Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (14) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

12.

Дитлеу Прам въведе Олбек в ситуацията за броени секунди и не се трогна ни най-малко от жалванията на глупака, че не му достигали хора и работел без почивка. Докато му пълнеше джоба, от Олбек се искаше да си мълчи.

Дитлеу се завъртя на стола си и кимна дружелюбно на доверените си сътрудници, наредени около конферентната маса.

— Извинете ме — произнесе той на английски. — Възрастната ми леля непрекъснато бяга от къщи, а по това време на годината се налага да я прибираме, преди да се стъмни.

Сътрудниците се усмихнаха с разбиране. Семейството е най-важно. И в техните страни се споделяше същото мнение.

— Благодаря ви за предоставените сведения — усмихна се широко Дитлеу. — Приемете най-искрените ми благодарности, задето с дружни усилия успяхме да сформираме такъв екип. Най-добрите лекари от Северна Европа, събрани на едно място: какво повече би могъл да иска човек? — Дитлеу потупа с длани по масата. — Е, да започваме. Станислав, имаш думата.

Завеждащият хирургичния блок кимна и включи шрайбпроектора. Там се появи човешко лице, разсечено на сектори от няколко линии.

— Тук се правят разрезите — обясни лекарят. — Изпробвал съм тази техника пет пъти в Румъния и два пъти в Украйна. С изключение на един пациент всичките шест си възвърнаха чувствителността на лицевите нерви почти веднага след интервенцията.

От устата на Станислав звучеше, все едно операциите са минали напълно безпроблемно. Иновативната хирургическа техника — кълнеше се лекарят — позволява лицевият лифтинг да се извърши с двойно по-малко разрези от използваните при обичайните операции от този тип.

— Погледнете тук. Премахва се триъгълен участък в горната част на бакенбарда, кожата се изпъва и се зашива с няколко шева. Лесна амбулаторна процедура.

Тук се намеси и директорът на болницата на Дитлеу:

— Разпратихме подробно описание на операцията до няколко списания — мъжът показа четири европейски и едно американско издание. Не най-авторитетните, но достатъчно солидни.

— Ще публикуват материала в навечерието на Коледа. Процедурата се нарича „The Stanislav’s Facial Correction“^[1].

Дитлеу кимна. Новият метод сигурно щеше да донесе големи печалби, а и специалистите в неговата болница бяха истински факири със скалпела. Всеки от хирурзите получаваше заплата, десетократно по-висока от възнаграждението, което би получавал в родината си. Те, разбира се, не страдаха от излишни скрупули. Положението уреждаше всички. Дитлеу печелеше от тяхната работа, а те — от пациентите. Йерархия, изгодна за всички, особено за човека на върха. И въпреки това Дитлеу съвсем обективно прецени, че една неуспешна операция от общо седем е недопустим провал. Годините в пансиона го бяха научили да не поема излишни рискове. Видиш ли пред себе си лайно, заобиколи го. Именно по тази причина реши след минута-две да пресече проекта и да уволни директора на болницата, задето е изпратил материали до пресата през главата му. В момента обаче го занимаваше най-вече телефонното обаждане на Торстен.

Интеркомът зад гърба му пропищя. Дитлеу протегна ръка и натисна кончето.

— Кажи, Биргите.

— Съпругата ви настоява незабавно да разговаря с вас. Дитлеу погледна присъстващите. Мъмренето щеше да почака, а секретарката — да се свърже със списанията и да изтегли информационните брошури.

— Помоли Телма да ме изчака вкъщи. Тук приключихме.

 

 

Покрит, остъклен стометров тунел свързваше клиниката е къщата им. Така човек хем изминаваше разстоянието, без да се намокри, хем се любуваше на градината и на буковете. Бе заимствал идеята от музея за модерно изкуство „Луизиана“. Само дето по стените на неговия стъклен тунел нямаше картини.

Телма беше подготвила целия декор за спектакъла си. Знаейки това, Дитлеу не желаеше драмата да се разиграе в кабинета му.

От очите на жена му хвърчаха гневни искри.

— Чух се с Лисан Йорт — злобно подхвана тя.

— Очаквах да научиш новината по-рано. Не трябваше ли в момента да си при сестра си в Олборг?

— Бях в Гьотеборг, а не в Олборг. И не със сестра ми. Лисан е разстроена. Гръмнали сте кучето й!

— Ние? Улучи го заблуден куршум. Откаченото псе се смеси с дивеча. Предупредих Йорт да не го взема. Защо, казваш, си ходила до Гьотеборг?

— Торстен е застрелял кучето.

— Така е. Той страшно съжалява. Ако искаш, ще купим нов любимец на скъпата ти приятелка. Това ли е проблемът? Ще ми отговориш ли най-после какво си правила в Гьотеборг?

Над челото й надвиснаха буреносни облаци. Само необикновено избухлив темперамент би могъл да предизвика бръчки по изпъната до сцепване кожа, претърпяла три лифтинга. Темперамент като на Телма Прам.

— Подарил си моя апартамент в Берлин на онова нищожество Саксенхолт. Моят апартамент, Дитлеу! — тя размаха пръст срещу него. — Това ще е последният ви ловен излет, ясно ли ти е?

Той тръгна към нея — единственият начин да я накара да отстъпи.

— Кракът ти не е стъпвал в този апартамент, нали? Не успя да навиеш любовника си да дойде с теб в Берлин — отбеляза иронично Дитлеу. — Май годинките започват да си казват думата, а, Телма?

Тя вирна брадичка. Умееше да понася пораженията със завидна твърдост.

— Говориш абсолютно напосоки! Този път си забравил да насъскаш Олбек по петите ми, а? И сега се побъркваш, защото не знаеш с кого си лягам.

Телма се разсмя. Дитлеу се сепна. Не очакваше подобен въпрос.

— Разводът ще ти излезе солено, Дитлеу. Знам за лудориите ти с Улрик и компания. А намесят ли се адвокати, всичко се плаща. Да не очакваш, че ще си мълча за перверзните ви до края на живота си? Няма безплатен обяд.

Той се усмихна. „Пак блъфира“, помисли си.

— Да не мислиш, че не знам какво ти се върти в главата, Дитлеу? „Няма да посмее; защо ще си разваля уредения живот?“ Но истината е, че вече не ми пука за теб, Дитлеу. Не ми дреме, ако ще да изгниеш в затвора. Тъкмо ще се откъснеш от робините си в пералнята. Как ли ще оцелееш без тях?

Очите му се спряха на шията й. Дитлеу познаваше силата на ръката си. Знаеше и къде да се прицели.

Телма предугади намеренията му и се отдръпна с бързината на цибетова котка.

Значи ще трябва да я удари отзад. Никой не е неуязвим.

— Напълно си превъртял, Дитлеу. Винаги съм била наясно. Преди обаче беше чаровно луд. Вече не си.

— Ами намери си добър адвокат, Телма.

Тя се усмихна. Сигурно така се е усмихвала Саломе, когато е поискала от Ирод главата на Йоан Кръстител на тепсия.

— И да седна срещу Бент Крум? Как ли пък не! Имам съвсем други планове. Просто чакам удобна възможност.

— Заплашваш ли ме?

Няколко кичура от косата й, пристегната с ластик, се изплъзнаха. Телма отметна глава назад и оголи врата си. Показваше му, че не се страхува от него. Демонстрираше му презрението си.

— Смяташ това само за празни заплахи? — очите й хвърляха мълнии. — Но не са. Ще си събера багажа, когато аз реша. Мъжът, с когото имам връзка, ще ме чака колкото е нужно. Зрял мъж. Изненадвам ли те, Дитлеу? По-възрастен е от теб. Познавам потребностите си. Сополанковците не могат да ги задоволят.

— И кой е той?

— Франк Хелмонд — отвърна тя с ехидна усмивка. — Какво? Май си учуден?

 

 

В главата на Дитлеу се развихри въртележка от мисли.

Кими, полицаите, Телма, а сега и Франк Хелмонд.

„Бъди крайно внимателен какво предприемаш“ — напомни си той. Поколеба се дали да не слезе в пералнята да провери коя филипинка е поела вечерната смяна.

Ала над мислите му надвисна поредният мрачен облак: Франк Хелмонд. Колко унизително! Жалък политик на местно ниво, пето колело на колата, пълно нищожество.

Намери адреса на Хелмонд в справочния сайт. Впрочем и преди това знаеше къде живее този нещастник. Хелмонд ни най-малко не се стесняваше да парадира с адреса си. Живееше в къща, която не можеше да си позволи, в квартал, чиито жители за нищо на света не биха гласували за жалката му партия.

Дитлеу се приближи до библиотеката, издърпа един дебел том и го разтвори. Книгата всъщност представляваше футляр с достатъчно място за найлонови пликчета с кокаин.

Първата линийка изличи спомена за презрително присвитите очи на Телма. Втората му повиши самочувствието, вмъкна думата „риск“ в речника му и насочи вниманието му към телефона. Прииска му се веднъж завинаги да прекрати всичко това. Защо да не го направи образцово — с Улрик? В тъмното?

— Искаш ли тази вечер да гледаме филми? — попита Дитлеу веднага щом чу гласа на Улрик в слушалката.

В отговор получи доволна въздишка.

— Сериозно ли го предлагаш? — попита Улрик.

— Сам ли си вкъщи?

— Да. За бога, Дитлеу, сериозно ли говориш?

В гласа на Улрик вече се усещаше възбуда.

Очертаваше се великолепна вечер.

 

 

Бяха гледали филма безброй пъти. Без него нищо нямаше да бъде същото.

За пръв път откриха „Портокал с часовников механизъм“ като второкурсници в пансиона.

Новопостъпил учител, разтълкувал неправилно залегналия в моралния кодекс на училището принцип на толерантност, пусна на класа „Портокала“ и още един филм със заглавие „Ако…“. В него се разказваше за бунт в английски колеж. Учителят беше подбрал филмите заради темата в урока — „английски филм от шейсетте“, — пък и бе преценил лентата като актуална за ученици в датски пансион, създаден по британски образец. Училищното ръководство обаче сметна, че колкото и интересно да звучи този подбор на филми, те са крайно неподходящи за прожекция пред малолетни зрители. Затова учителят с разкрепостени разбирания не се задържа дълго в пансиона.

Но филмите вече бяха постигнали пагубния си ефект. Кими и новият ученик в класа, Кристиан Волф, възприеха съвсем буквално посланията от филмите, които им отвориха очите за нови пътища към постигане на освобождение и отмъщение.

Инициативата пое Кристиан. По-голям с две години от съучениците си, той си позволяваше да се държи неуважително към всички учители. Целият клас го бе издигнал на пиедестал. Винаги носеше в джоба си много пари, макар правилникът на училището да го забраняваше най-строго. Хулиган с буден ум. След внимателен подбор се спря на Дитлеу, Бярне и Улрик. Петимата изповядваха еднакви възгледи. Не можеха да се приобщят към останалите, изпитваха силна омраза към пансиона и към всички авторитети. Ненавистта и филмът „Портокал с часовников механизъм“ ги сплотиха.

Намериха лентата на видеокасета и я изгледаха дузина пъти в стаята на Кристиан и Улрик. В отгласите от въодушевлението си сключиха пакт. Ще се превърнат в бандата от филма. Няма да им пука за никого от обкръжението им. Непрекъснато ще търсят тръпката от прекрачените граници. Ще се превърнат в безпощадни бунтари.

Когато нападнаха момчето, което ги спипа да пушат хашиш, самоопределението им премина в следващата фаза. Чак впоследствие Торстен, с присъщия си афинитет към сценичните ефекти, предложи да си слагат маски и ръкавици.

Дитлеу и Улрик потеглиха от Фреденсборг с няколко линийки кокаин в кръвта и газ до дупка. Тъмни очила, дълги евтини палта, шапки, ръкавици, бистри, безчувствени умове — принадлежности за еднократна употреба, които щяха да ми осигурят приятна вечер под наметалото на анонимността.

— Кого си набелязал? — поинтересува се Улрик, когато спряха пред шафрановожълтата фасада на кафене „Джон Ф. Кенеди“ на площада в Хилерьо.

— Почакай и ще разбереш — отвърна Дитлеу и отвори вратата на заведението.

Вътре цареше петъчно оживление. От всички ъгли се носеха високи гласове. Идеално място, ако си падаш по джаз и непретенциозна компания. Дитлеу ненавиждаше и двете.

Забелязаха Хелмонд в сепарето в дъното. Затлъстял, с лъснало под полилея теме, той размахваше бурно ръце, увлечен в разговор с жалките си колеги — местни политици. Техният своеобразен кръстоносен поход към обществото.

Дитлеу посочи към Хелмонд.

— Може да отнеме време, докато се накани да си ходи. Хайде да пийнем по една бира — и Дитлеу се насочи към барплота.

Улрик обаче се взираше през очилата си с леко затъмнени стъкла като омагьосан в плячката. Зениците му се разшириха. Гледката явно му допадаше. Челюстите му се раздвижиха агресивно.

Дитлеу го познаваше.

 

 

Вечерта беше мъглива и топла. Франк Хелмонд се застоя дълго пред вратата на кафенето, увлечен в разговор със свой познат. Най-сетне всеки тръгна по пътя си. Франк се затътри нагоре по улица „Хелсингьор“. Дитлеу и Улрик го следваха на петнайсетина метра. Даваха си ясна сметка, че само на двеста метра от тях се намира полицейско управление — поредното обстоятелство, разпалило до задъхване страстта на Улрик.

— Ще го издебнем, след като навлезе в уличката — прошепна той. — Отляво има магазин за дрехи втора употреба. Толкова късно оттук не минава жива душа.

По мъгливата улица мярнаха възрастна двойка. Старците се бяха запътили към края на пешеходната зона. По това време на денонощието рядко се виждаха хора на тяхната възраст.

На Дитлеу обаче изобщо не му пукаше за тяхното присъствие. Кокаинът притъпяваше тревожността. Освен старците улицата беше безлюдна, а условията — идеални. Сух паваж. Влажен бриз обгръщаше фасадите и облъхваше тримата мъже, които само след секунди щяха да изпълнят ролите си в старателно режисиран и многократно проигран сценарий.

Улрик изчака да доближат жертвата и подаде маска на Дитлеу. Двамата нахлузиха маските мимоходом. Ако бяха отишли така дегизирани на карнавал, щяха да оберат овациите. Улрик разполагаше с цял кашон такива. Държеше на разнообразието. Този път се спря на модел 20027 и 20048. Предлагаха се и в интернет, но вече не смееше да си купува оттам. Предпочиташе да попълва колекцията си по време на пътувания в чужбина. Такива маски се продаваха навсякъде. Полицията не можеше да стигне до купувача. Двамата с Дитлеу се преобразиха в двама старци, по чиито лица житейските несгоди бяха сложили своя отпечатък. Изглеждаха напълно достоверно и нямаха никакво сходство с лицата, скрити под тях.

Както обикновено, Дитлеу посегна пръв. По традиция именно той изненадваше жертвата, а Улрик я сграбчваше и я завличаше на някое забутано място. Улрик нанесе на мъжа четири удара: три в челото и един по врата. Преценяваше силата си в зависимост от намеренията си към жертвата. Дитлеу го инструктира този път да остави мъжа в съзнание.

Двамата завлякоха отпуснатото тяло по-навътре, към Слотсьоен, и след десетина метра повториха сеанса. Ударите заваляха един след друг: първоначално по-леко, после по-силно. Парализираният осъзна, че ще го пребият до смърт, и от устата му се откъснаха нечленоразделни звуци. Изобщо нямаше нужда да говори. Очите му говореха достатъчно красноречиво.

В такива моменти тялото на Дитлеу се изпълваше с пулсираща топлина. Тя му осигуряваше спокойствие. Опияняваща топла вълна. Усещането го връщаше в детските му години, когато под слънчевите лъчи в градината на родителите му светът му изглеждаше хармония от доброжелателни стихии. Постигнеше ли това удовлетворително усещане, Дитлеу пощадяваше жертвите си.

Улрик преживяваше нещата по-различно. Смъртта не го вълнуваше. Опияняваше се от вакуума между сила и безсилие, който в момента бе засмукал жертвата.

Улрик обкрачи неподвижното тяло. През прорезите на маската очите му се впиха в очите на жертвата. Извади нож от джоба си и го хвана така, че да не се вижда какво държи. За миг се поколеба дали да следва изричните инструкции на Дитлеу, или да подходи по-фриволно. Погледите им се срещнаха.

„Дали и моите очи изглеждат толкова обезумели?“ — запита се Дитлеу.

Улрик посегна с ножа към гърлото на мъжа. Прокара тъпата част на острието напред-назад по артериите. Продължи по носа и по потрепващите клепачи, докато мъжът се задъхваше от паника.

Това не беше игра на котка и мишка, защото мишката бе изгубила надежда да се измъкне.

Вече се бе предала на неизбежната си участ.

Дитлеу кимна спокойно на Улрик и погледна към краката на мъжа. След малко Улрик щеше да пререже кожата, а жертвата — да отдръпне ужасено краката си.

Ето! Заветното потръпване на краката на Хелмонд. Този невероятен екстаз в мига, когато безсилието на жертвата лъсва в цялата си немощ. Ненадминато, върховно удоволствие.

Кръвта рукна по паважа, но Франк Хелмонд не отрони нито звук. Осъзнаваше каква роля са му отредили и им засвидетелстваше пълно уважение.

Оставяйки го до брега на езерото, двамата знаеха, че са си свършили работата отлично, физически Хелмонд ще оцелее, но душевно вече бе умрял. Ще минат години, преди отново да се осмели да излезе на улицата.

Двамата господин Хайдовци можеха да си вървят. Оттук поемаха докторите Джекил.

 

 

Когато се прибра в къщата си в Рунгсте, половината нощ вече бе изминала. Дитлеу си бе възвърнал трезвия разсъдък. Двамата с Улрик се измиха, изгориха шапките, ръкавиците, палтата и слънчевите очила и скриха ножа под един камък в градината. После се обадиха на Торстен и уговориха с него как да протече остатъкът на нощта. Той, разбира се, побесня. Разкрещя им се, че моментът не бил никак подходящ за подобни дивотии. Знаеха, че е прав. Но Дитлеу не се чувстваше длъжен нито да се извинява, нито да проси снизхождение от Торстен. Защото и тримата се возеха в една и съща лодка. Потъне ли един, потъват всички. Затова се налагаше да подготвят убедително алиби.

Това беше единствената причина Торстен да се съгласи да поддържа версията, скалъпена от другите двама: вечерта Дитлеу и Улрик се срещнали в „Джон Ф. Кенеди“ в Хилерьо, изпили по една бира и отишли в дома на Торстен в Айлструп. И главното: пристигнали са там в 23,00, тоест половин час преди нападението над Хелмонд. Кой би могъл да опровергае версията им? Възможно беше, разбира се, някой да ги е забелязал в заведението, но кой ще запомни с точност не само физиономиите, а и колко време са стояли? До Грибскоу тримата приятели са пийнали по чашка коняк на раздумка за старите времена. Нищо особено. Една обикновена вечер в приятелска компания. Ако полицията ги привика на разпит, ще се придържат към уточнената помежду им версия.

Дитлеу пристъпи в коридора и не без задоволство установи, че в къщата не свети. Телма явно се бе оттеглила в покоите си. Пред камината пресуши една след друга три чаши кипърско бренди, за да укроти възбудата си. Екстатичната еуфория от успешно извършеното отмъщение постепенно отшумя.

Влезе в кухнята с намерението да си отвори кутия хайвер и да го изяде, припомняйки си шокираното изражение на Франк Хелмонд. Плочките на пода в кухнята бяха ахилесовата пета на прислужницата. Телма редовно я навикваше, че не ги е почистила, както трябва. Колкото и да се стараеше, прислужницата така и не успяваше да задоволи претенциите на жена му. Нима някой изобщо можеше?

Именно по тази причина още от пръв поглед личеше, че има нещо гнило. По шахматните шарки личаха отпечатъци от обувки — неголеми, но не и детски. Кални подметки.

Дитлеу издаде напред устни. Известно време стоя неподвижно, напрягайки всичките си сетива. Не долови нито подозрителна миризма, нито звук. На пръсти се прокрадна до поставката за ножове и грабна най-големия, идеален за суши. Горко на онзи, който се изпречи пред подобно оръжие.

Предпазливо излезе през двукрилата врата към зимната градина. Веднага усети въздушно течение, макар всички прозорци да бяха затворени. Видя дупката в малкото прозорче. Съвсем мъничка, но все пак дупка.

Погледът му се плъзна по плочките в зимната градина. Още стъпки и мръсотия. Парчетата стъкло, посипани по пода, показваха, че нахлулият в къщата е по-скоро дребен крадец. Понеже алармата не се бе задействала, явно се бе случило, преди Телма да си легне.

Дитлеу усети как паниката го надмогва.

На връщане към коридора извади още един нож от поставката. Усещането, че държи две оръжия, го успокояваше. Боеше се не толкова от силата на противника си, колкото от вероятността онзи да го изненада в гръб. Затова тръгна с разперени настрани ръце, като надничаше през рамо на всяка крачка.

Качи се на втория етаж и застана пред спалнята на Телма.

Изпод вратата се процеждаше тесен сноп светлина.

Дали влезлият не го чака вътре?

Дитлеу стисна дръжките на ножовете и бутна вратата. Заля го ослепително електрическо сияние. Телма лежеше в леглото по пеньоар, заела предизвикателна поза. От очите й хвърчаха гневни искри.

— Сега и мен ли ще пребиеш? — попита тя с унищожително отвращение. — За това ли дойде?

Извади пистолет изпод възглавницата си и го насочи срещу Дитлеу.

Не оръжието, а хладината в гласа й го накараха да пусне ножовете на пода.

Познаваше Телма. Ако беше друг човек, Дитлеу би помислил, че онзи се шегува. Телма обаче никога не се шегуваше. Беше оперирана от чувство за хумор. Затова той се закова на място.

— Какво се е случило? — попита Дитлеу.

Огледа пистолета: голям, като истински. Би могъл да затвори устата на всекиго.

— Видях, че в къщата е нахлул крадец. Вече си е тръгнал. Можеш да свалиш оръжието.

Дитлеу усети нов прилив на сили от приема на кокаин. В комбинация с адреналин наркотиците стават експлозивна смес с безподобен взривен заряд.

— Изобщо откъде се сдоби с този пистолет? Хайде, остави го и ми кажи какво се е случило.

Телма не помръдна.

Като я гледаше така излетната, му се струваше адски възбуждаща. Отдавна не бе разпалвала така страстите му.

Понечи да се приближи, но тя стисна пистолета още по-силно:

— Нападнал си Франк. Не можа да се сдържиш, нали, чудовище такова?

Откъде, по дяволите, беше разбрала? И то за толкова кратко време?

— Какво имаш предвид? — Дитлеу се опита да задържи погледа й.

— Хубаво си направи сметката, защото Франк ще оцелее, а това не е в твоя полза, Дитлеу.

Потърси ножовете с поглед. Не биваше да ги изпуска.

— Нямам представа за какво говориш. Прекарах вечерта при Торстен. Обади се и го питай, ако не ми вярваш.

— Засекли са те с Улрик в „Джон Ф. Кенеди“ в Хилерьо. Повече не ми трябва да знам.

Преди няколко години при подобна ситуация защитните му механизми щяха да се задействат и да изфабрикуват поредната лъжа, но в момента Дитлеу изобщо не реагира. Телма успя да го хване натясно.

— Така е — призна той, без да мигне. — Ходихме в заведението, а после се пренесохме у Торстен. Е, и?

— Повече не желая да те слушам, Дитлеу. Ела насам и се подпиши. Ако ли не, ще те застрелям.

Тя посочи няколко документа, оставени в краката й, и натисна спусъка. Куршумът се заби в стената зад Дитлеу с мощен пукот. Той се обърна да огледа пораженията: дупка с големината на мъжка длан.

Хвърли бърз поглед към най-горния документ. Подписът му щеше да му излезе доста солено. С него щеше да потвърди, че за всяка от дванайсетте години брак, през които се дебнеха като хищници, Телма ще лапне по 35 милиона.

— Ако подпишеш, няма да те предадем в полицията. Действай.

— Ако ме предадеш, за теб няма да остане нищо, Телма. Докато лежа в затвора, компанията ще фалира.

— Да не мислиш, че не съм преценила? Подписвай! — Смехът й отекна, пропит с презрение. — Не по-зле от мен знаеш, че положението не е толкова страшно. Преди да фалираш, все ще успея да си взема моя пай от плячката. Дори да не е голям, ще бъде достатъчен. Познавам те, Дитлеу. Разсъдлив си. Защо да зарязваш бизнеса и да гниеш зад решетките, щом има начин да се отървеш от съпругата си? Подписвай! Още утре ще приемеш Франк в клиниката, ясно? До месец го искам като нов. А може и с подобрения.

Дитлеу поклати глава. Телма открай време си беше истински дявол. Но, както казваше навремето майка му, търкулнало се гърнето, намерило си похлупака.

— Откъде взе пистолета, Телма? — попита спокойно той, посегна към документите и надраска небрежно инициалите си на двата най-горни листа. — Какво се е случило?

Телма погледна документите и изчака да ги вземе в ръце. Чак тогава отговори:

— Толкова ме е яд, че тази вечер се прибра късно, Дитлеу. Ако си беше останал у дома, твоят подпис изобщо нямаше да ми трябва.

— И защо?

— Някаква дрипла разби прозореца и ме заплаши със същия този пистолет — Телма размаха оръжието. — Търсеше теб.

Разсмя се и пеньоарът се изхлузи от едното и рамо.

— Поканих я следващия път да позвъни като нормален човек на вратата. Обещах да я пусна. Кому е нужно да се чупят прозорци?

Дитлеу усети как го пролазват ледени тръпки.

Кими! След толкова много години.

— Даде ми пистолета и ме потупа по бузата, сякаш милва дете. Промърмори нещо и си тръгна. — Телма отново избухна в злорад смях. — Но не губи надежда, Дитлеу. Приятелката ти ме помоли да ти предам, че ще дойде друг път!