Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (45) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

Епилог

От железопътния преход по пътя към имението се точеше дълга колона от автомобили със сигнални светлини. Цялата местност се къпеше в синкав воал. Разнасяше се вой на сирени от противопожарни и полицейски возила. Навсякъде се мяркаха полицейски значки, автомобили на спасителни екипи, журналисти и любопитни зяпачи, които пречеха на специалистите да си вършат работата. По релсите сновяха забързани криминални експерти и спасители. Цареше суматоха.

Карл още се чувстваше замаян, но медицинският екип спря кървенето. Сега Карл кървеше отвътре. Буцата в гърлото му нарастваше.

Седнал на пейка в чакалнята на гара Дюемусе, той прелистваше тетрадката на Кими. Вътре беше описала издевателствата на компанията с безпощадна откровеност: как са нападнали брата и сестрата в Рьорви, впрочем напълно произволно избрани; гаврата с младежа, когото съблекли гол след фаталния удар. Описваше как са отрязали пръстите на братята близнаци, как са отвлекли възрастната двойка, как са убили Бруно и Кайл Басет — цялата дълга върволица хора и животни. В тази тетрадката беше описано всичко. Там Кими признаваше и вината си за всички убийства. Използвала различни прийоми. Явно знаеше как да отнема живот. Как да повярваш, че това е същата онази жена, която им спаси живота и сега лежеше, премазана на релсите заедно с детето си?

Карл запали цигара и прочете последните страници. Там се говореше за разкаяние. Не за убийството на Олбек, а за убийството на Тине. Кими пишеше, че не е искала да й дава смъртоносната свръхдоза. В противните думи прозираше нюанс на нежност; проява на осъзнатост, от която бяха лишени другите ужасяващи деяния. Думи от рода на „сбогом“ и „последното дихание на Тине“.

Тази тетрадка щеше да предизвика истерия в медиите и срив в акциите на борсата след оповестяването кои личности са замесени в скандала.

— Веднага размножи написаното в тетрадката — поръча Карл на Асад.

Помощникът му кимна. До окончателното приключване на случая имаха малко работа. От виновниците остана само един и в момента той лежеше в затвора. Трябваше да съобщят на роднините на жертвите какви подробности са излезли наяве и да им уредят обезщетения от наследството на Прам, Флорин и Дюбьол-Йенсен.

Карл прегърна Асад и се отказа от помощта на кризисния психолог, който поиска да поговорят. Карл си имаше доверен терапевт.

— Сега заминавам за Роскилде, а теб колегите ще те закарат в Управлението. Ще се видим утре, Асад. И тогава ще поговорим повече, нали?

Асад кимна. Вече бе успял да подреди всичко в главата си. А и с Карл биха се разбрали и без думи.

 

 

Къщата на улица „Фазанова“ в Роскилде го посрещна притъмняла и притихнала, със спуснати щори. Докато Карл шофираше, по радиото съобщиха за кървавите събития в Айлструп и за ареста на зъболекар, заподозрян за нападенията в центъра. Задържали го при опит да похити цивилна полицайка на площад „Николай“ до „Стуре Киркестрее“. Какво си въобразяваше този идиот?

Карл си погледна часовника. Възрастните хора си лягат рано, но още нямаше седем и половина. Натисна звънеца и преди да отмести пръста си, крехката старица отвори и се загърна грижливо в тънкото си кимоно.

— Кажете — сънливо подхвана тя с объркан вид.

— Извинете за безпокойството, Ивет Ларсен. Аз съм Карл Мьорк — полицаят, който идва тук преди няколко дни. Помните ли ме?

— А, да — усмихна се тя. — Вярно! Сега ви познах.

— Нося добри новини за Марта. Открихме убиеца на децата й. Справедливостта възтържествува, така да се каже.

— О — отрони само Ивет и посегна към гърдите си. — Колко жалко.

Тя се усмихна скръбно и някак извинително.

— Трябваше да ви се обадя. Съжалявам, че не го направих. Така щяхте да си спестите идването. Марта почина вечерта, когато се отбихте. Нямаше връзка с посещението ви. Просто силите съвсем я бяха напуснали.

Сложи ръка върху рамото на Карл.

— Но ви благодаря. Тази новина сигурно щеше да я зарадва много.

 

 

Карл седя дълго в колата, вторачен във фиорда при Роскилде. Светлините от града прорязваха тъмната вода с дългите си ивици. При други обстоятелства гледката би го изпълнила със спокойствие, но в момента Карл не намираше покой.

„Не отлагай — звучеше непрекъснато в главата му. — Не отлагай, защото докато се усетиш, времето ти е изтекло.“

Ако беше разрешил случая няколко седмици по-рано, Марта Йоренсен щеше да умре със съзнанието, че убийците на децата й са си получили заслуженото. Това би я изпълнило с душевен мир, а Карл — с удовлетворение, задето е донесъл успокоение на една изтерзана майка.

„Не отлагай.“

Пак погледна часовника и извади мобилния си телефон. Дълго се взираше в клавишите и най-накрая набра номера.

— Добър ден. Клиника за гръбначни заболявания — обади се администратор.

В далечината се чуваше телевизор и думите „Айлструп“, „Дюехолт“, „Дюемусе“ и „мащабна спасителна зооакция“.

Новината бе стигнала и до болницата.

— Обажда се Карл Мьорк, близък приятел на Харди Хенингсен. Ще бъдете ли така добра да му съобщите, че утре ще го посетя?

— Разбира се, но в момента той спи.

— Тогава му предайте веднага щом се събуди.

Карл прехапа долната си устна и плъзна поглед над водата. През живота си не бе вземал по-съдбоносно решение.

И съмненията го пронизаха като нож.

Пое си дълбоко дъх, набра следващия номер и след няколко секунди, продължили в съзнанието на Карл години, Мона Ибсен вдигна.

— Здравей, Мона. Обажда се Карл. Извинявай за последния път.

— О, изобщо да не ти пука — съвсем искрено отвърна тя. — Чух за станалото днес, Карл. Всички телевизии съобщиха. Видях те на кадри от местопроизшествието. Лошо ли си ранен? Къде си в момента?

— В колата. Гледам фиорда при Роскилде.

Тя се смълча за малко. Явно се опитваше да прецени колко е травмиран.

— Добре ли си, Карл?

— Не. Не бих казал, че съм добре.

— Идвам веднага. Стой спокойно и чакай. Не мърдай от мястото си. Гледай водата и дишай дълбоко. Ще дойда за нула време. Обясни ми къде точно се намираш и идвам.

Той въздъхна. Колко мило!

— Няма нужда — позасмя се той. — Не се притеснявай за мен, не съм чак толкова зле. Просто искам да обсъдим нещо. Опасявам се, че не е по силите ми да обозра последствията от него без твоята помощ. Ако дойдеш у дома, ще се радвам.

 

 

Постара се много. Подкупи Йеспер с пари за пицария и кино — за десетима души. Парите щяха да стигнат и за дюнери след киното. Обади се във видеотеката и помоли Мортен да слезе направо в стаята си, когато се прибере.

Свари кафе и чай. Разтреби дивана и масичката като никога.

Тя седна до него на дивана и сплете пръсти в скута си. Очите й го гледаха внимателно. Слушаше всяка негова дума и кимаше, когато той млъкнеше за дълго. Не коментираше. Изчака го да приключи.

— Искаш да гледаш Харди в дома си, но те е страх — обобщи Мона. — Знаеш ли какво ще ти кажа, Карл?

Той усети как всичките му движения се забавят като на каданс. Главата му кимаше механично, а дробовете му работеха, все едно са ковашки мехове.

— Знаеш ли, Карл? — повтори тя.

Карл изобщо не искаше да узнава отговора. Искаше само тя да седи там до безкрай с разтворени за въпрос устни. Би умрял, за да ги целуне.

— Не, не знам — отговори накрая колебливо той и изведнъж уханието й се превърна в спомен, а очите й — във видение.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Ти си истинска прелест — наведе се към него, а дъхът й се сля с неговия.

„Каква жена!“ — помисли си той. Неочаквано телефонът звънна и Мона настоя Карл да вдигне.

— Обажда се Вига! — чу се разпаленият глас на съпругата му беглец. — Чух се с Йеспер. Иска да се нанесе при мен.

Докато я слушаше, Карл усещаше как райското усещане се изпарява от тялото му.

— Няма как да стане, Карл. Трябва да поговорим. След двайсет минути съм при теб.

Понечи да се възпротиви, но Вига вече беше затворила.

Карл срещна примамливия поглед на Мона и се усмихна извинително.

Историята на живота му, разказана накратко.