Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (22) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

20.

Точно според уговорката Кими намери бележката на Тине на улица „Скелбек“ — под най-долния винт на отчайващо скучната табела „Коли под наем — отстъпка“. Влагата вече бе размила мастилото.

Кими си даваше сметка колко трудно е било за полуграмотно момиче като Тине да смести толкова главни печатни букви върху толкова малко листче, но Кими беше свикнала да дешифрира оскъдни послания.

Здрасти. Вчера някой си Карл Мьорк от полицията и още един — онзи от гарата — ме разпитваха за теб. Не знам кой е — внимавай — ще се видим на пейката.

Т.К.

Докато препрочиташе бележката, Кими се спираше на всяко К, все едно е товарен влак пред спусната бариера. Буквата се врязваше в ретината й, като едновременно я вледеняваше и изгаряше. Откъде се взе това К?

Полицаят се казваше Карл. Но Карл, изписано с латинско „С“. По-хубава буква. По-приятна от К, макар да се четяха по един и същи начин. Кими не се боеше от Карл.

Облегна се на виненочервения нисан, паркиран там от цяла вечност. Бележката на Тине я тласна в дълбоко униние. Все едно из душата й завърлуваха демони и започнаха да изцеждат жизнените й сили.

„Ще си стоя само у дома — зарече се тя. — Няма да ме намерят.“

Но как да е сигурна, че няма да я хванат? Очевидно я търсят под дърво и камък и разпитват Тине, осветлена по много въпроси за нея. От любителка на плъхове, опасна единствено за себе си, Тине се превърна в заплаха и за Кими.

„Не бива да говори с абсолютно никого — съобрази тя. — Ще й дам обещаните хиляда крони и ще я предупредя изрично изобщо да не си отваря устата.“

Кими се озърна боязливо и забеляза мъж в светлосиня найлонова жилетка да раздава безплатни вестници.

„Дали не са го изпратили да ме следи?“ Бяха разбрали къде живее Тине и че двете поддържат контакт. Съвсем естествено е да са проследили Тине до табелата, където е оставила бележката. А най-вероятно бяха прочели и какво пише там.

Кими се мъчеше да не се поддава съвсем на обзелата я параноя. Ако бяха проследили Тине, щяха да вземат бележката. Или пък, напротив, нарочно са я оставили?

Погледът на Кими отново спря върху смуглия раздавач на вестници. Човек с такава неблагодарна работа — да се опитва да пробута вестник в ръцете на забързани, свикнали да получават всичко на тепсия, минувачи — съвсем естествено не би отказал възможност да припечели допълнително. Вероятно са му възложили просто да проследи накъде тръгва Кими. На няколко крачки от сегашното му местоположение, до подхода към станция „Дюбьол“, пред него би се открила идеална наблюдателна позиция към улица „Ингерслеу“ и жп линиите. Оттам раздавачът ще види накъде се отправя Кими и къде влиза, защото само 500 метра по-нататък — а вероятно и по-близо — се намираше телената мрежа, а зад нея — убежището й.

Кими прехапа долната си устна и се загърна по-грижливо във вълненото си палто.

Тръгна решително към раздавача и му подаде петнайсет хилядарки.

— Вземи ги и си върви у дома.

Само в старите неми филми могат да се видят тъмнокожи с толкова изразително облещени очи и блеснали белтъци. С крехката си ръка Кими сякаш му подаваше ключа към осъществяването на всичките му мечти: вноска за квартирата, малко магазинче, билет до родината, живот сред чернокожи братя под лъчите на палещото африканско слънце.

— Днес е сряда. Обади се на шефа си и му кажи, че се връщаш на работа чак в края на месеца. Разбра ли ме?

 

 

Гъста мъгла се спусна над града и обви в прегръдката си парка „Енгхауе“. Всичко наоколо се изгуби в бяла пелена. Първо колоните на Кралската пивоварна, после жилищните сгради отпред, куполът пред сцената в единия край на парка, фонтанът. Влажна мъгла с ухание на есен.

„Тези мъже трябва да умрат“ — заклинаха гласовете в главата й.

Тази сутрин свали тухлите пред тайника в стената и извади ръчните гранати. Огледа адските приспособления и си представи много ясно как всичките ще умрат — един по един — та страхът и разкаянието да влудяват все още живите.

Кими се позасмя. Напъха ледените си ръце дълбоко в джобовете на палтото си. Те вече се бояха от нея. Знаеше го със сигурност. Тези подлеци щяха да продадат и душите си — само и само да я намерят. Затягаха обръча около нея, готови на всичко. Страхливци.

Кими престана да се смее. Последното я подтикна към размисъл.

Те наистина бяха страхливци. А страхливците не чакат. Бягат, докато не е станало късно.

— Трябва да ги изтребя вкупом — произнесе на глас тя. — Иначе ще офейкат. Нужно е да си начертая план.

Кими знаеше, че има начин да постигне целта си, но гласовете в главата й я разсейваха. Влудяваха я с упоритите си крясъци.

В коя посока да поеме?

„Миле, Миле, малка Миле“ — повтаряха те мантрата си. Днешният ден мина кошмарно. От Кими се искаше да се справи с няколко проблема едновременно.

Погледна надолу. Мъглата бе оставила влажни следи по обувките й. Кими пак си спомни за инициалите върху бележката от Тине: Т. К. Откъде се бе взело това К?

 

 

Случи се непосредствено преди изпитната ваканция във втори гимназиален курс и само няколко седмици, след като Кими отряза Коре Бруно и най-брутално срина самочувствието му с признанието, че и талантите, и излъчването му са съвсем посредствени.

През следващите дни Кристиан започна да я дразни.

— Няма да посмееш, Кими — шепнеше й предизвикателно той всеки ден по време на сутрешния псалм.

Буташе я и я пляскаше по рамото под погледите на сеирджиите.

— Не ти стиска, Кими!

Всички обаче знаеха, че смелост никога не й бе липсвала, и не изпускаха от очи нито едно нейно движение в час. Наблюдаваха в захлас постъпките й: изкусителните бедра под повдигащата се нагоре пола, трапчинките по бузите й, докато се качва на подиума до катедрата; прозрачните блузки, сладникавия й глас. За четиринайсет дни успя да запали страстта у единствения учител, когото учениците от пансиона харесваха. Така го омота, че го превърна в посмешище.

Според мълвата учителят, голобрад и въпреки това вече мъж, току-що бе завършил датска филология в Копенхагенския университет с пълно отличие. Никак не се вписваше в профила на традиционния учител в пансион. Говореше за света извън този микросвят и даваше на учениците текстове на разнообразни и нетрадиционни за училището теми.

Един ден Кими го попита съгласен ли е да й дава консултации преди изпита. Преди края на първия урок беше оплела учителя в мрежите си. Щедро загатнатите под памучната й рокля заоблености го плениха за секунди.

Казваше се Клаус, изписано с „v“. Обясняваше особения правопис на името си с несъобразителността и прекаленото увлечение на своя баща по анимациите на Дисни.

Никой от учениците не смееше да го нарича Клаус Крике^[1], но Кими успя да събуди жребеца в него. След третия индивидуален урок той престана да си води график за срещите си с нея. Покани я в апартамента си, посрещна я полуразсъблечен и надул радиаторите на максимална мощност. Задуши я с пламенни целувки, докато нетърпеливите му ръце шареха по голата й кожа. Неутолимата му страст изпепеляваше всички разумни доводи, всички любопитни уши, всички завистливи погледи, всички правила и наказания.

Кими отиде да се оплаче на директора, че младият учител я е изнасилил, за да види до какво ще доведе това. Да провери дали умее да владее ситуацията.

Този път не й се удаде толкова лесно.

Директорът ги привика в кабинета си едновременно. Остави ги да го чакат в приемната, седнали един до друг. Секретарката следеше да не нарушат нормите на благоприличието.

След този ден Клаус и Кими не си проговориха.

Тя нехаеше какво се е случило с него.

В кабинета си директорът съобщи на Кими да си събере багажа и да се качи на автобуса за Копенхаген, който тръгва след половин час. Нямало нужда да си облича училищната униформа, подчерта той. От сега нататък можела да се смята за изключена от пансиона.

Кими дълго гледа пламналите бузи на директора и срещна погледа му.

— Дори да не ми вярваш… — тя млъкна за малко, за да му даде възможност да се възмути от непростимо невежливото обръщение на „ти“, — … да не ми вярваш, че ме е изнасилил, откъде си сигурен какво ще напишат вестниците? Само си представи какъв скандал ще избухне. Учител изнасилва ученичка в… Представяш ли си го?

Кими поиска едно-единствено нещо срещу мълчанието си: директорът да не уведомява родителите й, че е напуснала училището.

Той се възпротиви: не е редно училището да получава сума за услуга, която не извършва. Кими най-безцеремонно откъсна парче от най-близо разположената книга и надраска върху него няколко цифри.

— Това е банковата ми сметка. Ще ми превеждаш таксата за обучението ми.

Директорът въздъхна дълбоко. Това листче срина авторитет, граден в продължение на десетилетия.

 

 

Тя повдигна очи в мъглата и усети как я обзема спокойствие. От детската площадка се носеха викове на тънки гласчета. Гълчавата я подтикваше да се приближи.

На площадката имаше само две деца с бавачката си. Хлапетата си играеха по притихналите катерушки с типично детски непохватни движения. Кими пристъпи напред и ги огледа. Момиченцето държеше нещо, което момчето искаше да й отнеме.

Някога и Кими имаше такова малко момиченце.

Бавачката се изправи и прикова поглед в нея. Кими излезе иззад храста — в мръсни дрехи и с мърлява коса. В очите на бавачката мигом лумна тревожно недоверие.

— Вчера изглеждах много по-добре. Да можеше да ме видиш как се бях издокарала! — провикна се тя към момиченцето.

Ако се беше появила във вида, в който отиде на гарата, всичко щеше да протече другояче. Бавачката вероятно щеше да й отговори.

И да я изслуша.

Но тя изобщо нямаше намерение да я слуша. Втурна се напред, пресече пътя на Кими към малките и се развика веднага да дойдат при нея. Хлапетата обаче не се подчиниха. Тази пикла не знае ли, че малчуганите често проявяват инат, забавляваше се Кими.

Източи врат и се изсмя право в лицето на бавачката.

— Елате! — кресна истерично девойката, докато гледаше Кими, както се гледа пълен боклук.

Кими пристъпи крачка напред и я удари. Как смее да се държи с нея като с чудовище!

Паднала на земята, бавачката й се разкрещя да не й посяга, защото познава мнозина, които ще пребият Кими.

Кими я ритна в ребрата. После още веднъж — за да млъкне най-накрая.

— Ела насам да ми покажеш какво държиш в ръчичката си, миличка — подмами тя момиченцето. — Някаква клонка?

Децата обаче не смееха да мръднат от мястото си. Разперили безпомощно ръце, плачеха и викаха „Камила!“.

Кими се приближи до тях. Какво очарователно момиченце, макар и със сълзи на очи. С красива дълга кестенява коса — точно като на малката Миле.

— Ела, приятелче, и ми покажи какво държиш — повторно опита Кими и внимателно пристъпи напред.

Зад гърба си чу свистене и успя да се извърне, но не и да отбие силния отчаян удар по врата си.

Падна по очи върху паважа и усети как коремът й се удари в камъка, бележещ разклона на пътеката.

Бавачката, Камила, я заобиколи и веднага грабна децата. Типично момиче от бедняшкия квартал „Вестербру“ — с плътно прилепнали панталони и разчорлена коса.

Кими повдигна глава — тъкмо навреме да изпрати с очи двете деца, докато, притиснали лица към гърдите на бавачката, се изгубват зад храстите, а после излизат на открито.

Някога и Кими имаше такова момиченце. Сега то лежеше в сандъчето у дома, под кушетката. И чакаше търпеливо.

Съвсем скоро двете отново щяха да бъдат заедно.