Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (6) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

4.

Есента на 1986-а година

Шестимата ученици от втори прогимназиален курс в пансиона бяха много различни, но едно ги сплотяваше. След края на часовете се срещаха в гората или някъде, далеч от любопитни погледи, и пушеха хашиш, пък ако ще да вали из ведро. Дрогата криеха в кух дънер. Бярне отговаряше за скривалището. Разполагаха и с цигари „Сесил“, кибрит, фолио и с най-качествения коноп, който можеше да се намери на площада в Нестве.

Скупчени нагъсто, те смесваха чистия въздух с няколко бързи дръпки, ала внимаваха да не се надрусат прекалено, та зениците им да ги издадат.

Не го правеха, за да се напушат, а за да се утвърдят като самостоятелни личности. Искаха да покажат възможно най-категорично презрението си към всички авторитети. А какво по-бунтарско от това, да пушиш хашиш на броени метри от пансиона?

Предаваха си лулата от ръка на ръка, ръсеха подигравателни забележки по адрес на учителите и се надпреварваха кой ще им стори по-голяма гадост, ако му се удаде случай да я осъществи.

Така прекараха почти цялата есен до деня, когато персоналът в пансиона заподозря Кристиан и Торстен, че пушат хашиш. Дори десетте скилидки чесън, с който се натъпкаха, не успяха да замаскират миризмата на дрогата. Тогава дружно решиха занапред да го дъвчат, за да не ги хванат.

После започна страшното.

Спипаха ги на местопрестъплението: стояха в гората до реката, замаяни от хашиша, и се хилеха, докато от листата на дървета капеше разтопен скреж. Иззад храстите неочаквано изникна едно от по-малките момчета в пансиона и впери очи в тях. Русото, амбициозно, дребно и адски дразнещо зубърче сигурно търсеше бръмбар, за да се изфука в часа по биология.

Натъкна се обаче на Кристиан, зает да прибира материала в кухината на дънера. Междувременно Торстен, Улрик и Бярне се хилеха идиотски, Дитлеу бъркаше под блузата на Кими, а тя, на свой ред, също се кикотеше обезумяла. Рядко попадаха на стока, която да хвърчи толкова добре.

— Ще ви издам на директора! — разписка се зубърът и даже не забеляза колко светкавично секна смехът им.

Момчето имаше навика да дразни по-големите ученици. Беше здраво, а те — порядъчно надрусани. Едва ли щяха да го настигнат, но понеже в тази част на гората шубраците бяха гъсти, решиха все пак да сгащят наглото хлапе.

Бярне най-много се боеше да не го изключат от пансиона. Затова Кристиан го бутна напред, та да му посегне пръв.

— Чудесно знаеш, че само да поиска, баща ми ще срине фирмата на твоя. Чупката, тъпако, или ще си имаш проблеми. Пусни ме, кретен такъв! — разкрещя се дребосъкът.

За миг се поколебаха. Това зловредно джудже бе стъжнило живота на доста свои съученици. Баща му, чичо му и по-голямата му сестра бяха завършили пансиона. Говореше се, че семейството му е сред най-щедрите спонсори на училищната фондация, а Бярне, като стипендиант, зависеше изцяло от финансовата подкрепа на подобни дарители.

Кристиан пристъпи напред. Той не разчиташе на чуждо благоволение.

— Ако не ни изпортиш, ще ти дам 20 000 крони — обеща съвсем сериозно той.

— 20 000 крони! — изсумтя презрително дребосъкът. — Само с едно обаждане баща ми ще ми кихне четирийсет бона!

И заплю Кристиан в лицето.

— Слушай, ей, пикльо! Една дума — и ще те спукаме от бой!

Кристиан замахна и запрати нахалника към близкия дънер. Чу се отчетливо пукане: онзи си счупи две-три ребра. Полежа мълчаливо няколко секунди, омаломощен от болката. Опърничавият блясък в очите му обаче не изчезна. Дитлеу се приближи до него.

— Можем още сега да те удушим или да те удавим в реката. Или да те пуснем с двайсет бона, за да си траеш. Ще обясниш, че си паднал някъде, и ще ти повярват. Какво избираш, нищожество?

Момчето не отговори.

Дитлеу се надвеси над дребосъка, свил се на земята. Изгледа го любопитно, изпитателно. Реакцията на смотльото го изненада. Дитлеу вдигна рязко ръка, готов да замахне. Дребният не се отдръпна. Дитлеу го цапардоса по главата с длан. Пикльото се сви изплашен, а Дитлеу го удари повторно. Яко усещане. Докато стоварваше ръката си върху него, се усмихваше.

По-късно им сподели, че тогава за пръв път в живота си изпитал кик^[1].

— Искам и аз — извика Улрик и се приближи до ужасеното момче.

Улрик, най-едър от тримата, му заби юмрук, та чак му посини скулата.

Кими понечи да ги спре, обаче се отказа, когато всички избухнаха в гръмък смях, който прогони птиците наоколо.

Отнесоха пребития до училище и спотаени встрани, наблюдаваха как го откарва линейка. Неколцина от компанията се попритесниха, ала пикльото дори не гъкна по техен адрес. Всъщност изобщо не се върна в пансиона. Според слуховете баща му го взел със себе си в Хонконг. Но може и да не беше истина.

Няколко дни по-късно нападнаха куче в гората и го биха до смърт. После вече нямаше връщане назад.