Ричард Крамптън
Кратка история на България (9)

Стамболовщината, 1886–1894 г.

Отпътуването на Александър Батенберг означава, че политическата стабилност, към която българските политици са се стремили от 1879 г., сега е по-далече от всякога. Регентството назначава правителство начело с Васил Радославов, което се присъединява към изпълнителната власт в натиска й за скорошно свикване на Велико народно събрание. Задачата е да се определи княз, чието коронясване би означавало завръщане към нормалното положение. Това предизвиква съпротивата на руснаците начело със специалния пълномощник на царя в България, Николай Каулбарс, брат на бившия военен министър. Каулбарс отказва да признае законността на което и да е Велико събрание, свикано от регентство, чието назначаване смята за неконституционно. Той изисква и освобождаване на арестуваните след августовския пуч, отменяне на обсадното положение и отказ от избори за Велико народно събрание. Стамболов скланя по първите две точки, но остава твърд в решението си да свика Велико народно събрание, изборите за което се провеждат, както е предвидено, през септември. Въпреки че е заклеймил изборите, Каулбарс се включва в кампанията дейно, макар и безрезултатно, защото несръчната му намеса му спечелва прозвището „генерал Софиаско“. Каулбарс е можел да изпита известно задоволство от факта, че Великото народно събрание не сполучва да посочи нов княз — мнозинството би било за Александър Батенберг, стига да е имало такава възможност. Свикването на Събранието обаче все пак постига един пряк резултат: то изостря до край руско-българското напрежение, което бързо е нараствало от август нататък, и на 8/20 ноември Каулбарс и подчинените му напускат страната, като за свое оправдание се позовават на някакво оскърбление, уж нанесено на чиновник в руското консулство в Пловдив. Нормалните отношения са прекъснати за почти цяло десетилетие.

Отпътуването на русите задълбочава политическата криза в България. Необходим е княз, който да възстанови реда и спокойствието. Редът и спокойствието са съществено условие за привличането на нов княз в България. Стамболов няма друг избор, освен да наложи ред със сила.

Той вече е показал готовността си за това, когато в три провинциални гарнизона е разкрито объркано съзаклятие и когато Набоков, един смехотворен руски авантюрист, за втори път в продължение на две години се втурва в Южна България, за да вдигне въстание. И в двата случая населението не проявява склонност да се присъедини към бунта и Набоков, както се е случило в края и на първата му авантюра, избягва наказанието само защото е руски поданик и може да претендира за закрилата на капитулациите. През февруари 1887 г. Стамболов е връхлетян от много по-сериозна заплаха. Непокорни офицери въстават с намерение да завладеят гарнизоните в Русе и Силистра и да свалят регентството. Известно е, че конспираторите имат поддръжници в най-големия гарнизон на страната, шуменския, и затова Стамболов действа бързо и безмилостно, за да ликвидира опасността. Девет водачи на заговора са изправени пред екзекуционните взводове, а в някои размирни поделения по един на всеки двадесет човека, избран чрез жребий, е трябвало да бъде разстрелян от другарите си.

Докато Стамболов държи България в здрава хватка, една излъчена от Великото народно събрание тричленна делегация обикаля европейските столици, за да търси нов княз. Задачата не е лека и когато най-сетне се узнава, че принц Фердинанд Сакс-Кобурготски може да приеме поканата, ще потрябват няколко месеца за преговори, преди той да вземе решение. Главното му безпокойство е отношението на Русия. Стамболов прави немалко, за да накара принца да се реши, и веднага след това, през юли, регентът урежда набърже избора на необходимото Велико народно събрание. Тогава тронът е предложен официално на Фердинанд, който пристига в страната на 30 юли/11 август 1887 г. Той ще остане тук тридесет и една година.

Началните години на царуването му с нищо не подсказват, че Фердинанд ще се задържи на власт толкова дълго. Пристигането му не донася очаквания ред и спокойствие, тъй като русите, а с тях и всички други сили отказват да го признаят за законен княз. При това положение проруските му противници решават, че са в правото си да използват кажи-речи всички средства, за да се отърват от него и от поддръжника му, Стамболов. Фердинанд ще остане в това анормално състояние до 1896 г. и ще задържи Стамболов като министър-председател до 1894.

След пристигането на Фердинанд първата грижа на Стамболов си остава запазването на реда, защото сега той трябва да докаже, че българският княз ще има възможност да управлява ефективно. Редът трябва да бъде фактическото доказателство за фердинандовата легитимност, а легитимността — да доведе до признание. Заплахата за реда все още може да дойде от външни сили, както показва третото и последно нахлуване на Набоков в края на 1887 г. — този път българските войски взимат мерки Набоков да бъде убит на бойното поле. По-сериозна заплаха е създадена от проруската фракция, сега под водачеството на Цанков, който минава в изгнание първо в Цариград, а после, през март 1889 г. — в Белград, където проавстрийският крал Милан е вече заменен с русофилско регентство. Вътре в самата България проруските настроения са силни сред духовенството, което е обидено от откритото демонстриране на католицизма на новия княз при неговото първо пристигане. Още по-опасни са признаците за това, че армията се разцепва на про- и анти- фердинандистки групировки. През май 1888 г. режимът претърпява нов неуспех при завършването на една ж.п. линия от Ниш до Солун. Линията ще улесни разпространението на сръбското влияние в Македония.

Известна утеха донасят съглашенията за заемите и тарифите с Великобритания. Английските пари едва стигат за покупката на Русенско-Варненската железница, но те са последвани от по-щедри заеми от Германия и Австрия, а споразумението за тарифите е първият случай, при който България успява да пробие ограничителните задължения, наложени от Берлинския договор в този регион. Но тези успехи не допринасят за действително укрепване на фердинандовите позиции.

Във вътрешните работи повратът ще дойде през 1890 г. През предишната година голямо съзаклятие се е сформирало около майор Паница, един непостоянен македонец, който се е изявил в националното движение преди 1885 г. Като предан батенбергист Паница не може да приеме Фердинанд и освен това се убеждава, въпреки приятелството си с Батенберг, че единствената надежда за освобождението на Македония е свързана с Русия. Целта на неговия заговор следователно е да се свали Фердинанд и да се възстановят близките отношения с Русия. Паница е прекалено пламенна натура, за да бъде добър конспиратор и полицията скоро узнава за заговора и намерението му да нанесе удара си върху княза по време на един дворцов бал на 21 януари/2 февруари 1890 г. Водачите са арестувани през нощта преди бала и не са помилвани. Самият Паница накрая е завързан за едно дърво и разстрелян от наказателна рота, сформирана от македонци от собственото му поделение. Съденето и осъждането на водачите обаче не донася спокойствие на Стамболов, тъй като предшестващото ги разследване е разкрило много по-обширно съзаклятие, отколкото са предполагали правителството и князът. В него са въвлечени всички недоволни елементи, които чрез Паница са свързани с главните чуждестранни противници на България. Това е, както Стамболов си дава сметка, най-сериозната от всички заплахи за властта му.

Основната подкрепа за Паница идва от разочарованието от спада на българското влияние в Македония. Разрастването на гръцката и сръбската пропаганда в тази област и предпочитанията на Портата към патриаршията за сметка на екзархията, дължащи се отчасти на съединението от 1885 г., показват, че перспективите на българската кауза са мрачни. В самата България Стамболов не търпи никакви прояви на агитация по отношение на Македония, защото се бои, че Русия може да ги използва като претекст за дипломатическа дейност — или нещо още по-лошо — срещу България и защото той също така е убеден, че с толкова малко приятели на Балканите Княжеството не може да си позволи да се смразява със султана. И все пак Македония може да стане първостепенен фактор. Ако Стамболов убеди османските власти да направят отстъпки на българите в тази област, евентуалните бъдещи съзаклятници ще бъдат лишени от спойката, с която Паница е свързал отделните елементи на заговора си. Освен това, като се вземе предвид системата на милета, отстъпките за българите биха означавали само отстъпки за екзархията, която е представителната институция на българите в империята. Осигуряването на отстъпки за екзархията също би спомогнало за помиряване на църквата с новия режим в София. Самият екзарх едва ли би се възпротивил, защото той вече е петимен за отстъпки. Разривът в отношенията със софийското правителство го е лишил от средства, а и в самата Македония враждебността на Портата спрямо българската кауза означава, че немалкото епархии, гласували за присъединяване към екзархията, са все още прикрепени към патриарха, в резултат на което екзархийски свещеници не могат да се ръкополагат по места. Много енории са оставени без свещеници и няма кой да кръщава децата им, да венчава младите и да погребва мъртвите. Някои от тези енории в отчаянието си се обръщат към униатите.

Стамболов използва това положение с голяма вещина. Той се позовава на заговора на Паница, за да убеди турците, че Фердинанд е в опасност и че ако князът бъде свален, следващият режим ще бъде заставен да предяви неудобни искания в Македония. Ако, от друга страна, се направят сравнително малки отстъпки, Фердинандовата власт ще се укрепи и така Османската империя ще може да се чувства по-сигурна. За да подсили позицията си, Стамболов съчетава исканията си със заплахи, че ако не се уважат, България ще обяви пълна независимост. Това би могло да хвърли Балканите в смут и затова Портата отстъпва. През юни/юли 1890 г. на екзархията са обещани епархиите в Охрид, Скопие и Битоля, три от най-важните църковни общности в Македония. Екзархът получава и правото да установи отношения с българските общности в Одринския вилает и да издава вестник в Цариград.

Тези отстъпки са триумф за Стамболов. Църквата веднага е спечелена и на проведените по-късно през същата година избори той удържа внушителна победа, която при това не се дължи само на използване на правителственото „влияние“ в изборните бюра. Дори враговете му като Цанков сега признават, че режимът се е укрепил и критиките им вече не са насочени срещу съществуването му, а срещу методите на управление. Режимът все още не се е отървал от актове на индивидуален тероризъм: през 1891 г. финансовият министър е застрелян по погрешка вместо Стамболов, а князът получава многобройни заплахи за живота си. За да се презастрахова, взима се решение князът да се ожени. Фердинанд е все още уязвим, защото, ако бъде отстранен, ще се открие възможност за избор на княз, угоден на руснаците. Ако обаче Фердинанд се сдобие с наследник, това няма как да стане. И тъй започва търсенето на съпруга. Спират се на принцеса Мария-Луиза от династията Бурбон Парма, но нейното благочестиво католическо семейство настоява като условие за брака децата да се възпитават в римокатолическата вяра. Това противоречи на чл. 38 от конституцията. Стамболов не е човек, който може да бъде разколебан от нещо толкова разтегливо като конституционния закон и през февруари 1893 г. е свикано Велико народно събрание, което да проведе желаната промяна, но това се постига с цената на нов разрив с българския епископат и особено с водещия русофил, митрополит Климент Търновски. Стамболов е заложил на вероятността народното одобрение за женитбата да е по-голямо от неодобрението за промяната на конституцията и в това се оказва прав. Дори по-популярно от женитбата е раждането след девет месеца на син, който е наречен Борис в памет на средновековния цар, покръстил българите в християнската вяра и утвърдил българската мощ чрез атаки срещу могъществото на самия Константинопол.

Въпреки популярността на брака и раждането на Борис, силата на Стамболов вече запада. В страната започват да се проявяват признаци на селско недоволство, които ще станат много по-сериозни в края на десетилетието, но общественото брожение е феномен, който е трудноразбираем за Стамболов и министрите му и за който те не могат да намерят друг отговор, освен жестоките репресии, изострящи болката, вместо да я успокоят. Враждебността нараства и благодарение на едно безсмислено постановление, което изисква всички християнски деца да получават първоначалното си образование на български език, нареждане твърде оскърбително за гърците в страната. Много по-сериозен неприятел е голямата македонска общност. Македонците са сред най-пострадалите от Стамболовите силови методи и те помнят по-скоро тях, отколкото отстъпките за екзархията от 1890 г. Не по-малко опасен за министър-председателя е и спадът на влиянието му сред армията след 1891 г., когато влошеното здраве на зет му, Муткуров, довежда до оставката му от поста военен министър. През 1894 г. Фердинанд назначава на тази жизненоважна позиция Рачо Петров, който по това време вече е началник на генералния щаб. Петров се е ползвал с повече власт над армията от кой да е свой предшественик и на двата поста, но тъй като е подлизурко, действителната власт се намира в ръцете на княза. Фердинанд се е подсигурил срещу повторението на 1886 г.

През лятото на 1893 г. значителен брой инакомислещи либерали, южни съединисти и някои консерватори, водени от д-р Константин Стоилов, бивш секретар на наскоро починалия Александър Батенберг, се сплотяват, за да започнат издаването на нов опозиционен вестник „Свободно слово“. Групата разполага със солидна обществена подкрепа, тъй като мнозина смятат, че вече няма оправдание за твърдата линия, която Стамболов продължава да провежда: вече няма нужда редът да бъде налаган със сила.

Това е основната слабост в Стамболовата позиция — той е станал анахронизъм, функцията му е била да намери, да издигне и да укрепи един нов княз и той е направил всички тези неща. Остава само да се осигури международно признание, но до 1894 г. става очевидно, че това е извън възможностите му. Фердинанд, който не обича Стамболов и който има остър политически ум, е съвсем наясно с този факт и със силната непопулярност на своя министър-председател. И той, както неговият млад колега император в Берлин, може спокойно да отстрани водача си. Извършва го през май 1894 г. след грозно обвинение, че Стамболов е имал връзка със съпругата на един от своите министри. Година по-късно Стамболов е зверски убит от македонци, търсещи възмездие за начина, по който се е отнесъл с техен сродник. Тогавашните подозрения, че Фердинанд е замесен в убийството обаче, се отхвърлят от повечето съвременни учени.