Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (32) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

30.

От дневната се разнасяше пращене и гръмко трополене, все едно целокупната популация на слоновете се разхождаше по изстрадалите мебели в жилището на Карл, купени от „ИКЕА“.

Ясно, Йеспер отново вдигаше купон.

Карл потърка слепоочието си и си набеляза наум какво да съдържа вразумителната му тирада.

Отвори вратата. Посрещна го трепкащата светлина на телевизора. Мортен и Йеспер седяха в двата края на дивана.

— Какво, по дяволите, става тук? — избухна Карл, раздразнен от оглушителната врява.

— Съраунд саунд — обясни не без гордост Мортен, след като намали звука с дистанционно.

Йеспер посочи тонколоните, притулени зад креслата и библиотеката. „Яко, а?“ — казваше погледът му.

Дотук с хармонията в семейство Мьорк.

Подадоха му един туборг и се опитаха да разсеят мрачната му физиономия с новината, че музикалната уредба била подарък от родителите на Мортенов приятел — вече не я искали. Интелигентни хора.

Карл веднага реши как да го върне тъпкано на двамата купонджии.

— Имам новина за теб, Мортен! Харди ме попита дали си съгласен да го наглеждаш вкъщи. Срещу заплащане, разбира се. Леглото му ще стои тук, където в момента бумтят огромните ви тонколони. Може да ги преместим зад леглото, та да служат и като поставка за пликчето с урина.

Карл отпи от туборга, нетърпелив да проследи ефекта от думите си, когато смисълът им стигне до мозъците на двамата сънливци.

— Срещу заплащане? — повтори Мортен.

— Харди ще живее тук? — намеси се начумерено Йеспер. — Все тая. Ако в най-скоро време не ме настанят в общежитието на „Гамел Амтсвай“, ще се пренеса у майка ми.

За да го повярва, Карл трябваше да го види с очите си.

— И колко ще ми плаща? — продължи Мортен.

Главоболието на Карл се завърна с нова сила.

Два часа и половина по-късно се събуди с поглед, прикован към радиочасовника: НЕДЕЛЯ 01:39:09, пишеше с дигитални знаци. В главата му цареше хаотична смесица от сребърни обици с аметисти и имена като Кайл Басет, Коре Бруно и Клаус Йепесен.

От стаята на Йеспер дънеше гангстерски рап и Карл имаше чувството, че е вдишал свръхдоза мутирал грипен вирус: суха лигавица, болки в очите, сковани стави, омаломощение.

Полежа известно време, борейки се с нежеланието да стане, и накрая се надигна с надеждата един горещ душ да прогони демоните.

Включи радиото. Съобщиха, че още една жена е открита пребита и полумъртва в контейнер за отпадъци на улица „Стуре Сьонерволстрее“. Обстоятелствата повтаряли престъплението на „Стуре Каникестрее“.

Странно съвпадение. Имената и на двете улици започваха със „стуре“ и завършваха със „стрее“. Карл се замисли дали има и други улици с подобни имена в района на Отдел „А“.

Телефонът му звънна. Търсеше го Ларс Бьорн.

— Предлагам да дойдеш при мен в Рьовре.

Карл тъкмо се канеше да подчертае, че Рьовре не влиза в неговия ресор, и за по-убедително да добави няколко факта колко заразни са грипните заболявания, но Ларс Бьорн му затвори устата с новината, че частният детектив Фин Олбек е намерен мъртъв на тревата под балкона си.

— Главата е непокътната, но тялото се е скъсило с половин метър. Сигурно се е приземил на крака и гръбнакът се е набил в черепа — описа образно ситуацията Бьорн.

Това донякъде облекчи главоболието на Карл или поне го накара да забрави за неразположението си.

 

 

Карл откри Ларс Бьорн до задната стена на високата сграда. Графитът зад него, подканящ „Kill your mother and rape your fucking dog“ — „Пречукай майка си и опъни шибаното си куче!“ — определено не прибавяше бодряшка нотка към унилата му фигура.

Цялото му същество излъчваше нежелание да се занимава със случая. Бе дошъл само за да успокои гузната си съвест.

— Какво правиш тук, Ларс? — попита Карл, плъзвайки поглед към светещите прозорци по „Авейоре Хауневай“ зад дървета с наполовина окапали листа.

Там се намираше гимназията в Рьовре, откъдето Карл си тръгна едва преди броени часове. Явно срещата на бившите ученици се бе проточила.

Странно усещане. Само шест часа по-рано разговаря с Клаус Йепесен, а сега Олбек лежеше мъртъв кажи-речи на отсрещния тротоар. Какво ставаше тук, за бога?

Бьорн го изгледа мрачно.

— Навярно не си забравил, че един от колегите ни в Управлението неотдавна обвини покойния в саботаж, който едва не му коствал живота. Затова двамата с Маркус решихме да го държим под наблюдение. Но това вероятно вече ти е известно, Карл.

Що за тон! И то в такава мрачна студена септемврийска нощ.

— Ако го бяхте следили по-изкъсо, щяхте да знаете малко повече, нали? — изръмжа Карл, докато се опитваше да разбере къде е главата и къде са краката на безформената буца, забита в тревата на десетина метра по-нататък.

— Намерили са го онези непрокопсаници — Бьорн посочи плета и конгломерат от момчета с чуждестранен произход в раирани анцузи и бледи датчанки в плътно прилепнали дънки. Очевидно „находката“ бе стъписала повечето от тях. — Искали да се вмъкнат на игралната площадка в забавачницата или детската градина — знам ли какво точно е. Е, не стигнали дотам.

— Кога се е случило? — обърна се Карл към съдебния лекар, който вече си събираше нещата.

— Тази вечер е доста хладно, но пък той е лежал на завет. Приблизително преди два часа или два часа и половина — отвърна лекарят.

Изморените му очи копнееха за завивка и топлото дупе на съпругата му.

Карл се обърна към Бьорн.

— В седем ходих в гимназията да разговарям с бивш приятел на Кими. Впиши тази информация в доклада и отбележи, че лично съм я споделил.

Бьорн извади ръце от джобовете си и си вдигна яката.

— Така значи! — погледна Карл право в очите. — Качвал ли си се в апартамента на Олбек?

— Никога. Честна дума.

— Сигурен ли си?

„Абсолютно“ — помисли си Карл и усети как главоболието му победоносно се завръща.

— Абсолютно — отговори на глас, понеже не му хрумна нищо по-подходящо. — Доста ми е далече. Качихте ли се в апартамента?

— Колегите от участъка в Глоструп и Самир са горе.

— Самир?

— Самир Гази ще постъпи на мястото на Бак. Досега е работил в участъка в Рьовре.

Самир Гази? Значи, предстоеше Асад да се сдобие със сродна душа и най-вероятно тя щеше да оцени по достойнство захарния сироп, който той наричаше „чай“.

 

 

— Да сте намирали предсмъртно писмо? — поинтересува се Карл, след като ръката му се изгуби в грамадна лапа, по която всички полицаи от Зеландия дори със затворени очи биха разпознали полицейски комисар Антонсен.

Две-три секунди в неговото „менгеме“ бяха в състояние да те променят завинаги. Карл все се канеше да му подхвърли да си пести повече силата.

— Предсмъртно писмо? Нищо подобно. Да не се казвам Антонсен, ако някой не му е помогнал.

— Какво имаш предвид?

— Вътре не открихме почти никакви отпечатъци. Нито по вратата към терасата, нито по чашите в кухненските шкафове, нито по ръба на масичката. Затова пък се натъкнахме на отчетливи отпечатъци върху перилата. Най-вероятно принадлежат на Олбек. Защо му е да се държи за перилата, ако така и така е решил да скача?

— Разкаял се е за решението си. Историята познава немалко подобни случаи.

От гърлото на Антонсен се изтръгна сподавен смях. Той винаги реагираше така на полицаи извън неговия окръг. По този начин придаваше по-приемлива нотка на снизхождението си.

— По перилата има следи от кръв. На бас, че ако огледаме ръцете му, ще открием натъртвания. Тази работа смърди отдалече.

Нареди на няколко технически лица да огледат банята и дръпна настрана симпатичен мургав мъж.

— Той е сред най-добрите ми кадри, а сега ми го отмъквате под носа. Погледнете ме в очите и си признайте, че е ваше дело!

— Самир — представи се мъжът и протегна ръка първо към Бьорн.

Значи и те двамата се виждаха за пръв път.

— Само ви предупреждавам, че ако не се държите със Самир както заслужава, ще си имате работа с мен — Антонсен го потупа по рамото.

Карл също протегна десница към Самир, чието ръкостискане по нищо не отстъпваше на хватката на шефа му.

— Той е — потвърди Антонсен в отговор на погледа на Самир. — Детективът, който разплете случая „Мереде Люнгор“. Според слуховете вразумил Олбек с няколко шамара — разсмя се Антонсен.

Явно Фин Олбек не се бе ползвал с особено добро име и в този участък.

— Стружките по килима — един от криминалистите посочи микроскопичните прашинки пред балконската врата — май са се посипали тук съвсем скоро, защото още не са потънали в праха.

Мъжът в бяла престилка коленичи да ги огледа по-отблизо. Криминалистите безспорно се славеха като големи особняци, но не можеше да им се отрече, че работеха изключително старателно.

— Възможно ли е да са от бухалка? — попита Самир.

Карл огледа апартамента, ала не откри нищо особено, с изключение на дървена статуетка до балконската врата, омотана с кухненска кърпа. Фигурката представляваше дърворезба на Лаурел от комичното дуо Лаурел и Харди. Харди, от своя страна, се беше сврял пасивно в ъгъла. В това имаше нещо нелогично.

Карл се наведе, свали кърпата и с нейна помощ побутна фигурката напред. Бинго!

— Да дойде някой от криминалистите! — извика Карл. — Гърбът на този господин май е пострадал.

Наобиколиха фигурката. Опитаха се да определят калибъра на оръжието по размерите и дълбочината на дупката.

— Сравнително малък — прецени Антонсен, а техническото лице кимна. — Куршумът е заседнал в дървото.

Карл сподели мнението им. Вероятно 22 мм. И все пак достатъчно смъртоносен, ако целта на стрелеца е била да убива.

— Съседите не са ли чули нещо? Викове? Изстрели? — попита Карл и подуши дървото.

Останалите поклатиха отрицателно глава.

Странно и едновременно напълно обяснимо. Сградата се намираше в окаяно състояние и повечето обитатели се бяха изнесли. В съседните апартаменти живееха не повече от двама-трима души, а долният и горният етаж вероятно бяха необитавани. Дните на сградата бяха преброени и никой не би се учудил, ако тя рухне по време на някоя буря.

— Мирише на прясно — установи Карл и се отдръпна. — Стреляно е от няколко метра, и то съвсем скоро. Вие как мислите?

— По същия начин.

Карл излезе на балкона и надникна над перилата. След такова падане едва ли някой би оцелял.

Загледа се в морето от светлини в ниските сгради отсреща. По всички прозорци бяха накацали човешки лица. Дори в такава тъмна нощ любопитството цъфтеше.

Мобилният на Карл звънна.

Той вдигна, без да се представя. Всъщност не се и наложи.

— Направо няма да повярваш, Карл! Нощната смяна в Свенборг откри обицата. Дежурният се досетил къде да я търсят. Изумително, нали?

Карл си погледна часовника. Повече го изумяваше, че Росе изобщо не се бе запитала дали да му звънне през тази част от денонощието.

— Да не те събудих? — досети се тя, но не изчака отговор. — Тръгвам към Управлението. Ще ми изпратят снимка по имейла.

— Не може ли да почака до понеделник или поне до сутринта?

Главата му отново започна да пулсира от болка.

— Предположения кой го е бутнал? — попита Антонсен, след като Карл прибра телефона си.

Карл поклати глава. Предполагаем извършител? Вероятно някой, чийто живот Олбек е съсипал, ровейки се в личните му дела. Човек, който се притеснява от разкритията на частния детектив. Или някой от Дитлеу Прам и компания. На Карл му хрумваха хиляди възможности, но му липсваха основания да оповести която и да било от тях.

— Проверихте ли кабинета му? Папки с имена на клиенти, срещи, съобщения на гласовата поща, имейли?

— Изпратихме хора. Вътре нямало нищо.

Карл се намръщи и се огледа. Приближи се до бюрото, взе една визитка на Олбек и набра номера на детективската му агенция.

След три секунди из антрето се разнесе звън.

— Е, вече знаем къде се е помещавал кабинетът му — кимна Карл. — Тук.

Вътре нищо не напомняше на работно място. Нямаше нито класьори, нито канцеларски папки с разписки, нито каквато и да било документация. Само книги от Книжния клуб, разни джунджурии и купчина аудиодискове на Хелмут Лоти и изпълнители на поп музика.

— Искам да претърсите всеки сантиметър — нареди Антонсен.

А това щеше да отнеме доста време.

 

 

Едва успя да полежи три минути в леглото си. Симптомите на грипа не само го бяха връхлетели отново с пълна сила, но за капак и Росе му се обади. Гласът й се разнесе с цялото си пълнозвучие:

— Обицата наистина е СЪЩАТА, Карл! Напълно съвпада с другата, дето е намерена до Линелсе Нор. Сега вече можем да свържем обицата, открита сред вещите на Кими, с изчезналата възрастна двойка в Лангелен. Не е ли страхотно?

Не че не се радваше на новината, но някак се затрудняваше да премине на еуфоричната й честота.

— И това не е всичко, Карл. Получих отговор на няколко запитвания, които изпратих по имейла в събота следобед. Уредих ти среща е Кайл Басет. Яко, а?

Карл вдигна рамене до ушите си и си почеса главата. Кайл Басет? Момчето, малтретирано от компанията? Наистина… впечатляващо.

— Утре следобед ще те очаква в офиса си. Извадихме късмет, защото обикновено в неделя не е на работа, но сега направи изключение. Ще се видите в 14 часа, за да успееш да се прибереш със самолета в 16,20.

Карл тутакси се изправи в леглото, сякаш някой отпусна опната пружина.

— САМОЛЕТ! Какви ги говориш, Росе?

— Не знаеш ли, че офисът му се намира в Мадрид?

Карл се ококори.

— В МАДРИД! За нищо на света няма да ходя там! Ако искаш, ти се качвай на тъпия самолет.

— Вече ти купих билет, Карл. Утре в 10,20 излиташ със Скандинавските авиолинии. Трябва да си на летището час и половина преди полета. Вече дори съм те регистрирала.

— Не, не и не! Никъде няма да летя!

Той се мъчеше да преглътне гъстата слюнка, полепнала по гърлото му.

— Чуваш ли!

— Леле! Да нямаш аерофобия?

Росе избухна в смях, който обезсмисляше всеки негов отговор. Защото Карл действително се страхуваше от летене. Всъщност се бе качвал на самолет един-единствен път, до Олборг, и преди полета — и на отиване, и на връщане — така се беше натряскал, че Вига, принудена да го влачи след себе си, едва не рухна от умора. А две седмици по-късно се вкопчи в нея, докато сънуваше как самолетът им катастрофира. Сега от кого да дири утеха?

— Нямам международен паспорт, така че анулирай билета, Росе.

Тя пак се разсмя. Комбинацията от главоболие, тревожен страх и чуруликащият й смях в ушите сериозно разклати нервите му.

— Уредих проблема с паспорта с полицаите на летището. Утре ще си го вземеш оттам. Успокой се, Карл. Ще ти услужа с няколко таблетки фризиум. Гледай да си на линия час и половина преди полета. Метрото спира точно на летището. Не ти трябва никакъв багаж. Само да не си забравиш кредитната карта.

И Росе затвори, а Карл остана сам в мрака, неспособен да си даде сметка кога всичко успя да се обърка.