Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (41) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

39.

Отбиха в банкета да обсъдят срещата с Торстен Флорин. Асад настояваше да се върнат и да хвърлят в очите на Флорин всичко, което са открили в сандъчето на Кими. Така, твърдеше Асад, ще пропукат самоувереността му. Карл обаче остана непоклатим в убеждението си, че трябва да оставят най-силния си коз за момента, когато ще се сдобият със заветната заповед за задържане.

Асад не криеше недоволството си. Явно в пустинните райони, откъдето произлизаше сириецът, търпението не беше сред разпространените качества.

Карл погледна към шосето и забеляза два автомобила, движещи се с превишена скорост. Такива джипове с тонирани стъкла повечето пораснали момчета гледат само на картинки.

— Не може да бъде! — възкликна Карл, изчака и двата джипа да се източат, направи обратен завой и подкара след втория.

Преди отбивката към имението Карл почти ги настигна.

— Сигурен съм, че в първия джип видях Дитлеу Прам. Ти забеляза ли кой се вози във втория, Асад? — попита Карл, когато двата автомобила завиха по алеята към имението на Флорин.

— Не, но записах регистрационните номера. Сега ще ги проверя.

Карл разтърка лицето си. Ами ако тримата са си уредили среща у Флорин точно сега? Едва ли някога ще му падне по-удобна възможност да ги наблюдава накуп.

Но дори да се възползва от случая, какво ще научи повече?

След минута Асад получи исканите сведения.

— Първият джип е регистриран на името на някоя си Телма Прам.

Бинго.

— А вторият — на фирма „Борсови анализи“ — допълни сириецът.

Отново бинго.

— Компанията се събира — Карл си погледна часовника. Още нямаше осем. Какво, по дяволите, бяха намислили?

— Хайде да ги проследим, Карл.

— В смисъл?

— Сещаш се. Да се промъкнем в имението и да ги шпионираме.

Карл поклати глава. Понякога дребният му помощник проявяваше прекомерна изобретателност.

— Чу какво каза Флорин, нали?

Асад кимна с широко отворени очи.

— За да влезем, ни е нужна съдебна заповед, а засега не разполагаме с достатъчно основания да издействаме такава.

— Но ако научим повече, ще получим заповед, нали?

— Да, разбира се. Промъкването в чужда собственост обаче трудно ще ни помогне. Пък и законът го забранява, Асад. Нямаме право да нахлуваме просто така.

— Ами ако тримата са убили Олбек, за да заличат следите?

— Какви следи? Не е незаконно да поръчаш на частен детектив да следи някого.

— Ами ако Олбек е открил Кими и сега тримата я държат като заложница в имението? Тази вероятност не е за подценяване, нали така казваш ти? Очистили са Олбек и никой друг не знае за отвличането. А Кими е най-важният ни свидетел, Карл.

Карл не очакваше Асад да спре дотук. Оказа се прав.

— Ами ако точно в този момент я пребиват? Трябва да влезем!

Карл въздъхна дълбоко. Струпаха се прекалено много въпроси.

Асад хем имаше основания да настоява да влязат, хем нямаше.

 

 

Оставиха колата по „Ню Морумвай“ до гара „Дюемусе“ и поеха по пътеките в покрайнините на гората. Стигнаха противопожарната просека. Оттам се откриваше изглед право към блатото и част от горските владения на Торстен Флорин — гъста, пищна растителност. В далечината се очертаваха смътно контурите на зарешетената порта. Карл и Асад въобще не възнамеряваха да се промъкват оттам: бяха забелязали нагъсто разположените камери за видеонаблюдение.

По-голям интерес за двамата нашественици представляваше дворът, където бяха паркирани двата джипа. От там се откриваше достъп до всички части на имението.

— По противопожарната просека бъка от камери — предупреди Асад. — Ако ще ги дебнем, трябва да минем оттук.

Посочи блатото. Там оградата се бе смъкнала ниско и преминаха с лекота. Само там нямаше камери.

Но се намокриха до кости.

После прекараха половин час, залегнали на земята, с изострена бдителност. Най-после тримата мъже се появиха. Зад тях двама слаби чернокожи носеха нещо, наподобяващо лък. От мястото, където се спотайваха, Карл и Асад успяха да доловят част от разговора, макар тихите гласове на тримата да глъхнеха в неочаквано извилия се лек хладен вятър.

Мъжете хлътнаха в главната сграда, а чернокожите поеха към червените постройки.

Десет минути по-късно се появиха още чернокожи. Влязоха в голямото остъклено хале и след броени минути излязоха, понесли клетка. Натовариха я на пикап. Двама се качиха в кабината, а останалите — на товарната платформа до клетката — и пикапът се изгуби в гората.

— Сега е моментът! — прошепна Карл и поведе леко противящия се Асад по протежение на оградата към ниските постройки.

Отвътре се чуваше говор на непознат език, бебешки плач и глъчка от по-големи деца. Явно там живееше цяло миниобщество.

Промъкнаха се покрай първата постройка и видяха табелка с написани екзотични имена.

— Погледни и там — прошепна Асад и посочи табелката на съседната постройка. — Да не държи роби?

Картината удивително силно напомняше на африканско село насред парка. Или на копторите, сгушени покрай големите плантации в южните щати преди Гражданската война.

Наблизо се чу кучешки лай.

— Дали не отглежда кучета пазачи? — прошепна изплашено Асад.

Карл погледна помощника си със спокойно изражение. Детството във Вендсюсел го бе научило, че освен ако не се изправиш сам-самичък срещу цяла глутница озверели питбули, ситуацията винаги е под контрола на човека. Един ритник в първия сгоден миг и нещата си идват на мястото. Притесняваше го по-скоро, че вдигат шум до небесата.

Двамата с Асад притичаха през откритото пространство до двора и съзряха удобна възможност да се промъкнат зад постройката.

Двайсет секунди по-късно стояха със залепени о прозорците лица. Вътре не се случваше нищо. Приличаше на класически кабинет с махагонови мебели и наредени по стените десетки ловни трофеи. Видяното не улесняваше задачата им.

Обърнаха се. Нямаха нито минута за губене.

— Забеляза ли това? — прошепна Асад и посочи цилиндричното продължение на остъкленото хале.

Навлизаше около четирийсет метра навътре в гората.

„Що за странна идея“ — удиви се Карл.

— Да отидем на проверим, Асад.

 

 

Физиономията, която се изписа по лицето Асад, влизайки в халето, заслужаваше да се увековечи. Впрочем тя изразяваше и усещането на Карл. Ако „Наутилус“ шокираше любителите на животни, то тук ги посрещна десетократно по-шокираща гледка. Клетки с изплашени зверове. На стените висяха окървавени одрани кожи, проснати да съхнат. Животни от всички размери: от хамстери до телета. Свирепи бойни кучета лаеха ожесточено. Явно преди малко бяха чули точно тях. Гущероподобни чудовища и съскащи норки. Сборище от домашни и екзотични екземпляри.

Но за разлика от животните в ковчега на Ной, тези тук не напускаха затвора си живи. Ставаше ясно от пръв поглед.

Карл позна клетката от зоомагазина. Сега стоеше насред халето, а хиената показваше зъби. От ъгъла крякаше грамадна маймуна, отнякъде грухтеше брадавичеста свиня, блееха овце.

— Дали Кими не е вътре? — попита Асад и направи още няколко крачки към вътрешността на халето.

Карл огледа клетките. Повечето не можеха да поберат човек.

— А тук? — Асад посочи колона фризери, бръмчащи в един от страничните проходи.

Отвори поставения най-отпред.

— Пфу, каква гадост! — възкликна той и по тялото му преминаха видими тръпки от погнуса.

Карл надникна във фризера. Отвътре го гледаха изцъклените очи на купища одрани животни, проснати едно връз друго.

— И в другите има същото — съобщи Асад, след като повдигна капаците на всички фризери.

— Навярно ги използват за храна на другите животни — предположи Карл и стрелна хиената с поглед.

Хищните челюсти на зверовете в тази менажерия изглеждаха готови да разкъсат каква да е жива плът. Потресаваща мисъл.

След петминутен оглед установиха, че в нито една клетка няма човешко същество.

— Я погледни, Карл — Асад посочи тунела. — Това е стрелбище.

Ако полицаите в Управлението разполагаха с такова съоръжение, оборудвано с въздушни клапи и всякакви екстри, стрелбището нямаше да остане празно и за секунда. Факт.

— Не влизай в тунела — предупреди Карл, когато Асад тръгна към мишените. — Ако се появи някой, няма къде да се скриеш.

Асад обаче не го послуша.

— Какво е това, Карл? — извика той, долепен до едната мишена.

Карл погледна през рамо. Не видя нищо обезпокоително и последва Асад.

— Стрела ли е? — попита помощникът му и посочи забитата в центъра на мишената метална пръчка.

— Да. Нарича се болт и се използва при стрелба с арбалет.

— Какво? Как точно го нарече? Тарталет?

— Арбалет, Асад, арбалет — въздъхна Карл. — Представлява лък със запъната по специален начин тетива. Поразява целта с голяма сила.

— Виждам, Карл. Явно стреля и много точно.

— Именно.

Обръщайки се, осъзнаха, че са попаднали в капан.

В отсрещния край, разкрачен, стоеше Торстен Флорин, а зад него — Улрик Дюбьол-Йенсен и Дитлеу Прам. Последният държеше насочен към Карл и Асад арбалет.

„Не може да бъде!“ — ядоса се Карл и извика:

— Скрий се зад мишените, Асад! Веднага!

Извади светкавично пистолета от кобура на рамото си и се прицели към тримата в мига, когато Дитлеу Прам пусна стрелата.

Чу как Асад се шмугна зад мишената. После стрелата прониза дясното рамо на Карл и пистолетът тупна на земята.

Изненадващо за самия него, не изпита болка. Просто ударът го отхвърли на половин метър назад и го прикова към мишената. От кървящата рана стърчеше перцето на стрелата.

 

 

— Господа, защо ни поставяте в такава ситуация? — подхвана Флорин. — Какво да ви правим сега?

Карл се опитваше да нормализира пулса си. Издърпаха стрелата и поляха раната с някакъв дезинфектант. Той едва не изгуби съзнание от болка, но пък кървенето намаля осезаемо.

Бяха попаднали в много неизгодно положение. Тримата мъже излъчваха мрачна решителност.

Асад започна да сипе огън и жулел, защото ги накараха да седнат с гръб, опрян о една от клетките в халето.

— Наясно ли сте какво наказание ви чака за такова отношение към полицаи, изпълняващи служебния си дълг?

Карл ритна леко крака му. Асад се поумири.

— Съвсем просто е — подхвана Карл, а при всяка изречена дума болка пронизваше рамото му. — Пускате ни да си вървим, а после ще видим. Нищо няма да спечелите, ако ни държите за заложници.

— Чуйте се само! — възкликна Дитлеу Прам, който продължаваше да държи арбалета в готовност за стрелба. — Не сме глупаци. Та вие ни подозирате в убийства. Споменахте няколко съмнителни произшествия. Свързали сте се с адвоката ни. Открили сте връзка между мен и Фин Олбек. Въобразявате си, че сте огледали и кътните ни зъби, а всъщност си съшивате ваша истина от случайни парчета — Прам се приближи и застана разкрачен пред Карл. — Вашата истина обаче засяга не само нас тримата. Убедите ли шефовете си, че сте прави, хиляди хора ще си загубят хляба. Не виждам нищо просто в цялата ситуация, Карл Мьорк.

Той описа полукръг с ръка.

— Съдът ще запорира огромни имущества. Нито ние, нито нашите партньори искат това да се случи. Затова ще повторя въпроса на Торстен: какво да ви правим?

— Трябва да действаме много чисто — обади се едрият, Улрик Дюбьол-Йенсен.

Уголемените му зеници и треперещият глас не оставиха нито капка съмнение в непоколебимостта на намерението му. Карл обаче долови колебание в поведението на Торстен Флорин.

— Какво ще кажете да ви пуснем с по един милион хонорар? Зарязвате случая и си получавате парите. Е?

Карл и Асад нямаха друг избор, освен да се съгласят, макар и привидно. В противен случай не ги чакаше нищо добро.

Асад кимна. Сечеше му пипето на този…

— А ти, Мьорк? И ти ли си сговорчив като Мустафа? — попита Флорин.

Карл го прониза със суров поглед и кимна.

— Май сумата ви се струва малка. Да я удвоим тогава. По два милиона за всеки в замяна на мълчанието ви. Ще го направим съвсем дискретно, нали?

Карл и Асад кимнаха.

— Преди да сключим сделката, искам отговор на един въпрос. Веднага ще разбера, ако ме лъжете, и край на преговорите. Ясно? — И без да изчака, продължи: — Защо сутринта споменахте за някаква възрастна двойка от Дантелен? За Коре Бруно разбирам какви са ви основанията, но какво общо открихте между нас и двамата старци?

— Един от колегите ми извърши задълбочена проверка на аналогични случаи, описани във вестниците — отвърна Карл.

— Това няма нищо общо с нас — натърти Флорин.

— Поискахте честен отговор и аз ви го дадох — настоя Карл. — Местопрестъплението, типът на нападението, методът, времето — всичко съвпада с вашия почерк.

В този момента тримата мъже показаха на какво са способни.

— Отговаряй! — кресна Дитлеу Прам и заби дръжката на арбалета в раната на Карл.

Карл дори не успя да извика, защото болката стисна гърлото му в менгеме. Прам разклати дръжката на арбалета.

— Говори! Защо смятате, че сме замесени в нападението в Лангелен? — Прам замахна, готвейки се за по-силен удар, но Асад реагира светкавично:

— В Лангелен е намерена само една обица. Втората от комплекта открихме в сандъче на Кими, където е пазела и други предмети от нападенията ви. Това сигурно ви е известно.

Ако Карл не се чувстваше напълно обезсилен от болката, щеше да даде доста настоятелен знак на Асад да си затвори устата.

Ала вече беше късно.

По лицето на Торстен Флорин пролича, че най-големите им страхове изведнъж се сбъднаха. Полицията разполагаше с доказателства срещу тях. С реални доказателства.

— Предполагам, и ваши колеги знаят за това сандъче. Къде е то в момента?

Карл мълчеше. Огледа обстановката. От мястото, където седеше, до портата имаше десет метра. А от портата до гората — още петдесет. След още километър се издигаше Грибскоу — идеалното скривалище. Прекалено далече обаче. Наоколо не виждаше нищо, годно да му послужи като оръжие. На всичкото отгоре двама мъже ги държаха на прицел с арбалети. Какво можеха да сторят Карл и Асад?

Абсолютно нищо.

— Трябва да действаме веднага и да не оставим никакви следи — изстреля Улрик Дюбьол-Йенсен. — Пак ще повторя: не можем да разчитаме на тези двамата. Не са като другите, които подкупихме да мълчат.

Прам и Флорин погледнаха приятеля си.

„Много умно, няма що!“ — четеше се по лицата им.

 

 

Докато тримата мъже обсъждаха положението, Асад и Карл се спогледаха. Асад потърси извинение с очи, Карл му кимна в знак на прошка. Какво толкова, че помощникът се поувлече в опита си да спре Дитлеу Прам? В момента тримата закоравели злодеи обсъждаха как да ги очистят.

— На работа, че времето лети. След пет минути другите ще пристигнат — предупреди Флорин.

Улрик Дюбьол-Йенсен и Дитлеу Прам се нахвърлиха върху Карл, докато Торстен Флорин ги прикриваше с арбалета. Карл се смая от бързината, с която действаха.

Залепиха устата му с тиксо, после и ръцете на гърба. Натиснаха главата му назад и сложиха лепенка и над очите му. Карл се поизвърна, докато я залепяха, и лентата закрепи клепачите му в леко отворено положение. Видя как Асад започна да рита, да размахва бурно ръце и дори успя да събори на пода Улрик Дюбьол-Йенсен. Онзи се строполи с глух удар, парализиран след саблен удар по врата, Флорин захвърли арбалета и се притече на помощ. Докато двамата се опитваха да надвият Асад, Карл се изправи и хукна към светлината, струяща от портата.

Както го бяха подредили, не можеше да помогне на Асад, освен ако не се измъкне.

Чу ги как си размениха уверения, че той няма да стигне далеч в това състояние. Слугите им щели да го заловят и да им го върнат. А после и той щял да преживее участта на Асад в клетката с хиената.

— Мисли за нея! — извикаха подире му те.

„Пълни психопати“ — стрелна се през ума му, докато се мъчеше да се ориентира през пролуката в тиксото.

Чу как от портата се задават автомобили. Десетки автомобили.

Ако пътниците в тях приличаха на изродите в халето, на Карл не му оставаше друго, освен да се прости с живота си.