Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (3) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

1.

Тя пое огромен риск, дръзвайки да върви по главната улица. Уви се в зелен шал и тръгна покрай осветените витрини, докато очите й непрекъснато сканираха минувачите. За нея беше важно да ги разпознава, но да остане незабележима за тях; да заживее в мир с демоните си и да остави другото на онези, дето сега профучаваха покрай нея; да остави другото на озлобените негодници с мъртви погледи.

Кими погледна уличните лампи. Бяла светлина обливаше асфалта. Тя разтвори ноздри. Скоро щеше да застудее. Настана време да подготви леговището си.

Застана сред групата чакащи пешеходци. Измежду премръзналите посетители на увеселителния парк „Тиволи“ забеляза жена в туидово палто. Минувачката я изгледа през присвити очи, сбърчи гнусливо нос и се отдръпна, за да е сигурна, че няма да се докосне до Кими. „Не се поддавай“ — забумтя предупредителният глас в главата й, докато гневът правеше първите си опити да я завладее.

Погледът й се плъзна надолу и спря върху прасците. Чорапогащникът на непознатата блестеше дискретно, а краката й свършваха в обувки с висок ток. Устните й се свиха в презрителна гримаса. Един шут — и ще просне тази фръцла на паважа! Нека разбере, че дори костюм от „Кристиан Лакроа“ не е застрахован срещу калта по тротоара. Тъкмо ще се научи да се пази.

Кими се вгледа право в лицето на непознатата. Ясно очертана очна линия, напудрен нос, грижливо оформени къдрици. Недружелюбен поглед. Не от вчера ги познаваше тя тези кифли. Нали някога беше тяхна посестрима. Арогантни, надути пуйки без никакво съдържание. Копия на мащехата й. Някога такива жени се наричаха нейни приятелки.

Сега Кими ги ненавиждаше от дън душа.

„Направѝ нещо — зашепнаха гласовете в главата й. — Не се примирявай. Покажи й коя си. Хайде!“

Кими се загледа към скупчилите се тъмнокожи момчета на отсрещния тротоар. Ако не я държаха толкова зорко под око, щеше да бутне непознатата, докато автобус 47 профучава покрай пешеходците. Представи си с кристална яснота каква кървава пихтия ще остане след автобуса. Какъв шок ще предизвика премазаното тяло на надутата кифла. И каква неописуема удовлетвореност от възмездието ще изпита самата тя, Кими.

Успя обаче да се овладее. Знаеше, че в тълпата винаги се намира някой по-бдителен минувач. Възпря я и смътен спомен — кошмарен отзвук от миналото.

Вдигна ръкав към носа си и го подуши. Жената до нея беше сбърчила нос съвсем основателно. Платът вонеше отвратително.

Светофарът светна зелено. Кими тръгна по пешеходната пътека, влачейки куфара след себе си. Той подскачаше на раздрънканите си колелца. Смяташе това да е последното му пътуване. Беше дошло време да изхвърли старите дрипи.

И да претърпи поредната метаморфоза.

Насред гаровия салон, пред билетното гише, се мъдреше щендер с вестници — сякаш за да вгорчи допълнително живота на закъсняващи и незрящи. Докато вървеше през града, Кими вече бе успяла да разгледа водещите заглавия в днешната преса. Направо й се догади от отвращение.

— Говеда — промърмори тя, подминавайки щендерите с поглед, вперен право напред.

Нещо обаче я накара да извърне леко глава. С крайчеца на окото си улови снимка на познато лице върху един от рекламните вестникарски афиши.

Само при вида на мъжа тялото й се разтресе.

„Дитлеу Прам купува частни болници в Полша за 12 милиарда“ — пишеше под снимката. Плю върху плочките на пода и спря за миг, докато усмири гнева си. Ненавиждаше Дитлеу Прам. И него, и Торстен, и Улрик. Но един ден ще им покаже къде зимуват раците. Тъпкано ще им го върне. Нека само почакат.

Засмя се. Мъжът срещу нея й се усмихна. Поредният малоумен наивник, който си въобразява, че знае какво става в чуждите глави.

Пак замръзна на място. Малко по-напред зърна Тине Плъха — на обичайното й място, наведена напред, с натежали клепачи. Олюляваше се, протегнала напред мръсната си длан. Издуханият й мозък явно още се надяваше някой в това гъмжило да се смили и да пусне петак в шепата й. Само наркоманите стоят така часове наред. Нещастни паразити.

Опита се да я подмине незабелязано и тръгна към улица „Ревентлов“, но Тине вече я беше видяла.

— Здрасти! По дяволите, чакай, Кими — долетя зад гърба й гласът на Тине в прилив на неочаквана адекватност.

Тя не реагира. На оживени места Тине ставаше непредвидима. Само когато Кими я дръпнеше на някоя по-усамотена пейка, мозъкът й започваше да функционира нормално.

Затова пък беше единственият човек, който не изкарваше Кими от нерви.

По улиците вилнееше студен вятър и хората бързаха да се приберат по домовете си. Пред гарата чакаха пет черни таксита „Мерцедес“ със запален двигател. „Поне едно ще остане, когато ми потрябва“ — съобрази тя. Само това я интересуваше.

Пресече диагонално улицата, теглейки куфара, и го остави до витрината на магазина за тайландска храна. Само веднъж й се беше случвало някой да й отмъкне куфара. Днес, в това ужасно време, навярно дори крадците си стояха вкъщи, и тази опасност не я притесняваше. Пък и да го гепят, все едно. Вътре нямаше кой знае какви ценности.

Всъщност чака на площада пред гарата не повече от десетина минути. После се появи потенциална жертва. От някакво такси слезе ослепително красива жена в палто от норка и много крехко телосложение, максимум 38-и размер. Дърпаше куфар на стабилни гумени колелца. Преди Кими набелязваше по-едри жени, но е всеизвестно, че от продължителния живот на улицата не се качват килограми, и напоследък се принуди да преосмисли целевия тип.

Отмъкна куфара, докато дамата се бе забляла в автомата за билети във фоайето. Изниза се от задния изход и за нула време се озова до стоянката на такситата.

Практиката създава майстора.

Експедитивно натъпка куфара в багажника на първото такси и даде знак на шофьора да потегли веднага.

Извади пачка банкноти от джоба на палтото си.

— Ще получиш бакшиш, ако правиш каквото ти кажа — заяви тя, без да обръща никакво внимание на мнителния му поглед и потръпващите от погнуса ноздри.

След около час ще се върнат да вземат стария куфар. Кими — в нови дрехи и ухаеща на парфюма на непознатата.

Тогава ноздрите на таксиджията ще започнат да потръпват съвсем по друг начин.