Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (26) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

24.

Откри Тине, свита на кълбо под стълбището на улица „Дюбьол“ близо до площад „Енгхауе“. Мръсна, пребита, зверски абстинясала. Един от наркоманите наблизо обясни, че от цяло денонощие седяла там и отказвала да се помръдне.

Беше се свряла възможно най-навътре под стълбището.

Кими провря глава. Тине подскочи, сякаш я ужилиха.

— Боже, това ти ли си, миличка? — въздъхна с облекчение Тине и се хвърли в обятията на Кими. — Здравей, съкровище. Тъкмо тебе търсех.

Тине трепереше като лист, зъбите й тракаха.

— Какво се е случило? — попита Кими. — Защо стоиш тук? Кой те подреди така, Тине? — тя посегна да погали отеклите й бузи.

— Намери бележката ми, нали, Кими?

Тине се отдръпна и я изгледа с жълтите си очи, прорязани от червени жилки.

— Да, прочетох я. Благодаря ти, Тине.

— Ще ми дадеш ли обещаната хилядарка?

Кими кимна и избърса потта от челото й. Едното й око съвсем се беше затворило от отока, устата й се бе изкривила, натъртвания и синини покриваха цялото й лице и го обезобразяваха до неузнаваемост.

— Не стъпвай където се мотаеш обикновено, Кими — Тине скръсти ръце пред гърдите си, за да поуспокои тремора на тялото си. Не успя. — Онези мъже идваха при мен. Беше ужасно. Но сега няма да ходим никъде, нали, Кими?

Кими тъкмо щеше да я попита какво се е случило и входната врата проскърца. Появи се един от обитателите на къщата — със самоделни татуировки. Връщаше се с днешните трофеи от магазина за алкохол. Определено не беше от превзелите квартала през последните десетилетия.

— Я изчезвайте оттук! — сопна се кисело той. — Разкарайте се, миризливи курви!

Кими стана.

— Прибирай се и ни остави на мира! — отвърна тя и пристъпи към него.

— Или какво? — Той приклещи торбата между краката си.

— Ще те смажа.

Очевидно такива реплики му харесваха.

— Колко си серт, маце! Или се омитай с тая гнусна наркоманска курва, или се качи при мен. Е, какво решаваш? Ако се навиеш да дойдеш с мен, тая няма да я закачам. Нека изгние тук, ако иска.

Посегна към нея. Кими замахна и заби юмрук в дебелото му шкембе. При втория удар размаза изненаданата му физиономия. Той се строполи с трясък, който се разнесе из стълбището.

— Аааа! — изрева, когато челото му се удари в пода.

Кими се върна при Тине.

— Кой е идвал? Мъже ли каза? Откъде се появиха?

— Онези от Централната гара. Качиха се в апартамента ми и започнаха да ме налагат, защото отказах да им издам къде си, Кими.

Тине се опита да се усмихне, но подутините от лявата й страна й попречиха. Присви колене към гърдите си.

— Вече ще си стоя тук. Хич не ми пука.

— Кои? Полицаите?

— Полицаи ли? — поклати глава Тине. — Нищо подобно! Полицаят беше много мил. Тези бяха някакви задници, дето искаха да те пипнат, защото някой им е платил. Най-добре да внимаваш, Кими.

Хвана костеливата ръка на Тине.

— Били са те! Какво им каза? Спомняш ли си?

— Трябва ми дрога, Кими.

— Ще си получиш хилядарката, Тине. Каза ли им нещо за мен?

— Вече не смея да ходя на явки, затова ти ще ме снабдиш, Кими. Донеси ми и шоколадово мляко и цигари. А, и няколко бири, нали?

— Да, да, ей сега ще ти донеса всичко. Отговори ми, Тине. Какво каза на онези мъже?

— Не може ли първо да ми донесеш каквото те помолих?

Кими впери очи в Тине. Тя очевидно се опасяваше, че Кими няма да удържи обещанието си, след като й разкаже какво се е случило.

— Изплюй камъчето, Тине!

— Няма да си забравиш обещанието, Кими!

Разбраха се с едно кимване.

— Удряха ме. И продължиха да ме разпитват. Казах, че с теб се срещаме на една пейка и съм те виждала да ходиш по улица „Ингерслеу“, защото май живееш там.

— Друго?

— Не съм им казвала нищо друго, честна дума! — гласът на Тине стана задавен, тялото й се разтресе още по-неистово.

— И те си тръгнаха?

— Да. Сигурно ще дойдат пак, но повече няма да обеля дума, колкото и да ме мъчат. Пък и аз нищо не знам.

В полумрака очите им се срещнаха. Тине се насилваше да докаже на Кими, че заслужава доверието й, но в старанието си се пообърка.

Защото действително знаеше доста повече неща за Кими.

— Какво още можеше да им кажеш, Тине?

Абстиненцията я разтресе и краката й започнаха да подскачат, макар и присвити към тялото.

— Само онова за парка „Енгхауе“, дето ходиш да гледаш как играят малките деца. Само това.

Кими не бе подозирала, че Тине е толкова наблюдателна. Значи си намира клиенти не само от улица „Скелбек“ и „Исте“, а и в района от гарата до „Гасверк“. Сигурно там прави свирки. Нали има храсти.

— Какво друго, Тине?

— Не си спомням всичко, Кими. В момента в ума ми е само дрогата.

— А като си получиш дозата, ще си спомниш ли повече? — усмихна се тя на Тине.

— Сигурно.

— Къде се подвизавам, къде си ме виждала? Как изглеждам? Къде пазарувам? Кога скитам по улицата? Че не понасям бира? Че оглеждам витрините по „Стрьое“? Че винаги ходя из центъра? Такива неща ли?

По лицето на Тине се разля облекчение, задето Кими я улесни.

— Да, точно така, Кими. Ей тези неща не ги казвам.

 

 

Кими се движеше крайно предпазливо. По улица „Исте“ изобилстваше от проходи и безистени. Нямаше как да си сигурен дали някой не те следва от десет метра.

Кими вече знаеше на какво са способни. Вероятно бяха пуснали още копои по петите й.

Затова Кими започна от нулата. Всичките й пътища се затвориха и се налагаше да си проправи нови.

Не за пръв път в живота си се сблъскваше с неизбежна промяна, с преломен момент.

„Няма да ви се дам“ — закани се тя и махна на едно такси.

— Остави ме на ъгъла на улица „Данебру“.

— Да бе! — мургавата ръка на таксиджията се пресегна към дръжката на задната врата. — Изчезвай! Да не мислиш, че ще те карам някакви си триста метра?

— Ето ти 200 крони. Не включвай апарата.

Парите оказаха ефект. Слезе на „Данебру“ и хукна към „Латвия“. Не забелязваше да са й прикачили опашка. Заобиколи площад „Литва“ и се плъзна по протежение на стените. Върна се на „Мете“. Озова се точно срещу зарзаватчийницата.

„Две крачки — и съм там“ — каза си тя.

— Здрасти. Пак ли идваш? — попита зарзаватчията.

— Махмуд тук ли е? — поинтересува се тя.

Зад завесата Махмуд и брат му гледаха някакъв арабски канал. Същото студио, същата скучна картина.

— Взриви ли ръчните гранати? — попита Махмуд, по-дребният от двамата. — Пистолетът свърши ли ти работа?

— Не знам, дадох го на един човек. Ще ми трябва нов, но този път със заглушител. И няколко дози качествен хероин. Да не ми пробуташ някой боклук?

— Сега ли? Откачи ли? Да не мислиш, че просто така ще ти дам пистолет, и то със заглушител! Изобщо имаш ли представа какви ги дрънкаш?

Кими извади пачка банкноти от джоба на панталона си. Бяха най-малко двайсет хиляди.

— Ще изчакам в магазина. Повече няма да ме видите, обещавам.

След минута изгасиха телевизора и изчезнаха.

Настаниха я на стол в магазина и й предложиха студен чай и кока-кола, но тя отказа.

След половин час се появи някакъв тип, явно роднина на Махмуд. Очевидно не желаеше да поема никакви рискове.

— Ела да поговорим! — изкомандва я той.

— Дадох на хората ти двайсет бона. Носиш ли стоката?

— Секунда. Не те познавам. Вдигни ръце.

Тя се подчини. Гледаше го право в очите, докато той обарваше прасците й. Ръцете му полазиха по вътрешната страна на бедрата и спряха, когато напипаха слабините й. Пръстите му се плъзнаха по срамната й кост, по гърба, по корема. Опипаха гърдите й чак до гънките под тях и продължиха към врата и косата й. Той поотслаби натиска и провери още веднъж джобовете и дрехите й. Накрая отново отпусна длани върху гърдите й.

— Казвам се Халид. Всичко е наред. Нямаш микрофони. А тялото ти е суперяко.

 

 

Кристиан Волф пръв провидя огромния потенциал на Кими и й каза, че има страхотно тяло. Това се случи, преди да смажат от бой момчето, което ги видя да пушат хашиш; преди да съблазни отличника; преди да омотае главата на учителя и да я изключат. След като щателно я прислуша, Кристиан установи, че Кими изживява чувствата си като бурни сексуални експлозии.

Стига да я гали по шията и да й се кълне, че е луд по нея, тя го даряваше с дълбоки целувки с език и всякакви други удоволствия, за които си мечтае всеки седемнайсетгодишен тийнейджър.

Така Кристиан разбра, че ако искаш да правиш секс с Кими, не питаш, а просто действаш.

Торстен, Бярне, Флорин и Дитлеу бързо се възползваха от знанията му. Единствен Улрик не проумя как да се държи с нея. С присъщата си галантност той наистина си мислеше, че за да я спечели, е нужно да я ухажва. Затова само него не го огря.

Кими осъзнаваше всичко това. Знаеше и колко побесня Кристиан, когато започна да сваля момче извън приятелския кръг.

Неколцина момичета й подшушнаха, че дори я шпионирал.

Тя никак не се учуди.

Учителят и отличникът останаха в историята, Кими се настани в апартамента си в Нестве, а петимата се събираха в дома й през почивните дни. Прекарваха вечерите си по точно определен сценарий. Видео с насилие, хашиш, разговори за малтретирани хора. А дойдеше ли време да се прибират при семействата си, с които отдавна бяха изгубили емоционална връзка, се качваха в розовата й мазда и подкарваха накъдето им видят очите, без цел и посока. Набелязваха си някой парк или горичка, слизаха, нахлузваха ръкавици, слагаха си маски и се нахвърляха върху първия, минал оттам — без оглед на възраст и пол.

Ако се случеше мъж, способен да се съпротивлява, Кими си сваляше маската, заставаше пред него с разкопчано палто и риза и слагаше облечените си в ръкавици ръце върху гърдите си. Кой не би спрял, стъписан от такава гледка?

След като приключеха, винаги съумяваха да преценят кои от жертвите знаят да си мълчат и чии уста ще трябва да затворят.

* * *

Тине я погледна, все едно Кими й е спасила живота.

— Хубава ли е дрогата, Кими?

Запали цигара, долепи влажния си пръст до наркотика и го облиза.

— О, бива си я — установи тя, премлясвайки. — Три грама, нали? — огледа пликчето.

Кими кимна.

— Първо ми разкажи какво иска от мен полицията.

— Търсеха те заради семейството ти, не заради другото, Кими.

— Как така заради семейството ми?

— Баща ти се разболял. Опасявали се, че ако ти кажат просто така, няма да се свържеш с него. Съжалявам, задето ти го съобщавам направо, Кими.

Тине посегна към ръката й, но не успя да я стигне.

— Баща ми? — Дори само произнасянето на думата й причиняваше болка, сякаш по тялото й плъзна отрова. — Че той изобщо жив ли е още? Много се съмнявам. А ако наистина е жив и е болен, нека мре.

Загорелият дебелак е бутилките алкохол извади късмет, като се омете бързичко. Иначе Кими щеше да го нарита яко в ребрата: веднъж за да си излее яда към баща си, втория път ей така.

— Полицаят ме предупреди да не ти казвам нищо, ама аз се изпуснах. Извинявай, Кими.

Тине прикова жаден поглед в пликчето в ръката на Кими.

— Как му било името на ченгето?

— Не си спомням, Кими. Има ли значение? Не ти ли написах името му на онази бележка?

— Откъде знаеш, че е бил ченге?

— Видях значката му, Кими. Поисках да ми я покаже.

В главата на Кими се разнесе плетеница от гласове, които я напътстваха на какво да вярва. Не издържаше на тази какофония. Полицай, изпратен да й съобщи, че баща й е болен? Да бе, да. Какво доказва една значка? Колко му е Флорин и компания да се сдобият с такава!

— Как си успяла да купиш цели три грама за хиляда крони, Кими? Дрогата сигурно не е чиста. Няма как да е чиста, ама ще свърши работа.

Трепереща от абстиненция, Тине се усмихна умолително на Кими изпод притворените си клепачи. Кожата на клетницата съвсем бе изтъняла.

Кими й се усмихна на свой ред и й подаде шоколадовото мляко, няколко пакетчета чипс, две бири, пликчето с хероин, бутилка вода и спринцовка.

От тук нататък Тине щеше да се справи и сама.

 

 

Тя изчака тъмнината да се сгъсти и измина тичешком разстоянието до оградата пред барачката. Предстоящото я изпълваше с неописуемо вълнение.

За няколко минути извади от тайниците всички пари в брой и кредитни карти. Двете ръчни гранати сложи на леглото, едната пъхна в чантата си.

Натъпка вещите си в куфара както й падна, свали плакатите от вратата и стените, сложи и тях в куфара, накрая извади сандъчето изпод леглото и го отвори.

Малкото вързопче беше покафеняло и олекнало като перце. Надигна бутилката с уиски и я пресуши. Този път обаче алкохолът не удави гласовете.

— Добре де, добре, ще побързам — промърмори тя, постави внимателно вързопчето в куфара, покри го с чаршафите, приглади ги няколко пъти и хлопна капака.

Извлачи куфара чак до улица „Ингерслеу“, за да е готов.

Върна се на вратата и огледа щателно дома си, та това уникално по рода си интермецо в нейния живот да се запечата завинаги в паметта й.

— Благодаря за подслона — и тя заотстъпва заднешком към вратата.

Освободи предпазителя на едната граната и я метна до другата на леглото.

Когато барачката й избухна, Кими вече се намираше на безопасно разстояние извън оградата.

И слава богу. Иначе последно преди смъртта си щеше да види парчета хвърчаща зидария.