Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (9) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

7.

Над коловозите се спускаше сива мъгла. Зад мрежата от електрически кабели автомобилите на разпределителната пощенска станция бръмчаха от часове. Хората отиваха на работа и мотрисите, които разтрисаха временното леговище на Кими, се пукаха по шевовете.

Това можеше да е прелюдия към един съвсем обикновен ден, ала демоните вече вилнееха в нея. Изпадна в делириум, наситен със зловещи, неконтролируеми и нежелани видения.

Кими коленичи и се помоли гласовете да стихнат, но и днес висшите сили не й обърнаха внимание. Отпи юнашки от бутилката до импровизираната й кушетка.

След като половината от уискито потъна в гърлото й, реши да не взема куфара. Имаше си достатъчно багаж: омразата, погнусата, яростта.

След смъртта на Кристиан Волф списъка оглави Торстен Флорин. Тази мисъл не й излизаше от ума.

В едно списание видя лисичата му муцуна. Гордо позираше пред Дома на модата до Индийския кей на старото безмитно пристанище. Този своеобразен стъклен палат, негова собственост, му донесе множество награди. Съвсем скоро Кими щеше да свали Торстен на земята.

Тя се смъкна от кушетката. Кръстът я болеше. Подуши подмишниците си. Миришеха, но не непоносимо. Банята в близкия плувен център можеше да почака.

Кими разтърка коленете си, мушна ръка под кушетката, издърпа сандъчето и вдигна капака.

— Добре ли спа, съкровище? — попита тя и погали главицата с пръст.

„Каква мека косица! Какви дълги мигли!“ — възхити се тя.

Усмихна се нежно на мъничето, внимателно затвори капака и върна сандъчето под кушетката. Както обикновено това се превърна в най-хубавия миг от деня й.

Разрови купчината дрехи и извади най-дебелия си чорапогащник. Петната от влага по тавана я предупреждаваха да посреща внимателно капризите на тазгодишната есен.

Кими се приготви, отвори предпазливо вратата на барачката си и огледа коловозите. От прелитащите мотриси я делеше не повече от метър и половина.

Никой не я видя.

Измъкна се, заключи вратата, закопча си палтото; измина двайсетте крачки около стоманеносивия трансформатор, който служителите на Датските държавни железници проверяваха много рядко, и продължи по асфалтираната пътека към зарешетената врата към улица „Ингерслеу“. Отключи си и излезе.

Да се сдобие с ключа за тази врата някога й се струваше непостижима мечта. По онова време единственият начин да се добере до леговището си беше по баластрата покрай спирката до моста „Дюбьол“, и то през нощта, за да не я забележат. Оставаха й едва три-четири часа за сън, после пак трябваше да се омита. Знаеше, че видят ли я веднъж, повече няма да я пуснат. Нощта се превърна в неин спътник — до утрото, когато за пръв път забеляза табелата на зарешетената врата към улица „Ингерслеу“. Там пишеше „Оградни съоръжения «Льоструп»“. Кими се обади във фирмата и се представи като Лили Карстенсен от Отдел „Стопанисване на жп съоръжения“ на Датските държавни железници. Поиска среща с ключаря на тротоара пред вратата. Специално за случая Кими се издокара в изгладен син костюм с панталон и заприлича досущ на железопътна служителка. Получи два дубликата на ключовете и касова бележка. Плати сумата в брой. От тогава насетне можеше да влиза и излиза, когато пожелае.

Стига да внимава и демоните да я оставят на мира, всичко ще се подреди.

Качи се на автобус към Йостерпорт. И без да забелязва как я зяпат пътниците, си даваше сметка, че си говори сама. „Престани, Кими“ — заповяда си тя, но устата й не се подчини.

Понякога се заслушваше в думите си и й се струваше, че говори друг. Така се чувстваше и днес. Усмихна се на едно малко момиченце, но то й отвърна с погнусена гримаса.

Колко грубо.

Кими слезе няколко спирки по-рано, пронизвана от 10 000 очи в гърба. Зарече се повече никога да не се качи в автобус. Хората стояха прекалено наблъскани. По-добре да използва мотрисите.

— Много по-добре — заяви на глас тя и тръгна по улица „Стуре Конген“.

Малцина минувачи, почти никакви автомобили. Гласовете в главата й почти замлъкнаха. Стигна до сградата на „Бранд Нейшънс“ след края на обедната почивка. Паркинг мястото, според емайлирана табелка запазено за Торстен Флорин, беше празно.

Кими отвори дамската си чанта и надникна вътре. Гепи я от някакво момиче във фоайето на Палата, докато онази се гледаше в огледалцето си. Според здравната й карта въпросната кифла се казваше Лисе-Мая Петерсон. „Поредната жертва на нумерологията“, помисли си Кими, бутна ръчната граната настрана и извади една от безумно готините цигари „Питър Джаксън“. Smoking Causes Heart Disease^[1] — пишеше на кутията.

Кими се разсмя гръмко, запали цигарата и дръпна дима дълбоко в дробовете си. Откакто я изгониха от пансиона, не беше спирала да пуши, а сърцето й продължаваше да работи отлично. Беше сигурна: от каквото и да умре, няма да е инфаркт.

След два часа беше изпушила всички цигари и смачкала фасовете по плочките. Хвана ръката на едно от младите момичета, които от време на време излизаха през стъклената врата на „Бранд Нейшънс“ с танцова стъпка.

— Знаеш ли кога ще дойде Торстен Флорин? — попита Кими.

В отговор получи неодобрителен поглед.

— Знаеш ли? — повтори застрашително тя и разтърси момичето.

— Пусни ме! — изпищя момичето, сграбчи китката на Кими с две ръце и започна да я извива.

Кими стисна очи, защото мразеше хората да я дърпат. Ненавиждаше, когато не й отговаряха. Не понасяше презрителните им погледи. Замахна със свободната си ръка и цапардоса момичето по бузата. То се строполи като отсечено. Кими изпита задоволство, но същевременно осъзнаваше, че не бива да прави така.

— Ще ми отговориш ли най-накрая? — надвеси се над шокираното момиче. — Знаеш ли кога ще дойде Торстен Флорин?

След като момичето за трети път смънка „не“, тя се обърна и си тръгна. Даваше си сметка, че след подобна постъпка ще трябва да поизчака известно време, преди пак да се появи тук.

 

 

На протрития бетонен ъгъл на „Джейкъбс Хул Хаус“ се натъкна на Тине, по-известна като Тине Плъха. Стоеше под фирмената табела с найлонов плик и отдавна разтекъл се грим. Първите клиенти, на които правеше свирки, получаваха обслужване от жена с хубаво гримирани очи и румени бузи, но последните се задоволяваха с по-малко. Червилото й беше размазано, а по лицето й личаха засъхнали петна от сперма, донякъде избърсани с ръкав. Клиентите на Тине не използваха презервативи. Тя от години не беше в позиция да го изисква от тях. А впрочем да изисква и каквото и да било.

— Здрасти, Кими, съкровище! Адски се радвам да те видя — изфъфли тя и запреплита към Кими тънките си като клечки крака. — Търсех те, съкровище — Тине размаха току-що запалената си цигара. — На гарата идваха хора да питат за теб, знаеш ли?

Хвана Кими под ръка и я замъкна към пейката пред кафене „Юрша“.

— Къде се загуби толкова време? Адски ми липсваше — Тине извади две бири от найлоновата торбичка.

Кими вдигна очи към Рибарския площад, докато Тине отваряше бутилките.

— Кой е разпитвал за мен? — поинтересува се тя и бутна бутилката обратно. От малка я бяха научили, че бирата е напитка на простолюдието.

— О, някакви мъже — Тине остави още една бутилка под пейката.

Доставяше й удоволствие да си седи така. С бира в ръка, пари в джоба и цигара между пожълтелите пръсти.

— Кажи ми какво точно си видяла, Тине.

— Ох, Кими, нали знаеш колко съм зле с паметта. Дрогата разбива всичко тук — тя потупа главата си. — Нищо не съм им казвала. Само отвърнах, че нямам представа коя си. — Тине избухна в смях. — Показаха ми твоя снимка. — Тя тръсна глава. — Божичко, колко красива си била някога, съкровище!

Тине дръпна жадно от цигарата си.

— Някога и аз бях красива. Един мъж ме нарече красавица. Казваше се… — впери поглед във въздуха и пак си изгуби мисълта.

— Само един ли разпитваше за мен?

Тине отпи още една глътка.

— Двама, но не по едно и също време. Единият дойде през нощта малко преди да затворят гарата. Значи е било към четири, нали така, Кими?

Кими само сви рамене. Били са двама. Другото не я интересуваше.

— Колко вземаш? — чу се глас над главите им.

Някакъв мъж стоеше пред Кими, но тя не му обърна внимание. Намираха се на територия, обслужвана от Тине.

— Колко ще ми вземеш за една свирка? — попита отново непознатият.

Тине я смушка в ребрата.

— Теб пита, Кими — поясни тя с поглед, зареян неизвестно къде.

Явно днес бе изкарала колкото й трябва.

Кими вдигна глава. Пред нея стоеше съвсем обикновен мъж с ръце, пъхнати в джобовете на палтото, и с жалко, сконфузено изражение.

— Изчезвай — процеди тя и го прониза с мълниеносен поглед. — Чупката или ще ти завъртя един.

Мъжът отстъпи назад и се понаежи. Усмихна се пренебрежително, все едно заплахата от устата й му бе донесла достатъчно удовлетворение.

— Петстотин — предложи той. — Петстотин, ако преди това си изплакнеш устата. Не искам микробите от лигите ти да се полепят по оная ми работа, чаткаш ли?

Той извади банкнотите от джоба си и ги размаха. Гласовете в главата на Кими взеха превес. „Давай“ — шепнеше един. „Сам си го изпроси“ — заповтаряха в хор няколко гласа. Кими грабна бутилката изпод пейката и лапна гърлото й, докато непознатият се опитваше да задържи погледа й.

Тя отметна глава назад и избълва фонтан от бира право в лицето му. Мъжът отскочи назад, втрещен от постъпката й, огледа възмутено пораженията по палтото си и я стрелна с очи. Кими знаеше, че типове като него понякога стават опасни. Побоите по улица „Скелбек“ не бяха рядкост. Тамилът^[2], който раздаваше безплатни вестници нагоре до кръстовището, едва ли щеше да се намеси, ако мъжът посегнеше на Кими и Тине.

Затова Кими се надигна от пейката и строши бутилката в главата му, а парченцата стъкла се разлетяха чак до накривената пощенска кутия на отсрещния тротоар. От ухото му шурна кръв и потече по яката на палтото му. Мъжът се взираше в строшената бутилка, насочена срещу него, и трескаво обмисляше какво ще обясни на съпругата, децата и колегите си. Хукна към гарата, защото явно осъзнаваше, че ще му трябва лекар и ново палто, за да закърпи положението.

— Виждала съм го и преди този идиот — изфъфли Тине, докато гледаше как локвата бира се разраства върху плочките. — Да му се не види! Сега ще трябва да ходя до „Алди“ за още една бира. Пфу, че ме е яд! За какво му беше на този кретен да ни досажда? Толкова хубаво си лафехме, преди да цъфне!

Кими пусна нащърбеното гърло на бутилката и отвърна поглед от отдалечаващия се мъж. Свали от кръста си паласка от велур и я отвори. Беше изхвърлила старите вестникарски изрезки и си бе набавила актуални. Стараеше се да бъде в течение на промените във външния им вид. Разгъна изрезките и ги тикна под носа на Тине.

— Един от онези двама да не е бил този? — попита Кими и забучи пръст в снимката.

Отдолу пишеше: „Улрик Дюбьол-Йенсен, началник на Института за борсови анализи, отказва да си сътрудничи с експерти, представители на консервативно мислещите.“

През последните години Улрик явно не само бе натрупал повечко килца, ами се бе издигнал и професионално.

Тине погледна снимката през бяло-синия облак цигарен дим и поклати отрицателно глава:

— Нито един от двамата не беше толкова дебел.

— А този?

Откри снимката в женско списание, изхвърлено в контейнер за смет по улица „Йостер Фаримак“. С дългата си коса и блестяща кожа Торстен Флорин приличаше на гей. Кими обаче знаеше със сигурност, че Флорин не е обратен.

— Него съм го виждала… май по телевизията. Дизайнер, нали?

— Той ли разпитва за мен, Тине?

Тине се изкикоти, все едно всичко това беше игра. И Торстен отпадна от списъка със заподозрените.

След като Тине поклати отрицателно глава и срещу снимката на Дитлеу Прам, Кими прибра изрезките в паласката.

— Какво точно ти казаха за мен?

— Че те търсят, съкровище.

— Ще ги познаеш ли, ако отидем да ги търсим на гарата?

Тине сви рамене.

— Те не идват всеки ден, Кими.

Кими прехапа долната си устна. Отсега нататък се налагаше да внимава повече. Вече й дишаха във врата.

— Ако пак ги видиш, ще ми съобщиш веднага, нали? Огледай ги и запомни как изглеждат. После си запиши някъде, за да не забравиш. — Сложи ръка върху коляното на Тине, ръбесто и остро като нож под протритите дънки. — Листчетата с информацията пъхай под жълтата табела.

Кими посочи табелата с надпис „Коли под наем — отстъпка“.

Тине се задави и кимна.

— За всяко сведение ще ти давам хиляда крони. Как ти се струва? Ще купиш нова клетка за твоя плъх. Още го гледаш в квартирата, нали?

 

 

Кими постоя пет минути до табелата за паркинг, докато се увери, че Тине се е отдалечила на безопасно разстояние.

Никой не я знаеше къде живее и тя нямаше намерение да издава леговището си.

Прекоси улицата. Главата я заболя, започна да усеща бодежи под кожата си. Гняв и безсилие. Демоните й ненавиждаха това съчетание.

Върна се в убежището си, седна на кушетката с бутилката уиски в ръка и отново си възвърна спокойствието. Тук, в тази стаичка с мъждива светлина, се намираше истинският й свят. Тук се чувстваше в безопасност и разполагаше с всичко необходимо: сандъчето с най-скъпоценното й съкровище, плаката с играещи деца, снимката на малкото момиченце, налепените с вестници стени, за да осигури някаква изолация. Купчината дрехи, гърнето на пода, камарата вестници, две миниатюрни луминесцентни лампи на батерии и резервен чифт обувки на рафта. Беше свободна да прави с тези вещи каквото си поиска, а потрябва ли й още нещо, имаше пари да си го купи.

Кими се засмя, усещайки въздействието на уискито, и провери празнините зад три от тухлите в стената. При всяко връщане в тази барачка първо проверяваше тайника с кредитните карти, после тайника с последните разписки от банкомата и накрая — тайника с парите в брой.

Всеки ден изчисляваше колко й остават. От единайсет години живееше на улицата. Спестяванията й възлизаха на 1 344 000 крони. Продължава ли в същия дух, скоро няма да опре до тях. Парите от кражбите й стигаха да покрива ежедневните си нужди. Дрехи също си набавяше чрез кражба. Ядеше малко, но пиеше, без да се ограничава, защото правителството, уж много загрижено за здравословното състояние на населението, намали цената на алкохола наполовина и сега всеки можеше да се натряска до безпаметност за двойно по-малко пари. Каква прекрасна страна! Кими пак се засмя, извади ръчната граната от чантата си и я прибра при останалите в тайника. Върна грижливо тухлите на местата им. Фугите изобщо не личаха.

Този път страхът я връхлетя без предупреждение. Обикновено го предшестваха видения: ръце, замахващи да я ударят; кръв, осакатени тела; друг път — мимолетни спомени за отдавнашен смях; прошепнати обещания, впоследствие нарушени. Сега обаче гласовете не успяха да я предупредят.

Тя започна да се тресе и усети как спазмите в корема й притиснаха органите й един към друг. Не можеше да преглътне нито гаденето, нито сълзите. И преди се бе опитвала да удави емоционалния пожар в пиячка, но обикновено алкохолът само влошаваше положението.

В такива моменти Кими чакаше мрака, докато часовете се нижеха.

След като съзнанието й се избистри, щеше да стане и да слезе до станция „Дюбьол“. Да се качи на асансьора до трети перон и да изчака в другия край следващия профучаващ влак; да протегне напред ръце, да застане до ръба на перона и да извика:

— Няма да ви се размине, негодници такива!

А после — да се вслуша изцяло в желанията на гласовете.