Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (23) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fasandræberne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017 г.)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017 г.)
Форматиране
Silverkata (2022 г.)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Убийци на фазани

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: датска

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 9789543572847

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5569

История

  1. — Добавяне

21.

— Този път ми се ще да разговаряме напълно откровено — подхвана Мона Ибсен. — Миналия път не постигнахме голям напредък, нали?

Карл огледа кабинета й. Плакати на красиви природни гледки, палми, планини… Бистри, огрени от слънцето багри. Два стола от благородна дървесина, тънколисти растения. Нито един елемент от подредбата не изглеждаше избран случайно. Всичко предразполагаше пациента към спокойствие и вглъбеност. Ала докато лежеше на кушетката, опитвайки се да се потопи във вътрешния си свят, Карл не можеше да откъсне мислите си от психоложката. Идеше му да разкъса дрехите й на мига.

— Ще се опитам — обеща той.

Беше готов да изпълни всичките й желания. Друго не го интересуваше.

— Вчера си предизвикал физическа саморазправа. Ще ми обясниш ли защо?

Той отрече. Закле й се в невинността си. Въпреки това тя го гледаше с недоверие.

— Единственият начин да вървим напред е да се върнем малко назад. Възможно е това да ти причини дискомфорт, но няма начин.

— Давай — отвърна той и примижа с очи, ала не ги затвори напълно, за да следи как се повдигат гърдите й при вдишване.

— През януари си попаднал в престрелка на остров Амар. И преди сме говорили за това. Спомняш ли си точната дата?

— 26 януари.

Тя кимна, все едно става въпрос за щастливо събитие.

— Самият ти си се разминал сравнително леко, но единият ти колега, Анкер, е загинал, а другият и до ден-днешен лежи парализиран в болницата. Как се справяш с травмата от преживяното осем месеца по-късно, Карл?

Карл погледна нагоре. Как се справя? Затрудняваше се да отговори на този въпрос. Знаеше само, че му се иска да не се беше случило.

— Жал ми е, разбира се — Карл си представи Харди в клиниката. Тъжните му безизразни очи. 120 килограма мъртво тегло.

— Измъчваш ли се?

— Малко — той се опита да се усмихне, но тя устреми поглед към книжата си.

— Харди сподели с мен, че по негово подозрение на Амар са ви устроили засада. Споменавал ли ти е за тези свои съмнения?

Карл потвърди.

— По негово мнение някой е предупредил нападателите: или ти, или Анкер.

— Знам.

— Какво мислиш по този въпрос?

Тя го оглеждаше изпитателно. Струваше му се, че очите й бълват еротични послания. Дали тя го осъзнаваше? Карл не можеше да си представи по-разсейващо присъствие.

— Възможно е да е прав.

— Не си бил ти, нали?

И в двата случая — Карл — виновен и Карл — невинен — тя едва ли очакваше друго, освен отрицателен отговор. Нима допускаше, че хората са толкова глупави да си признаят подобна мерзост? Не надценяваше ли способностите си да чете по лицата им?

— Не, не бях аз.

— Но ако е бил Анкер, значи, той се е забъркал с криминалните среди, нали?

„Луд съм по теб, не отричам — помисли си Карл, — но ако искаш да не изгубиш вниманието ми, поне се старай да ми задаваш съдържателни въпроси.“

— Да — потвърди Карл и се усети, че шепне. — С Харди сме решили да стигнем до дъното на тази история. След като докажа колко несъстоятелни са лъжливите обвинения на онзи жалък детектив и прескоча краката, които ми подлагат разни висшестоящи, веднага се заемам.

— Заради оръжието на убийството случаят е известен в Управлението като „делото с монтажния пистолет“. Жертвата е простреляна в главата, нали? Сцената напомняла екзекуция.

— Възможно е. Не съм се задълбочавал в следствените материали. Забраниха ми да се занимавам със случая. Сигурно знаеш, че имаше и продължение. Двамата млади мъже бяха убити в Сорьо по същия начин. Предполага се, че извършителите и нашите нападатели са едни и същи лица.

Мона Ибсен кимна. Информацията не беше нова за нея.

— Случаят те измъчва, нали, Карл?

— Не бих казал.

— А кое те измъчва?

Карл стисна ръба на кожената кушетка. Появи се идеалната възможност.

— Измъчва ме, че всеки път, когато те поканя на среща, ми отказваш. Ето това ме измъчва.

 

 

Карл излезе от кабинета на Мона Ибсен, окрилен от любовно вълнение. Тя действително здраво го нареди и го засипа с въпроси, изпълнени с обвинения и съмнения, и на няколко пъти му идеше да скочи от кушетката и да й изкрещи „повярвай ми най-после!“. Ала Карл се овладя и продължи да й отговаря съвсем възпитано. Накрая тя, напълно неутрално и със смутена усмивка, се съгласи да излязат на вечеря след края на терапевтичния му курс.

Навярно с това неопределено обещание се надяваше да се отърве от ухажорските му набези, защото би могла да се оправдава до безкрай, че лечението му още не е приключило. Карл обаче нямаше да й позволи да се отметне така лесно от дадената дума.

Плъзна поглед по улица „Йегерсборг“ и надолу към осакатения център на Шарлотенлунд. След пет минути до спирката на наземната железница и половин час в обществения транспорт и щеше да се тръшне върху регулируемия си канцеларски стол в тесния си кабинет в подземието — доста неподходяща обстановка за мъж с окрилено сърце.

Предчувстваше раздвижване, пълна противоположност на застиналостта в подземието.

Стигна до началото на улица „Линдегор“ и я огледа. Знаеше, че в горния й край започва предградието Ордруп. Защо да не се поразходи?

Набра Асад по мобилния и с раздразнение установи, че батерията пак е паднала до половината, макар да я зареди преди час.

Асад звучеше изненадан. Мислел си, че ще избягват да разговарят.

— Не ставай глупав, Асад. Поисках само да не навираме в очите на околните какво правим. Сега ме чуй внимателно. В голямата папка ще намериш годишник и ще провериш с кого са учили нашите герои в един клас. Проучи и кои учители са работили там през периода 1985-87-а.

— Вече го направих — отвърна помощникът му. Карл нямаше основания да се съмнява. — Открих няколко подходящи имена, но продължавам, шефе.

— Добре. Ще ме свържеш ли с Росе?

След минута чу задъхания й пресеклив глас:

— Да!

Явно в нейния служебен речник думата „шеф“ просто нямаше място.

— Сглобяваш маси, предполагам?

— Да!

С тази една-единствена едносрична дума Росе успя да изрази раздразнение, упрек, отчуждение и безгранична досада, задето я прекъсват посред важни дела.

— Трябва ми адресът на мащехата на Кими Лесен. Вярно, написа ми го на листче, но съм го загубил. Просто ми продиктувай къде живее, става ли? Без да разпитваш!

Карл се намираше пред Датската банка, където удивително запазени дами и господа търпеливо изчакваха реда си на дълги опашки. В разплащателни дни като днешния в Брьонбю и Тоструп ситуацията не беше по-различна, но там Карл си го обясняваше. Защо обаче финансово обезпечени хора като обитателите на Шарлотенлунд се тълпят на опашки пред банката? Не са ли си наели хора да им вършат тази работа? Не използват ли интернет банкиране? Или просто Карл не познаваше достатъчно добре привичките на богатите? Вероятно купуват акции, ошушквайки и последното йоре от заплатата си, както отрепките във „Вестербру“ дават и последния си петак за цигари и бира?

„Всеки живее, както намира за добре“ — помисли си той и плъзна поглед към фасадата на аптеката. Пред един прозорец висеше табела с уточнението, че адвокат Бент Крум притежава „правото да се явява във Върховния съд“. С клиенти от рода на Прам, Дюбьол-Йенсен и Флорин това разрешително можеше да му потрябва всеки момент.

Карл въздъхна дълбоко. Да подмине вратата на кантората, беше все едно да игнорира всички изкушения, описани в Библията. В ушите си почти чуваше смеха на нечестивия. Позвъни ли на вратата и започне ли да разпитва Бент Крум, след не повече от десет минути полицейският директор ще му се обади. И после — край със Специалния отдел „Q“ и Карл Мьорк.

Принудителен отпуск или да отложи конфронтацията за по-подходящ момент?

„Най-умно е да не влизам“ — съобрази той, но копчето на домофона хлътна навътре под пръста му. Карл не би допуснал някой да подрива разследването му. Бент Крум дължеше обяснения на полицията. Колкото по-скоро го разпита, толкова по-добре.

Тръсна глава и пусна звънеца. За пореден път го връхлетя хлапашкото му непокорство: никой няма да решава вместо него!

Плътен женски глас го помоли да изчака. По стълбите се чу трополене и зад стъклената врата се появи жена, изискано облечена, с наметнат на раменете дизайнерски шал и семпло кожено палто като онова, по което Вига въздишаше пред витрините на „Бирер Кристенсен“ по улица „Стрьое“ през поне четири пети от съвместния им живот. Дори да й беше по джоба, никога не би й отивало, както на непознатата. Ако все пак си го беше купила, щеше сама да се увери колко ужасно й стои и палтото отдавна щеше да бъде нарязано на парчета, та някой от откачените й любовници художници да се сдобие с драперии за налудничавите си картини.

По лицето на жената блесна ослепителна усмивка, каквато се постига само с пари.

— Съжалявам, но тъкмо излизам. В четвъртък мъжа ми го няма. Уговорете се за друг ден.

— Аз… — по навик Карл бръкна за значката в джоба си, ала напипа единствено прахоляк.

Беше решил да обясни, че провежда разследване и иска да зададе на съпруга й няколко рутинни въпроса, и да попита дали пък до час-два Крум няма да се прибере. Каза обаче друго:

— Мъжът ви на голф игрището ли отиде?

— Доколкото знам, той не играе голф — отвърна с недоумение тя.

— Много ми е неприятно, че ще го чуете от мен — той си пое дълбоко дъх, — но и двамата ни мамят. Вашият съпруг и моята съпруга имат връзка. Дойдох, защото искам да разбера колко сериозно е положението.

Карл сб постара да си придаде дълбоко разтревожен вид, след като забеляза колко болка причини новината на нищо неподозиращата жена.

— Извинете ме. Много съжалявам — той докосна внимателно ръката й. — Простете ми, постъпих грозно.

Обърна се към тротоара и с бързи крачки пое към Ордруп. Не на шега се изненада, задето на свой ред приложи нехуманните методи на Асад. „Грозно“? Твърде меко определение за подобна постъпка.

 

 

Тя живееше точно срещу църквата на улица „Киркевай“. Три гаражни врати, две стълбища, тухлена къща за градинаря, прясно измазана ограда, дълга няколкостотин метра, и къща с вид на дворец — 5–6000 квадрата, с повече месинг по вратите, отколкото има в кралския кораб „Данебру“. Названието „скромно и непретенциозно жилище“ влизаше в разрез с действителността.

За своя приятна изненада Карл забеляза как зад прозорците на партера се мяркат сенки. Значи имаше надежда.

Прислужницата изглеждаше изтощена, но се съгласи да доведе Касандра Лесен до вратата, ако изобщо е възможно.

Изразът „да я доведе“ се оказа по-сполучлив, отколкото Карл си представяше.

От вътрешността на къщата се разнесе гневна тирада, ала изведнъж секна с въодушевен възглас:

— Млад мъж ли каза?

Касандра Лесен олицетворяваше представата за застаряваща дама от хайлайфа, отдавна сбогувала се с някогашния си блясък и с вниманието на мъжкия пол. Тази старица по нищо не напомняше елегантната жена от снимката в „Нейния живот“. Карл се увери с очите си колко неща могат да се променят за трийсет години. Под разгърденото японско кимоно на Касандра Лесен се подаваше сатенено бельо — явно неизменна част от тоалета. Започна да жестикулира бурно и да размахва дългите си нокти в лицето на събеседника си. Веднага бе разбрала, че пред нея стои стопроцентов мъж. Явно не се беше разделила със слабостта си към силния пол.

— Влезте де — подкани го тя.

От устата й го лъхна еднодневна миризма на качествен алкохол. Малцово уиски, предположи на пръв прочит Карл. На негово място познавач вероятно би успял да установи и годината на производство: толкова силна беше миризмата.

Тя го хвана под ръка и го поведе из дома си или по-скоро му показваше пътя, докато се притискаше към него. Накрая се озоваха в онази част от етажа, която тя тържествено представи като My Room — „моята стая“.

Настани го в кресло срещу нейното. Карл се озова съвсем близо до тежките й клепачи и още по-тежките й гърди. Повече от знаменателно събитие.

Дружелюбният тон и интересът, с които го посрещна, се изпариха в мига, когато й съобщи по какъв въпрос е дошъл.

— Питате за Кими? — тя се хвана за гърдите, за да му покаже, че или той ще си тръгне веднага, или тя ще припадне.

У Карл заговори вродената непреклонност на ютландеца.

— Дойдох, защото съм чувал, че в този дом държите на изисканите маниери и посрещате с уважение всеки гост, независимо по какъв повод ви посещава — опита той.

Старицата изобщо не се трогна. Карл взе гарафата и й наля уиски с надеждата така да поразчупи леда.

— Това момиче още ли е живо? — поинтересува се без капка съчувствие тя.

— Кръстосва копенхагенските улици. Ето, нося нейна снимка.

Тя затвори очи и демонстративно извърна глава, все едно й бе поднесъл кучешко изпражнение. Искаше час по-скоро Карл да разкара проклетата снимка.

— Ще споделите ли с мен как вие и тогавашният ви съпруг приехте подозренията срещу Кими и приятелската й компания през 1987-а?

Тя пак посегна към гърдите си, но този път като жест на дълбок размисъл.

Изражението й се промени. Здравият разум и алкохолът започнаха да работят в една посока.

— Едно ще ви кажа, млади приятелю. Навремето не обърнахме внимание на тази история. Непрекъснато пътувахме. — Тя рязко обърна глава към него, но й трябваше малко време да се ориентира. — Пътешествията са еликсирът на живота, нали така казват. А и двамата с мъжа ми си намерихме страхотни приятели. Земята е чудесно място, не мислите ли, господин…?

— Мьорк. Карл Мьорк.

Карл се питаше дали сред злодеите в приказките на братя Грим ще се намери толкова безчувствена твар.

— Права сте — съгласи се той.

Защо да й споделя, че освен една екскурзия до Коста Брава, където Вига общуваше с местни художници, докато той се печеше на плаж, гъчкан с пенсионери, никога не се е отдалечавал на повече от 900 километра от Велбю Баке?

— Значи смятате, че полицията е имала основания да подозира Кими? — попита Карл.

Ъглите на устните й увиснаха. Вероятно се опитваше да си придаде сериозен вид.

— Да ви кажа честно, Кими беше лошо дете. Посягаше да удря от съвсем малка. Ръцете й биеха със скоростта на барабанист, когато нещо не й отърва. — Тя се опита да покаже нагледно какво има предвид и миризмата на уиски се разнесе из цялата стая.

„Кое нормално развиващо се дете не би го направило? — запита се Карл. — Особено пък ако съжителства с такива родители.“

— Не се ли укроти, като поотрасна?

— Ни най-малко! Стана нетърпима. Наричаше ме с ужасни думи. Едва ли можете да си представите…

В този аспект на Карл не му липсваше въображение.

— После съвсем му отпусна края.

— В смисъл?

Старицата потърка фините сини вени на опакото на дланта си. Чак сега Карл забеляза пораженията от подаграта. Погледна чашата й. Отново я бе пресушила. Всеки си намира с какво да притъпи болката си.

— След като се прибра от Швейцария, започна да води вкъщи всякакви типове и… ще го кажа направо… чукаше с тях до припадък на отворена врата, докато аз бях вкъщи. — Поклати глава. — Никак не ми беше лесно с нея, господин Мьорк. — Наведе глава и го изгледа тъжно. — По онова време Вили, бащата на Кими, вече се бе изнесъл оттук. — Отпи от чашата. — Сякаш някога съм го спирала да си вдигне чукалата! Този жалък…

Обърна глава към Карл. Зъбите й бяха оцветени от изпитото през годините червено вино.

— Имате ли си приятелка, господин Мьорк? — поинтересува се тя с кокетно повдигане на рамото — очевидна подкана към флирт като от розов разказ в женско списание.

— Нямам — призна той и отвърна на предизвикателството.

Погледна я право в очите. Тя повдигна вежди и отпи още веднъж от чашата си. Късите й мигли потрепваха над ръба на очилата. Отдавна не се бе случвало мъж да я гледа по този начин.

— Знаехте ли, че Кими е била бременна?

Тя си пое дълбоко дъх и за миг сякаш се отнесе надалече, а в челото й се вряза бръчка. Думата „бременна“ изглежда й причини много повече болка от спомена за провалената й връзка с човешко същество. Карл знаеше, че Касандра Лесен няма собствени деца.

— Да — отговори тя с хладен поглед. — Какво друго да очакваш от момиче с такова поведение?

— И?

— Започна да ни врънка за пари.

— Дадохте ли и?

— Аз не! — Лесен прекрати флирта помежду им и игривата й усмивка отстъпи пред дълбоко презрителна гримаса. — От баща си обаче измъкна 250 000 и той я предупреди повече да не го търси.

— А вие продължихте ли да поддържате връзка с нея?

Старицата поклати отрицателно глава. И по-добре казваха очите й.

— Знаете ли кой е бил бащата на детето?

— Онзи непрокопсаник, дето опожари дърводобивния цех на баща си.

— Бярне Тьоерсен? Осъденият за двойното убийство в Рьорви?

— Да, май беше той. Вече не си спомням името му.

— Нима? — Карл усети лъжата. Пияна или не, Касандра Лесен не би забравила името на това момче. — Кими е живяла известно време при вас и не ви е било никак лесно.

— Да не мислите, че успях да изтърпя дълго онзи бардак? — изгледа го тя. — Предпочетох да отседна покрай морето.

— Къде по-точно?

— На Лазурния бряг. Фуенхирола. Прекрасна тераса над пешеходната алея. Невероятно място. Ходили ли сте там, господин Мьорк?

Той кимна. Тя сигурно бе избрала курорта заради подаграта, но иначе там почиваха предимно туристи от средната класа, на които не им е чиста работата. Карл очакваше Касандра да спомене нещо по-луксозно: Марбея например. Все пак със сигурност разполагаше с достатъчно пари.

— Тук има ли вещи, останали от Кими?

В този миг нещо в нея сякаш прещрака. Мълчаливо допи уискито си на глътки и след като пресуши чашата, мозъкът й все едно съвсем изключи.

— Време е Касандра да си отдъхне — обади се прислужницата, която през цялото време стоеше на пост до вратата, готова да се намеси всеки момент.

Карл вдигна ръка да я спре. У него се бе пробудило смътно подозрение.

— Ще ми позволите ли да разгледам стаята на Кими, госпожо Лесен? Доколкото разбирам, запазили сте я във вида й от едно време.

Изстрел в тъмното. От триковете, които опитните полицаи вадят от кутия с етикет „струва си да се опита“. Подобни хитри реплики винаги започват с „доколкото разбирам“ и действат безотказно в критични ситуации.

 

 

Докато прислужницата придружаваше кралицата на къщата до покоите й, Карл се огледа. Обстановката изглеждаше крайно неподходяща за отглеждане на деца. Нямаше нито едно място, предвидено за игра. Твърде много сувенири и дреболии, японски и китайски вази. Разпериш ли ръце, ще изпосъбориш толкова ценни предмети, че за да покриеш щетите, ще трябва да се бръкнеш със седемцифрена сума. Изключително неуютна атмосфера, определено непроменяна през годините. Детски затвор — от гледната точка на Карл.

Докато се качваха към горния етаж, прислужницата обясни:

— Касандра само живее тук, къщата всъщност е на дъщеря й. Всичко на този етаж е както го е оставила Кими.

С други думи, Касандра Лесен живееше тук по милост. Ако Кими внезапно решеше да се върне към обичайния си живот, Касандра щеше да се прости с разкошните си покои. Такива са превратностите на съдбата: богатата принцеса избира да живее на улицата, а бедната мащеха се разпорежда в палата като в собствен дом. По тази причина, разбра сега Карл, Касандра Лесен е отсядала във Фуенхирола, а не в Марбея. Не по свое предпочитание, а принудена от обстоятелствата.

— Вътре е ужасна бъркотия — предупреди го прислужницата и отвори вратата. — Преценихме, че така е по-добре, за да не даваме повод на дъщеря й един ден да я обвини, че си е пъхала носа в нейните работи. Според мен Касандра постъпи много съобразително.

Карл кимна, оглеждайки червената пътека. Как бе успяла Касандра Лесен в тези времена да си намери толкова лоялна и безрезервно предана прислужница? При това свободно владееща датски.

— Познавате ли Кими?

— Какво говорите! Приличам ли ви на жена, която работи тук от 1995-а? — засмя се от сърце тя.

Като я гледаше обаче, Карл изобщо не изключваше тази вероятност.

 

 

Влизайки в покоите на Кими, Карл очакваше да види няколко стаи, но не и това копие на парижка мансарда от Латинския квартал. Приликата се подсилваше не на последно място и от френския балкон. Малките еркерни прозорци с декоративни решетки по скосените стени бяха мръсни, но иначе обстановката изглеждаше повече от уютна. Щом прислужницата наричаше това безпорядък, значи щеше да припадне, види ли стаята на Йеспер. Тук-там се търкаляха мръсни дрехи, но нищо фрапиращо. Нито върху бюрото, нито върху ниската масичка пред телевизора се забелязваха вещи, които поне да покажат, че тук някога е живяла млада жена.

— Преди да огледате, ще ви помоля да ми покажете служебен документ, господин Мьорк. Обикновено така се процедира, нали?

Карл кимна и започна да рови из джобовете си. Педантична заядливка, спор няма. Накрая Карл успя да намери само някаква опърпана визитка, останала в джоба му от години.

— Съжалявам, но съм забравил значката си в Управлението. Понеже оглавявам отдел, рядко ми се налага да излизам извън сградата. Това е визитката ми.

Тя огледа номера и адреса и започна да изучава картончето с вещината на експерт по фалшификации.

— Един момент — тя вдигна слушалката на стационарния телефон върху бюрото.

Представи се като Шарлоте Нилсен и попита дали в Управлението работи криминален комисар на име Карл Мьорк. Докато чакаше да я свържат, пристъпваше нервно на място.

Отново зададе същия въпрос и поиска да й опишат как изглежда Карл Мьорк.

Позасмя се, докато го оглеждаше, и затвори с усмивка на устните.

Карл едва се сдържа да не я попита какво толкова смешно е чула. Готов бе да се обзаложи, че е говорила с Росе.

Без да обясни внезапния си изблик, тя се оттегли и го остави насаме с множество въпроси, на които опустелите стаи едва ли щяха да му отговорят.

 

 

Карл огледа щателно навсякъде. Прислужницата току се появяваше на вратата. Нагърбила се със задачата да го държи под око, тя смяташе, че най-добре би се справила, ако го възприема като гладен комар, кацнал на дланта й. Карл обаче не я ухапа. Не ровичкаше и не посягаше да пъха вещи в джобовете си.

Кими очевидно бе напуснала жилището си на бърза ръка, но се бе постарала да вземе или изхвърли предметите, които не би искала да попадат под чужди очи. От френския балкон се виждаха кофите за смет на павираната автомобилна алея, където вероятно бяха попаднали повечето й вещи.

Същото важеше и за дрехите й. На стола до леглото й бяха струпани купчинки с блузи, но не и с бельо. В ъглите се мъдреха обувки и разни дреболии, но не и мръсни чорапи. Кими много трезво бе преценила кое няма да събуди любопитство и кое би разголило интимния й живот. А огледът на такова жилище цели именно да открие сведения за интимния живот на обитателя. Тук те липсваха напълно.

По стените нямаше дори декоративни елементи, които евентуално да подскажат нещо за интересите или вкуса на Кими. В малката мраморна баня Карл не откри нито четки за зъби, нито тампони в шкафчето, нито клечки за уши в кошчето за отпадъци. Тоалетната чиния блестеше без следа от нечистотии, в умивалника липсваха засъхнали петна от паста за зъби.

Кими бе оставила мястото в стерилна чистота, без нито един отпечатък от нейното присъствие. Съществото от женски пол, обитавало това жилище, със същия успех би могло да бъде южноютландска учителка по пеене от Армията на спасението или разглезена богаташка щерка.

Карл повдигна края на завивката, надявайки се да усети поне аромат на женски парфюм. После отиде до бюрото и провери дали под подложката за писане не е останало някое листче. Вдигна празното кошче за хартиени отпадъци, за да се увери, че на дъното му няма нищо, надникна в кухненските долапи, погледна в ъгъла под наклонената стена. Нищо.

— Скоро ще се стъмни — обади се прислужницата Шарлоте, за да му подскаже да си намери друго поле за изява на детективските си умения.

— Горе има ли таванско помещение? — попита е надежда Карл. — Капак или стълба, която не се вижда оттук?

— Не, няма.

Карл вдигна глава. Е, значи този вариант отпадаше.

— Искам да пообиколя още веднъж — промърмори той.

Повдигна килимите, търсейки разхлопани дъски. Надникна зад плакатите в кухнята да провери дали отдолу не се спотайва тайник. Потупваше с пръст по мебели, дъна на гардероби и кухненски долапи. Нищичко.

Поклати глава. И защо очаквам да открия нещо, запита се той.

Излезе, затвори вратата и за миг спря на стълбищната площадка: отчасти за да провери дали там няма да открие нещо интересно, отчасти за да се отърси от влудяващото усещане, че все пак е пропуснал нещо.

Мобилният му телефон го върна към действителността.

— Обажда се Маркус. Защо не си в кабинета си, Карл? И защо вътре цари такава бъркотия? В коридора се валят крака от не знам колко маси, а в кабинета ти бъка от жълти листчета. Къде си в момента? Да не си забравил, че утре идват колегите от Норвегия?

— По дяволите! — процеди Карл малко по-високо, отколкото бе възнамерявал. За щастие посещението бе изхвърчало за малко от ума му.

— Така значи — обади се Маркус Якобсен.

Карл знаеше отлично какво означава тази реплика на началника. Не предвещаваше нищо добро.

— Идвам към Управлението — Карл си погледна часовника. Минаваше четири.

— Сега?! Остави тази работа! — съдейки по сърдития му глас, това изобщо не подлежеше на обсъждане. — Утре аз ще поема гостите. Изключено е да ги пуснем в онази неразбория долу.

— По кое време ще пристигнат?

— В десет. Смятай се за освободен от това задължение, Карл. Аз ще се заема с гостите, а ти ще отговаряш на въпроси, ако изобщо поискаме да чуем коментара ти.

Карл постоя за малко, загледан в телефона си, след като Маркус тръшна слушалката. Досега му беше все едно дали проклетите норвежци ще идват, но след като Маркус Якобсен изяви желание да го отмени, изведнъж се почувства ощетен.

Изруга няколко пъти и погледна през капандурата, увенчаваща внушителното стълбище. Слънцето продължаваше да напича. Макар че наближаваше надвечер, не му се прибираше у дома.

Как изведнъж да се настрои за манджите на Мортен?

Над рамката на прозореца се спускаше остра сянка. Карл сбърчи вежди.

В подобни стари сгради прозоречните рами обикновено са широки трийсет сантиметра. Тук обаче бяха много по-широки. Минимум петдесет. По всичко личеше, че изолацията на къщата е била подсилена.

Отметна глава назад и забеляза цепнатина в прехода между тавана и скосената стена. Проследи цепнатината до изходната й точка. Вече не се съмняваше, че първоначално къщата не е имала толкова добра изолация: поне петнайсетсантиметрова, покрита с гипсови плочи. Мазачите и бояджиите си бяха свършили добре работата, но колкото и прецизно да работиш в такива случаи, рано или късно зейват пукнатини.

Карл се обърна и отвори вратата. Приближи се към външната стена и огледа обстойно всички скосени стени. И по тях се забелязваха пукнатини в прехода към тавана, но иначе нищо особено.

Там вероятно се бяха образували празни пространства, но едва ли биха побрали нещо по-голямо. Не и ако се опиташ да го набуташ отвътре.

Карл си повтори последното: „отвътре“. Погледът му падна върху балконската врата. Хвана дръжката, натисна я и излезе на балкона, където наклонените керемиди образуваха живописен фон.

— Не забравяй, че е станало отдавна — прошепна си той и плъзна поглед по керемидите.

От тази страна се намираше северният склон на покрива и мъхът, поглъщащ животворния дъжд, покриваше по-голямата част от покрива като театрален декор. Карл се обърна на другата страна и забеляза същото.

Над керемидите се бе образувал същият плътен слой мъх с единствената разлика, че една от керемидите се бе отделила от другите на мястото, където парапетът се свързваше с покривната конструкция. Керемидата заплашваше да се изхлузи всеки момент, ако не я придържаше крепежният й шип.

Повдигна я и тя се отмести съвсем послушно.

Карл вдиша дълбоко студения септемврийски въздух.

Изпълни го усещането, че стои пред нещо уникално. Навярно така се е чувствал Хауърд Картър, след като са пробили малък отвор във вратата на гробницата и той се е озовал в последната обител на Тутанкамон. Защото пред Карл, под отместилата се керемида, се откри тайник в стъклената вата, а вътре — небоядисано метално сандъче с големината на кутия за обувки, увито в прозрачен найлон.

Сърцето му се разблъска и той повика прислужницата.

— Погледнете какво има тук.

Тя се наведе неохотно и надникна под керемидите.

— Виждам някакво сандъче… Какво има вътре?

— Нямам представа, но ще потвърдите ли, че сте го видели?

— Вие какво? За сляпа ли ме вземате? — изгледа го сърдито тя.

Карл насочи мобилния си телефон към тайника и направи няколко снимки. После ги показа на прислужницата.

— Току-що заснех тайник, нали?

Жената сложи заканително ръце на кръста си: предупреждение към Карл да престане с въпросите.

— Сега ще извадя сандъчето и ще го отнеса в Управлението.

Не я попита, а й го съобщи като факт. Иначе рискуваше тя да изтича да събуди Касандра Лесен и да му създаде неприятности.

Карл й даде знак, че повече не му е нужна. Прислужницата се оттегли, клатейки глава. Доверието й в интелекта на държавните служители се разклати сериозно.

Карл се поколеба дали да не повика колегите от техническата лаборатория, но като си представи километричните ограничителни ленти, с които ще опашат дома на Касандра Лесен, и щъкащите навсякъде бели престилки, се отказа. Просто не можеше да си позволи да изгуби толкова време.

Нахлузи си ръкавиците, извади внимателно сандъчето, върна камъка на мястото му, постави сандъчето на масата, свали найлона и повдигна капака. Сандъчето се отвори без никакво съпротивление. Всичко това направи на един дъх, с едно-единствено плавно, непрекъснато движение.

Най-отгоре лежеше миниатюрно плюшено мече с размерите на кибритена кутийка; със светла, почти златиста плюшена козина, поопърпана на лицето и лапите. Вероятно това мече някога е било най-скъпоценната вещ и единственият приятел на Кими. Или на друг човек. Под плюшената играчка имаше брой на вестник „Берлингске Тиденде“ от 29 септември 1995 година — денят, когато Кими се е пренесла у Бярне Тьоерсен. Иначе във вестника Карл не откри нищо, освен дълъг списък с обяви за работа.

Карл продължи да рови из сандъчето е надеждата да открие записки или писма, които да хвърлят светлина върху намерения и дела, но вместо това се натъкна на шест найлонови пликчета от онези, където обикновено се съхраняват ценни пощенски марки или картончета с подбрани готварски рецепти. Извади пликчетата от металното сандъче.

„Защо му е на някого да крие толкова старателно подобно нещо?“ — запита се той. Отговор му даде съдържанието на двете най-долни пликчета.

— Не може да бъде! — извика Карл.

Две карти от играта „Trivial Pursuit“, всяка в отделно пликче.

 

 

След петминутен дълбок размисъл Карл извади бележника си и най-старателно описа как са били подредени пликчета.

После ги огледа внимателно едно по едно. В пликчетата откри мъжки ръчен часовник, обеца, гумена гривна и носна кърпичка.

Две пликчета с карти за игра и четири с други предмети.

Прехапа долната си устна.

Общо шест.