Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (43) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

41.

Той тичаше с отметната назад глава и виждаше как под краката му се стрелкат сухи листа и коварни клони. Гневните викове на Асад останаха далеч зад гърба му и накрая съвсем заглъхнаха.

Намали скоростта. Мъчеше се да отскубне ръцете си, залепени здраво с тиксо. Ноздрите му пресъхнаха от ускореното дишане. Тилът го заболя от непрекъснатото навеждане назад, за да вижда поне къде стъпва.

Най-належащо му се струваше да махне лепенката над очите си. Защото очакваше всеки момент да го връхлетят: ловците — откъм имението, гоначите — един бог знае откъде. Колкото и да въртеше тялото си на всички страни, през тесния процеп виждаше само дървета. Неочаквано някакъв нисък клон го шибна през лицето и го отхвърли назад.

— Мамка му! — процеди той. — Мамицата му!

Изправи се с усилие и напипа отчупен клон на височината на главата си.

Пристъпи към ствола, наниза лепенката над клона така, че да се допре до едната му ноздра, и отпусна назад глава. Тиксото пристегна тила му още по-силно, но не му помогна да свали лепенката от очите си, защото беше залепнала твърде здраво за клепачите.

Пробва повторно, като се опитваше да държи очите си затворени, но усети как кожата на клепачите му се изпъна заедно с тиксото и очите му се обърнаха.

— По дяволите! — изруга Карл и започна да върти глава наляво-надясно, докато клонът дращеше единия му клепач.

Тогава за пръв път чу виковете на гоначите. Оказаха се по-близо, отколкото предполагаше. Вероятно на няколкостотин метра, ала в гората се затрудняваше да прецени разстоянието. Вдигна глава, та клонът да се изхлузи изпод лепенката над очите му, и установи, че вече може да вижда почти всичко с едното си око.

Пред него се разстилаше гъста гора. Лъчите на слънцето прорязваха тук-там зелените корони. Не успя обаче да се ориентира за посоките на света: факт, достатъчен да му напомни, че шансовете му за оцеляване не са никак добри.

 

 

Карл превали първата поляна и точно тогава проехтяха първите изстрели. Гоначите приближаваха на опасно близко разстояние и той се принуди да се притаи на земята. Доколкото можеше да прецени, противопожарната просека се намираше съвсем близо, а зад нея започваха пътеките през държавната гора. По права линия се намираше на не повече от 700–800 метра от мястото, където паркираха, но каква полза, щом нямаше представа в каква посока да поеме?

Чу как птиците литнаха над гората с шумно пляскане на крила. Движението из храсталаците се активизира. Гоначите викаха и удряха тояги една в друга. Животните се подплашиха и побягнаха.

„Ако са довели кучета, ще ме открият за секунди“ — помисли си Карл и плъзна поглед над купчина листа, навети от вятъра между двата филиза на един Y-образен клон.

Когато първият хищник хукна, Карл се сепна и тялото му подскочи неволно. После се претърколи към купчината листа и започна да се зарива в шумата.

„Дишай бавно и спокойно“ — заповяда си той, докато в ноздрите му нахлуваше уханието на хумус. Ако Торстен Флорин е раздал мобилни телефони на гоначите, сигурно вече ги е предупредил, че се приближават до избягал от плен полицай, който в никакъв случай не бива да се отърве жив. Карл се молеше на бог и на всички сили Флорин да не го е направил. Но колко вероятно беше мъж като Флорин да не вземе предохранителни мерки? Гоначите, разбира се, бяха уведомени с кого си имат работа.

Зарит в шумата, Карл усети, че раната му се е разтворила. Ризата, напоена с кръв, залепна за тялото му. Ако има кучета, ще го надушат за нула време. А не получи ли лекарска помощ до час, може и да умре от кръвозагубата.

Как, в това положение, да помогне на Асад? А ако се случи чудо и все пак Карл оцелее, а Асад умре, как ще живее с тази мисъл? Не би издържал. Вече изгуби един партньор. И до известна степен се чувстваше виновен за смъртта му.

Пое си дълбоко въздух. Няма да позволи подобно нещо да се повтори. Пък ако ще да гори в ада. Ако ще да го тикнат в затвора. Ако ще да плати с живота си.

Издуха няколко листа, полепнали по очите му. Чу свистене. Постепенно то започна да се усилва, да се превръща в забързано дишане и слаб лай. Пулсът му се ускори. Раната в рамото му вече пулсираше. Надуши ли го куче — край.

Целенасочените стъпки на гоначите отекваха все по-отчетливо. Те се смееха, викаха и вдигаха достатъчно шум да подгонят дивеча.

Пращенето на съчки спря и Карл усети, че животното го гледа.

Той издуха още няколко листа от очите си и се вгледа в наведената напред глава на лисица. Кървясали очи, пяна около устата. Дишаше с мъка като тежкоболна, а мускулите й потръпваха в непрекъснати спазми, предвестници на агония.

Животното просъска, когато го забеляза под шумата. Просъска и когато той притаи дъх. Оголи свирепо зъби, наведе глава и се притаи до него.

Изведнъж се вцепени. Проточи шия назад, все едно надушваше опасност. После пак се обърна към Карл и внезапно, сякаш в прилив на отрезвяване, се сгуши към земята и легна в краката му, заравяйки се в шумата с помощта на муцуната си, от която капеше пяна.

И скрита под листата, лисицата затаи дъх — точно като Карл.

Ято яребици литнаха към небето, подплашени от тупурдията на гоначите. Проехтяха няколко изстрела. При всеки гръм тръпки пролазваха Карл, а лисицата се тресеше в краката му.

Видя как кучетата притичаха да вдигнат отстреляните птици, а не след дълго — и самите ловци, но само като силуети, шарещи по обезлистените храсти.

Общо наброяваха около десетина души. Всички с ботуши с връзки и панталони за голф или бричове. Приближиха се още и Карл разпозна личности от елита на датското общество. „Дали да изляза и да им се покажа?“ — поколеба се за секунда той, но току зад важните особи забеляза домакина и двамата му приятели. Последните бяха приготвили арбалетите си за стрелба. Ако Флорин, Дюбьол-Йенсен или Прам го забележеха, щяха да пуснат стрелата веднага, а после — да представят случилото се за злополука. Мъжете от дружинката щяха да потвърдят безрезервно версията им. Карл бе имал възможност да се увери каква солидарност крепи подобни приятелства. Ще махнат лепенките и ще инсценират нещастен случай.

Карл започна да диша плитко и бързо като лисицата. Какво ли са сторили на Асад? А какво готвят на самия Карл?

Ловците наближиха на няколко метра от купчината листа, а кучетата започнаха да ръмжат. Лисицата в краката на Карл задиша по-шумно, неочаквано изскочи от укритието си и с цялата сила, на която е способно толкова малко животно, заби зъби в слабините на застаналия най-отпред ловец. Младият мъж нададе грозен вик — отчаян зов за помощ. Кучетата понечиха да нападнат лисицата, ала тя им се озъби и се изпика с разкрачени крака. После хукна презглава, докато Дитлеу се прицелваше.

Карл не чу стрелата да изсвистява във въздуха, но разбра, че ловецът е улучил, защото от далечината се разнесе жалното квичане на лисицата, бореща се със смъртта.

Кучетата подушиха урината на лисицата, а едно дори заби муцуна в краката на Карл, където бе лежала тя, но не усети неговата миризма.

„Бог да благослови тази лисица и пикнята й“ — помисли си Карл. Междувременно кучетата се бяха скупчили заедно със стопаните си около ранения, проснат на земята. Краката му потрепваха в спазми, а той крещеше от болка. Един от дружинката, надвесил се над него, се опитваше да спре кървенето. Разкъса шала си на тесни бинтове и превърза раната. С помощта на още двама вдигнаха мъжа.

— Добро попадение, Дитлеу — похвали го Торстен Флорин, когато Дитлеу се върна с окървавен нож и отрязаната опашка на лисицата в ръка.

После Флорин се обърна към другите:

— Ловът приключи, приятели. Съжалявам. Ще закарате ли Саксенхолт веднага в болница? Ще повикам гоначите, те ще го пренесат. Погрижете се да му сложат и ваксина срещу бяс. Човек никога не знае. И някой да притиска силно артерията с пръст, чухте ли? Иначе ще го изпуснем.

Извика нещо и от сенките изскочиха група чернокожи. Флорин изпрати четирима с ловците към болницата и нареди на останалите четирима да останат. Двама от тях бяха въоръжени с елегантни карабини като на Торстен Флорин.

След като носачите се отдалечиха със стенещия Саксенхолт, тримата приятели от пансиона и четиримата чернокожи застанаха в кръг.

— Нямаме време, схващате ли? Този полицай е едва няколко години по-възрастен от нас. Не бива да го подценяваме.

— Какво да правим, когато го видим? — попита Дюбьол-Йенсен.

— Каквото бихте направи с изпречила се пред вас лисица.

 

 

Карл дълго се ослушва, за да се увери, че мъжете са се разпръснали. Насочиха се към другия край на гората. Следователно пред Карл се откриваше свободен път към имението. Ако, разбира се, другите четирима чернокожи не се завърнат да довършат започнатото.

„Бягай!“ — рече си той, стана и отметна глава назад с надеждата непокритото му с тиксо око да го направлява през гъстото подгорие.

„Дано в халето намеря нож, та да си освободя ръцете. Може Асад да е още жив!“ — стрелна се през ума му, докато храстите дърпаха дрехите му, а кръвта се стичаше от рамото му.

Усещаше как го побиват ледени тръпки. Ръцете на гърба му трепереха. Дали не бе изгубил прекалено много кръв? Дали не беше твърде късно?

Чу как наблизо няколко джипа дават газ и потеглят. Значи остъкленото хале се намираше съвсем наблизо.

Тъкмо си го помисли и покрай главата му профуча стрела. Мина на косъм и се заби дълбоко в дървото отпред. Едва ли човек би могъл да я изтръгне оттам.

Извъртя се настрани, но не видя нищо. Къде бяха застанали стрелците? Изсвистя още една стрела и разпори кората на друго дърво.

Виковете на гоначите се усилиха.

„Бягай, бягай, бягай! — крещеше всичко в него. — Само не падай. Прикривай се зад храстите, за да не им излезеш на мушка. Но къде да се скрия? Там?“

Знаеше, че ще го хванат. Просто не можеше да се примири с участта си. Тези негодници няма да мирясат, докато не му видят сметката.

Чуваше как сърцето му бие в гърдите до пръсване.

Опита се да прескочи един бързей, но обувките му почти потънаха в тинята. Подметките натежаха, краката му подгизнаха.

„Не спирай да бягаш!“

Отстрани просветна поляна. Бързеят остана зад гърба му. Струваше му се, че с Асад дойдоха именно от тази поляна. Значи трябва да завие надясно. Нагоре и надясно. Едва ли остава много.

Стреляха отново. Този път стрелата полетя съвсем встрани. И ето че Карл се озова в двора. Сам-самичък с лудешки биещо сърце на десет метра от широката врата на халето.

Измина половината разстояние, когато следващата стрела се заби в земята до него. Стрелецът се беше прицелил там съвсем преднамерено, с цел да му покаже, че ако не спре, следващата стрела няма да го пропусне.

В този миг всичките му защитни механизми блокираха. Карл спря и застана с поглед, забит в земята. Очакваше да му се нахвърлят, а павираната алея да се превърне в лобното му място.

Пое си дълбоко въздух и бавно се обърна. Гледаха го не само трима белокожи и четирима тъмнокожи мъже, а и групичка мургави деца с любопитни очи.

— Добре. Сега можете да си вървите — отпрати ги Флорин.

Чернокожите подбраха децата пред себе си и се отдалечиха.

Накрая останаха само Карл и тримата мъже. Потни и иронично усмихнати. Лисичата опашка се полюляваше на арбалета на Дитлеу Прам. Ловът бе приключил.