гнева си.

„Участта на най-големите деца в семейството“ — беше го формулирал единственият му свестен учител в пансиона. Торстен го ненавиждаше заради тези му думи. Защото ако е вярно, как би се сложил край на този омагьосан кръг? Въпросът не му даваше мира от години. Улрик и Кристиан се чувстваха по същия начин.

Обединяваше ги именно тази болезнена омраза към бащите им. Докато нанасяше удари на невинните си жертви или чупеше вратовете на пощенските гълъби на съвестния си учител, докато — години по-късно — се вглеждаше в завистливите очи на съперниците си, показвайки им поредната си ненадмината колекция, Торстен си представяше баща си.

— Изрод! — процеди разтреперан той, след като баща му затвори. — Изрод! — просъска той срещу дипломите и множеството ловни трофеи по стените.

Ако в съседния кабинет не се намираха дизайнерите, старши търговците, четири пети от най-платежоспособните клиенти на фирмата и техните конкуренти, Торстен щеше да даде пълна воля на презрението си. Вместо това грабна един дървен метър, подарък за петгодишнината от основаването на фирмата, и цапардоса препарираната глава на една дива коза, окачена на стената.

— Изрод, изрод, изрод! — процеди той, докато с нарастващо ожесточение нанасяше удар след удар.

Усети, че по тила му рукна пот, спря и се помъчи да си прочисти главата. Гласът на баща му и още повече неговото съобщение разклатиха сериозно душевното му равновесие.

Торстен вдигна глава. Пред сградата, между гората и градината, пляскаха с крила няколко изгладнели свраки. Цвърчаха весело, докато опоскваха останките от техни посестрими, изпитали гнева на Торстен на гърба си.

„Гнусни твари“ — помисли си той. Знаеше какво ще успокои изопнатите му нерви. Свали арбалета от куката, извади няколко стрели от колчана зад бюрото си, отвори вратата към терасата и се прицели в свраките.

След като дразнещите им крясъци утихнаха, Торстен усети как яростта, бушуваща като огън в главата му, мигом се уталожи. Това му помагаше винаги.

Слезе долу, издърпа стрелите от телата на мъртвите птици и ги ритна към гората. Върна се в кабинета си. През стената се чуваха високите гласове на гостите. Окачи арбалета на мястото му и прибра стрелите в колчана. После набра номера на Дитлеу.

— Криминалната полиция е ходила в Рьорви да говори с баща ми — съобщи той без всякакви предисловия, когато Дитлеу вдигна.

— Добре — отвърна Дитлеу след няколкосекундно мълчание. — Какво искат?

Торстен си пое дълбоко дъх.

— Разпитвали са го най-общо за брата и сестрата в Рьорви. Ако старият глупак е разбрал правилно, някой се е обадил в полицията и е посял съмнения относно вината на Бярне.

— Кими?

— Не знам, Дитлеу. Не са споменали имена.

— Още днес ще предупредиш Бярне, ясно ли е? Друго?

— Баща ми посъветвал ченгетата да се свържат с Крум.

Дитлеу се разсмя с типичния си безчувствен смях.

— Нищо няма да изкопчат от Крум.

— Но са дали ход на някакво разследване и това е достатъчно тревожно.

— От Холбек ли са? — попита Дитлеу.

— Не, от Отдел „Убийства“ в Копенхаген — поне дъртият така разправя.

— По дяволите. Разбрал ли е имената им?

— Не. Арогантният негодник изобщо не ги слушал внимателно. Но Крум ще ни обясни всичко.

— Зарежи го Крум. Ще се обадя на Олбек. Той има връзки в Управлението.

Торстен затвори и постоя няколко минути, вторачен в нищото. Дишането му се ускори, докато в ума му нахлуваха образи на изплашени хора, които молят за пощада и крещят за помощ; спомени за кръв; за смеха на другите от компанията. Разговорите за случилото се. Фотографската колекция на Кристиан, която се събираха да разглеждат вечер след вечер. Напушваха се до припадък и се натъпкваха с амфетамини. В такива моменти всичко това изплуваше в съзнанието му и му носеше и удоволствие, и самоненавист, задето изпитва подобно удоволствие.

Разтвори широко очи, за да се върне към реалността. Обикновено за две-три минути успяваше да се отърси от умопомрачението, но на негово място винаги идваше сексуалната възбуда.

Посегна към ципа си. Беше получил ерекция.

По дяволите! Защо така и не се научи да контролира емоциите си? Защо не можеше да се измъкне от този омагьосан кръг?

Заключи вратата към съседните зали, откъдето долитаха гласовете на половината от модните законодатели в Дания.

Пое си дълбоко въздух и бавно се свлече на колене.

Сключи молитвено пръсти и склони глава. Понякога изпитваше необходимост да го направи.

— Боже, Ти, Който си на небесата — прошепна няколко пъти той. — Прости ми. Защото не съм способен да се преборя.