Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (31) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

29.

Кими се мотаеше покрай брега на езерото Санкт Йорен — от Планетариума към булевард „Водроф“ и обратно. Измина разстоянието поне десет пъти, но всеки път избираше различна пътека или стълбище по „Гамел Конгевай“. Внимаваше да пази дистанция от автобусната спирка срещу Театралния пасаж, защото подозираше, че мъжете дебнат именно там.

По едно време седна на терасата на Планетариума с гръб към остъклените врати и се загледа как слънчевите лъчи проблясват игриво в пръските на езерния фонтан. Хората зад нея се прехласнаха по гледката, ала Кими по-скоро нехаеше. От години бе спряла да се впечатлява от подобни неща. Стоеше тук единствено и само за да държи района под око и да открие кой е посегнал на Тине и кой преследва нея, Кими, по поръчение на онези негодници.

Защото Кими не изпитваше и капка съмнение, че те ще се върнат. Именно от това се бе бояла Тине и се оказа нрава. Бяха вдигнали мерника на Кими и нямаше да се откажат толкова лесно.

Тине им послужи като връзка към Кими. Но Тине вече я нямаше.

 

 

Кими успя да се измъкне бързо, когато грохотът от експлозията отекна из района. Вероятно няколко деца я видяха, докато профуча покрай басейна, ала едва ли бяха запомнили лицето й. Тя се спотаи зад сградите по улица „Квегторв“, свали си палтото и го натъпка в куфара. Облече си велурено яке и върза черна кърпа на главата си.

Десет минути по-късно застана пред ярко осветената рецепция на хотел „Ансгар“ на улица „Колбьорнсен“ и показа португалския паспорт, който намери преди няколко години в един от откраднатите куфари. Е, не приличаше твърде на жената от снимката, но все пак от издаването на документа бяха изминали шест години, а за толкова време кой не се променя?

— Do you speak English, Mrs. Teixeira? — попита любезно администраторът.

После уреди набързо формалностите.

Кими поседя около час в градината под газовите калорифери и изпи две-три питиета, та хората да я запомнят.

После си легна и спа в продължение на близо двайсет часа с пистолета под възглавницата. Пред мисления й взор непрекъснато изплуваше образът на конвулсивно треперещата Тине.

След като стана, тръгна към Планетариума и осем часа по-късно най-сетне откри каквото търсеше.

 

 

Мъжът, слаб, почти мършав, гледаше ту към прозореца на Тине на шестия етаж, ту към входа откъм Театралния пасаж.

— Има да чакаш, мръснико — промърмори Кими, седнала на пейка пред Планетариума.

Към единайсет преди полунощ дойде друг да го смени. По всичко личеше, че новият има по-нисък статус от мършавия: присламчваше се като гладно куче, което предпазливо проверява дали другите ще го допуснат до паницата.

Именно поради тази причина нему се бе паднала скучната задача да поеме нощната смяна. Кими реши да тръгне след първия. Следваше го от известно разстояние и се мушна в автобуса точно преди вратите да се затворят.

Едва след като се качи, забеляза следите от побой по лицето му: спукана долна устна, шев над едната вежда, натъртвания от ушите до врата. Синьо-черните петна приличаха на неизмити следи от къна, стекла се от косата му.

Мъжът оглеждаше напрегнато тротоара през прозореца с надеждата в последния момент да зърне мишената. Чак при улица „Петер Банг“ видимо се поотпусна.

„Работното му време свърши и не бърза заникъде“ — прецени Кими. По поведението му личеше, че няма семейство. Лицето му излъчваше пълно безразличие. Ако у дома го чакаше дъщеричка, кученце или топла стая, където да подържи ръцете на любимите си хора, да се пооплачат един другиму и да се посмеят заедно, мъжът щеше да диша по-дълбоко и по-свободно. Дори опитен преследвач като него не съумяваше да скрие, че нещо стяга душата му. Самотата, нежеланието да се върнеш в празна къща.

Кими познаваше усещането от собствен опит.

 

 

Той слезе до кръчмата „Дамхус“ и влезе, без изобщо да се поинтересува от тазвечершната програма. Изглежда, знаеше, че е закъснял. Голяма част от посетителите вече си бяха намерили компания за през нощта и се разотиваха по двойки. Окачи палтото си в гардеробната и влезе в заведението без никакви очаквания. Пък и какво да очаква при такава външност? Поръча си наливна бира и седна до бара. Плъзна поглед към масите и клиентите, за да провери дали някоя жена — каквато и да е — няма да срещне погледа му.

Кими си съблече велуреното яке, свали кърпата от главата си и повери дамската си чанта на гардеробиерката с молбата да я пази като очите си. После влезе в заведението със самоуверено изправени назад рамене, така че гърдите й да изпращат недвусмислени сигнали към всеки, все още в състояние да я фокусира. Някаква долнопробна, но доста шумна банда акомпанираше на танцуващите, които предпазливо се притискаха един към друг. Ала под стъкленото небе на кристалните полилеи така или иначе никой не бе открил истинската любов.

Кими усети как в нея мигом се приковаха десетки погледи. Присъствието й предизвика оживление по масите и до бара.

Установи, че се е гримирала по-слабо от другите жени. По-дискретен макиаж и по-малко бричове по бедрата.

„Дали ме е познал?“ — чудеше се тя. Погледът й се плъзна бавно покрай умоляващите я лица и спря върху мършавия. Подобно на всички останали, и той стоеше в пълна готовност да реагира при първия даден знак. Облакъти се уж нехайно на барплота и повдигна леко глава. Преценяваше с поглед на познавач дали Кими си има партньор, или е дошла сама.

Докато минаваше покрай масите, тя му се усмихна мимоходом. Той си пое дълбоко въздух. Не му се вярваше, че му е обърнала внимание, но, господи, как му се искаше!

След по-малко от десет минути Кими вече се поклащаше на дансинга с най-напористия кавалер в такта на останалите.

Мършавият обаче бе забелязал погледите, които му хвърляше, и разбра, че е избрала него. Изпъчи се, оправи вратовръзката си и се помъчи да придаде на слабото си насинено лице що-годе привлекателен вид в задименото помещение.

По време на следващото парче той се приближи до нея и хвана ръката й. Прегърна я малко непохватно и я притисна към тялото си. По движенията му Кими разбра колко е неопитен. Усещаше силните удари на сърцето му в рамото си.

Мъж, който лесно щеше да падне в капана.

 

 

— Ето я и моята бърлога — стеснително подхвана той.

От стаята на шестия етаж се откриваше непретенциозен изглед към спирката в Рьовре, паркинги и улици.

На табелката пред асансьора той й посочи името си: Фин Олбек. После обясни, че макар властите да планират събарянето на сградата, тя е изключително надеждно строена. Хвана я за ръка и я поведе по висящия преход като рицар, който съпровожда своята любима по въжен мост над придошла река. Притискаше я близо до себе си, та да не му избяга. Във въображението си, разпалвано от укрепналото му мъжко самочувствие, той вече се виждаше в леглото с нея, твърд като камък, докато ръцете му шарят по цялото й тяло.

Предложи й да излезе на балкона и да се порадва на гледката. Междувременно разчисти ниската масичка, включи лава лампите, пусна диск и развинти ловко капачката на бутилка джин.

Кими пресметна, че от десет години не е оставала насаме с мъж.

— Къде си се подредил така? — попита тя и посочи въпросително раните по лицето му.

— О, това ли? — той повдигна пооределите си вежди: навярно мимика, старателно отработена пред огледалото. Сигурно си въобразяваше, че така изглежда чаровен. Нищо подобно. — По време на дежурството се сборичках с двама бабаити. Да беше видяла те как си тръгнаха! — пошегува се той.

Предсказуема банална фраза. Излъга я.

— С какво се занимаваш всъщност, Фин? — попита тя.

— Аз ли? Частен детектив съм — отвърна той.

Олбек изрече „частен“, за да си придаде екзотичната аура на човек със загадъчна и рискована професия, но от неговите уста думата прозвуча пропита от нездрав интерес към личния живот на другите и грубо нахлуване в интимното им пространство.

Тя погледна бутилката в ръцете му и усети буца в гърлото си.

„Успокой се, Кими — прошепнаха гласовете. — Не губи контрол.“

— Джин с тоник? — предложи Олбек.

Тя поклати отрицателно глава.

— Имаш ли уиски?

Изненада се от предпочитанията й, но остана доволен. Жените, които пият уиски, го дават по хард.

— Май доста си поожадняла — отбеляза той, след като Кими пресуши чашата на един дъх.

Наля по още едно и на нея, и на себе си, опитвайки се да не изостава.

След третата чаша езикът му започна да се преплита. Кими обаче изобщо не я хвана. Попита го по каква поръчка работи в момента. Алкохолът го освободи от задръжките му и пръстите му зашариха по бедрата й.

— Издирвам една жена, която може да навреди на мнозина — отвърна той.

— Колко интересно! Каква е? Фирмен шпионин, момиче на повикване или друго? — Кими хвана ръката му и я насочи право към интимните си части.

— От всичко по малко — изфъфли той и се опита да разтвори по-широко краката й.

Гледайки устата му, тя си мислеше, че ще повърне, ако той се опита да я целуне.

— Коя е тя?

— Служебна тайна, миличка. Няма да ти кажа.

„Миличка“! Отврат.

— Що за хора ти възлагат такива поръчки?

Ръката му лазеше нагоре по бедрото й. Лъхна я възбуденият му дъх, смърдящ на алкохол.

— Високопоставени клечки — прошепна той, все едно откровението му щеше да вдигне акциите му на желан мъжкар.

— Няма ли да обърнем по още едно малко? — попита тя, когато пръстите му стигнаха до процепчето.

Той се поотдръпна и я погледна с крива усмивка на отеклото си лице. Очевидно беше решил да й налива, докато я напие до припадък. Сигурно предпочиташе да я клати в безсъзнание. Изобщо не му дремеше какво ще изпита тя. Кими осъзнаваше, че Олбек се стреми единствено да задоволи собствения си нагон.

— Тази вечер няма да стане — спря го тя, а краищата на веждите и устните му увиснаха. — Неразположена съм. Ще го направим друг път, става ли?

Излъга го, а така й се искаше да беше истина. От единайсет години нямаше менструация. От време на време изпитваше болки в корема, ала те не се дължаха на физиологични причини. Преживяният аборт, освен дето едва не я погуби, я направи безплодна. Години наред тя изпитваше разяждаща ярост заради погубените си мечти.

При друго стечение на обстоятелствата животът й вероятно щеше да протече по-различно.

Погали внимателно сцепената му вежда, но милувката й не уталожи разочарованието, изписано по лицето му.

Кими прочете мислите му. Беше довел в дома си жена, която не става за секс, и не можеше да се примири. Защо хвърля белтъци из баровете, щом й е дошло?

Лицето му се изопна. Кими си взе дамската чанта, стана, отиде до балконската врата и се загледа над мрачната пустош от къщи и високи сгради в далечината. Няколко улични лампи разпръскваха тъмнината с мъждивата си светлина.

— Ти си убил Тине — прошепна тя и бръкна в чантата си.

Чу как той се мъчи да стане от дивана. Още секунда и щеше да я повали. В размътеното му от алкохола съзнание дремеше инстинктът на преследвача, който бързо можеше да се събуди.

Кими се извърна бавно и извади пистолета със заглушител. Фин Олбек се стъписа и застина, шокиран от развръзката и от оскърблението, нанесено на професионалната му гордост. На Кими това й се стори забавно. Обожаваше тази смесица от няма почуда и страх.

— Точно така: прецака се. Без да предполагаш, доведе в дома си онази, която ти възложиха да издириш.

Той сведе глава и заразглежда лицето й. Явно другояче си бе представял изтерзаната скитница. Ровеше объркано из паметта си. Как стана така да изпадне дотам — да се подведе по облеклото и да се хвърли на клошарка?

„Хайде — подканяха я гласовете. — Довърши го. Той е просто изпълнител на мокри поръчки — нищо повече! Стреляй!“

— Ако не беше ти, приятелката ми щеше да е жива — процеди Кими и усети как изпитият алкохол я изгаря под лъжичката.

Погледна към кехлибарената течност в бутилката. Беше останала половината. Още глътка — и гласовете и пожарът щяха да изчезнат.

— Никого не съм убивал — отрече той, докато погледът му сновеше между пръста й върху спусъка и предпазителя с надеждата да забележи нещо, което е пропуснала.

— Сега разбираш ли какво значи да те притиснат в ъгъла? — попита Кими.

Той не отговори. Мразеше да признава гласно пораженията си. Нима беше единствен?

Олбек беше убил Тине. Беше разклатил и бездруго крехкото й душевно равновесие и я бе превърнал в потенциална опасност за Кими. Кими влезе в ролята на оръжие, но именно ръката на Олбек го насочи срещу клетата Тине. Затова следваше да си плати.

Той и възложителите на поръчките.

— Дитлеу, Улрик и Торстен стоят зад всичко това, знам — заяви тя, погълната изцяло от близостта на бутилката и лековитото й съдържание.

„Недей“ — посъветва я един от гласовете, но въпреки това тя го направи. Протегна ръка към бутилката и долови движението му като потреперване на въздуха. После всичко се изгуби в кълбо от дрехи и ръце, които хищно се мъчеха да я докопат.

Той я тръшна на пода, освирепял от гняв. „Накърниш ли достойнството на мъж, ще си спечелиш враг за цял живот“, я бе научил опитът. Сега Олбек искаше да я накара да си плати за неутолените жадни погледи, които й хвърля цяла вечер, за унизителните молби да го придружи до дома му, за нараненото му самолюбие, че го видя уязвим. Блъсна я в радиатора. Главата й издрънча в чугунените ребра. Той докопа отнякъде дървена статуетка и цапардоса Кими по хълбока. Сграбчи раменете й и я обърна по корем. Притисна тялото й към пода, изви ръката, в която тя стискаше пистолета, и я прикова към гърба й. Но Кими не пусна оръжието.

Той вкопчи нокти в ръката й. Кими обаче, обръгнала на силна болка, дори не издаде звук.

— Няма да ти позволя да ме разиграваш, разбра ли? — изрева той и заблъска бъбреците й с юмруци.

Успя да изкопчи пистолета, запрати го в ъгъла и смъкна чорапогащника и бикините й.

— Че ти не кървиш, курво! — изненада се той.

Обърна я по гръб и започна да я удря по лицето.

Докато я налагаше и я притискаше с колене, двамата се гледаха право в очите. Под крачолите на протрития му панталон се очертаваха жилести крака, по ръцете му пулсираха изпъкнали от усилието вени.

Той продължи да я удря, докато я омаломощи и тя престана да се брани.

— Предаваш ли се, курво? — изрева той и вдигна заплашително юмрук, готов веднага да поднови мъченията. — Или искаш да заприличаш на приятелката си?

Да се предава? Човек се предава окончателно само след като спре да диша.

Кими го знаеше по-добре от всеки друг.

 

 

Тогава се сети, че Кристиан я познаваше най-добре. Умееше да долавя кога я връхлита възбудата: усещането, че се въздигаш, докато слабините ти разпращат екстаза до всяка клетка на тялото ти.

Докато гледаха „Портокал с часовников механизъм“, той й показа до какво може да доведе страстта.

Кристиан Волф имаше опит е момичета. Знаеше с какъв код се прониква в най-съкровените им мисли и накъде да завърти ключа за девствения колан. Докато седеше сред момчетата, Кими усещаше как те похотливо поглъщат разголеното й тяло под менящата се светлина от екрана, където се редуваха кой от кой по-ужасяващи кадри. Кристиан показа и на нея, и на останалите как да изпитат двойно удоволствие; как насилието и сексуалният нагон вървят ръка за ръка.

Без помощта на Кристиан тя нямаше така успешно да изкушава с тялото си — и то само заради удоволствието от лова. Ала Кристиан не предвиди, че това ще й дава възможност за пръв път в живота си да упражнява контрол. В началото — може би не, но с времето…

Прибра се от Швейцария, овладяла до съвършенство изкуството да съблазнява.

Лягаше си с всеки срещнат, малтретираше ги и късаше с тях. Така отлитаха нощите й.

През деня всичко протичаше еднообразно. Смразяващата хладина на мащехата й. Животните в зоомагазина. Общуването с клиентите. Уикендите с компанията. Инцидентните нападения.

Неочаквано се сближиха с Бярне и той предизвика у нея съвсем различни чувства. Повтаряше й колко по-стойностна е, отколкото си мисли. Ценеше я като човек, способен да обогати и него, и останалите. Не я винеше за делата й, а упрекваше баща й. Предупреждаваше я да стои далеч от Кристиан и да погребе завинаги миналото.

 

 

В това време, окуражен от сломената й съпротива, Олбек започна да си разкопчава панталона. Тя му се усмихна. Вероятно той си въобразяваше, че точно това е целяла; да го съблазни с по-напориста, дори агресивна любовна игра.

Кими обаче се усмихваше, защото вече бе успяла да го надхитри. Усмихваше се, докато той изваждаше члена си. Усмихна се и когато го усети върху бедрото си — недостатъчно твърд.

— Почакай малко и ще го направим — прошепна тя, докато го гледаше право в очите. — Пистолетът беше просто играчка. Исках само да те сплаша. Но ти и бездруго разбра, нали? — тя поразтвори устните си, за да изглеждат по-сочни. — Ще си изкараме страхотно — и се притисна към него.

— И аз така мисля — отвърна той, забил мътен поглед в улея между гърдите й.

— Силен си. Хубавец.

Тя повдигна кокетно рамене и усети как той отслабва натиска върху ръцете й. Тя отскубна едната си китка и придърпа ръката му между краката си. Тогава и той освободи и другата й ръка, та Кими да хване члена му.

— Нито дума на Прам, нали? — прошепна тя и започна да плъзга ръката си нагоре-надолу.

Дъхът му се ускори.

Олбек за нищо на света не би докладвал за това на шефовете си.

С тях шега не бива.

 

 

Кристиан издържа едва половин година с мисълта, че Кими и Бярне делят един покрив. После чашата преля.

Един ден убеди компанията да извършат ново нападение. То обаче не се разви според предварителните очаквания, Кристиан излезе вън от кожата си и в опита да си възвърне самообладанието, настрои останалите срещу нея.

Дитлеу, Кристиан, Торстен, Улрик и Бярне. Един за всички, всички за един.

Кими си спомни случката с кристална яснота, докато търпението на Олбек, който пъхтеше от възбуда, се изчерпи и той се опит да я обладае със сила.

Кими изпитваше и погнуса, и удоволствие. Защото нищо не вдъхва по-голяма сила от омразата. Нищо не избистря съзнанието по-успешно от жаждата за мъст.

Тя се отдръпна заднешком към стената, приплъзвайки и дървената статуетка, с която той я удари, и пак хвана полутвърдия му член. Това се оказа достатъчно да го спре. Кими продължи да го масажира, докато не го докара до сълзи от удоволствие.

И когато той най-сетне свърши върху бедрата й, дъхът му секна. За една вечер му се струпаха доста изненади. А Фин Олбек беше мъж с доста палаво минало, но от известно време бе забравил колко голяма е разликата между самозадоволяването и интимната близост с жена.

В този миг сетивата му изключиха за всичко друго. Кожата му плуваше в пот, ала очите му останаха сухи. Олбек се вторачи невиждащо в точка от тавана, напразно надявайки се да получи от нея отговор как е възможно жената, която допреди малко го задоволяваше, да се отскубне за секунда и да насочи пистолет към все още пулсиращите му слабини.

— Запомни добре това чувство, защото ти е за последно, гадино — процеди тя и се изправи, докато спермата се стичаше по крака й.

Чувстваше се накипяла от презрение и омерзение, каквото изпитваше, когато най-близките й хора я бяха предавали: когато баща й я биеше, задето не се държи както трябва; когато мащехата й я смъмряше злобно, поискаше ли Кими да й довери кое момче харесва; когато пияната й майка я сграбчваше с хищните си пръсти и удряше където свари, но използваше понятия от рода на коректност, сдържаност, деликатност. Думи, чиято важност малката Кими се бе научила да разбира много преди да научи какво означават.

А после и онова, което й сториха Кристиан и Торстен — хората, на които бе гласувала най-голямо доверие.

Кими бе познала омерзението отблизо и се бе пристрастила към него. То й вдъхваше сили да продължи и да действа.

— Ставай — изкомандва тя и отвори балконската врата.

Спускаше се тиха влажна нощ. От отсрещните къщи долитаха викове на чужд език и отекваха из бетонния район.

— Ставай! — Кими размаха пистолета.

По отеклото му лице се разля усмивка.

— Това някаква игра ли е? — попита той, пристъпи бавно към нея и си вдигна ципа на панталона.

Кими се обърна към статуетката и натисна спусъка. Куршумът проби дървото изненадващо тихо.

Изненадан остана и Олбек.

Понечи да се отдръпне, ала Кими му направи знак да излезе на балкона.

— Какво искаш? — попита той със сериозен глас и стисна здраво перилата.

Кими надникна над ръба. Под краката им зееше бездна, готова да погълне каквото й падне в алчната си паст. Олбек се разтрепери.

— Разкажи ми всичко — настоя тя и се отдръпна под сянката на стената.

Тон изпълни желанието й. Говореше бавно, но спазваше хронологията на събитията и излагаше задълбочените наблюдения на професионален детектив. Защо да крие каквото и да било? В момента не го вълнуваше дали ще изгуби работата си, защото животът му висеше на косъм.

Докато речта на Олбек се лееше, Кими виждаше старите си приятели пред мисления си взор. Дитлеу, Торстен и Улрик. Хората казват, че силните простират властта си над немощта на останалите. И над собствената си немощ. Историята познава немалко подходящи примери.

Олбек изчерпи всичко, което имаше да каже по въпроса.

— Имаш два варианта — заяви му хладно тя. — Или скачаш, или ти тегля куршума. Намираме се на шестия етаж. Отварят ти се добри шансове за оцеляване, ако скочиш. Може да се приземиш върху храстите. Нали уж затова ги садят толкова нагъсто?

Олбек поклати глава. Чувстваше се повече от шокиран. Бе преживял какво ли не, но случващото се в момента му се струваше нереално.

Събра сили да разтегли устни в бледо подобие на усмивка.

— Долу няма храсти. Само бетон и трева.

— Да не очакваш да те пощадя? Ти да не би да се смили над Тине?

Той не отговори. Стоеше като закован с набръчкано чело и напрягаше цялото си същество да си внуши, че тя не говори сериозно. Та тя току-що се люби с него. Или по-точно нрави нещо, което би могло да мине за секс.

— Скачай или ще те гръмна в онази работа. Бъди сигурен, че при втория вариант няма да оцелееш.

Той пристъпи напред и с ужас видя как пистолетът се насочи към слабините му, а пръстът й легна плътно върху спусъка.

Ако не беше пил алкохол, който в момента пулсираше тежко във вените му, вероятно всичко щеше да приключи с един изстрел.

Той увисна над пропастта, стискайки перилата, и вероятно щеше да успее да се метне на долния етаж, ако тя не беше строшила пръстите му с дръжката на пистолета.

Тялото му се приземи с глух удар. Не се чу никакъв вик.

Кими се обърна към вътрешността на апартамента и се загледа в „ранената“ статуетка, която й се усмихваше от пода. Кими й отвърна с усмивка, наведе се, вдигна празната гилза и я прибра в чантата си.

Затръшна вратата зад гърба си и изпита удовлетворение. В продължение на час ми старателно чаши, бутилки и други вещи, по които евентуално бе оставила отпечатъци. Накрая постави върху радиатора дървената статуетка, увита в кухненска кърпа. Същински готвач, готов да посрещне следващите гости на заведението.