Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (37) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

35.

За Карл понеделникът започна десет минути, след като си легна.

През цялата неделя се чувстваше ужасно замаян. Проспа почти целия полет, а след кацането киселите стюардеси положиха неистови усилия да го събудят. В крайна сметка не успяха и се наложи да го натоварят на електрокар и така да го закарат до медицинския пункт на летището.

— Колко таблетки фризиум взехте? — попитаха там поразбудилия се Карл, ала той пак заспа.

Най-после се отпусна в леглото си у дома и точно тогава усети прилив на бодрост.

— Къде се губиш днес? — посрещна го Мортен Холен в кухнята, където Карл се дотътри с вид на зомби.

Преди да откаже, пред него изникна чаша мартини. Нощта се проточи.

— Време е да си намериш приятелка — посъветва го Мортен към четири призори.

Йеспер, прибрал се горе-долу по това време, се включи в разговора и започна да поучава Карл как да действа с жените.

А Карл се убеди, че бе предозирал фризиума. Явно здравата беше загазил, щом приемаше любовни препоръки от вчерашен хлапак и от гей, все още не намерил смелост да оповести сексуалността си. Сега оставаше само да се намеси и Вига! Карл вече чуваше гласа й в главата си: „Какво става с теб, Карл? Да не ти се е сринал метаболизмът? Започни да пиеш златен корен. Ще се почувстваш като нов.“

На регистратурата Карл се засече с Ларс Бьорн. Той също не изглеждаше особено добре.

— Проклетите трупове в контейнерите — обясни Бьорн.

Кимнаха на служителя зад стъклената преграда и влязоха заедно в колонадата.

— Сигурно сте обърнали внимание на сходството в имената на двете улици? — попита Карл. — Проверихте ли дали има и други с подобни имена?

— Поставихме непрекъснато наблюдение по „Стуре Странстрее“ и „Стуре Киркестрее“. Изпратили сме и полицайки в цивилно облекло. Дано така успеем да изкушим нападателя. Не е по силите ни да ти окажем подкрепа, но ти сигурно вече си се досетил.

Карл кимна. В момента всичко му беше безразлично. Ако действително полетът бе предизвикал умората, замайването и неразположението му, защо тогава хората разправят, че ходят на почивка със самолет заради удобството? Какво ти удобство! Същински кошмар.

 

 

В подземието Росе го посрещна с усмивка, която Карл се канеше да стъжни.

— Как прекара в Мадрид? — попита тя. — Остана ли ти време за малко фламенко?

Карл просто нямаше сили да й отговори.

— Хайде де, Карл. Какво успя да видиш?

Погледна я с премрежени от умора очи.

— Какво успях да видя? Освен Айфеловата кула, Париж и вътрешността на клепачите ми — абсолютно нищо.

Тя понечи да възрази. „Не е вярно“ — противеше се погледът й.

— Ще ти го кажа направо, Росе. Ако още веднъж ме набуташ в подобна ситуация, съвсем скоро ще се превърнеш в бивш служител на Специалния отдел „Q“.

Подмина я и се затътри към стола, тъй примамлив с меката си тапицерия. Четири-пет часа дрямка с крака на бюрото — и ще бъде като нов.

— Какво става тук? — чу се гласът на Асад миг преди Карл да се потопи в страната на сънищата.

Карл сви рамене. Не беше ли видно какво става? Съсипан от умора, Карл се разпадаше.

— Росе преживява пътуването ти много тежко. Да не си я смъмрил, Карл?

Карл едва не избухна пак, но забеляза книжата под мишницата на Асад.

— Какво ми носиш? — попита изнемощяло той.

Асад се настани на един от уродливите метални столове, поръчани от Росе.

— Все още издирват Кими Лесен. Разпратили са снимката й навсякъде, така че вероятно е въпрос на време да я открият.

— Нещо ново от мястото на експлозията?

— Нищо. Доколкото знам, криминалистите са приключили с огледа. — Асад се зачете в книжата си. — Свързах се с „Оградни съоръжения «Льоструп»“. Оказаха се много отзивчиви. Разпитаха целия персонал и накрая откриха служител, който има информация за ключа.

— Браво — похвали го Карл със затворени очи.

— Въпросният служител изпратил ключар на улица „Ингерслеу“, за да помогне на жена, служител в министерството, която искала да поръча допълнителен ключ.

— Ключарят опита ли се да опише жената, Асад? Защото тя положително е била Кими Лесен.

— Не успяха да открият кой е бил ключарят. Нямам описание. Предадох информацията на колегите. Може те да открият кой е имал достъп до барачката преди взрива.

— Браво, Асад, добра работа. Значи нещата вървят по мед и масло.

— Какво?

— Няма значение, Асад. Следващата ти задача е да съставиш досие на всеки от Дитлеу, Улрик и Торстен. Интересува ме всичко: данъчни извлечения, бизнес, жилища, семейно положение. И гледай да не вдигаш много шум, докато събираш информацията.

— С кого да се заема първо? Вече имам доста данни и за тримата.

— Браво, Асад. Други въпроси?

— От Отдел „Убийства“ заръчаха да ти предам, че от мобилния на Олбек често е набиран номерът на Дитлеу Прам.

Нищо чудно.

— Браво, Асад. Значи имат отношение към случая. Ще използваме това като претекст за посещение.

— Претекст? Какво означава?

Карл повдигна клепачи. Очите на Асад приличаха на въпросителни. На Карл понякога му омръзваше да обяснява всяка по-сложна дума на помощника си. Питаше се дали няколко посещения при частен учител няма да повдигнат поне малко езиковата бариера помежду им. Но от друга страна, ако Асад навакса пропуските си, сигурно би започнал да говори по-обиграно от изпечен бюрократ.

— Открих и Клаус Йепесен — продължи Асад, след като Карл не отговори на въпроса му.

— Браво, Асад.

Карл вече не си спомняше колко пъти повтори тази дума. Ако продължи в същия дух, похвалата вече нямаше да има такава стойност за Асад.

— И къде е Йепесен в момента?

— В болница.

Карл се сепна. Какво, за бога…?

— Сещаш се — Асад направи режещо движение през китката си.

— По дяволите! И защо? Ще се оправи ли?

— Да. Още вчера отидох да го видя.

— Добре, Асад. И?

— Ами нищо. Явно е човек без мираж.

Мираж? Може би „кураж“? Поредното езиково недоразумение.

— От години бил на косъм да го направи, така ми каза. Карл поклати глава. Досега не бе срещал жена, която да го подлуди до такава степен. Всъщност, жалко.

— Успя ли да разбереш нещо друго?

— Не. Сестрите в болницата ме изгониха.

Карл се усмихна изнурено. Асад започваше да обръгва на подобно отношение.

Неочаквано изражението на сириеца се промени.

— Днес видях нов колега на третия етаж. Иракчанин, доколкото разбрах. Знаеш ли по какъв повод е при нас?

— Назначен е да смени Бак. Досега е работил в Рьовре. Снощи се запознахме на местопроизшествието. Казва се Самир. Не запомних фамилията.

Асад повдигна глава. Усмивката му изчезна. Плътните му устни се поразтвориха, а около очите му се образува мрежа от фини бръчици. Лицето му придоби отнесено изражение.

— Аха — кимна няколко пъти той. — Ще дойде на мястото на Бак, значи. И ще работи тук?

— Да, предполагам. Какво те притеснява? Напрегнатата физиономия на помощника изчезна.

Лицето му се отпусна и той погледна Карл с присъщата си безгрижна усмивка.

— Защо не се опиташ да се сприятелиш с Росе, Карл? Тя е толкова прилежна и… чаровна. Да ти кажа ли как ме нарече сутринта?

И да не искаше да чуе, щеше да научи.

— „Моят любим бедуин“. Много мило, нали?

Асад оголи зъбите си и поклати възторжено глава. Определено не умееше да долавя иронията.

 

 

Карл включи телефона си да се зарежда и погледна бялата дъска. Предстоеше среща очи в очи с част от компанията. Щеше да вземе и Асад за свидетел, в случай че някой от разпитваните изтърси нещо необмислено, което да им послужи при разследването.

Предстоеше му и разговор с техния адвокат.

Карл поглади брадичка и си прехапа бузата. Откъде му хрумна да извърти подобен номер на Бент Крум? Да каже на съпругата му, че Крум върти любов с жена му! Що за малоумна постъпка! Сега с какви очи ще поиска да се срещнат?

Карл погледна дъската, където бе записан номерът на адвоката, и го набра.

— Агнете Крум — обади се женски глас.

Карл се прокашля и започна да говори с по-висок глас от обикновено с надеждата тя да не го разпознае. Популярните хора обичат да ги разпознават, но не и прочулите се с нещо конфузно.

— Не — отговори тя. — Той вече не живее тук. Ако искате да говорите с него, потърсете го на мобилния.

Продиктува му номера с печален глас.

Карл го набра. Включи се записано съобщение. Бент Крум обясняваше, че е на яхтата си, и препоръчваше да го потърсят на следващия ден между девет и десет.

„По дяволите!“

Карл отново звънна на съпругата му.

— Яхтата е на пристанището в Рунгсте — уточни тя.

Не че тази информация изненада Карл.

 

 

— Ще излизаме, Асад! — извика Карл през коридора. — Приготви се! Но преди това имам да проведа важен разговор.

Карл набра номера на стария си колега и съперник от Централния участък Брандур Исаксен — наполовина фарьорец, наполовина исландец, с душа, в пълно съответствие с температурата на двата острова, откъдето произлизаха родителите му. Наричаха го Ледения.

— Какво искаш? — попита направо Брандур.

— Интересува ме какво знаеш за Росе Кнюсен. Дойде при мен от вашия участък. Разбрах, че сте имали известни търкания с нея. Ще ми кажеш ли нещо по-конкретно?

За изненада на Карл от слушалката прогърмя неистов смях.

— Сега на теб ли я натресоха? — кискаше се Исаксен.

Карл се настрои за лоши новини. Исаксен се смееше изключително рядко. От неговите уста почти никога не излизаше дружелюбна дума.

— Ще се постарая да обобщя най-същественото. Първо заби колата си в личните автомобили на трима колеги. После заля с кафе бележките на шефа за седмичните доклади. Непрекъснато се опитваше да командва секретарките, напоследък взе да поучава и детективите. Пъхаше си носа в работата им. А се говори, че на едно фирмено парти се изпукала с двама колеги.

Исаксен се смееше толкова неудържимо, че Карл очакваше колегата му да падне от стола. Явно всичко това му се струваше адски забавно.

— На теб ли я натресоха, Карл? Съветвам те да не й даваш да пие.

— Друго? — пое си въздух Карл.

— Има сестра близначка. Не са еднояйчни, но и другата е голяма терца.

— В смисъл?

— Като започне да й звъни от Управлението, ще ги чуеш как каканижат за щяло и нещяло. Накратко, Росе е недодялана, неконтролируема и понякога ужасно инатлива.

Всъщност Исаксен не му каза нищо ново, с изключение на слабостта на Росе към спиртните напитки.

Карл затвори и напрегна слух да чуе какво се случва в кабинета й.

Стана и се промъкна на пръсти към коридора. Да, тя действително говореше по телефона. Карл се приближи до прага и се ослуша.

— Да — тихо каза тя. — Ще трябва да се съгласим. Аха… Да. Така ли? Екстра…

И продължи с реплики в същия дух.

Карл се показа на вратата и я изгледа строго. Надяваше се да я постресне.

След две минути тя приключи разговора. Не изглеждаше особено притеснена от появата на Карл.

— С приятели ли си бъбриш? — попита Карл.

И този въпрос не я смути.

— С приятели, казваш — тя си пое дълбоко дъх. — Могат и така да се нарекат. Обади се човек от Министерството на правосъдието. Получили имейл от норвежкия КРИПОС. Колегите сипят похвали по наш адрес и твърдят, че през последните двайсет и пет години не се е случвало по-интересно нещо в скандинавската криминална история. От Министерството се интересуват защо не си произведен в полицейски комисар.

Карл преглътна с мъка. Пак ли ще започнат да опяват? За нищо на света няма да се върне пак на училищната скамейка! С Маркус отдавна приключиха въпроса.

— Ти какво им отговори?

— Аз? Веднага смених темата. Какво друго се очакваше да направя?

„Добро момиче!“ — похвали я той наум.

— Росе — подхвана той и впрегна всичките си сили. Не е лесно да се извиниш, когато идваш от Брьондерслеу. — Може на моменти да съм бил малко по-рязък с теб. Забрави забележките ми. Пътуването до Мадрид мина съвсем нормално. Дори ми се случиха доста забавни неща, бих казал. Видях беззъб просяк, откраднаха ми всичките кредитни карти, пропътувах две хиляди километра, вкопчен в ръката на непозната жена. Но друг път те моля да ме питаш, преди да уреждаш каквото и да било.

Тя се усмихна.

— Още нещо, докато не съм забравил. Прислужницата на Касандра Лесен с теб ли е говорила по телефона? Не си носех значката и тя се е обадила в Управлението да се увери, че наистина съм служител на реда.

— Да, с мен говори.

— А ще ме осветлиш ли как точно ме описа?

В бузите на Росе се вдълбаха издайнически трапчинки.

— Мъж с кафяв кожен колан, черни, видимо износени обувки четирийсет и пети размер, непретенциозна външност. Ако отговаря на това описание, значи е той — така й казах. Добавих и плешивото петно на темето ти с формата на задник.

„Тази жена няма капка милост“ — помисли си Карл и неволно си приглади косата назад.

 

 

Откриха Бент Крум на единайсети кей. Седеше в меко кресло на кърмата на яхта, която навярно струваше повече от самия Крум с цялото му имущество.

— Яхтата е модел V42 — услужливо поясни момче, застанало пред тайландския ресторант на алеята. Необикновено възпитан младеж.

Крум определено не посрещна с ентусиазъм появата на пазител на закона, и то следван от възмургав оплешивяващ представител на другото лице на Дания. Но посетителите не му дадоха никаква възможност да изрази възмущението си.

— Валдемар Флорин ме посъветва да се обърна към вас — подхвана Карл. — Според него вие ще се изкажете най-компетентно за случая, засягащ семейство Флорин. Ще ни отделите ли пет минути?

Бент Крум вдигна очилата над челото си. Всъщност слънце нямаше.

— Добре, но нито секунда повече. Съпругата ми ме чака вкъщи.

Устните на Карл се разтеглиха в широка усмивка. „Да бе!“ — говореше тя. Старият хитрец Крум веднага забеляза ироничната мимика. „Дано това го възпре да ме баламосва занапред“, помисли си с надежда Карл.

— През 1986 година заедно с Валдемар Флорин сте присъствали, когато в участъка в Холбек полицаите са довели младежите, заподозрени за двойното убийство в Рьорви. Господин Флорин намекна, че двама-трима от групата са се отличавали от останалите, но отказа да навлиза в подробности и ме насочи към вас. Имате ли представа какво е вложил в тези свои думи?

Слънчевите лъчи открояваха колко бледо е лицето на Бент Крум. Обезкървено, износено от всички низости, които е бил принуждаван да върши през годините. Карл неведнъж се бе сблъсквал с последствията от продажническите машинации на подобни типове. Едва ли съществуват хора с по-бледи лица от полицаи, замесени в неразкрити дела, и адвокати, нагърбили се да защитават прекалено съмнителни клиенти.

— Отличавали са се, казвате? Всеки от младежите беше уникален посвоему. По моя преценка говорим за достойни млади хора, а и постиженията им на професионалното поприще доказват качествата им.

— Достойни… Да видим… Един се застрелва в слабините, друг си вади хляба, като помпи жени с ботокс и силикон, трети наема анорексички да се разхождат по модния подиум, докато хората ги зяпат, четвърти е осъден да лежи до живот, пети съветва богаташите как да печелят на гърба на вложителите със скромни спестявания, шести скита по улиците от дванайсет години. Питам се дали всичко това ви дава основания да ги наречете „достойни“.

— Съветвам ви да не хвърляте подобни оскърбителни изявления в публичното пространство — натърти Крум, шлифован от професията непрекъснато да дебне за възможност да изправи някого пред съда.

— Публично пространство? — Карл огледа обстановката: тиково дърво, стъкловлакна, хромирана стомана. Разпери ръце с усмивка: — И това ако не е пълната противоположност на „публично пространство“!

В ушите на другиго тези думи вероятно биха прозвучали като комплимент.

— Какво мислите за Кими Лесен? — продължи Карл. — Не ви ли направи по-специално впечатление през 86-а? Ще потвърдите ли, че е играла главната роля в заниманията на компанията? Флорин, Дюбьол-Йенсен и Прам заинтересувани ли са тя да изчезне?

Вертикални бръчки разсякоха челото на Бент Крум — доста неприятна гледка.

— Нека ви припомня, че тя вече е изчезнала. И то, държа да отбележа, по собствено желание!

— Записа ли, Асад? — обърна се към помощника си Карл.

Сириецът вдигна утвърдително молива.

— Благодаря. Приключихме.

Двамата станаха.

— Какво да запише? — попита Крум. — Ще ми обясните ли?

— Да. Току-що признахте, че компанията има интерес от изчезването на Кими Лесен.

— Нищо подобно.

— Прав ли съм, Асад?

Дребният помощник закима оживено, засвидетелствайки пълната си лоялност.

— Разполагаме с редица улики, които сочат, че не само Бярне Тьоерсен, а компанията от пансиона е извършила двойното убийство в Рьорви. Това няма да е последната ни среща, господин Крум. Ще ви се наложи да се изправите и срещу други хора. Интересни личности с услужлива памет. Например с Манфре Слот, приятел на Коре Бруно.

Крум остана невъзмутим.

— И с бивш учител в пансиона, Клаус Йепесен. А да не забравяме и Кайл Басет, когото вчера имах удоволствието да разпитам в Мадрид.

— Момент — Крум се сепна и стисна лакътя на Карл.

Полицаят го стрелна предупредително и адвокатът отдръпна ръката си със светкавична бързина.

— Знаем колко ревностно бдите над благополучието на клиентите си, господин Крум. При това заемате длъжността председател на управителния съвет на частна клиника „Каракас“. Вероятно именно благодарение на поста си може да се радвате на такива условия — Карл посочи ресторантите близо до кея и гледката към Йоресунд.

Карл изобщо не се съмняваше, че слезе ли от яхтата, Крум мигом ще грабне телефона и ще започне да звъни на пожар на всичките си клиенти.

И когато Карл пристигне при тях, те ще са подготвени за разпита и въпросите му няма да ги стреснат.

 

 

Асад и Карл влязоха в „Каракас“ с маниера на двама богаташи, които искат да разгледат условията, преди да се подложат на разкрасяваща липосукция. На регистратурата се опитаха да ги спрат, ала Карл продължи най-невъзмутимо към Административния отдел.

— Тук ли е Дитлеу Прам? — попита той някаква секретарка, след като най-сетне откри табелка с надпис „Дитлеу Прам, генерален директор“.

Служителката вече бе посегнала към телефона да повика охраната, но Карл й показа значката си и я обезоръжи с усмивка, годна да срази дори майката на Карл — изключително земна и строга жена.

— Извинете, че нахълтваме така, но искаме да поговорим с Дитлеу Прам. Дали е възможно да го повикате тук? И той, и ние ще ви бъдем благодарни.

Секретарката обаче не беше вчерашна.

— За жалост в момента господин Прам не е в сградата — заяви важно-важно тя. — Желаете ли да ви запиша приемен час? 22 октомври, в 14,15. Удобно ли е?

Карл и Асад се сбогуваха с възможността да разпитат Прам още днес.

— Ще се обадим допълнително — и Карл дръпна Асад след себе си.

Тя без съмнение щеше да предупреди началника си. Ето, вече излезе на терасата с мобилния до ухото си. Лоялна секретарка.

— Изпратиха ни там — на път покрай регистратурата Карл посочи стационарния блок.

Болничните служители ги стрелкаха с мнителни погледи, а двамата с Асад отвръщаха с приветливо кимване.

Минаха през операционния блок и се поогледаха дали Дитлеу Прам няма да се появи отнякъде. Продължиха покрай редица единични стаи, откъдето струеше класическа музика, и се озоваха в кухнята, където сновяха служители със значително по-занемарен вид и по-неугледни униформи от персонала в крилото за манипулации.

Асад и Карл кимнаха на готвачите и продължиха към пералнята. Посрещнаха ги изплашените до смърт погледи на дузина жени с азиатски черти.

„Разбере ли Прам, че съм душил наоколо, ще разкара тези жени до час“ — беше готов да се обзаложи Карл.

 

 

Докато се връщаха от „Каракас“, Асад мълчеше. Чак когато стигнаха квартал „Клампенборг“, сириецът се обърна към Карл:

— Ти къде би отишъл на мястото на Кими Лесен?

Карл сви рамене. Кой би могъл да отгатне намеренията на непредвидима особа като Кими? Тя очевидно притежаваше рядкосрещана дарба да взема напълно непредсказуеми решения. В момента би могла да бъде навсякъде.

— При всички случаи е искала да се отърве от преследването на Олбек. С останалите от групата не са били първи дръжки.

— Първи дружки, Асад.

— От Отдел „Убийства“ съобщиха, че в събота вечер Олбек бил засечен в заведение на име „Дамхус“. Това споменах ли ти го?

— Не, но го разбрах от другаде.

— Тръгнал си с някаква жена.

— Виж, това не го знаех.

— Ако тя е убила Олбек, останалите от компанията едва ли са доволни.

Доста меко казано!

— И ще й обявят война.

Карл кимна изнурено. Умората от последните две денонощия се наслагваше не само в главата му, а и в нервната му система и по-конкретно във фината моторика на крайниците. Изведнъж педалът за газта му се стори толкова тежък, че едва го натискаше.

— Дали Кими няма да се върне в къщата, където ти откри сандъчето? Нали там беше скрила доказателства срещу останалите?

Карл кимна отново — този път замислено. Не изключваше подобна възможност. Тази и още една: да отбие встрани и да подремне.

— Да отидем ли да проверим? — Асад доведе изложението си до логичен завършек.

Завариха къщата без видими признаци на човешко присъствие. Натиснаха звънеца няколко пъти. Намериха номера на стационарния телефон и го набраха. Отвътре се разнесе звън, но никой не вдигна. Какво повече да направят? Възрастните жени също имат право на живот извън четирите стени на дома си.

— Да вървим, Асад. Ти ще шофираш, а аз ще подремна.

* * *

Пристигнаха в Управлението. Росе се канеше да си тръгва. Заяви, че ще се яви на работа чак вдругиден. Чувствала се пребита от умора след тридневния маратон. Така де, и нейните физически възможности не са неизчерпаеми!

Карл я разбираше отлично.

— Свързах се със служител от Бернския университет, който откри досието на Кирстен-Мари Лесен.

Значи Росе е проверила всички лица от връчения й списък, съобрази Карл.

— Описват я като много прилежна студентка. Никакви изцепки. От данните в досието става ясно, че по време на престоя си там не е имала проблеми, с изключение на инцидент в планината, при който изгубила приятеля си.

— Какво се е случило?

— Секретарката го описа като много странен случай. Приятелят на Кими загинал след удар в скали извън маркираната писта. Всички от университета били крайно изненадани, защото се ползвал със славата на много опитен скиор.

Карл кимна. Ските са опасен спорт.

 

 

Карл срещна Мона Ибсен пред Управлението. Носеше обемиста чанта на рамо и погледът й казваше „не“ още преди да си е отворил устата.

— Сериозно обмислям да взема Харди у дома при мен — подхвана доверително Карл. — Нуждая се обаче от консултация как ще се отрази на неговата психика и на домашните ми.

Погледна я с изморените си очи. Явно това до голяма степен наклони везните в негова полза, защото в отговор на въпроса дали е съгласна да вечеря с него, за да обсъдят евентуалните последствия от подобно важно решение за всички засегнати, Мона Ибсен се съгласи.

— Защо не — стрелна го тя с една от онези усмивки, които възпламеняваха слабините му. — И без това огладнях.

Стъписан от положителния отговор, Карл направо си глътна езика. Гледаше я в очите и се надяваше чарът му да компенсира липсата на красноречие.

Двамата хапнаха и Мона Ибсен започна да се отпуска, а по тялото на Карл плъзна неописуема нега и блажена отмора. Той отпусна глава и заспа. Върху възглавница от говеждо и броколи.