Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (12) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

10.

— Кого търсите? Криминален асистент Асад? — Карл изгледа слисан телефонната слушалка. Криминален асистент?! Откога Асад бе станал криминален асистент?

Прехвърли разговора към стаята на сириеца и след секунда чу как телефонът там звънна.

— Да, моля — вдигна Асад.

Карл повдигна вежди и поклати глава. Криминален асистент Асад. Как смее!

— От Хорнбек се обадиха да съобщят, че цяла сутрин търсят папката с материалите по случая „Рьорви“. — Асад почеса наболите си бузи. Вече два дни с Карл непрекъснато преглеждаха папки и сириецът изглеждаше изморен. — Познай. Няма я. Изчезнала е.

— Някой я е отмъкнал — въздъхна Карл. — Да не е онзи Арне, дето е дал на Марта Йоренсен сивата папка с докладите за убийствата? Попита ли колегите дали случайно папката не е била сива на цвят?

Асад поклати глава.

— Не е толкова важно. Марта каза, че човекът, който й е дал папката, вече не е сред живите. Няма как да го разпитаме. — Карл стисна очи. — Искам да изясним нещо, Асад. Ще ме осветлиш ли по въпроса кога те произведоха асистент в криминалната полиция? Съветвам те занапред да внимаваш и да не се представяш за полицейски служител. Законът най-строго го забранява. В 131-ви параграф, ако те интересува по-конкретно. Грози те шестмесечен затвор.

Асад леко се отдръпна назад.

— Асистент в криминалната полиция? — той притаи дъх за секунда и се хвана за гърдите, сякаш за да защити невинността, която заплашваха да му оспорят.

Негодуванието, изписано по лицето на Асад, можеше да съперничи на възмущението, с което премиерът посрещна обвиненията в медиите, че датски войници са участвали косвено в изтезания в Афганистан.

— Подобно нещо не би ми хрумнало никога — заяви Асад. — Представих се като асистент на асистент в криминалната полиция. Какво съм виновен, че хората не слушат внимателно? — разпери той безпомощно ръце.

Асистент на асистент в криминалната полиция! Боже господи! Ето такива недоразумения докарват стомашни язви.

— По-коректно е да се представяш за асистент на заместник-криминален комисар Мьорк или — още по-добре — асистент на заместник-полицейски комисар Мьорк. Щом толкова държиш да споменаваш длъжността си, нямам нищо против, но при условие да я съобщаваш ясно, нали? А сега предлагам да слезеш в гаража и да подготвиш таратайката. Потегляме към Рьорви.

 

 

Вилата, сгушена между боровете, с годините бавно бе потънала в пясъка. Съдейки по покритите с мръсотия прозорци и прогнилите им рамки, след двойното убийство тук не бе стъпвал човешки крак. Плачевна гледка.

Карл и Асад плъзнаха поглед по издълбаните в земята коловози, лъкатушещи между вилите. По това време на годината, септември, наоколо съвсем естествено нямаше никого.

Асад засенчи с длан очите си и безуспешно се помъчи да види нещо през най-големия прозорец на вилата.

— Ела, Асад. Да вземем ключа.

Карл заобиколи къщата и погледна под стряхата. Там, над кухненския прозорец, на ръждив гвоздей, ключът висеше от двайсет години, и то така, че всеки да го види — според указанията на Ивет, приятелката на Марта. Кой би го свалил оттам? Кой изобщо би влязъл в запустялата къща? Навярно дори крадците, тършуващи из вилите след края на сезона, я бяха отписали от плановете си. Отдалече личеше колко безсмислено е да влизат вътре.

Карл се протегна, свали ключа и отключи. Езикът на старата брава се прибра с меко щракване и вратата се завъртя изненадващо плавно на пантите.

Карл провря глава във вилата и усети миризмата на застояло. Полъх на влага, запуснатост и немара. Подобна миризма обвява спалните на възрастните хора.

Потърси ключа за осветлението в малкия коридор, натисна го и установи, че подаването на електричество е преустановено.

— Виж! — възкликна Асад и заслепи Карл с халогенна светлина.

— Разкарай този фенер, Асад! Не ни трябва.

Сириецът обаче вече бе пристъпил в миналото. Конусовидният лъч зашари по боядисаната в убити цветове кушетка и сините емайлирани тенджери.

Всъщност вътре не беше съвсем тъмно. През напрашените прозорци все пак се процеждаше слаба светлина и пресъздаваше атмосферата в стар черно-бял филм. Камина, иззидана от едри камъни. Широки дъски на пода. Шведски ръчно тъкани килимчета. И настолната игра „Trivial Pursuit“ на пода.

— Точно както е описано в доклада — отбеляза Асад и побутна кутията с картите.

Някога морскосиня, сега бе почерняла. Игралното табло и двата пула, които още стояха върху него, изглеждаха малко по-запазени. Явно убийците се бяха появили в разгара на играта. В розовия пул имаше четири резена, а в кафявия — нито един. Карл предположи, че розовият пул — с четири верни отговора — е бил на момичето. Поредното доказателство, че е била с по-бистър ум от брат си в злощастния ден. Съдебните лекари неслучайно бяха установили, че е попрекалил с коняка.

— И играта стои тук от 1987-а? „Trivial Pursuit“ действително ли е толкова стара, Карл?

— Вероятно разпространението й в Сирия се е позабавило, Асад. Всъщност знаеш ли дали играта може да се купи в родината ти?

Асад се умълча. Карл огледа двете кутии, съдържащи карти с въпроси. Пред всяка кутия стоеше изтеглена карта — последните въпроси, на които братът и сестрата са отговорили през живота си. Потискаща мисъл.

Погледът на Карл се плъзна по пода. Още личаха ясни следи от зверското деяние. Игралното табло бе напръскано с кръв. На места се виждаше и прекъсната линия, с която техническият екип обозначаваше находките на пръстови отпечатъци, но номерата бяха изличени. От праха, посипан от криминалистите, също не бе останало кой знае какво, ала това си беше съвсем обяснимо.

— Нищо не са открили — промърмори под носа си Карл.

— Какво?

— Открили са само отпечатъци на двамата младежи и на родителите им. — Карл пак погледна играта. — Изненадан съм, че играта е още тук. Би трябвало да са я отнесли за анализ като ключова улика.

— Да — кимна Асад и се потупа с пръст по слепоочието. — Правилно, Карл. Сега се сетих: играта е била сред иззетите улики, представени пред съда по време на процеса срещу Бярне Тьоерсен. Криминалистите несъмнено са я взели.

Двамата приковаха поглед в таблото на пода.

Какво правеше то тук?

Карл се намръщи, извади мобилния си телефон и позвъни в Управлението.

Лис определено не преливаше от въодушевление.

— Изрично ни предупредиха, че вече не сме на твое разположение, Карл. Изобщо имаш ли представа колко ни е натоварено в момента? Чувал ли си за полицейската реформа, или да опресня паметта ти? А сега ще ни откраднеш и Росе.

„Нея си я задръжте“ — великодушно контрира наум Карл.

— Вече си имаш секретарка. Обърни се към нея. Секунда!

Карл изгледа смаян телефона си и пак го долепи до ухото, когато чу неподражаемия глас на Росе:

— Ало, шефе. С какво да помогна?

— Росе Кнюсен ли е на телефона?

Дрезгавият й смях не вещаеше нищо добро.

Карл я помоли да провери дали сред иззетите от местопрестъплението в Рьорви вещи е и настолната игра „Trivial Pursuit“. И, не, нямал представа къде точно трябва да търси. Да, имало няколко възможности. Към кого да се обърнела първо? Щяло да се наложи сама да се ориентира. И било препоръчително да действа по-експедитивно.

— С кого говори, Карл? — поинтересува се Асад.

— С твоята конкурентка. Внимавай да не те натика обратно при гумените ръкавици и кофата.

Асад обаче изобщо не го чу. Приклекнал до игралното табло, разглеждаше засъхналите отдавна пръски кръв.

— Не се ли очаква по таблото да има повече кръв, Карл? Все пак са я били до смърт — отбеляза Асад и посочи петното на килимчето.

Карл се опита да съживи в паметта си снимките на местопрестъплението и мъртвите тела.

— Да, прав си, Асад.

Карл също установи, че не е логично по таблото да има толкова оскъдно количество кръв. Момичето е отнесло десетки удари и е изгубило много кръв. По дяволите, защо не се сетиха да вземат папката с материалите! Сега щяха да сравнят със снимките на местопрестъплението.

— Спомням си, че тук таблото беше подгизнало от кръв — Асад посочи центъра.

Карл приклекна до него, внимателно пъхна пръст под таблото и го повдигна. На пода, няколко сантиметра по-навътре от ръба на таблото, личаха следи от пръснала кръв. Нямаше логика.

— Това е друго табло, Асад.

— Трябва да е друго.

Карл го пусна внимателно на пода и огледа беглите следи от прах за отпечатъци по кутията от играта. Гладка кутия и двайсет години. Прахът можеше да е картофено брашно, оловна бяла боя, какво ли не, наподобяващо праха, използван от дактилоскопистите.

— А кой е оставил тази игра тук? — чудеше се Асад. — Всъщност ти знаеш ли правилата, Карл?

Карл мълчеше. Огледа рафтовете, опасващи цялата стая. Сувенирите, с които бяха отрупани, му напомниха за времената, когато халба с тенекиен капак от „Байерн“ и никелирана фигурка на Айфеловата кула се смятаха за задължителни трофеи на запаления пътешественик. Предметите тук наброяваха поне сто. Явно семейството бе обикаляло с кемпер из Европа и познаваше добре и прохода „Бренер“^[1], и гъстите гори в планината Харц. Пред мисления взор на Карл изплува образът на баща му и го разчувства почти до сълзи.

— Какво гледаш, Карл?

— И аз не знам — поклати глава Карл. — Но нещо ми подсказва, че трябва да си отваряме очите на четири. Ще отвориш ли прозорците, Асад? Така ще влезе малко повече светлина.

Карл се изправи и започна да обследва пода сантиметър по сантиметър. Извади цигарите от джоба си. Асад пък започна да се бори с прозорците.

С изключение на липсващите трупове и подхвърлената незнайно от кого игра, всичко явно беше запазено.

Карл запали цигара. Мобилният му звънна. Росе съобщи, че играта, иззета от местопрестъплението, се намира в архивите в Холбек. Папката с документите липсвала, но играта си стояла там.

Явно все пак новата му сътрудничка не беше съвсем безполезна.

— Обадй се пак на колегите и ги попитай за пуловете и резените. — Карл дръпна силно от цигарата.

— Резените?

— Да, така се наричат онези малки парченца, дето се пъхат в пуловете след верен отговор. Попитан колко и какви на цвят тортички е имало във всеки пул и си запиши.

— Тортички?

— Резени, тортички… Едно и също е! Онези триъгълни парченца. За пръв път ли чуваш за „Trivial Pursuit“?

Росе се засмя със зловещия си смях.

— „Trivial“? Днес се нарича „Всезнайко“, старче!

И затвори. Е, определено помежду им няма да пламне любов.

Карл дръпна още веднъж, за да нормализира пулса си. Дали да не пробва да замени Росе с Лис? Нали Лис все се оплаква, че е затрупана с работа? Тъкмо ще намали темпото, пък и ще краси офисите в подземието доста по-успешно от лелите на Асад. С пънк прическа или не.

Точно в този миг в мислите му се вряза неприятно звънтене на счупено стъкло и хрущене на пропукало се дърво. А Асад избълва порой от арабски думи, които определено не се припокриваха със словата по време на следобедните му молитви. За сметка на това строшеният прозорец произведе невъобразимо положителен ефект, защото светлината нахлу във всяко кътче и отстрани всякакво съмнение дали през изминалите години паяците са се чувствали господари на къщата. От тавана като гирлянди се спускаха паяжини, а прахът, наслоен върху дългите рафтове със сувенири, бе обезличил цветовете им.

Карл и Асад се заеха да преповторят събитията в хронологичен ред — така, както бяха записани в докладите.

През ранните следобедни часове в злощастния ден някой нахлува през отворената врата на кухнята и убива младежа с един удар с чук. Оръжието е намерено на стотина метра от къщата. Момчето не е усетило нищо. Починало е на място, потвърждаваха и огледът на тялото, и аутопсията. В подкрепа на експертното заключение говореше и фактът, че полицаите са заварили мъртвия, стиснал бутилката коняк в ръка.

Момичето вероятно се е опитало да избяга, но нападателите веднага са я повалили и са й нанесли десетки удари — на мястото, където в момента имаше черно петно на килимчето. Там групата за оглед бе открила следи от мозъчна тъкан, слюнка, урина и кръв на убитата.

В доклада се обясняваше, че убийците са събули банските на младежа, за да го унижат. Всъщност полицейските екипи така и не успели да открият банските, но разследващите категорично отхвърляха предположението, че братът и сестрата са играли на „Trivial Pursuit“, тя по бански, а той гол. Подобна кръвосмесителна връзка помежду им била повече от абсурдна. И двамата имали интимни половинки и водели съвсем нормален живот.

Впрочем гаджетата им нощували във вилата в нощта преди зверското убийство. На сутринта заминали за Холбек, където учели. Младежът и девойката отпаднали от списъка със заподозрени още в началото. Представили убедително алиби, а и изглеждали напълно съкрушени от загубата.

Мобилният на Карл звънна отново. Той погледна екранчето и се запаси със силна дръпка от цигарата.

— Слушам те, Росе.

— Колегите от Холбек останаха силно изненадани от въпроса ти.

— Охо?

— Наложи се да слязат да проверят.

— И?

— Розовият пул съдържал четири резена: жълт, розов, зелен и син.

Карл сравни с розовия пул пред себе си. Същите четири резена.

— Синият, жълтият, зеленият и оранжевият пул не са използвани в играта. Намират се в кутията заедно с останалите резени.

— А кафявият пул?

— В кафявия пул имало кафяв и розов резен. Карл?

Карл мълчеше и гледаше празния кафяв пул върху игралното табло. Много, много странна работа.

— Благодаря, Росе. Справи се отлично.

— Какво каза тя, Карл? — поинтересува се веднага Асад.

— В кафявия пул трябва да има кафяв и розов резен. Но този тук е празен.

И двамата приковаха поглед в пула.

— Дали резените не са някъде тук? — усъмни се Асад, наведе се над пода и надникна под дъбовия бюфет, разположен до стената.

Карл отново дръпна жадно от цигарата. Защо някой бе донесъл нова игра и я бе разположил по подобие на оригиналната? Тук имаше нещо гнило — беше повече от ясно. Защо бравата на кухнята се отключи толкова лесно? И как този случай се бе озовал върху бюрото му? Кой бе вдъхновителят на повторното разследване?

— Явно са идвали да празнуват Коледа тук — Асад изрови плетено коледно сърце зад бюфета. — Сигурно е било кучи студ.

Карл кимна, но се съмняваше, че къщата някога е била по-студена, отколкото сега. От всеки предмет вътре лъхаше на безвъзвратно отминали дни и на нещастие. Впрочем кой бе останал жив от онова време? Една възрастна жена, която съвсем скоро щеше да си отиде вследствие на мозъчен тумор.

Карл огледа трите врати към спалните: на родителите, на момчето и на момичето; наредени според възрастта на обитателя в низходящ ред. Надникна последователно и в трите стаи. Както и бе очаквал — нощни шкафчета и чамови легла, постлани с избелял кариран плат. В спалнята на момичето — плакати на „Дюран Дюран“ и „Уам“; в спалнята на момчето — на Сузи Куатро в прилепнал кожен панталон. В тези стаи бъдещето им е изглеждало светло и безметежно. А тук, в дневната, някой най-брутално им го бе отнел. Мястото, където Карл стоеше в момента, представляваше своеобразната ос, около която се бе завъртял животът им. На прага между надеждите и реалността.

— В кухненските шкафове има алкохол — провикна се Асад.

Доказателство, че в къщата не са влизали крадци.

 

 

Излязоха навън. Оглеждайки фасадата, Карл изпита силно безпокойство. Опитът да стигнат до дъното на този случай напомняше опита да хванеш живак: хем отровен, хем неуловим, но ясно видим. Изминалите години от убийството; самопризнанията; младежите от пансиона, днес цветът на датския елит…

Нима разполагаха с нови обстоятелства, за които да се хванат? Защо изобщо продължаваха да се занимават с този случай? Това се питаше Карл.

— Май по-добре да зарежем тази история, Асад — обърна се той към помощника си. — Хайде, да се прибираме.

Карл разрови с крак тревата и извади от джоба си ключовете за колата — ясен знак, че тук работата им е приключила. Асад обаче не помръдна. Продължаваше да разглежда счупения прозорец, сякаш му се е открило светилище.

— Не знам, Карл. Единствено ние можем да направим нещо за убитите, осъзнаваш ли?

„Да направим нещо за убитите“ — така се изрази Асад. Все едно се изживяваше като медиум, способен да осъществи връзка с миналото!

— Не вярвам да открием нещо повече, докато продължаваме да стоим тук. Хайде да се поразходим нагоре по улицата — предложи Карл и запали цигара.

Какво по-хубаво от свеж въздух, примесен с цигарен дим.

Повървяха няколко минути срещу слабия вятър, който довяваше ухание на късно лято, и стигнаха до вила, откъдето се чуваха звуци. Явно тук все още пребиваваха пенсионери, преди да поемат към зимните си леговища.

— Сега наистина е доста пусто, но не забравяйте, че е петък — отбеляза червендалестият стопанин с кожен колан, вдигнат чак до гърдите. — Върнете се пак утре и ще видите какъв народ се стича по тези места през почивните дни. Така ще е още поне месец.

Щом старецът видя полицейската значка на Карл, езикът му съвсем се развърза. Без да прекъсва започнатото изречение, мъжът им разказа за всички събития в селцето: кражби, удавени немци, шофьори, каращи с превишена скорост.

„Като корабокрушенец, който от години не е срещал човешко същество“ — помисли си Карл.

По едно време Асад най-ненадейно хвана мъжа за лакътя:

— Вие ли пребихте двете деца по улица „До оградата“?

Старецът се сепна, докато си поемаше въздух, и престана да мига. Очите му изгубиха блясъка си и се оцъклиха мъртвешки. Устните му се разтвориха и посиняха. Ръцете му посегнаха към гърдите, когато той политна назад. Карл мигом се втурна да го поеме.

— За бога, Асад! Какви ги вършиш? — кресна той, разхлаби колана на стареца и разкопча ризата му.

Съпругата му дотича от мокрото помещение, но не обели и дума. Клетият човек успя да се окопити чак след десет крайно тягостни минути.

— Моля да извините партньора ми — обърна се Карл към потресения старец. — Той е тук по иракско-датска програма за обмен на полицейски кадри и все още не е усвоил тънкостите на нашия език. Понякога имаме сериозни разногласия по отношение на подхода му.

Асад не отрони нито дума. Вероятно думата „разногласия“ го затрудни и стъписа.

— Спомням си много ясно случая — подхвана старецът, след като диша дълбоко в продължение на три минути в прегръдките на съпругата си. — Ужасна трагедия. Ако искате повече подробности, обърнете се към Валдемар Флорин. Живее на улица „Крайезерна“. Петдесет метра по улицата и после надясно. Няма как да пропуснете табелата.

 

 

— Защо каза, че съм иракски полицай, Карл? — попита Асад и запрати камък във водата.

Карл подмина въпроса му с равнодушие. Вниманието му се насочи към резиденцията на Валдемар Флорин, която се извисяваше величествено на хълма. През осемдесетте това имение често се появяваше по страниците на списанията. Потомците на богаташките семейства щурееха тук на диви купони — грандиозни празненства, устройвани с показно разточителство. Според слуховете всеки, дръзнал да надмине по разкош купоните на Флорин, си спечелвал смъртен враг до живот.

Валдемар Флорин имаше славата на безкомпромисен тип и неведнъж бе действал на ръба на закона, но по неведоми причини никога не го бяха залавяли да престъпва границите на позволеното. Срещу него бяха подавани жалби за родителска издръжка и сексуален тормоз на млади служителки, но нищо повече, Флорин беше истински факир в търговията. Недвижимо имущество, оръжейни системи, крупни сделки за производство на продоволствия за гладуващи, бързи пробиви на нефтения пазар в Ротердам.

Днес обаче обиграният бизнесмен бе останал в историята. След като съпругата му Беате се самоуби, той се оттегли от лъскавия светски живот. Къщите му в Рьорви и Ведбек се превърнаха в крепости, които никой не проявяваше желание да престъпва. Смяташе се за обществена тайна, че именно връзките на Флорин е млади момичета са тласнали съпругата му към фаталното решение. Дори в бохемските кръгове такова нещо не се прощава.

— Защо, Карл? — настояваше да получи обяснение Асад. — Защо ме представи като иракчанин?

Карл погледна дребничкия си помощник. Мургавите му бузи пламтяха. Дали от негодувание, или заради студения бриз от Скансехаге — щеше да остане загадка завинаги.

— Асад, недопустимо е да притискаш някого с подобен въпрос. Как можа да обвиниш клетия старец в нещо, което той очевидно не е извършил? Какво очакваше да постигнеш?

— Самият ти постъпи по същия начин.

— Хайде да не задълбаваме повече.

— А иракската полиция?

— Забрави за нея, Асад. Казах го ей така, без да влагам нещо специално — отвърна Карл.

Погледът на Асад обаче продължи да изгаря гърба му, докато влизаше в дневната на Валдемар Флорин. Карл се постара да запомни реакцията на помощника си.

 

 

Валдемар Флорин седеше пред панорамен прозорец, откъдето се откриваше почти необятен изглед към улица „Крайезерна“ и залива Хесельо. Зад него четири двойни стъклени врати отвеждаха до тераса и разположен насред градината басейн като своеобразно пресъхнало водохранилище в пустиня. Тук някога бе кипял живот. Сред гостите в резиденцията на Флорин бяха засичани дори членове на кралското семейство.

Флорин, с крака върху ниско столче, четеше книга. Камината бумтеше, а на мраморната маса пред него стоеше чаша с питие. Всичко внушаваше хармония, с изключение на десетките страници, разпръснати върху вълненото одеяло.

Карл се прокашля няколко пъти, за да привлече вниманието му, но възрастният финансист продължи да чете най-невъзмутимо. Довърши започнатата страница, откъсна я и я захвърли върху пода. Чак тогава вдигна глава към посетителите.

— Така няма опасност да забравя докъде съм стигнал — поясни той. — Кому дължа тази чест?

Асад погледна Карл с потрепващи вежди. Сириецът все още се сблъскваше с фрази, които го затрудняваха.

Карл показа полицейската си значка и усмивката на Флорин се изпари. А щом разбра, че полицаите идват от Копенхаген във връзка с двойното убийство в Рьорви, домакинът веднага ги помоли да напуснат дома му.

И на седемдесет и пет години Флорин си оставаше същата високомерна и хаплива невестулка. В светлите му очи обаче дебнеше задрямала, но лесно възпламенима ярост, която изгаряше от нетърпение да лумне отведнъж. И най-слабата искра бе достатъчна да я подпали.

— Вярно е, че дойдохме без предупреждение, господин Флорин. Ако настоявате да си тръгнем, ще се съобразим с желанието ви. Храня към вас дълбоко уважение и възхищение и не бих ви безпокоил. Ако е по-удобно, ще дойдем утре сутринта.

Зад бронираната му обвивка проблесна оживление. Карл му бе засвидетелствал най-необходимото му. Защо заливаме хората с милувки, ласкателства и подаръци, щом те искат единствено уважение? Покажи на ближните си уважение — и те ще затанцуват в твоя ритъм, беше го научил преподавателят му в Полицейската академия. Оказа се дяволски прав.

— Хубави думи, но на мен тези не ми минават — тросна се Флорин, ала всъщност остана впечатлен.

— Може ли да поседнем, господин Флорин? Само пет минути.

— Какво ви интересува?

— Вярвате ли, че Бярне Тьоерсен сам е убил брата и сестрата през 1987-а? Получихме сведения за съучастници. Синът ви не е сред заподозрените, за разлика от неколцина от бившите му съученици.

Едната ноздра на Флорин потръпна, все едно се канеше да процеди някоя ругатня, но вместо това той захвърли раздраната книга на масата.

— Хелен! — извика през рамо. — Донеси ми още едно!

После запали египетска пура, без да почерпи посетителите си.

— Кой твърди, че Тьоерсен не е бил сам, и какво по-точно е казал? — попита той с изненадваща готовност да разговаря.

— За жалост не мога да ви разкрия подробности, но новопостъпилите данни показват недвусмислено, че Бярне Тьоерсен не е действал сам.

— Това нищожество… — презрително изсумтя Флорин, без да уточнява какво има предвид.

Двайсетинагодишно момиче с бяла престилка и черен костюм влезе в стаята и наля уиски и вода с отработени движения. Не удостои гостите с поглед. Минавайки покрай Флорин, го погали по рядката коса. Види се, отлично възпитана прислужница.

— Много бих искал да ви окажа съдействие, но оттогава мина много време и предпочитам да не се връщаме към този случай — обясни Флорин и отпи от питието си.

Карл обаче не мислеше така.

— Познавахте ли приятелите на сина си, господин Флорин?

— Като гледам, сте доста млад и едва ли знаете — отвърна със снизходителна усмивка Флорин. — Нека ви кажа: навремето бях страшно зает. Отговорът е не, не ги познавах. Група младежи, с които Торстен се сдуши в пансиона.

— Изненадахте ли се, че младежите от неговата компания попаднаха под прицела на полицията? Все пак са били умни деца, от добри семейства.

— Не се сещам дали ме е изненадало.

Флорин го стрелна с кос поглед над чашата. Тези очи бяха видели какво ли не. Много по-тежки изпитания от Карл Мьорк. Старецът остави чашата.

— Но по време на следствените действия през 1987-а неколцина привлякоха вниманието ми.

— В смисъл?

— Заедно с адвоката ми издействахме разрешение той да присъства на разпитите на шестимата младежи.

— Бент Крум, нали? — вмъкна Асад, ала погледът на Валдемар Флорин мина през него, все едно бе прозрачен.

Карл кимна на помощника си. Включването на Асад беше попаднало право в целта.

— Споменахте, че неколцина са привлекли вниманието ви. По какъв начин? — продължи Карл.

— Щом знаете кой е Бент Крум, по-добре се обърнете към него. Доколкото ме осведомиха, паметта му все още е изключително услужлива.

— Кой ви осведоми?

— Крум е все още адвокат на сина ми. Също и на Дитлеу Прам, и на Улрик.

— Не казахте ли, че не познавате приятелите на сина си от младежките му години, господин Флорин? От свойския начин, по който споменавате имената на Дитлеу Прам и Улрик Дюбьол-Йенсен, съм склонен да се усъмня в думите ви.

Старецът поклати леко глава.

— Познавам само бащите им.

— А бащите на Кристиан Волф и Кирстен-Мари Лесен?

— Съвсем бегло.

— А бащата на Бярне Тьоерсен?

— Незначителен тип. Не го познавам.

— Имал е склад за дървесина в Северна Зеландия — вмъкна Асад.

Карл кимна. Самият той си спомняше същото.

— Вижте какво — подхвана Валдемар Флорин и погледна през капандурата към кристално ясното небе. — Кристиан Волф е мъртъв. Кими се води в неизвестност от години. По думите на сина ми тя се скита с куфар по улиците на Копенхаген. Бярне Тьоерсен е в затвора. Защо изобщо обсъждаме случая?

— Кими? Кирстен-Мари Лесен? За нея ли говорите? Така ли я наричат?

Флорин не отговори. Отпи от чашата си, пресегна се за книгата и възобнови четенето — знак, че аудиенцията е приключила.

 

 

Карл и Асад излязоха от къщата. През прозорците на верандата видяха как Флорин захвърля изтормозената си книга на масата и посяга към телефона. Изглеждаше ядосан. Вероятно искаше да предупреди адвоката си да очаква посещение от полицията или пък звънеше на охранителната фирма да се поинтересува предлагат ли системи с видеонаблюдение, които изобщо да не допускат в градината неприятни посетители от рода на тези.

— Този човек не е вчерашен, Карл.

— Прав си. От такива като него може да се очаква всичко. Животът го е научил да внимава какво говори. Ти знаеше ли, че Кими е бездомна?

— Не. Никъде не пишеше нещо подобно.

— Трябва да я открием.

— Да, но преди това може да поговорим с останалите.

— Прав си — кимна Карл и плъзна поглед над водата. Непременно щяха да разпитат всички. — Но когато жена като Кими Лесен обръща гръб на богатите си приятели и се озовава на улицата, определено има причина. Не е зле да разчовъркаме раните й, Асад. Затова искам да я намерим възможно по-скоро.

Върнаха се при колата до вилата. Асад спря със замислен вид.

— Карл, още не разбирам тази история с настолната игра.

„Сякаш ми взе думите от устата“ — изненада се Карл.

— Тъкмо смятах да ти предложа да огледаме още веднъж, Асад. При всички случаи ще вземем играта и ще я проверим за отпечатъци.

 

 

Този път не оставиха непроверено кътче. Обходиха селскостопанските постройки, моравата зад вилата, където бе избуяла еднометрова трева, контейнера с газовите бутилки.

Върнаха се в дневната, без да са открили нищо съществено.

Асад отново коленичи на пода и започна да издирва двата резена за кафявия пул. Погледът на Карл бавно се плъзна по рафтовете, отрупани със сувенири, и по мебелите. После спря върху пуловете и игралното табло.

Двата пула в жълтото поле в средата сами привлякоха вниманието му. Един пул с попълнени четири резена и един празен, макар оригиналният да имаше два резена: розов и кафяв.

Осени го идея.

— Ето още едно коледно сърце — избоботи Асад и го вдигна от килима.

Карл обаче не реагира. Наведе се бавно и взе картите, изтеглени и поставени пред кутиите с останалите карти. Две карти, съдържащи по шест въпроса, всеки от които отбелязан с цвят, съответстващ на цветовете на резените.

В момента Карл се интересуваше единствено от кафявите и розовите въпроси.

Обърна картите и погледна отговорите.

От гърдите му се откърти дълбока въздишка. Имаше чувството, че е направил огромна крачка в правилната посока.

— Ела да видиш какво открих, Асад — изрече той, като се стараеше да не издава вълнението си.

Помощникът му стана с коледното сърце в ръка и надзърна над рамото му.

— Какво откри?

— В единия пул липсваха един розов и един кафяв резен, нали? — Карл подаде на Асад първо едната карта, после и другата. — Прочети какво гласи отговорът на розовата карта и какво — отговорът на кафявата. Е?

— „Арне Якобсен“ и „Йохан Якобсен“.

Двамата се спогледаха.

— Арне? Не се ли казваше така полицаят, който занесъл папката от Холбек на Марта Йоренсен? Как му беше фамилията? Спомняш ли си?

Асад повдигна вежди. Извади бележника от джоба си и започна да прелиства страниците, докато стигна до разпита на Марта Йоренсен.

Промърмори няколко неразбрани думи и вдигна глава.

— Прав си, Карл. Казва се Арне. Но Марта Йоренсен не е споменала фамилно име.

Асад смотолеви още няколко арабски думи и погледна играта.

— Да предположим, че знаем кой е Арне Якобсен. А кой е другият — Йохан Якобсен?

Карл извади мобилния си телефон и позвъни в холбекския участък.

— Арне Якобсен? — повтори дежурният.

Не бил чувал за такъв човек в участъка, но щял да попита по-възрастните колеги. Помоли Карл да изчака. След три минути въпросът се реши и Карл затвори.