Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (33) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

31.

— Ето ти две таблетки фризиум — Росе ги натика в устата му и му пъхна още две в джоба за обратния полет.

Сега Карл се оглеждаше объркан на терминала с надеждата иззад някое гише летищен служител да го сметне за потенциално опасен или неподходящо облечен и така да го избави от противния ескалатор, който се канеше да го отведе към ада.

Росе му бе подготвила подробна разпечатка с маршрута, указания как да стигне до фирмата на Кайл Басет и миниразговорник. Изрично го предупреди в никакъв случай да не изпива другите две таблетки, преди да се е качил на самолета за Дания. Всъщност го затрупа с още куп съвети, половината от които Карл вече не си спомняше. И как иначе, щом цяла нощ не мигна, а в стомаха си усещаше застрашително набъбваща експлозия?

— Хапчетата може да те позамаят малко — предупреди го накрая тя. — Но със сигурност ще ти подействат. Няма да те е страх от абсолютно нищо. Ще ти е все едно, ако ще самолетът да полети право към земята.

Карл забеляза, че Росе съжали за последната си реплика.

Въоръжен с временния паспорт и бордната карта, Карл се отправи към ескалатора.

 

 

Още докато самолетът рулираше по пистата, Карл вече плуваше в пот. По ризата му избиха тъмни петна, а краката му започнаха да се хлъзгат по стелките. Въпреки отпускащото действие на таблетките предстоящият полет му докара такова сърцебиене, че дори излитането да минеше нормално, Карл рискуваше да умре от инфаркт.

— Добре ли сте? — попита загрижено съседката му по кресло и му подаде ръка.

Докато машината се издигаше на 10 000 метра височина, Карл напълно спря да диша. Бе съсредоточил цялото си внимание върху друсането и обезпокоителното прашене и скърцане на корпуса.

Пусна струйника на климатичната инсталация, после пак го спря. Облегна се в креслото, провери дали под седалката му действително има спасителна жилетка и при всяко приближаване на стюардесата поклащаше отрицателно глава.

После заспа.

— Вижте, това е Париж — долетя по едно време гласът на съседката му по място.

Карл отвори очи и се върна към въздушния кошмар, към умората, към болките в мускулите. Някаква ръка сочеше сенки, които според притежателната й бяха Айфеловата кула и площад „Етоал“.

Карл кимна с абсолютно безразличие. Пет пари не даваше къде е Париж. Искаше единствено най-сетне да слезе от тази машина.

Жената прочете безпокойството по лицето му и отново хвана ръката му. Не я пусна, докато не се приземиха на летище „Барахас“. Тогава Карл се сепна от съня си.

— Бяхте почти в безсъзнание — жената му посочи табелата с надпис „метро“.

Карл потупа талисмана в джоба на ризата си, после опипа портфейла във вътрешния си джоб и се запита дали може да използва карта „Виза“ в толкова отдалечен район.

— Не е никак трудно — увери го тя. — Купувате си билет за метрото, спускате се по ескалатора, качвате се на мотрисата и слизате на станция „Нуевос Министериос“, прекачвате се на линия шест, слизате на „Куатро Каминос“, вземате линия две до Операта, а от Операта — линия пет за една спирка. И ето ви на площад „Каляо“. Оттам до мястото на вашата среща има не повече от стотина метра.

Карл се огледа за пейка, където да отмори главата и краката си, налети с олово.

— Ще ви съпроводя дотам. Видях как се измъчихте в самолета — обади се дружелюбен глас на чист датски.

Карл се обърна. Беше го заговорил мъж от азиатски произход.

— Казвам се Винсент — представи се той и тръгна напред, дърпайки куфара си.

Не, Карл определено не си бе представял, че неделята му ще протече така, когато преди десет часа се тръшна в леглото си.

Пътуването с метрото мина гладко, а Карл почти задряма вътре. Измъкна се от лабиринтите на станция „Каляо“ и пред погледа му изникнаха внушителните сгради по търговската улица Гран Вия. Карл би ги описал като функционални исполини в стила на неоимпресионизма. За пръв път виждаше подобно нещо. Шум, миризми, горещина и навалица от забързани мургави минувачи. Карл изпита духовна близост само към един-единствен сред тази пъстра тълпа: просяк с изпопадали зъби, седнал насред улицата пред дузина цветни пластмасови капаци. Всеки от тези капаци даваше възможност за волно пожертвование. По тях се валяха всякакви монети и банкноти. В очите на просяка проблясваше самоирония. „Изберете сами за какво да ми пуснете подаяния — за бира, вино, ракия или цигари. Вие решавате“ — казваше погледът му.

Хората наоколо се усмихваха. Един извади фотоапарат и поиска позволение да го снима. Устните на просяка се разтеглиха в широка щърба усмивка и той извади някаква табелка.

„Снимка — 280 евро“ — гласеше тарифата.

Шегата постигна желания ефект. Повдигна унилото настроение на Карл, отпусна скованото му от напрежение лице и той избухна в неудържим смях. Самоирония от висша класа. Просякът му бутна в ръката визитка с уеб страницата си: www.lazybeggars.com. С това окончателно спечели симпатиите на Карл. Той бръкна във вътрешния си джоб, макар да ненавиждаше хора, просещи по улицата.

В този миг Карл се завърна в действителността и цял пламна от желание да разкара веднъж завинаги новата си секретарка от Специалния отдел „Q“.

Заради идиотското й хрумване в момента се намираше в страна, за която не знаеше нищичко. Надруса се с успокоителни, които му пречеха да мисли, а имунната му система се мъчеше да пребори пипнатия вирус. А сега го изтарашиха и крадци. Винаги бе посрещал с насмешка историите за наивни туристи, жертви на джебчии, а ето че ловките апаши измамиха и него — врял и кипял полицай, който на всяка крачка съзира опасности и съмнителни типове. Как може да е такъв заплес? На всичкото отгоре това му се случваше в почивен ден.

Липсваше не само портфейлът му: крадците бяха опоскали джобовете му до шушка. Карл плати висока цена за двайсет минути в претъпканото до пръсване метро: сбогува се с кредитната си карта, с временния си паспорт, с шофьорската си книжка, с блестящите монети по петдесет йоре, с билетите за метрото, със списъка с телефонни номера, със здравната си карта, със самолетния билет.

От това по-зле — здраве му кажи!

 

 

На Гран Вия 31 портиерът отказа да го пусне в сградата без документ за самоличност. Испанецът изстрелваше непонятни думи със скоростта на картечница. Карл се поизнерви и започна да му отговаря с най-особените за изговор датски думи, та дано му затвори устата. Успя. Пуснаха го в малка стая и му донесоха чаша кафе. Облегна глава на прашния прозорец и задряма.

— Кайл Басет — чу се глас сякаш от километри.

Карл отвори предпазливо очи. Главата го цепеше, костите го боляха — сякаш беше попаднал в чистилището.

Поднесоха му втора чаша кафе пред панорамните прозорци в кабинета на Басет. Карл се поободри. Пред него стоеше мъж на около трийсет и пет години, излъчващ непоколебимото самочувствие на човек с много пари и власт.

— Вашата сътрудничка ме запозна с причините за посещението ви — подхвана Басет. — Разследвате серия от убийства, в които най-вероятно са замесени хората, извършили нападението над мен в пансиона. Правилно ли съм разбрал?

Датското му произношение се бе сдобило с акцент. Оглеждайки се, Карл се изуми колко голям е кабинетът му. А долу, по Гран Вия, от магазините — „Лефтис“, „Сфера“ — се изсипваха цели тълпи. При тези обстоятелства фактът, че Басет изобщо разбира датски, граничеше с истинско чудо.

— Засега не можем да твърдим категорично дали става въпрос за убийства — поясни Карл и изгълта кафето на един дъх. Оказа се много горчиво — доста неподходящ избор за и бездруго разстроения му стомах. — Признавате най-откровено, че са ви нападнали. Тогава защо не сте свидетелствали по време на процеса срещу тях?

— Свидетелствах доста по-рано — засмя се той. — И то точно пред когото трябва.

— А именно?

— Пред баща ми. С таткото на Кими са приятели от пансиона.

— И какво спечелихте от това?

Басет сви рамене и отвори табакера от орнаментирано сребро. Я гледай ти — значи такива още съществуват, изненада се Карл. Басет му поднесе табакерата.

— С колко време разполагате?

— Самолетът ми излита в 16,20.

Басет си погледна часовника.

— Значи трябва да побързаме. С такси ли ще се придвижите до летището?

Карл вдиша дима дълбоко в дробовете си. Никотинът поуспокои нервите му.

— Възникна един проблем — призна той и леко сконфузено разказа как са го преджобили в метрото.

Кайл Басет натисна копчето на интеркома. Докато възлагаше задачите на секретарката си, гласът му придоби силно презрителна нотка.

— Няма да бъда многословен — обеща той и плъзна поглед над бялата сграда отсреща. В очите му се появи нещо сурово, зад което вероятно се спотайваше болка от смътен спомен. — Моят баща и бащата на Кими се споразумяха тя да си получи заслуженото, когато му дойде времето. Нейният баща забавяше, но не забравяше. На мен това ми стигаше. Познавах Вили К. Лесен много добре. Тоест, познавам го и до ден-днешен. Апартаментите ни в Монако се намират на две минути път. Един от най-безкомпромисните хора, с които съм общувал. С него не можеш да си правиш шеги. Уви, в момента е безнадеждно болен и не му остава много — усмивката на Басет никак не подхождаше на случая.

Карл стисна устни. Значи бащата на Кими действително страдаше от тежко заболяване — точно както, по някаква случайност, Карл бе решил да „съобщи“ на Тине. Чудно нещо. Животът неведнъж му бе показвал как действителност и въображение се преплитат в неделимо цяло.

— Защо споменавате само Кими? Нима другите не са участвали в нападението над вас? За невинни ли смятате Улрик Дюбьол-Йенсен, Бярне Тьоерсен, Кристиан Волф, Дитлеу Прам и Торстен Флорин?

Басет преплете пръсти, а димящата цигара в ъгъла на устата му подскочи.

— Да не мислите, че предварително са ме набелязали за жертва?

— Нямам представа. Не разполагам с достатъчно информация за инцидента.

— Тогава нека ви просветля. Беше им все едно дали ще пребият точно мен, или някой друг, убеден съм. Не бяха планирали нито нападението, нито докъде да стигнат в изстъпленията си. — Басет докосна гърдите си и се наведе леко напред. — Бяха ми изпотрошили ребрата. Няколко дни след побоя продължавах да уринирам кръв. Оцелях по чиста случайност. Със същия успех можеха да ме пребият до смърт.

— Това не обяснява защо искате да отмъстите единствено на Кими Лесен?

— Ще ви кажа нещо, Мьорк. В деня, когато онези негодници ме нападнаха, научих много важен урок. Всъщност съм им отчасти благодарен, че ми отвориха очите — той подчертаваше всяка своя дума с отчетлив удар по бюрото. — Научиха ме да не пропускам да демонстрирам превъзходството си, падне ли ми сгоден случай. Независимо дали съм го търсил, или не. Без да се съобразявам със законите на здравия разум и със съществуващата или отсъстващата вина у околните. В този принцип се съдържат алфата и омегата на успешния бизнес. Зареди оръжията си и откривай огън при всяка удала се възможност. Стреляй. В моя случай оръжието ми се оказа бащата на Кими.

Карл си пое дълбоко дъх и присви очи. Логиката на Басет никак не съвпадаше със собствените му възгледи.

— Не ви разбирам докрай.

Басет поклати глава. Изобщо не беше очаквал Карл да го разбере. Двамата произлизаха от различни планети.

— Уточнявам само, че ако Кими ми падне в ръцете, няма да й простя.

— И ви е все едно дали ще отмъстите на другите?

— При възможност щях да им го върна тъпкано. Но пътищата ни не са се засичали. Всеки от нас си има собствена запазена територия, така да се каже.

— Щом Кими не е била тарторът на бандата, кой тогава?

— Кристиан Волф, кой друг? Но каквито и бесове да вилнеят у останалите, Кими няма равна.

— В смисъл?

— В началото, когато Флорин, Прам и Кристиан Волф се нахвърлиха върху мен, тя стоеше настрана. По едно време ми потече кръв от ухото, те се поизплашиха и се отдръпнаха. Тогава се намеси Кими.

Ноздрите му се разшириха, сякаш и днес, толкова години след побоя, още усещаше присъствието й.

— Момчетата започнаха да я насъскват. Кристиян Волф беше главният подстрекател. Двамата с Прам я надъхваха, докато тя накрая се нахвърли върху мен — Басет стисна юмруци. — Първо ме тупна леко, после започна да ме удря все по-силно и по-силно. Колкото повече ме болеше, толкова повече се разширяваха очите й. Дишането й се ускори, ударите й се ожесточиха. След като ме ритна в диафрагмата, обувката й буквално потъна в гръдния ми кош.

Той изгаси цигарата си в пепелник — реплика на бронзовата фигура на тавана. Сноп слънчеви лъчи от прозореца паднаха косо върху лицето на Басет и бръчките му лъснаха на показ. Чак сега Карл забеляза колко състарен изглежда той за трийсет и петте си години.

— Ако Волф не се беше намесил, Кими щеше да ме пребие до смърт. Сто процента съм сигурен.

— А другите?

— Другите, да — кимна самовглъбено Басет. — Горяха от нетърпение да осъществят следващия си удар. Приличаха на зрители на корида. Вярвайте ми: знам за какво говоря.

В кабинета влезе секретарката, поднесла преди малко кафето на Карл — пъргава и изискано облечена смугла дама с тъмна коса.

— Тук има известна сума пари и бордна карта, с която да се качите на самолета за Дания — тя остави пред него дискретен плик и се усмихна приветливо.

После се обърна към шефа си и му подаде лист; той го прегледа надве-натри, ала съдържанието на съобщението отприщи у него ярост, съпоставима със свирепостта на Кими, обрисувана с ярки краски от Басет само преди минути.

Той скъса отривисто листа и изля порой от ругатни върху главата на секретарката. Бръчките се вкопаха още по-надълбоко в кожата на лицето му. Стъписана от бурния му изблик, секретарката се разтрепери и прикова засрамено поглед в пода. Повече от неприятна сцена.

Басет изчака тя да излезе и да затвори вратата и се обърна усмихнато към Карл, все едно въобще не е избухвал.

— Изобщо не се безпокойте за тази глупава писарка. Имате ли всичко необходимо да се приберете в Дания?

Карл кимна мълчаливо. Знаеше, че е редно да благодари за съдействието на Басет, но цялото му същество се съпротивляваше. Кайл Басет по нищо не се отличаваше от чудовищата, оставили му белези за цял живот. Той не умееше да изпитва съпричастност. Карл с очите си видя красноречива проява на неговата жестокост. Нека върви по дяволите — и той, и всички негодници като него!

— Кими получи ли си наказанието? — попита Карл.

Басет се засмя.

— Всъщност стана случайно. Претърпяла аборт, избягала от болницата и отишла при баща си напълно съсипана, в окаяно състояние.

— Нека позная: отказал е да й помогне.

Карл си представи как бащата е обърнал гръб на дъщеря си, изпаднала в беда, и си спомни за снимката в жълтото списание. Явно още в най-ранна детска възраст Кими бе изпитала какво е да си лишен от родителска обич.

— Доколкото ми описаха, получило се много конфузно. По онова време баща й бил отседнал в хотел „Д’Англетер“, както предпочитал, когато се прибирал в Дания. Кими цъфнала на рецепцията в целия си блясък. Какво се очаква да направи баща й?

— Изгонил ли я е?

— Като мръсно коте — засмя се Басет. — Подхвърлил й няколко хилядарки на пода и после й дал пътя.

— Кими притежава къща в Ордруп. Знаете ли защо не е отишла там?

— Отишла е. И там са я посрещнали по същия начин — поклати глава Басет. По лицето му не се изписа и капка жал. — Ако ви интересуват повече подробности, ще трябва да отложите прибирането си, Карл Мьорк. Не тръгнете ли веднага към летището, ще си изпуснете полета в 16,20.

Карл си пое дълбоко дъх. Само напомнянето за полета се оказа достатъчно да разтърси душата на Карл със силата на турбуленция. Машинално посегна към джоба си, извади плюшеното мече, остави го на ръба на бюрото, изрови двете таблетки и ги преглътна с кафе.

Погледът му се плъзна по купчините книжа, калкулатора, писалката, пепелника и продължи по побелелите кокалчета на Басетовите пръсти. Чак тогава Карл погледна лицето му. Личеше си, че от години не си е припомнял пронизващата болка, в чието причиняване ние, хората, сме виртуози.

Басет гледаше хипнотизиран невинното миниатюрно пухкаво мече. Буря от емоции, старателно потискани години наред, го покоси с бързината на мълния.

И той се отпусна безсилен в стола си.

— Виждали ли сте и друг път тази играчка? — попита Карл.

Хапчетата заседнаха някъде между глътката и гласните му струни.

Басет кимна. Гневът отново го връхлетя и му помогна да си възвърне самообладанието.

— Докато учехме в пансиона, Кими не го сваляше от китката си. Не знам защо. Мечето висеше на червена панделка, завързана около врата му.

За миг Карл си помисли, че Басет ще избухне в сълзи, но каменно изражение скова лицето на събеседника му. На мястото на жертвата, разстроена от травматичните спомени, се завърна шефът, способен да смачка всяка „глупава писарка“, без да му мигне окото.

— Това мече подскачаше на китката й, докато тя ме биеше. Как се сдобихте с него?