Ричард Крамптън
Кратка история на България (25)

България през Втората световна война, 1941–1944 г.

Обвързването на България с Германия донася краткосрочни облаги, най-очебийната от които е окупацията на Тракия и Македония: силите от Оста успяват да предоставят последната на България едва след като белградският преврат от 27 март привидно включва Югославия в съюзническия пакт; невъзможността това да стане по-рано е била още една причина България да отказва обвързване с германската страна. Границите на окупационните зони не са точно определени, което поражда известно напрежение с Италия през 1942 г., и България не е допусната до Беломорския бряг, който остава в немски ръце; освен това пълните права на собственост върху окупираните територии няма да бъдат дадени до края на войната, за да не би България да дезертира от Оста, като вземе със себе си новопридобитите земи. Придобивките са посрещнати с голям възторг в България, а — поне отначало — и в Македония, където след дългогодишното господство на Белград българското управление изглежда привлекателна алтернатива, и новите власти наистина въвеждат редица подобрения, най-вече в образователната сфера с построяването на над 800 нови училища и основаването на университет в Скопие. Българите обаче скоро затъват в същия порок като сърбите — свръхцентрализация. През март 1942 г. Министерският съвет получава абсолютна власт над новите територии, които прекадено бързо са подложени на бюрократическа корупция и експлоатация, а нетактичното налагане на волята на София върху всички черти на македонския живот, особено църквата, води до негодувание и укрепване на сепаратисткото или автономистко мислене. Българските епископи в Македония стават също така непопулярни, както гръцките са били в България един век по-рано. В Тракия въобще не е имало меден месец между окупатори и окупирани. Българите провеждат безмилостна кампания, за да накарат местните гърци да се изселят, и едно въстание през септември 1941 г., потушено с крайна жестокост, според мнозина е било провокирано от българите, за да осигури оправдание за затваряне или изтребване на голям брой гърци.

Първоначалното въодушевление в България по повод придобиването на новите територии скоро помръква под объркването и безпокойството от събития, станали в други краища на Европа. Хитлеровото нападение срещу Съветския съюз на 21–22 юни 1941 г. слага край на удобната ситуация, в която обвързването с Германия не противоречи на традиционните чувства към Русия. Работата вече не може така лесно да се съчетае с удоволствието, филовото правителство в началото реагира чрез затягане на вътрешния контрол. Увеличава се броят на престъпленията, за които може да бъде наложено смъртно наказание, а страхът от комунистически демонстрации кара Филов, учен и ректор на Университета, да стане първият управник в цялата история — османска или българска, който поставя под забрана честването на деня на св.св. Кирил и Методий, 24 май. Между 1 януари 1942 и 4 септември 1944 г. 15 000 души са интернирани, 11 000 са изпратени в трудови батальони и 6000 са натъпкани в концентрационните лагери в Гонда вода и Еникьой и женските лагери на Свети Никола. Най-много сред жертвите на режима са комунистите, тъй като Филов е принуден да въведе по-строгия контрол от пристигането в страната след 21 юни с подводници и парашути на български емигранти от Съветския съюз. През 1942 г. единствено въз основа на подозрения за тайни връзки със Съветския съюз генерал Владимир Заимов, заговорник ветеран от 1934 г., е предаден в ръцете на екзекутора. И все пак страдат не само комунистите. През януари 1942 г. вестникът на легионерите, фашистка младежка организация, е спрян затова че е пледирал България да вземе участие във войната на източния фронт и в крайната десница нито на Цанков, нито на Луков не се разрешава да провеждат публични събрания. Това се дължи на опасенията на Борис, че нацистите биха използвали някоя дейна фашистка група, за да го изместят. Десницата от своя страна е убедена, че скоро ще вземе властта, защото вярва, че безпартийният режим на Борис, който няма никаква обединителна идеология, ще трябва да отстъпи пред групировка, която е повече в тон с новия ред в Европа.

Едно от главните искания на десницата е за обвързване с войната на Германия в Русия. Борис последователно го отхвърля, като дори забранява сформирането на български доброволчески легион и през цялото времетраене на войната на изток участието на България се свежда до немного повече от доброволни приноси към плана Winterhilfe („Зимна помощ за германските войници“) и един-единствен червенокръстки влак, който поне на теория би могъл да бъде от полза и за двете страни. Отказът да се участва във военните действия на източния фронт е разбираем. Ако един доброволчески легион се върнеше с победа, той би могъл, както се опасява Борис, да се присъедини към местните фашисти и да увеличи заплахата за положението на царя. Съпротивата срещу включването на редовна войска може да се обясни с не толкова цинични съображения, които до едно са умело използвани пред германците. Българската армия трябва да се остави на Балканите, за да противодейства на три възможни опасности: нападение от страна на Турция, сателита на съюзниците в източното Средиземноморие; съветски десант на черноморския бряг, едно важно съображение през 1942 г., когато немците складират в българските черноморски пристанища петролни сонди, за да ги използват по-късно в Кавказ; и след пораженията на Оста в Северна Африка — широкомащабно съюзническо нахлуване на Балканите. През лятото на 1941 г., за да оправдаят оставането на армията им на Балканите, българите се позовават и на вероятността от бъдеща партизанска дейност. Изтъква се и това, че българската армия все още не е снабдена със съвременно въоръжение, необходимо за кампания като тази на източния фронт, както и че от войниците, набрани по селата, не може да се очаква да воюват ефикасно далеч от познатото им балканско обкръжение, особено ако трябва да се бият срещу руснаците, към които питаят дълбока привързаност. Тези аргументи са достатъчни като противовес на предположението на фюрера, че ако балканските народи не участват в разгромяването на комунистическата заплаха, един ден те могат да се озоват в положението на балтийските държави, и макар и неохотно Хитлер се съгласява българската армия да не се включи на източния фронт.

За да устои успешно на натиска за изпращане на български войски за руската война, Борис съумява да представи аргументи, основани върху практически съображения. По втория главен проблем между Берлин и София, този за съдбата на петдесетте хиляди български евреи, царят, неговите министри и българският народ се изправят лице в лице с безумието на нацистката доктрина и никакви разумни доводи не могат да им послужат. Но това не отслабва съпротивата срещу нещо, което масово се смята за нередно. През ноември 1940 и януари 1941 г. се въвеждат редица антисемитски разпоредби, включително и носенето на жълтата звезда. И все пак България нито може, нито пък иска в този случай да прояви тевтонска ефикасност и усърдие. Евреите, отличени за военна храброст, са освободени от действието на разпоредбите; квотите за университета и обществените професии се основават по-скоро върху градското, отколкото върху цялото население и затова дават възможност на още доста евреи да влязат в уж ограничения брой изключения. Обяснява се, че поради недостиг на електричество до октомври 1941 г. са произведени само малка част от необходимото количество жълти звезди. По-късно през войната ограниченията се увеличават. През март 1942 г. евреите са поставени извън закрилата на закона, а година след това са изготвени планове за започване на депортирането им в лагерите на смъртта. Обществеността узнава за тези планове, след като един от участващите в прилагането им ги разкрива пред любовницата си еврейка. Прокараните през 1940 и 1941 г. закони бяха предизвикали протеста на редица професионални организации, Народното събрание и църквата, но той се е оказал твърде слаб в сравнение с гнева, с който са посрещнати предложенията за депортиране. Сега всенародното негодувание изригва в улични демонстрации, парламентарни резолюции и вестникарски статии, чрез които може би се дава катарзисен изблик и на други недоволства. Депортационните планове са изоставени. Въпреки че правните ограничения остават в сила и през май положението на много евреи се влошава при изселването им от градовете и включването им в групи за пътно строителство и лагери като Сомовитския, българските евреи, ако не и ония от окупираните територии, са спасени от изтребване. Всички слоеве на българската общественост, с изключение на незначителна шепа непоправими антисемити са се сплотили, за да се изправят срещу депортирането, и техните възгледи несъмнено са имали подкрепата на царя, защото, ако Борис искаше да се проведе депортирането, то щеше да стане.

Когато малко повече от две седмици след едно посещение при Хитлер на 28 август 1943 г. Борис умира внезапно на 49-годишна възраст, мнозина смятат, че неговият отказ да приеме германските искания за помощ на източния фронт и нацистките планове за депортиране на българските евреи е накарал немците да го отровят. Почти сигурно е, че това не е вярно. Официално обявената причина за смъртта е тромбоза на лявата коронарна артерия, комплицирана от камъни в жлъчката. Макар известна неяснота все още да тегне над това събитие, германците едва ли биха спечелили от смъртта на Борис: няма никаква гаранция, че режимът, който ще го замести, би бил благосклонен към техните желания, а при предстоящото отпадане на Италия от войната една нестабилност на Балканите само би умножила трудностите за Германия. За българския народ смъртта на царя е жесток удар, което личи и от безпрецедентното множество, стекло се за погребението. Проявеното от него умение в придобиването на новите територии и, което е по-важно, в държането на България настрани от ужасната война на източния фронт му е спечелило признателност и уважение. Личното или безпартийно управление, което той е установил през тридесетте години, печели при съпоставка с много тогавашни режими на Балканите, а и не само там. Политическият контрол, особено над левите екстремисти, е строг, но управлението му не е нито фашистко, нито тоталитарно. След 1931 г. Цанков вече не получава държавни постове; Луков, който служи като министър на войната от ноември 1935 до януари 1938 г., винаги е подчинен на царя, а през 1939 г. върху дейността на легионерите се налагат ограничения. Няма правителствена партия. България има късмета да не преживее публичните зрелища на едно фашистко ръководство. Събранието, макар и до голяма степен манипулирано, през цялото време запазва в себе си поне шепа опозиционни депутати и през войната продължава да излиза дори един умерено критичен вестник като просъюзническия „Мир“. Комунистическата дейност е забранена дори през периода на нацистко-съветския пакт, но първомайските манифестации са разрешени до 1941 г. и режимът на Борис възстановява българското гражданство на около 500 ветерани, които са се сражавали за републиканците през Испанската гражданска война.

През 1943 г. приемникът на Борис, Симеон, е шестгодишен и се създава регентство, включващо Филов, генерал Михов и брата на Борис, княз Кирил. Регентството е формално незаконно, тъй като не е утвърдено от Велико народно събрание и защото Кирил като член на управляващата династия няма право да участва. Михов не се интересува от почти нищо извън професията си, а Кирил е почти изцяло човек на удоволствията, така че действителната власт е в ръцете на Филов. За да затвърди това положение на нещата, той осигурява назначението на послушното нищожество Добри Божилов за министър-председател.

През годината след смъртта му войната, която Борис с толкова усилия е успял да държи на разстояние, пропълзява все по-близо до някогашното му царство. Германското поражение край Сталинград вече е накарало някои българи, в това число и Борис, да се замислят за разхлабване на връзките с Германия. Тайните сондажи при съюзниците са разкрили колко трудно би било това, защото съюзническите условия са сурови: безусловна капитулация, опразване на всички окупирани територии и съюзническа окупация на България. През 1943 г. войната все още е твърде далече, за да направи тези условия приемливи, но тя бързо наближава и на 19 ноември 1943 г. пристига с първата голяма въздушна бомбардировка на София. Две други ще последват преди масираната атака на 19 януари 1944 г. Като малко и компактно селище София се превръща в лесна мишена и януарската бомбардировка взима хиляди жертви. Населението се разбягва панически. През март София е подложена на поредица опожаряващи въздушни атаки, които достигат кулминацията си в един масиран блиц на 30 март.

Бомбардировките довеждат до сериозно обществено разбъркване. При една толкова централизирана система бягството на чиновниците от столицата затруднява функционирането на администрацията и след януарските бомбардировки правителството решава да нареди на служителите да се върнат в учрежденията си. Индустрията и транспортът са също засегнати, а много села са залети от бегълци, които не могат да поемат — отгоре на всичко това е и най-студеното време през годината. Бомбардировките разкриват и неспособността на нацистите да защитят България от съюзническата мощ и германският престиж неизбежно е накърнен. При погребението на жертвите от въздушното нападение през ноември софийският епископ дори използва случая, за да критикува по-скоро германците, отколкото съюзническите бомбардировачи.

До началото на 1944 г. българските градове или онова, което е останало от тях, започват да изпитват недостиг на храна, подобен на този през Първата световна война. През 1940 за Германия е изпратено твърде много зърно, а на следващата година пък твърде много е реквизирано за българската армия. През 1942 г. има голяма суша. Същевременно селяните продават на официалните изкупвателни агенции само минималните задължителни количества, тъй като на черната борса може да се получи много по-голяма печалба.

Общият недостиг се задълбочава и от това, че немските войници изпращат у дома си повече храна, отколкото трябва. До средата на 1944 г. официалните цени на хранителните продукти достигат 563% спрямо равнището си през 1939 г., а на черната борса съответната цифра е 738%. Недостигът не е единствената причина за инфлацията. Неспособността на режима да намери външни заеми, за да покрие един разход, нараснал от 92 милиарда лв. през 1939 на 209 милиарда през 1944 г., принуждава правителството да печати и нови пари. Подобен е и ефектът на петдесетпроцентовото повишение на официалните заплати през лятото на 1944 г.

Полза от тези задълбочаващи се проблеми извличат опозиционните елементи — съпротивителното движение и неговата все още призрачна политическа организация, Отечественият фронт. Съпротивата е успяла да осъществи някои драматични удари. През февруари 1943 г. е убит генерал Луков, а следват и други атентати, тъй като комунистите са подели продължителна партизанска офанзива в градовете. Провеждат се и политически акции. Демонстрациите по време на празника на Сан Стефано наблягат върху дружбата с Русия и се противопоставят на участието във войната на източния фронт. Но що се отнася до въоръжената съпротива, нищо в България не може да се сравни с онова, което става в Полша, Югославия или Гърция. Най-високата преценка за броя на партизаните, действали в кой да е отделно взет момент, е 18 000, повечето от които са съсредоточени около Пловдив, Варна и Бургас. България, разбира се, не е била окупирана и до към края на 1943 г. тя е сравнително малко засегната от самата война. След Сталинград комунистите, чиято партия е достигнала най-ниската си точка през 1941 г. с едва 10 000 членове, стават по-активни и резултатни в действията си и през март същата година разделят страната на дванадесет оперативни зони. Но те все още ще търпят сериозни неуспехи на бойното поле и непрекъснато ще изпитват недостиг на оръжие и снаряжения отчасти поради слабите си връзки с главния доставчик на такива стоки, британската Служба за специални операции. През пролетта и лятото на 1944 г., когато Червената армия си пробива път към Балканите, партизанската дейност се усилва, но българските партизани никога не достигат до положение, при което биха могли да съборят правителството в София.

Отечественият фронт се споменава за пръв път още през 1941 г., когато се правят опити да се изгради широка коалиция върху онова, което е останало от изборното споразумение през 1938 г. Тези опити се провалят, защото други фракции не желаят да сътрудничат с комунистите, които изискват контрол над коалицията — една абсурдна позиция, като се вземе предвид слабостта на партията по това време. През февруари 1942 г. се подхваща втори, по-успешен опит за сформиране на коалиция, вследствие на който през юли възниква едно хлабаво тайно сдружение на комунисти, звенари, левите земеделци на Никола Петков и Чешмеджиевите социалдемократи. Програмата на Отечествения фронт, разгласена от предаващата на български език от Съветския съюз популярна радиостанция „Христо Ботев“, включва искания за абсолютен неутралитет във войната, оттегляне на българските войски от операциите срещу партизаните в Сърбия, освобождаване на армията от царски контрол, забрана върху износа на храна за Германия, гарантиране на нормален живот за всички трудещи се в града и селото, възстановяване на пълните граждански свободи и забрана на всички фашистки организации. Отечественият фронт настоява, че неговата програма не подлежи на обсъждане и това, заедно с надеждата, че цар Борис скоро ще премине към подкрепа на съюзническите сили, кара легалната опозиция да не се присъедини към фронта. Освен другото много земеделци не одобряват партизанската дейност, чийто главен резултат по това време е навличането на репресии върху селата, повечето от чиито жители симпатизират на земеделците. Към лятото на 1943 г. Отечественият фронт набира достатъчно сили, за да основе Национален комитет начело с Никола Петков, Кимон Георгиев, комуниста Драмалиев, Чешмеджиев и още един социалдемократ, Димо Казасов. Отново се прави опит да се разшири основата на организацията, като се търсят връзки с легалната опозиция, но и сега не се постига нещо повече, след като демократите отказват да работят заедно с комунистите, а земеделците — с военните звенари, които преди образуването на тази група са съдействали за осъществяването на преврата от 1923 г. Отечественият фронт не получава широка поддръжка до лятото на 1944 г. и дори през август същата година членският му състав не надвишава 3 600 души.

До 1944 г. малцина политици извън редовете на фанатизираните германофили не признават, че рано или късно България ще трябва да се прехвърли на страната на съюзниците. Тайните сондажи през февруари и март показват, че съюзническите условия остават непроменени. Божилов и Филов продължават да смятат, че народът не би понесъл една загуба на новите територии, нито пък би могло да се мисли за безусловна капитулация, докато немските войски са в страната, а съюзническите войски са все още твърде далеч, за да я защитят. Божилов казва, че ще се присъедини към съюзниците веднага щом те се присъединят към него, като стъпят на Балканите. Българите се опитват и да убедят западните съюзници, че бомбардировките могат да сринат напълно духа на нацията, което би довело до германска интервенция и в крайна сметка до съветска окупация. Британците и американците отказват да дадат ухо на тези намеци за бъдеща нестабилност на великия съюз. Междувременно през март Хитлер предупреждава Филов, че една съветска победа би означавала прилагане на плана, за който Сталин е говорил през 1940 г. и според който България ще бъде включена в Съветския съюз. Фюрерът също казва, че трябва да реши проблема за хортистка Унгария — когато той го решава, като затваря ръководителя й и окупира страната му, Филов си взима поука.

Междувременно съветският натиск се усилва. Москва е отказала да действа пред западните съюзници за прекратяване на бомбардировките и след превземането на Одеса Съветите с нарастващо упорство изискват българските черноморски пристанища да се очистят от всякакви немски кораби и служители. В една нота от 18 май 1944 г. Съветите съобщават, че 2000 немски войници и 50–60 морски съда, включително и подводници, се намират във Варна, където се строят кораби и шлепове за Вермахта, като всичко това, заявява Москва, нарушава предполагаемия български неутралитет в руско-германската война. Затова Съветите настояват България да прилага строго неутралитета и, което е най-важно, да скъса дипломатическите си отношения с Германия.

Българската политика се е основавала върху очакването, сегашното балансиране между Берлин и Москва да продължи достатъчно дълго, за да се постигне споразумение със западните съюзници. Съветската нота намеква, че това може да не стане и че България може да се окаже пред война и вероятна окупация от Червената армия. И за да се влоши още повече положението, България бързо губи военната стойност, която някога е имала за съюзниците. Тази стойност се е крепяла на разбирането, че евентуалното й дезертиране би накърнило сериозно каузата на Оста на Балканите. Стратегическата стойност на България щеше да е огромна, ако съюзниците бяха открили втория фронт в Югоизточна Европа, но десантът в Нормандия окончателно разпръсва старите и вечно неоснователни надежди, че това може да се случи. В същото време с напредването на Червената армия става все по-вероятно германските позиции на Балканите да бъдат непоправимо разклатени, каквото и да решат българите. България изглежда обречена на военна незначителност и политическо безсилие.

След съветската заплаха от 18 май всичко това предизвиква дълбока политическа криза. Гичев иска да сформира правителство на националната консолидация, за да избегне крайностите отдясно и отляво, но Отечественият фронт ще се присъедини само ако лявата му политическа линия получи пълна подкрепа — едно условие, което, ако се приеме, би опорочило Гичевия план за избягване на крайностите. И все пак промяна настъпва, когато на 1 юни Божилов си подава оставката и отстъпва мястото си на Иван Багрянов. Смяната на министър-председателя бележи първото действително отклонение на България от прогерманската й политика, тъй като новият премиер, въпреки че е получил образованието си в Германия и е служил в немски артилерийски полк през Първата световна война, е с прозападна ориентация и е доказал прозападните си убеждения в тайните преговори със съюзниците, проведени по-рано през същата година. Сега Багрянов засилва търсенето на споразумение със съюзниците, които на свой ред дават да се разбере, че макар условията им да остават непроменени, опразването на новите територии няма да предреши тяхното бъдеще. Доста прозрачни са и намеците, че Южна Добруджа ще остане българска. Багрянов решава да протака и да изчаква по-добри условия — едно съдбоносно решение.

Багрянов търси подкрепа за режима си отвсякъде, като дори прави безрезултатен опит да убеди комунистите да се включат в кабинета му. След това дава редица обещания да разгради по-голяма част от апарата на предходните режими, макар че не всички тези красиви думи се превръщат в дела. Неговата и така отслабена позиция става още по-неудържима на 2 август, когато Турция прекъсва дипломатическите си отношения с Германия. Това допълнително намалява значението на България за западните съюзници и в същото време поражда опасността германците да окупират България, за да противодействат на всякакви ходове от страна на турците. У дома правителството е залято от петиции, организирани от комунистите и изискващи обявяване на строг неутралитет. На 17 август Багрянов не само приема това искане, но и дава амнистия на всички политически затворници, отхвърля политиката на своите предшественици и отменя антиеврейските закони. Но той продължава да настоява, че България не може да сключи мир със западните съюзници преди средата на септември, когато ще бъде събран урожаят — всяко по-ранно действие би предизвикало германски репресии, които биха могли да включват изземване или унищожаване на реколтата. Едва направил декларацията на 17 август — и ето че нов гръм се стоварва върху клетия Багрянов. На 20 август Червената армия навлиза в Румъния и три дни по-късно един дворцов преврат довежда страната до капитулация. Русите са на Дунава, Багрянов бърза да прави нови отстъпки и заявява, че България вече изцяло се е оттеглила от войната. На 26 август той уверява руснаците, че всички чужди войски на българска земя ще бъдат разоръжени, българските части ще бъдат изтеглени от Югославия, съюзническите военнопленници ще бъдат освободени, Гестапо ще бъде изхвърлено от България, а Народното събрание ще бъде разпуснато, за да могат да се проведат избори за режим, който се ползва с народното доверие.

Тези отстъпки не задоволяват Съветите, които отговарят, че Багрянов продължава да преследва комунистическите партизани и че разоръжаването на чуждите войски един ден може да бъде приложено и към техните сили. И най-вече Москва изисква България да обяви война на Германия, което Багрянов отказва да изпълни под предлог, че то би нарушило наскоро обявения от България неутралитет. Междувременно Багрянов се опитва да ускори преговорите със съюзниците, които сега са се прехвърлили от Анкара в Кайро. Ако тези преговори успееха, Съветите не биха имали пряко участие в решаването на политическото бъдеще на България и Сталин сигурно е имал това предвид, когато на 30 август заявява, че Съветският съюз вече няма да зачита българския неутралитет. Отчаян, Багрянов си подава оставката и е заместен от земеделеца Константин Муравиев, племенник на Стамболийски. Муравиев прави безуспешен опит да включи Отечествения фронт в правителството си, но той втвърдява своите искания и вече настоява за образуването на изцяло отечественофронтовско управление. Муравиев прави още отстъпки, но въпреки стълкновенията между български и немски войници все още отказва да обяви война на Германия, за да не би Червената армия да използва това като предлог да се притече на помощ на България и да окупира страната. Същевременно той продължава да храни надежда, че преговорите в Кайро ще завършат успешно и немците ще напуснат България, като по този начин сложат край на всякакъв претекст за съветска окупация. На 4 септември поредица организирани от Отечествения фронт стачки и демонстрации усилват натиска върху Муравиев — натиск, който два дни по-късно е изострен от широкомащабно дезертьорство от армията към партизаните.

На 5 септември Муравиев най-после решава да прекъсне отношенията с Германия, но военният му министър Маринов го убеждава да не обявява война през следващите 72 часа, за да се завърши изтеглянето на българските войски от Югославска Македония. Преди да може да бъде обявена война на Германия, Съветите слисват и объркват както българите, така и западните съюзници, като обявяват война на България. Разбити са всички надежди, че разговорите в Кайро могат да успеят и България може да сключи мир без участието на Съветския съюз. От този момент СССР става неизбежен фактор при определянето на съдбините на България. Това не попречва на България да влезе във война с Германия на 8 септември, една стъпка, която означава, че за няколко часа българите имат съмнителната чест да са единствената нация, която формално е във война едновременно с Германия, Великобритания, САЩ и Съветския съюз. На 8 септември Филов подава оставка като регент — жест, който вече изглежда неуместен.

През същия ден съветските войски навлизат в България, без да срещнат каквато и да било съпротива. Те са приветствани радостно в градове и села, а междувременно в София политическите им съюзници набързо ликвидират Муравиевото правителство. С помощта на Маринов части на една партизанска бригада завземат столицата през нощта на 8 срещу 9 септември и установяват отечественофронтовско управление начело с Кимон Георгиев, включващо петима звенари, четирима земеделци, двама социалдемократи и четирима комунисти, като последните държат министерствата на правосъдието и вътрешните работи.

Свалянето на Муравиев не отнема повече от час, не е изисквало нищо по-опасно от проникване в Министерството на войната, след като един съучастник е отключил вратата, и е внимателно организирано от онези някогашни майстори на съмнителното превратаджийско изкуство — звенарите Дамян Велчев и Кимон Георгиев. Превратът, както и насилието, което безпощадно ще го последва, е станал традиционна черта на българския политически живот. В периода между войните българската култура неизбежно е повлияна от политическите люшкания на държавата. В литературата България участва в общото експериментаторство от началото на двадесетте, но през по-късните години на това десетилетие се поддава на фрагментацията, на която по същото време са подложени и политическите партии; а през тридесетте идеологическото обвързване в литературата донякъде намалява вследствие на затягащия се политически контрол. Статусът на романа се издига, въпреки че междувоенните години не създават нищо, което да съперничи на „Под игото“ на Вазов, и българите, както и гърците, продължават да четат по-скоро вестници, отколкото книги. През 1934 г., според една преценка, броят на издаваните в България вестници е 642, а на списанията — 380. От литературните журнали най-важен е „Златорог“, чийто редактор от 1920 чак до 1944 г. е Владимир Василев. Най-значителните писатели от междувоенните години са Елин Пелин и Йордан Йовков, които са започнали да публикуват доста преди Първата световна война. Елин Пелин, който пише със съчувствие за селяните, особено за тези от родния му шопски край около София и когото Кръстев е нарекъл „певец на селската неволя“, през годините между войните всъщност не написва много повече от разкази за деца. Йовков също има силни регионални връзки, този път с Добруджа. И неговото творчество отразява обществените проблеми, но го прави по спокоен и примирителен начин и с много по-голяма естетическа съзнателност, отколкото мнозина съвременници. Друг писател, който е бил активен преди 1915 г. и чието творчество продължава да се развива след 1918 г., е Тодор Влайков, изпитал силното влияние на руските народници. Същото може да се каже и за Димитър Шишманов, който през двадесетте години изоставя ранните си наставници, за да поеме по невзрачните пътеки на фройдизма. По-здравословна храна, при това напълно в тон с бягството или оттеглянето от политиката през тридесетте години се предлага от историческия роман, който процъфтява между войните в работите на опитни представители на това изкуство като Стоян Загорчинов, Стилиян Чилингиров, Фани Попова-Мутафова, продължили да пишат и след 1944 г., и Николай Райнов, поета символист, който след кратък флирт с фройдизма се отдава на собствените си предпочитания и очарова читателите си с пресъздадените от него картини на българското средновековие. Съвършено различни по нагласа са комунистическите писатели, особено поетите. Гео Милев, друг бивш символист, написва шедьовъра „Септември“, в който прославя въстанието от 1923 г., но за който заплаща с живота си, след като изчезва по време на Цанковия терор. Христо Смирненски започва да публикува стихове с трайна литературна стойност през 1918 г., но ще умре от естествени причини през 1923 г. Ранна смърт сполетява и Никола Вапцаров. Роден в Македония, Вапцаров е прегърнал марксизма като морски кадет и продължава да разпространява комунистическата вяра, докато работи в железниците и в промишлеността през тридесетте. През 1942 г. е разстрелян за партизанска дейност. Друг изявен писател, който свършва жизнения си път пред наказателната рота, е Димитър Шишманов, но този път екзекуторите са комунисти. Шишманов, син на литературоведа, е писал, макар и невинаги в хвалебствен тон, за българското висше общество.

Към 1939 г. България има тринадесет театъра, в това число и Народния театър в столицата и градските театри в Пловдив, Варна и Русе. В тях обаче не се представят много нови и качествени неща. Единственият по-значителен драматург, който работи между войните, е Стефан Л. Костов, въпреки че Йовков също написва няколко забележителни пиеси. Политическият контрол върху театъра е строг, а освен това вече съществува и новото изкуство на киното, където неуспелите драмописци могат да потърсят убежище. Към 1939 г. в България има 213 кина и макар че повечето от прожектираното в тях е вносно, до 1944 г. са произведени около петдесет български игрални филма и неколкостотин късометражни.