Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (29) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fasandræberne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017 г.)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017 г.)
Форматиране
Silverkata (2022 г.)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Убийци на фазани

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: датска

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 9789543572847

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5569

История

  1. — Добавяне

27.

Карл дъвчеше бутерка, която Росе донесе на бюрото му. Излъчваха репортаж за военния режим в Бирма. Пурпурните одежди на монасите привличаха вниманието както червената кърпа на тореадора и в момента премеждията на датските войници в Афганистан останаха на заден план — глътка въздух за министър-председателя.

След няколко часа на Карл му предстоеше среща с бивш преподавател в гимназията в Рьовре. По думите на Манфре Слот, възпитаник на пансиона, някога Кими подхванала любовна авантюра с въпросния учител.

Карл усети прилив на особено усещане, ни най-малко необусловено рационално — обичайно преживяване за повечето разследващи.

Макар да разговаря с мащехата на Кими, която я познаваше от най-ранна детска възраст, чак сега Карл почувства, че се е доближил до Кими.

Загледа се неопределено в пространството. Къде ли е тя сега?

Картината на екрана се промени; за двайсети път пуснаха репортажа за взривената барачка край жп линията до улица „Ингерслеу“. Цялото движение по релсовия път в района бе парализирано, вълната беше отнесла жиците. Виждаха се няколко жълти влака с емблемата на службата за ремонт на жп линии. Явно експлозията бе повредила и релсите.

Появи се полицейски служител и Карл увеличи звука.

— До момента знаем единствено, че барачката вероятно е служила за убежище на бездомна жена. През последните няколко месеца служители са я виждали редовно да се прокрадва там. Не открихме обаче никакви следи от обитателката.

— Възможно ли е да става въпрос за престъпление? — попита репортерката с преувеличена загриженост, та да придаде повече драматизъм на сравнително безобидния инцидент.

— Според получените сведения от агенцията за поддръжка на жп линиите в барачката не е имало предмети, които да предизвикат експлозия от такъв мащаб и с такава мощност.

Репортерката се обърна към камерата:

— Военни експерти по взривна техника работиха тук в продължение на няколко часа. — После пак погледна събеседника си: — Имате ли актуална информация какво са открили?

— Ами… Засега не разполагаме с основания да твърдим, че само това е причината за взрива, но специалистите са открили парчета от ръчни гранати, каквито използват нашите войници.

— И барачката е взривена с ръчни гранати?

Биваше я тази журналистка да разтегля локуми.

— Вероятно да.

— Какво се знае за жената?

— Подвизавала се е в района. Пазарувала от „Алди“ — той посочи към улица „Ингерслеу“. — Често се къпела в обществения басейн. Призоваваме всички от района, ако разполагат с някаква информация за тази жена, да се свържат с полицията. Още не сме доуточнили словесния й портрет, но става въпрос за бяла жена на възраст между 35 и 45 години, висока около 170 см и с обичайно телосложение. Облекло според случая, обикновено раздърпано заради скитническия й живот.

Карл стоеше неподвижно с бутерката, забучена в ъгъла на устата му.

* * *

— Той е с мен — обясни Карл до загражденията.

Полицаите и техническите сътрудници се отдръпнаха. На релсите се бяха струпали много хора, търсещи отговор на редица въпроси. Дали взривът не представлява опит за саботаж? Ако да, конкретен влак ли са искали да ударят? Защото в него се е возела мишената — известна личност? Из въздуха витаеха какви ли не хипотези и слухове и журналистите стояха с наострени уши, та да не пропуснат нито дума.

— Започни от тази страна, Асад — нареди Карл и посочи зад барачката.

Навсякъде се валяха отломки от зидария — кои по-едри, други по-дребни, — трески от врати и от носещите тавана греди, парчета от покривни плочи и водосточни тръби. Нападалите осколки бяха съборили на места телената мрежа и през образувалите се пролуки фотографи и журналисти дебнеха с хищническо настървение дали няма да зърнат останки от разлагаща се плът.

— Къде са работниците, които са я видели? — попита Карл свой колега от Управлението и той му посочи неколцина мъже със светлоотразителни дрехи като на спасители.

Показа им значката си и двама започнаха да се надвикват.

— Чакайте, чакайте! Един по един! — Карл посочи по-високия. — Започни ти.

Служителят, изглежда, даже се забавляваше. След час смяната му приключваше, пък и инцидентът внесе някакво разнообразие в живота му.

— Не съм виждал лицето и, но обикновено носеше дълга пола и ватирано яке. Случвало се е да я засичам и в съвсем различни дрехи.

Колегата му кимна.

— Когато излизаше, все мъкнеше един куфар — допълни той.

— Какъв куфар? Черен? Кафяв? На колелца?

— Да, на колелца. Голям. Цветът му се менеше.

— Точно така — потвърди другият. — Виждал съм я и с черен, и със зелен куфар.

— И през цялото време се озърташе дали някой не я преследва.

— И вероятно е имала основания да се притеснява — кимна Карл. — Щом сте открили, че живее в барачката, защо сте й позволили да остане?

Първият плю върху баластрата.

— Така или иначе, на нас тази барачка не ни трябваше. Пък и както са тръгнали на зле нещата, няма как да не приемеш, че в тази страна има хора в нужда. Не исках да я издавам. Какво ще спечеля от това?

Колегата му се съгласи с него.

— От тук до Роскилде има минимум петдесет такива барачки. Само си помислете на колко души биха осигурили подслон.

На Карл тази идея никак не му харесваше. Двама-трима такива скитници — и на жп линиите ще настъпи пълен хаос.

— Как изобщо се е вмъкнала там?

Двамата се разсмяха.

— Отключила си е.

Единият посочи мястото, където преди взрива бе имало ограда.

— И как се е сдобила с ключ? Някой от вас да си е губил ключа?

Двамата вдигнаха рамене чак до жълтите си каски и прихнаха. Смехът им зарази и останалите. Откъде да знаят такива подробности? Кой изобщо се занимава с тези огради?

— Друго? — попита той и огледа присъстващите.

— Май я мярнах до станция „Дюбьол“ — обади се един мъж. — Беше късно. Връщах се с автокара — той посочи релсите. — Стоеше на перона с лице към линиите. Сякаш се беше вживяла в ролята на Мойсей, който чака морето да се разтвори. Изплаших се да не скочи пред влака, но тя не го направи.

— Видяхте ли лицето й?

— Нали точно аз описах пред колегите ви как приблизително изглежда.

— Жена на 35–45 години — по ваши думи.

— Като се позамисля, по-скоро на трийсет и пет. Изглеждаше тъжна, а това състарява, нали?

Карл кимна и извади снимката на Кими от вътрешния си джоб. Заради многократното вадене хартията се беше износила, а следите от прегъването бяха станали по-дълбоки.

— Тази ли е? — Карл показа снимката на мъжа.

— Да, точно тя е! — смая се онзи. — Променила се е, но съм сто процента сигурен, че беше тя. Познах я по веждите. Рядко се срещат жени с толкова гъсти вежди. Колко по-добре изглежда на тази снимка!

Останалите се скупчиха да я разгледат и се впуснаха в коментари. Карл пак се вторачи в разрушената барака.

„Какво, по дяволите, се е случило, Кими?“ — попита я той наум. Ако бе успял да я открие само денонощие по-рано, разследването щеше да е дръпнало сериозно напред.

— Знам коя е — съобщи Карл десет минути по-късно пред колегите си.

Спретнати в черни кожени якета, стояха в очакване да им нареди с какво да се заемат.

— Ще се обадите на улица „Скелбек“ да съобщите на Отдела за издирване, че тук е живяла жена на име Кирстен Мари-Лесен, известна още като Кими. Те разполагат с гражданския й номер и с другите й данни. Откриете ли нещо ново, се обаждате първо на мен, разбрано? — Понечи да тръгне, но в последния момент спря. — Още нещо. Онези лешояди — посочи журналистите — не бива в никакъв случай да се докопат до името й, ясно? Иначе ще компрометират текущото разследване. И предайте поръката ми на останалите!

Карл хвърли поглед към Асад. Приклекнал, той ровеше из отломките. Изненадващо техническите лица не го спряха. Явно след първоначалния оглед бяха установили, че няма основания да се подозира терористичен акт, и оставаше само да убедят екзалтираните журналисти в правотата на заключението си.

Карл се радваше, че тази задача не се падна на него.

Прескочи онова, което някога е било вратата — широка, зелена, тежка, изрисувана с бели графити, и се провря през процепа на оградата към улицата. Табелата на стълба бе оцеляла непокътната. Под надписа „Гунебу, оградни съоръжения «Льоструп»“ следваха купчина телефонни номера.

Карл извади мобилния си телефон и набра първите няколко. Нищо. Мразеше ги тези уикенди! Как да работиш нормално, когато всички са се изпокрили?

„Асад ще ги потърси в понеделник“ — реши Карл с надеждата все някой от титулярите на тези номера да обясни как Кими се е сдобила с ключа за временното си убежище.

Тъкмо се канеше да повика Асад — шансовете да открие нещо, пропуснато от техническите лица, граничеха с нула, — и изсвистяха спирачки. Автомобилът се качи на тротоара и оттам изскочи началникът на Отдел „Убийства“. И той носеше черно кожено яке, но по-дълго, по-лъскаво и вероятно по-скъпо от якетата на редовите служители.

„Какво, по дяволите, прави той тук?“ — питаше се Карл, докато го следеше с поглед.

— Тук няма жертви! — извика Карл, а Маркус Якобсен кимна на двамина колега зад съборената мрежа.

— Веднага идваш с мен, Карл — съобщи началникът, когато се озова очи в очи с него. — Открихме наркоманката, която търсеше. Мъртва е.

Позната гледка за повечето полицаи. Безжизнено тяло под стълбище. Бледо, жалко, сгърчено. Чорлава коса, разпиляна върху парчета от фолио и мръсотия. Погубено същество с подуто от побой лице. Едва ли имаше повече от двайсет и пет години.

Върху бял найлонов плик се валяше бутилка от шоколадово мляко.

— Свръхдоза — обяви лекарят и извади диктофона.

Макар да предстоеше аутопсия за окончателното изясняване на причините за смъртта, съдебният лекар не за пръв път се сблъскваше с подобен случай. Спринцовката още стърчеше от вената на глезена.

— Най-вероятно си прав — съгласи се Маркус Якобсен, — но…

Двамата с Карл се спогледаха. Мислеха едно и също. Свръхдоза… Но как? Опитна наркоманка като нея?

— Ти нали ходи в дома й, Карл? Кога беше това?

Карл се обърна към Асад. Недосегаем за потискащата атмосфера на стълбището, сириецът отговори с неизменната си усмивка:

— Във вторник, шефе.

Дори не погледна бележника си!

— Във вторник, двайсет и пети, следобед — уточни той.

Карл очакваше Асад да посочи и кои точно часове е прекарал в дома на Тине. Ако не бе виждал Асад да кърви, щеше да се усъмни дали не е робот.

— Минало е много време. Кой знае колко неща са се случили — отбеляза началникът.

Приклекна, наклони глава и прикова поглед в синините по лицето и шията на мъртвата. Бяха нанесени след срещата й с Карл.

— Уврежданията са причинени непосредствено преди настъпването на смъртта, нали?

— Около денонощие по-рано, на пръв прочит — отвърна съдебният лекар.

По стълбите се разнесе гръмко трополене и полицай от стария екип на Бак се появи с особа, която едва ли някой би искал да има сред роднините си.

— Това е Виго Хансен. Неговият разказ със сигурност ще ви заинтригува.

Здравенякът изгледа Асад с присвити очи. Сириецът не му остана длъжен.

— И той ли ще присъства? — попита направо Хансен и оголи на показ татуировката на предмишниците си: две котви, пречупен кръст и абревиатурата ККК — Ку Клукс Клан.

Няма що, голям симпатяга.

Минавайки покрай Асад, го блъсна с шкембето си. Карл се притесни не на шега. Стана тя каквато стана! Само дано Асад не реши да се прави на мъж.

Сириецът преглътна мълчаливо обидата. Морякът извади късмет.

— Вчера видях тази курва с още една като нея.

Здравенякът я описа и Карл извади принтираната снимка.

— С тази ли? — попита той и неволно сбърчи ноздри.

Удари го остра смрад на пот и пикоч, примесена с алкохолните изпарения и миризмата на гнилоч от устата на пияницата.

Хансен разтърка гуреливите очи и кимна, а двойната му брадичка се разтресе като желе:

— Налетя на наркоманката, дето сега е мъртва. Сами видяхте как я е подредила. Добре че се намесих и ги разтървах. Много нагла курва — изкоментира той, напразно опитвайки се да си придаде важност.

Какъв нещастник. Защо лъжеше?

Един от колегите се приближи и прошепна нещо в ухото на Маркус Якобсен.

— Добре — кимна началникът и зарови ръце в джобовете си.

Прикова в стоящия пред него идиот поглед, който предвещаваше съвсем скорошно щракване на белезници.

— Виго Хансен, ти се оказа стар познайник на полицията. Лежал си общо десет години за хулигански нападения и сексуално насилие. Твърдиш, че си видял как жената от снимката посяга на починалата. Престоят ти зад решетките не ти ли наля малко акъл в главата, та да не ни пробутваш подобни небивалици?

Виго Хансен си пое дълбоко въздух. Сякаш се опитваше да върне лентата към по-подходяща начална позиция и беше на път да се справи.

— Кажи истината: видял си двете жени да разговарят — и толкова. Така ли е?

Хансен заби поглед в краката си. Видимо изгаряше от срам. Присъствието на Асад вероятно утежняваше още повече положението му.

— Да.

— Кога ги видя?

Той сви рамене. Алкохолът отдавна бе размил представите му за време.

— От тогава пил ли си?

— Само за кеф — уточни той и се усмихна. Грозна гледка.

— Виго призна, че гепил няколко бири, оставени под стълбите — вметна полицаят, който го доведе. — И пакетче чипс.

Клетата Тине не бе успяла да се порадва на пивото и снакса.

Помолиха Виго Хансен да прекара остатъка от деня в дома си и да се въздържа от употреба на алкохол. Другите обитатели на етажа не успяха да допълнят нищо съществено към вече събраните факти.

В крайна сметка Тине Карлсен бе изгубила живота си. Едва ли някой щеше да страда по нея, с изключение на едър гладен плъх на име Ласо, когото тя от време на време наричала Кими. Тине ставаше поредната бройка в статистиката. Още утре светът щеше да забрави за съществуването й, ако полицията не продължи да разследва смъртта й.

Техническите лица обърнаха вкочанения труп и откриха под него само локвичка урина.

— Кой знае какво щеше да ни разкаже, ако я бяхме заварили жива? — промърмори Карл.

— При всички случаи имаме още една причина час по-скоро да открием Кими Лесен — съгласи се Маркус.

А дали това щеше да подпомогне разследването, оставаше под въпрос.

Карл възложи на Асад да остане на местопроизшествието и да се ослушва дали експертите няма да се натъкнат на нещо интересно; после да се върне в Управлението и да удари едно рамо на Росе.

— Първо ще се отбия в зоомагазина, а после ще отида в гимназията в Рьовре — извика Карл, докато Асад крачеше целеустремено към военните сапьори и криминалистите, суетящи се на железопътните релси.

 

 

Сред довоенните сгради „Наутилус Трейдинг“ се открояваше като светлозелен оазис по малката крива уличка, на която, подобно на редица нейни околни посестрими, й предстоеше съвсем скоро да бъде завзета от непродаваеми луксозни кутийки. Пред зоомагазина се издигаха високи дървета с яркожълти листа в дъбови саксии, а по цялата фасада висяха налепени плакати с екзотични животни. „Наутилус Трейдинг“ се оказа много по-голям, отколкото Карл си бе представял. От времето, когато Кими бе работила там, търговията вероятно се бе разраснала.

И, разбира се, беше затворено. Какво друго да очакваш в събота?

Той обиколи постройките и се натъкна на отключена врата с надпис „прием на стока“.

Отвори я и влезе. Десетина метра по-навътре го лъхна тропическа жега и подмишниците му плувнаха в пот.

— Има ли някой? — провикваше се Карл през двайсетина секунди, докато минаваше покрай аквариуми и терариуми с гущери.

По-нататък се потопи в райски птичи песнопения, долитащи от стотици клетки в помещение с размерите на средноголям супермаркет.

Откри човешко същество чак в четвъртото помещение, сред клетки с дребни и едри бозайници. Мъжът търкаше усърдно волиера, достатъчно голяма да побере лъв или дори два.

Карл се приближи. В задушния сладникав въздух долови остра миризма на хищник. А може би тук действително отглеждаха лъвове.

— Добър ден — поздрави тихо Карл, за да не стресне непознатия с гумените ръкавици, но всъщност така му изкара ангелите, че онзи изпусна парцала и бутна кофата.

Водата плисна на пода. Мъжът, на вид в прединфарктно състояние, прикова поглед в Карл, все едно го е нападнал с намерението да го одере жив.

— Извинете за неудобството — Карл показа значката си. — Казвам се Карл Мьорк, от Специалния отдел „Q“ в Копенхаген. Съжалявам, че пристигам без предизвестие, но случайно минавах оттук и реших да се отбия.

На видима възраст шейсет — шейсет и пет години, мъжът имаше побеляла коса и мимически бръчки, вероятно образували се от усмивки на умиление при вида на малки пухкави животинчета. В момента обаче лицето на мъжа бе изопнато от напрежение.

— Сигурно отнема доста време да почистиш толкова голяма клетка — подхвърли Карл, за да поразчупи леда, и опипа металните решетки.

— Да, пък и трябва да ги лъсна до блясък. Утре ще ги караме при собственика.

Мъжът покани Карл в съседно помещение, където присъствието на животните не се усещаше толкова осезаемо. Карл обясни по какъв въпрос е дошъл.

— Разбира се, че си спомням Кими — потвърди мъжът. — Тя участва активно в разработването на бизнеса. Работи при нас три години — точно по времето, когато започнахме да се занимаваме с внос и посредничество.

— Посредничество?

— Например фермер от Хамер отглежда четирийсет лами или десет щрауса, но иска да прекрати дейността си. Тогава се обръща към нас за съдействие. Или стопанин развъжда американски норки и решава да се преориентира към чинчили. Помощ от нас търсят и малки зоологически градини. Имаме щатен зоолог и ветеринар — усмихна се и бръчките се вдълбаха в кожата му. — Освен това в момента сме най-големият доставчик на всякакви сертифицирани животни в Северна Европа: от камили до бобри. Инициативата дойде от Кими. Навремето единствена тя имаше нужното образование.

— Завършила е ветеринарна медицина, нали?

— Кажи-речи да. Освен това имаше опит в търговията, умееше да преценява произхода на животните, познаваше пазара и се справяше с документацията.

— Защо напусна?

Мъжът поклати глава.

— Оттогава мина доста време, но след като Торстен Флорин се включи в бизнеса, нещо се промени. Очевидно двамата се знаеха отпреди. Кими започна да излиза с друг мъж, негов приятел.

Карл прецени събеседника си като надежден, дисциплиниран и с услужлива памет.

— Торстен Флорин — модният дизайнер?

— Същият. Голям почитател на животните. Всъщност най-редовният ни клиент — мъжът поклати леко глава. — Днес държи контролния пакет акции от „Наутилус“, но навремето беше само клиент. Изключително симпатичен и предприемчив млад човек.

— Явно животните са му голяма страст — кимна Карл и се загледа в решетките. — С Кими са се познавали, казвате… По какво разбрахте?

— Не съм присъствал на първото му посещение в офиса. Вероятно е дошъл, за да си получи фактурата. Навремето Кими водеше счетоводството. В началото тя не ми се видя никак очарована от срещата им. От случилото се впоследствие нямам преки впечатления.

— А приятелят на Флорин, с когото Кими е започнала връзка, да не би да се казва Бярне Тьоерсен?

Мъжът сви рамене. Явно не си спомняше.

— Пренесла се е да живее при Бярне Тьоерсен още предната година — поясни Карл. — Не е ли споменавала нещо за него?

— Не. Кими не коментираше личния си живот.

— Никога?

— Никога. Дори не знаех къде живее. Сама завеждаше болничните и отпуските си в системата и не съм се интересувал.

Мъжът застана пред клетка, от която с доверие го гледаха две малки тъмни очи.

— Моят любимец — той извади маймунка с размерите на палец. — За него ръката ми е като клон.

Дребосъчето се вкопчи в два от пръстите му.

— Кими споделяла ли ви е защо е напуснала „Наутилус“?

— Според мен просто искаше да започне нов етап от живота си. Не е имала конкретна причина. Усещането не ви ли е познато?

Карл въздъхна дълбоко и маймунката, сепната от силната въздушна струя, потърси прикритие зад пръстите на покровителя си. Проклети въпроси. Проклети разпити.

Карл влезе в ролята на лошото ченге.

— Според мен знаете защо е напуснала. Ще проявите ли добрината да ми кажете?

Мъжът промуши ръка в клетката и пусна маймунката.

После се обърна към Карл. Дружелюбието отстъпи пред неприкрита неприязън, която нито прошарената коса, нито бялата брада можеха да смекчат. В погледа на търговеца проблесна решителност.

— Ще ви помоля да си вървите. Опитах се да бъда възпитан. На какво основание ме обвинявате, че ви лъжа?

„Май ще трябва да обърна другия край“ — прецени Карл и се усмихна с унищожително пренебрежение.

— Сетих се нещо. Кога за последно ветеринарната служба е проверявала магазина ви? Позволено ли е клетките да се намират толкова близо една до друга? Вентилационната система функционира ли според законовите изисквания? Колко животни умират по време на пренасянето? А в самите помещения?

Карл започна да оглежда клетките. Оттам го гледаха изплашените очи на зверове, сврени в ъглите и задъхани от страх.

Търговецът се усмихна с хубавите си изкуствени зъби. Личеше, че пет пари не дава за заплахите на Карл. „Наутилус Трейдинг“ си бяха опекли работата.

— Ако ви интересува защо Кими е напуснала, ви съветвам да попитате господин Флорин. Все пак той е шефът тук!