Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (36) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

34.

Както обикновено, Улрик беше в течение на последните новости, но не беше прекарал уикенда в упражнения е арбалета като Дитлеу. Всеки си имаше собствени предпочитания. Улрик най обичаше да се носи по течението.

Мобилният на Дитлеу звънна. В момента той стоеше с лице към Йоресунд и се целеше в мишената. Миналата седмица повечето стрели отлитаха към морския простор, без да улучат, но през последните два дни рядко пропускаше целта. Днес, понеделник, тъкмо бе улучил четири пъти в десетката, когато паникьосаният глас на Улрик сложи край на забавлението му.

— Кими е убила Олбек — почти изпищя Улрик. — Съобщиха по новините. Сигурен съм, че е била тя.

За частица от секундата трагичната вест стигна до мозъка на Дитлеу. Звучеше по-зловещо от прокоба.

Изслуша съсредоточено объркания разказ на Улрик за фаталното падане на Олбек и обстоятелствата около него.

Според журналистическите тълкувания завоалираните изявления на полицаите не давали да се разбере еднозначно дали става въпрос за самоубийство. Казано в прав текст, разследващите органи не изключвали версията за насилствена смърт.

Новините бяха повече от обезпокоителни.

— Трябва веднага да се съберем и да го обсъдим, ясно? — прошепна Улрик, все едно Кими вече му дишаше във врата. — Не действаме ли сплотено, ще ни види сметката един по един.

Дитлеу погледна арбалета, олюляващ се на кожения ремък около китката му. Улрик имаше право. От сега нататък нещата се променяха.

— Добре — отвърна той. — Все още ще се придържаме към уговорката ни. Ще се видим утре сутринта у Торстен, а ще обсъдим положението след лова. Не забравяй: това е едва второто й покушение от десет години, Улрик. Ножът още не е опрял до кокала.

Плъзна поглед над Йоресунд, а очите му се премрежиха. Вече нямаше за кога да заравя глава в пясъка. Ставаше напечено: или те, или тя.

— Чуй ме, Улрик. Ще се обадя на Торстен да го осведомя за случилото се. През това време ти се опитай да разбереш нещо повече. Звънни на мащехата на Кими и я запознай със ситуацията. Помоли нея и останалите, с които се свържеш, да ти се обадят веднага, ако научат нещо ново — колкото и нищожно да им се струва. И, Улрик, гледай да не се мотаеш много-много навън — предупреди го той и затвори.

Едва пъхнал телефона в джоба си, се принуди пак да го извади.

— Обажда се Херберт — представи се безстрастен глас.

По-големият брат на Дитлеу му звънеше в много редки случаи. Когато преди години полицията даде ход на разследването на двойното убийство в Рьорви, Херберт веднага прозря истината, но не обели дума. Не изрече на глас подозренията си и не се намеси. Това обаче съвсем не сближи двамата братя. Помежду им никога не бе имало привързаност. В семейство Прам чувствата не бяха на почит.

И въпреки това Херберт не му обърна гръб в трудните моменти. Вероятно защото патологичният му страх да не попадне в епицентъра на медиен скандал надделяваше над всичко останало. Толкова се боеше да не очернят името му, че беше готов да го брани със зъби и нокти.

Обмисляйки как да блокира разследването на Специалния отдел „Q“, Дитлеу прецени, че най-добра работа ще му свърши именно Херберт.

— Да знаеш, че Отдел „Q“ работи по случая под пълна пара. Не разполагам с друга информация, защото моят източник от Управлението дава заето, но ръководителят на разследването Карл Мьорк със сигурност е засякъл опита ми да го спра. Съжалявам, Дитлеу. Налага се да се покриеш.

Дитлеу усети пристъп на паника.

Завари Торстен Флорин в колата му пред сградата на „Бранд Нейшънс“. Флорин току-що беше научил за смъртта на Олбек и точно като двамата си приятели Дитлеу и Улрик и той смяташе, че това е дело на Кими. Не знаеше обаче за засилените темпове, с които работеше Карл Мьорк.

— Мамка му! Става от лошо по-лошо — ядосваше се Торстен.

— Ще отмениш ли ловния излет? — попита Дитлеу.

Продължителното мълчание в слушалката даде достатъчно красноречив отговор.

— Ужасно ще ме е яд! Лисицата ще си умре от естествена смърт — изплака си най-после болката Торстен.

Дитлеу не се съмняваше, че Торстен е прекарал целия уикенд, наблюдавайки с наслада мъките на болното от бяс животно.

— Да беше я видял сутринта! Съвсем е обезумяла. Чакай да помисля малко.

Дитлеу го познаваше. В този момент у Торстен водеха ожесточена борба две начала: садистичните пориви и здравият разум, който в продължение на двайсет години му бе помагал да управлява растящата си модна империя. А след малко щеше да се обади на някое светило и да го моли за помощ. Когато се усещаше в безизходица, Торстен призоваваше някое божество. Дитлеу пъхна в ухото си слушалката, свързана с телефона, опъна тетивата на арбалета и извади нова стрела от колчана. Зареди арбалета и го насочи към един от коловете, останали от стария пристан. Птицата тъкмо бе кацнала да почисти морската пяна от перушината си. Дитлеу прецени разстоянието и силата на вятъра и пусна стрелата с толкова нежно движение, все едно погали детска бузка.

Стрелата прониза нищо неподозиращата птица и телцето й се отпусна върху водната повърхност, докато гласът на Торстен долиташе едва доловимо в слушалката.

Именно този прекрасен изстрел вдъхна на Дитлеу смелост да вземе решение.

— Ето какво ще направим, Торстен. Довечера ще събереш всички сомалийци и ще ги инструктираш от сега нататък да не изпускат Кими от очи. Покажи им нейна снимка и ги предупреди непрекъснато да са нащрек. Обещай им тлъсти бонуси, ако забележат нещо интересно.

— Добре — отвърна Торстен след кратък размисъл. — А какво ще правим с ловната територия? Там ще се изсипят купчина идиоти от типа на Крум.

— Е, и? Даже ще са ни от полза, ако Кими ни нападне по време на лова. Тъкмо ще имаме свидетели, когато я пронижем.

Дитлеу сгъна арбалета и погледна малкото бяло телце, потъващо бавно сред вълните.

— Кими е добра дошла по всяко време — добави тихо той. — Съгласен ли си, Торстен?

Отговорът заглъхна във виковете на секретарката, която размахваше ръце от терасата на „Каракас“ и му правеше знаци да си вдигне телефона.

— Викат ме по работа, Торстен. Ще затварям. До утре сутринта. И умната!

Затвориха едновременно и на следващата секунда мобилният му звънна.

— Да не би да сте изключили функцията на телефона, която предупреждава за други постъпващи повиквания? — попита секретарката. Престана с бурните жестове от терасата. — От половин час се мъча да се свържа с вас! Горе цари пълна паника. Някой си Карл Мьорк, заместник-полицейски комисар, обикаля и души навсякъде. Какво да предприемем? Искате ли да разговаряте с него? Не ни представи съдебна заповед. Според мен изобщо няма такава.

Дитлеу усети полъха на соления вятър по лицето си. Иначе нищо. От първото нападение изминаха повече от двайсет години. Тръпката от постоянно дебнещата опасност и гъделичкащото безпокойство го зареждаха непрекъснато с енергия.

В момента не изпитваше нищо — лош знак.

— Кажи на полицая, че отсъствам.

Мъртвата чайка изчезна сред тъмните вълни.

— И няма да се прибера днес. Погрижи се да се отървем от него възможно по-скоро.