Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (7) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

5.

На стената над трите внушителни прозореца пишеше „Каракас“. Сградата бе построена с печалба от търговия с кафе.

Дитлеу Прам веднага бе прозрял потенциала й. Няколко каменни колони, две-три стени от зелено стъкло, два-три шадравана и затревени площи с футуристични скулптури — и обликът на бъдещата частна болница по рунгстедското крайбрежие беше готов. Дитлеу реши да заложи на зъбна и пластична хирургия. Изтъркано, но доходоносно и за него, и за множеството индийски и източноевропейски лекари и стоматолози, които назначи.

Заедно с големия си брат и двете си по-малки сестри наследи внушително състояние, натрупано от баща му в резултат от борсови спекулации и враждебно изкупуване на акции^[1] през осемдесетте. Сега Дитлеу стопанисваше много грижливо придобитото имущество. Империята му вече обхващаше шестнайсет клиники, а бе набелязал още четири. Дитлеу беше на път да осъществи амбицията си някой ден да държи петнайсет процента от печалбите от всички операции за уголемяване на бюст и лицев лифтинг, извършвани на територията на Северна Европа. На север от Шварцвалд едва ли имаше благосъстоятелна дама, подминала хирургическата маса в клиника на Прам, за да поправи пропуските на природата.

Накратко, в момента всичко му вървеше адски добре.

Единствено Кими помрачаваше щастието му. От десет години тя непрекъснато висеше над него по-застрашително от дамоклев меч. Дойде му до гуша.

Подравни под прав ъгъл писалката „Монблан“ към ръба на бюрото и за пореден път погледна часовника си „Брайтлинг“.

Разполагаше с достатъчно време. Очакваше Олбек след двайсетина минути, пет минути по-късно — Улрик, а кога щеше да дойде Торстен — никой не би могъл да предвиди.

Дитлеу стана и тръгна през коридорите с абаносова ламперия — покрай болнични стаи и операционни. Кимаше приветливо и любезно на всички, които знаеха, че той е големият шеф. Провря се през летящата врата на кухнята, разположена в сутерена. Оттам се откриваше великолепен изглед към синьото небе и протока Йоресунд.

Стисна ръката на дежурния готвач и го обсипа с похвали, та човекът чак се изчерви. Потупа по рамото останалите работници в кухнята и хлътна в пералното помещение.

След множество проучвания се беше убедил, че „Беренсен Текстил Сървис“ ще доставя спалното бельо по-бързо и ще му излиза по-евтино, но въпреки това държеше да има собствена пералня. Така не само прането му се намираше на една ръка разстояние, а и служителките — филипинки. Какво значат в такъв случай някакви си крони и йорета?

Дитлеу забеляза как се стреснаха тъмнокосите девойки при появата му. Както винаги това повиши настроението му. Посегна към най-близкостоящата и я дръпна в стаята с чаршафи. Изглеждаше изплашена, защото знаеше какво предстои. Имаше най-тесен ханш и най-малки цици, но пък беше най-опитната. Бордеите в Манила й бяха осигурили добра школовка, а и неговите желания не представляваха нищо в сравнение с онова, което бе преживяла.

Тя смъкна панталоните му и веднага коленичи пред чатала му. С една ръка масажираше корема му, а с другата придържаше члена му, докато му духаше. Той започна да я удря по раменете и ръцете.

Независимо от старанията й той не можеше да свърши. До оргазъм стигаше по съвсем друг начин. Адреналинът му се покачваше с всеки удар по нея и само след няколко минути се чувстваше зареден до дупка.

Отдръпна се от нея, хвана я за косата и напъха език дълбоко в устата й. Смъкна бикините й и бръкна с два пръста в нея. Когато я блъсна на пода, и двамата се бяха преситили.

Вдигна си панталона, мушна хилядарка в устата й и излезе от пералнята, кимвайки любезно на всички. Девойките изглеждаха видимо облекчени, но не биваше да се успокояват толкова бързо. Дитлеу бе решил през следващата седмица да посещава редовно пералнята. Нека тези лигли разберат кой е шефът.

Този предобед частният детектив изглеждаше отвратително. Външният му вид ярко контрастираше с безупречно чистия кабинет на Дитлеу. Наистина, длъгнестият мъж бе прекарал цяла нощ по копенхагенските улици, но нима това оправдаваше небрежния му вид? Нали все пак получаваше пари за труда си?

— Казвай, Олбек — изръмжа Улрик, седнал до Дитлеу. Беше изтегнал краката си под конферентната маса. — Какво откри за изчезналата Кирстен-Мари Лесен?

„Винаги започва разговорите с Олбек по един и същи начин“ — помисли си Дитлеу, докато отегчено се взираше в тъмносините вълни зад панорамните прозорци.

По дяволите, как му се искаше всичко най-сетне да приключи. Писна му мисълта за Кими непрекъснато да дебне в подсъзнанието му. Открият ли я, ще се погрижат да изчезне наистина завинаги. Дитлеу ще измисли начин.

Частният детектив разкърши врат и едва потисна прозявката си.

— Обущарят на гарата е видял Кими няколко пъти. Влачела куфар след себе си. Последния път била облечена в карирана пола. Жената, която я е видяла до Тиволи, я описа по същия начин. Доколкото обаче разбрах, Кими не ходи често до гарата. Изобщо тя е напълно непредвидима. Разпитах всички работещи на гарата: продавачите на гишетата, полицаите, отрепките, търговците. Двама-трима я познават по физиономия, виждали са я, но нямат представа нито къде се подвизава, нито коя е.

— Тогава постави на гарата денонощен караул, който да съобщи веднага щом тя се появи.

Улрик стана. Едрият иначе мъж сякаш се смаляваше, заговореха ли за Кими. Единствен от цялата компания той се бе влюбил истински в нея. „Вероятно още се измъчва, задето тя не пусна само на него“, злорадо отбеляза наум Дитлеу — тази мисъл впрочем го спохождаше редовно по отношение на Улрик.

— Денонощна охрана? Знаете ли колко ще ви струва? — Олбек посегна да извади джобния си калкулатор от смехотворно малката чанта с презрамка.

— Я не ми ги пробутвай тия! — кресна Дитлеу и се огледа какво да хвърли по детектива. Облегна се на стола. — Защо говориш за пари, сякаш имаш представа как се печелят? Да не си въобразяваш, че ще ни стреснеш с някакви кирливи двеста бона, а? Муха ни ухапала! Даваш ли си изобщо сметка колко кинти сме спечелили тримата с Улрик и Торстен само докато бръщолевим глупости за жалките ти хонорари?

Дитлеу все пак грабна писалката и я запрати към детектива, прицелвайки се в очите му, но не успя да ги улучи.

След като слаботелесният Олбек затръшна вратата зад гърба си, Улрик вдигна писалката „Монблан“ от пода и я прибра в джоба си.

— Каквото намериш на земята, твое си е — засмя се той.

Дитлеу изобщо не го удостои с коментар. Дано Улрик не прояви глупостта да допусне отново подобна грешка.

— Днес чувал ли си се с Торстен? — поинтересува се Дитлеу.

Въодушевлението мигом се изпари от лицето на Улрик.

— Да, сутринта замина за вилата в Грибскоу.

— На този човек изобщо ли не му пука какво става тук?

Улрик едва сви масивните си рамене. Напоследък доста се беше поохранил. Така става, като те глези личен готвач с неизчерпаем кулинарен репертоар от изкушения с гъши дроб.

— В момента той преживява криза, Дитлеу.

— И това значи, че ние трябва да се справяме сами, така ли?

Дитлеу стисна зъби. Съвсем скоро очакваше Торстен да се срине необратимо. Тогава щеше да се превърне в заплаха, не по-малка от Кими.

Улрик го изгледа изпитателно.

— Няма да нараниш Торстен, нали, Дитлеу?

— Не, разбира се, стари приятелю. Все пак говорим за Торстен.

За миг двамата вкопчиха погледи един в друг като хищници, които се дебнат с наведени глави. Дитлеу осъзнаваше, че в спорта, наречен упорство, Улрик Дюбьол-Йенсен е непобедим. Баща му може да бе основал семейната борсова агенция, но Улрик я беше превърнал в незаобиколим фактор на финансовия пазар. Наумеше ли си нещо, винаги намираше начин да го постигне — каквото и да му струва.

— Добре, Улрик — Дитлеу пръв наруши мълчанието. — Ще оставим Олбек да си върши работата, пък после ще видим.

Изражението на Улрик мигом се разведри.

— Ще ходим ли на лов за фазани? — попита той с възторга на дете.

— Да. Бент Крум събра дружинката. В четвъртък сутринта в шест се чакаме в кръчмата в Транекер. Наложи се да поканим и местните боклуци, но това ще е за последен път.

— Явно имате специален план за лова — разсмя се Улрик.

— Да, специална изненада — кимна Дитлеу.

Челюстите на Улрик се раздвижиха. Мисълта за лова явно го въодушеви силно. Ето в такава светлина го знаеше Дитлеу — разпален и нетърпелив.

— Е? Ще дойдеш ли с мен да навестим филипинките в пералното?

Улрик вдигна глава и присви очи. Понякога това означаваше „да“, друг път — „не“: според случая. Улрик представляваше личност, изтъкана от противоречия.