Ричард Крамптън
Кратка история на България (16)

Години на война, 1912–1918 г.

Българската армия наброява 592 000 души плюс около 15 000 доброволци в Македоно-Одринското опълчение. Главната задача на армията е да се срещне с големите османски сили в Източна Тракия, въпреки че две дивизии са изпратени в Струмската долина да помагат на сърбите и да опитат да достигнат до Солун преди гърците. В Тракия българите надминават собствените си очаквания. В поредица от битки, достигнали връхната си точка в Люле Бургас и Бунар Хисар от 14/27 октомври до 20 октомври/2 ноември, турците са разгромени и отблъснати назад към огромния си отбранителен комплекс, Чаталджанските линии, на около четиридесет километра от Цариград. Междувременно рилската дивизия е щурмувала по Струмската долина, за да достигне Солун един ден след гърците. Сега турците са готови да сключат примирие, но българите не са на едно мнение дали да приемат предложението, или да опитат да завладеят Цариград. Говори се, че царят, на когото се привижда триумфално влизане в града, вече си е купил одежди и каляски, подходящи за такъв забележителен случай, докато Гешов предвкусва големите възможности за сделка при преговорите за мир, които би му осигурила една временна окупация на Цариград. Военните не са толкова възторжени. Те познават здравината на Чаталджанските укрепления и се тревожат от признаците на умора в армията, постигнала толкова много за тъй кратко време. Но най-тревожно от всичко е надигането на холерна епидемия сред войниците. Надделяват обаче цивилните и на 4/17 ноември започва щурм на Чаталджанските позиции. Той претърпява неуспех и на 20 ноември/3 декември е вече ред на българите да искат прекратяване на огъня. Дадено е съгласие и представители на воюващите страни се запътват към двореца „Сейнт Джеймс“ в Лондон, за да уговорят условията на мирния договор, след като им е казано от великите сили, че в резултат от това преначертаване на балканската карта трябва да възникне независима Албания. Създаването на тази нова държава ще донесе страхотни трудности, но първоначално главният проблем пред конференцията е неспособността на България и Турция да постигнат съгласие за съдбата на Одрин, една от малкото крепости, останали в османски ръце. На 21 януари/3 февруари 1913 г. отново започват сражения. Сърбите изпращат войски и артилерия в помощ на българите, които използват и въздушни бомбардировки — първи европейски опит в този нов вид варварство. На 13/26 март Одрин се предава и на 1/14 април е подписано второ примирие. Сега боеве се водят само при обсадата на Шкодра в западната част на полуострова.

Българите не се интересуват от проблема за Шкодра, който ще изправи европейските велики сили на ръба на войната, но София е обезпокоена от румънското поведение. Румънците са последвали съвета на великите сили и са запазили неутралитет, но сега искат нови територии като награда за доброто си държание и като компенсация за експанзията на съседите им. Такава компенсация може да бъде дадена само за сметка на България и в края на краищата Гешов е принуден да се съгласи с изправяне на границата по линията от Силистра до Балчик. Тази териториална загуба на североизток изпълва българите с още по-голяма решителност да задържат частта от Македония, която им е отредена в сръбско-българския договор от 1912 г., и да си осигурят колкото може по-голям дял от спорната зона. Междувременно в Тракия и вече окупираните от България части на Македония е въведена българската система на местно управление, назначени са управители на новообразуваните области, проведено е преброяване на населението и са извършени поземлени реформи.

Конференцията в „Сейнт Джеймс“ завършва с подписване на Лондонския договор от 17/30 май 1913 г., но последвалият мир е крехък и нетраен. Договорът изисква съюзниците да си поделят териториите между Албания на запад и една линия от Енос на беломорския до Мидия на черноморския бряг. Задачата е неосъществима. Българските претенции за тези земи се основават върху договора със Сърбия от 1912 г. и върху пропорционалния принцип, според който наградите за съюзниците трябва да са правопропорционални на размера на техните военни усилия и жертви. Сърбите и гърците възразяват. Сърбите искат преразглеждане на договора от 1912 г., защото очакваната от тях експанзия на запад не се е осъществила поради създаването на Албания. На идеята за пропорционалност и сърби, и гърци противопоставят идеята за равновесие, настоявайки разделението на Европейска Турция да бъде извършено така, че да не позволи на нито една балканска държава да стане прекалено силна. Перспективите за мирно уреждане на тези спорове не стават по-добри от грозните караници относно количеството и резултатността на военната подкрепа, която съюзниците взаимно са си предоставяли. До края на май гърците и сърбите са подписали тайно споразумение да поделят Македония на запад от Вардар и да оставят съдбата на земите на изток от тази река да се определят въз основа на реалната окупация. Гешов предлага руски арбитраж, но сърбите отказват, като настояват първо да се опитат преки преговори с участието на гърците. Такива се провеждат и свършват с пълен провал. Отчаян, Гешов си подава оставката и е заместен от Данев. Решението на Гешов е предизвикано не само от неспособността му да се разбере с Никола Пашич, сръбския премиер, но и защото Фердинанд, без докрай да се е консултирал с министър-председателя, се е присъединил към все по-нарастващата фракция, която изисква военно решение на сегашните проблеми. Военната фракция включва повечето македонци, всички опозиционни партии без земеделци и социалисти и — най-важното — генералния щаб. Последният е загрижен за духа на войниците, които са очаквали, че след подписването на Лондонския договор ще бъде обявена демобилизация. Сега в бездействието си те започват да нервничат, още повече че наближава лято, а с него — и полската работа.

Сред войниците вече е имало немалко сериозни признаци на смут. Решителният момент настъпва, когато руският външен министър Сергей Сазонов извиква българския и сръбския министър-председател в Петербург. По същото време висшето командване настоява, ако до десет дни не влезе в бой, армията да бъде демобилизирана, което би оставило България без отбрана. Дори водещият русофил Данев сега е за война, тъй като знае, че Русия ще иска невъзможни отстъпки за Сърбия. Неговият отговор за Сазонов съдържа толкова много условия, че се превръща в ултиматум. Сазонов е разярен, но сега той има много по-малък контрол над събитията от когато и да било. На 16/29 юни генерал Михаил Савов повежда войските си в настъпление. Данев изгубва кураж и отменя заповедта, но нареждането му е анулирано от царя. Задето е дръзнал да се подчини на министър-председателя, Савов е отстранен от командването. При личния режим на Фердинанд няма място за висши офицери, които се подчиняват на когото и да е, освен на царя. Първоначално армията, почти изцяло съсредоточена на западния фронт, постига успехи, но за две седмици румънците са провели мобилизация и са пресекли Дунав. Нищо не може да им попречи да влязат в София, а от юг турците са прекосили оголената граница и към средата на юли отново са в Одрин. Дори и на запад първоначалната инерция е изгубена. Данев се обръща към Русия, но в светлината на българското поведение в последно време и за самия него е ясно, че няма никаква надежда. На 4/17 юли той подава оставка, за да отстъпи мястото си на един кабинет от различни либерални фракции под министър председателството на Васил Радославов.

Радославов бърза да сключи примирие и на 28 юли/10 август подписва унизителния Букурещки договор. На 30 септември/13 октомври Цариградският договор слага край на войната с Турция. Големите придобивки от първата Балканска война са изгубени и въпреки всички жертви България получава само Пиринска Македония до средата на Струмската долина, Кърджалийския район и част от Тракия, включваща крайбрежието около Дедеагач.

Някои са се надявали, че войната ще принуди гърците и сърбите да седнат на масата за преговори, но повечето са обръщали поглед назад към Сливница и Люле Бургас и са вярвали, че в една нова завоевателна война българската армия ще превъзхожда някогашните си съюзници. Най-умерените са се успокоявали с мисълта, че ако нещата тръгнат на зле, Русия няма да допусне пълно унижение на държавата, за чието създаване е направила толкова много. Това е илюзия. България е разбила Балканския съюз, най-сигурната руска защита срещу предполагаемия австро-унгарски експанзионизъм; България е отказала да сътрудничи на руските усилия да се отцепи Румъния от тристранния съюз; и, най-сетне, Петербург не може да пренебрегне вероятността, ако постигне докрай целите си, България да стане прекадено силна, за да може Русия да остане спокойна. От друга страна, сръбските кроежи са съсредоточени върху западните Балкани и никога няма да станат пречка за дългосрочните руски планове, освен което Сърбия винаги ще е по-надеждна от България като партньор срещу Австро-Унгария.

Втората Балканска война, която е взела повече жертви от кампанията срещу Османската империя, довежда до второ разпокъсване на България, много по-пагубно от онова, договорено в Берлин през 1878 г. Новите владетели на откъснатите български земи не са политически слабите и културно толерантните османлии, а агресивни националистически държави, недопускащи никакво подобие на системата на милета, в която могат да процъфтяват различни култури. В сръбска или гръцка Македония, където отчаяни екзархисти говорят пак за униатство, вече няма място за екзархията. През 1913 г. самият екзарх отива в София, където остава през останалите до смъртта му две години. Букурещкият договор поражда сред българите реваншистки настроения, и то не без основание, тъй като разправата със заварените в отчуждените сега територии хора, които показват признаци на свързаност с България или българската култура, е жестока. Това естествено усложнява отношенията с непосредствените съседи на България и излага гръцките общности в самата България на засилена враждебност. Икономически последиците от войната са разорителни, въпреки че най-голямата щета е нанесена от загубването на Добруджа през втората война. Железопътното и пристанищно строителство в Северна България след 1878 г. е било основано върху търговията със зърно през Варна, голяма част от която зависи от Добруджа, където се намират малкото търговски и модернизирани стопанства на страната. През 1913 г. Варна е лишена от своя хинтерланд и се озовава на няколко мили от една незащитена граница. България изгубва най-производителния си и доходен селскостопански район, докато областите, които придобива, са изостанали и неразвити. За да се получи някаква изгода от тези земи, трябва да се създаде нова инфраструктура, основана върху пристанище, което трябва да се построи в Порто Лагос — Дедеагач е негоден, тъй като водещата към него железопътна линия попада частично в османска територия.

Бедствието на втората Балканска война временно разклаща личния режим на Фердинанд. През ноември 1913 г. Радославов е принуден да отиде на избори, за да осигури надеждно Събрание, но изборите се провеждат не само на фона на озлоблението, причинено от войната, но и по системата на пропорционалното представителство. Правителствените партии набират само 97 депутати срещу 109 за опозиционните групи, между които 47 привърженици на БЗНС и 37 социалисти. Радославов прави опит да спечели земеделците на своя страна, но след като се проваля, отново отива на избори през април 1914 г. Този път той позволява на новите територии в Тракия и Пиринска Македония да участват, макар че още не са официално приети от Велико народно събрание и повечето от мюсюлманските им обитатели още не са български граждани. Мюсюлманите са също подложени на силен натиск от правителствени пропагандисти, докато поддръжниците на опозицията не се допускат да агитират по новите земи. Хитрината успява и новото Събрание дава на правителството работно мнозинство. Политическият цинизъм е удържал победа дори над пропорционалното представителство.

Първата грижа на Радославов след изборите е да намери заем, за да финансира неотдавнашните войни и развитието на новите територии. Традиционните опозиционни партии приемат необходимостта от заем, не на последно място и защото знаят, че ако не го направят, Радославов ще обяви нови избори, в които неутвърдените радикални партии могат да отбележат такъв напредък, че да докарат на власт земеделско или даже земеделско-социалистическо управление. Остава въпросът, откъде да се вземе заемът, въпрос, който през лятото на 1914 г. е неминуемо свързан с този за българското обвързване в конфликта между великите сили. Проблемът е решен от французите, които заявяват, че ако заемат пари, ще очакват в замяна едно правителство в София, което да е добре разположено към Антантата. Това също би могло да означава общи избори за Радославов, а неговата партия е традиционно проавстрийска и прогерманска. Затова през юли 1914 г. заемът е взет от Германия. Разискванията по договора в Събранието пораждат сцени на изключително безредие, като Радославов в един момент размахва револвер над главата си, и макар привържениците на правителството да твърдят, че явното гласуване е показало мнозинство в тяхна полза, с това не се съгласява никой от противниците им и почти никой от присъстващите неутрални наблюдатели.

За мнозина условията на договора са също толкова неприемливи, колкото и начинът на прилагането му. Заемът е за петстотин милиона златни лева при 5% лихва за петдесет години. Той ще се гарантира с онези постъпления от вносни мита, от правителствения монопол върху продажбата на цигарените книжа и от печалбите от мюрюрието, бандерола и гербовия данък, които не са заделени за обслужване на съществуващите дългове. България се задължава да купува военни доставки от Австрия, да предостави контракта за строителството на железницата за Порто Лагос на германски консорциум и да даде на германска компания голям дял в стопанисването на държавните мини в Перник и Бобов дол. Първият транш на заема трябва да се плати в края на септември, освен ако междувременно не избухне европейска война — германците с право искат да предвардят вероятността техните пари да се използват за финансиране на кампании срещу самите тях.

Някои противници на заема твърдят, че неговото сключване нарушава „строгия и лоялен“ неутралитет, който правителството е обявило при избухването на Европейската война. Същевременно самото правителство е обявило извънредно положение, което увеличава възможностите му да контролира печата, парламента и публичните събрания. След напрегнатите усилия през 1912 и 1913 г. правителството не е подложено на натиск от силно провоенно лоби в страната, но България не може да избегне натиска и от двете страни на големия конфликт, бушуващ в Европа. Българската армия все още е значителна сила, а България заема стратегическа позиция на Балканите, разполагайки с пътищата за доставки за сръбските съюзници на Антантата и за Османската империя, която през октомври се е присъединила към Централните сили. Фердинанд и Радославов предпочитат да стоят настрана от войната колкото е възможно по-дълго, но междувременно сондират и двата лагера. Централните сили предлагат на България онези части от Македония, върху които има „исторически и етнически“ претенции, и, ако се включи във войната, всички допълнителни територии в Македония, които войските й биха окупирали. Антантата е готова да позволи на България да вземе Тракия до линията Енос — Мидия, но българските придобивки в Македония ще зависят от това какво са готови да отстъпят сърбите. За Фердинанд и Радославов и двете предложения са непривлекателни, не на последно място затова че засега не е ясно коя страна ще спечели. Развитието на войната ще изиграе решаваща роля за ориентацията на България.

В началото на 1915 г. военният баланс сякаш се накланя към Антантата. През март руснаците превземат Пшемисъл и през същия месец френски и британски сили са създали предмостие в Галиполи, откъдето изглеждат решени да заплашат Цариград и да открият пътищата за доставки на русите; а през май Италия се включва във войната на страната на Антантата. Малинов и неговата Демократическа партия и Генадиев, стамболовисткият лидер правят все по-големи усилия да накарат България да последва италианския пример, в отговор на което правителството затяга политическия си контрол, след като през март 1915 г. вече е представило указа за обществената предвидливост, който дава възможност за правителствен контрол върху обширни сектори от икономиката. На българския хоризонт отново се скупчват облаците на войната.

Преди да се вземат каквито и да било решения, в столиците на Антантата се провеждат допълнителни сондажи. Отново се предлага Тракия до линията Енос — Мидия, както и разширена зона в Македония, която би предала в българско владение Битоля, Охрид, Драма, Сяр и Кавала, но само след края на военните действия и само ако на Сърбия се даде достатъчна компенсация в Босна, а на Гърция — в Мала Азия. Обещава се и финансова помощ, както и подкрепа в преговорите с Румъния за Добруджа. Това предложение засяга и трите области, в които България има претенции: Тракия, Македония и Добруджа, но то е твърде мъгляво. Фердинанд иска разяснение.

Докато преговарят с Антантата, българите естествено поддържат връзка с Централните сили. До лятото на 1915 г. последните са готови да предложат много повече и наглед са в много по-силна военна позиция. Готви се масирана атака срещу Сърбия, френските и британските войски са приковани към гибелните си галиполски брегове, а могъщата руска армия е изтласкана от Лвов, Варшава, Вилнюс и Каунас — дори Петроград не изглежда сигурен. Отгоре на всичко германският дипломатически натиск в Цариград заставя турците да отпуснат на българите малка част от Тракия, включително и пълен контрол върху ж.п. линията до Дедеагач.

Това са условия, каквито Антантата никога не може да предложи. През втората половина на август и в началото на септември се уговарят последните подробности по присъединяването на България към Централните сили, докато австрийските и германски войски се струпват на австроунгарско-сръбския фронт. На 8/21 септември е мобилизирана българската армия и досегашният „строг и лоялен“ се сменя с „въоръжен неутралитет“. Десет дни по-късно Русия изисква да се сложи край на българските войнолюбиви мерки. Вместо това на 28 септември/11 октомври български войски се включват в нападението срещу Сърбия и на 7/20 октомври Русия обявява война на България. Няколко дни след това тя е последвана и от Великобритания и Франция.

Позицията на Антантата в България винаги е била слаба. Българите смятат — с основание — че силите на Антантата са обещали Цариград на Русия в случай на окончателна победа, а не е сигурно дали това е в интерес на България. Антантата също съсредоточава дипломатическите си усилия върху спечелване поддръжката на опозиционни фигури, докато един по-задълбочен анализ на неотдавнашната българска политика би показал, че решенията по такива въпроси всъщност се взимат от царя. Опитите на Запада да закупи цялата зърнена реколта от 1915 г. чрез Деклозиер, бивш служител на Париба, са се оказали безуспешни и дори за българската политическа реалност миришат твърде силно на подкуп. Преди всичко обаче Антантата е ограничена от задълженията си към Сърбия, която не би отстъпила на българите и педя от Македония — решимост, затвърдена, след като встъпването на Италия във войната е затруднило сръбската експанзия на запад и север.

Очаква се, че включването на България в конфликта ще сложи край на войната за няколко месеца, но дори и това не го прави популярно. Опозиционните партии, които през август 1914 г. се бяха обявили за „решителни привърженици на мира“, образуват общ блок, в който се отказват да участват само тесните социалисти. Водачите на блока се обявяват срещу влизане във войната и настояват за пълно обсъждане на въпроса в Събранието, както и за среща с царя. Последната е дадена на 4/17 септември, но свършва с яростен сблъсък между Фердинанд и Стамболийски. Когато обнародва подробности от срещата, Стамболийски е тикнат в затвора за оскърбление на короната. Исканото от блока пълно парламентарно обсъждане не се реализира, тъй като Радославов предпочита да се консултира само с проправителствените депутати на извънредно заседание в сградата на Събранието. След като обаче веднъж е взето решение за война, опозицията неохотно го приема и когато през декември Събранието най-сетне се свиква, всички партии, освен тесните гласуват за военни кредити.

Докато Събранието гласува за военните кредити, българската армия вече е окупирала по-голямата част от Македония. Тогава германците отказват разрешение за атака срещу Гърция, която би могла да обедини гърците в подкрепа на Антантата. Това гледище се смекчава през 1916 г., когато български и германски войски достигат чак до крепостта Рупел, а по-късно през годината едно нападение срещу българските позиции дава възможност за по-нататъшно напредване и завземане на Драма, Сяр и Кавала. Към края на 1916 г. българите понасят първия си сериозен неуспех в Македония, когато след огромно сражение за връх Каймакчалан сърбите си възвръщат Битоля. Междувременно на север Румъния е влязла във войната на страната на Антантата. Трета българска армия с турски подкрепления веднага се придвижва в Южна Добруджа, а по-късно през лятото прекосява Дунав и влиза в същинска Румъния, след което военното положение остава без особени промени до окончателното поражение през 1918 г.

Най-крайният израз на българските военни цели е запазване на всички окупирани от българските войски територии, но малцина се обявяват за такава политика. От друга страна, малцина оспорват, че България има справедливи претенции върху Македония, Тракия, Добруджа и долината на Морава, въпреки че умерените като Гешов са готови да приемат, че България трябва да вземе само несъмнено българските райони. През първата година и половина от участието на България във войната тези незначителни различия не тревожат много Радославов и Фердинанд, които не са особено застрашени от вътрешна политическа опозиция. И те, и германските им съюзници са убедени, че военните победи и официалната пропаганда са отслабили народната привързаност към Русия, и на Великден 1916 г. България преминава без съпротива към грегорианския календар — през деветдесетте години на XIX век един опит на модернизатора Стоилов да постигне същото бе провален от русофилското духовенство.

Опозицията срещу Радославовия кабинет през 1916 г. не идва от традиционните му политически противници, а от армията. През 1915 г. енергията на висшите офицери е била погълнала от мобилизацията и военното настъпление, но през 1916 г. те вече имат малко повече време за наблюдение и размисъл. По-голямата част от онова, което виждат, не им харесва — особено в окупираните територии, където срещу новоназначените цивилни служители — обикновено с основание — се отправят обвинения в скандална некомпетентност. През август армията прави опит да овладее управлението на цяла окупирана Македония. Радославов заклеймява това като политически машинации на Демократическата партия, мнозина от чиито поддръжници при скорошното повишение са преминали в по-горните чинове.

Не е толкова лесно обаче да се отхвърлят оплакванията на военните по проблема на доставките за цивилни и военни потребители. Икономическите пълномощия, присвоени от правителството с указа за обществената предвидливост от март 1915 г., са му дали възможност да контролира цената и да регулира разпределението на всяка стока, за която търсенето изпреварва предлагането, а през 1916 г. сред тези артикули попада дори и хлябът. За дефицита на стоки, който в края на краищата през 1918 г. става хронически допринасят много фактори. Мобилизацията през 1915 г. отчасти е осуетила прибирането на реколтата, а и твърде много зърно през тази година е реквизирано и предадено на армията. Положението се влошава от съперничеството между военни и цивилни власти, но голяма вреда нанасят и германските и австрийски войски, съюзните агенции за изкупуване на хранителни продукти, които са силно подпомогнати от германския контрол върху железопътната и телефонната система, и готовността на много корумпирани български служители да съдействат за разграбването на народната храна. След декември 1915 г., когато германската и австрийска валута стават законно платежно средство в България, войниците на съюзниците, които са много по-добре платени от местните си бойни другари, изкупуват големи количества храна както на законния, така и на черния пазар. Освен това те злоупотребяват с правото си да изпращат ограничен обем хранителни продукти на семействата си у дома и понякога крадат от доставките в крупен мащаб. Българските надежди, че присъединяването на Добруджа ще увеличи доставките на зърно, са разбити, защото германците реквизират толкова много, че през 1917 г. три четвърти от богатата земя на района остават неизползвани поради липса на семена.

През 1916 г. разпределението на доставките на храни и други стоки е реорганизирано и поставено под разпореждането на Централния комитет за стопански грижи и обществена предвидливост, цивилно учреждение, доминирано от членове на Събранието. До пролетта на 1917 г. не настъпва никакво подобрение. Обратното, условията се влошават, а в окупираните територии бързо стават критични: в Охрид се съобщава за случаи на гладна смърт, а на много места в долината на Морава хората се бунтуват. Гражданският комитет признава неуспеха си и през април 1917 г. е заменен с Дирекция за стопански грижи и обществена предвидливост, която е изцяло под контрола на военните.

Влошаващите се условия на живот и сякаш безкрайната война пораждат политически протест и обществен смут. През декември е имало протестни демонстрации срещу отхвърлянето от страна на Антантата на германската мирна инициатива, но българският вътрешен политически живот е активизиран по-скоро от събитията в Русия, отколкото от тези на бойното поле. Падането на царя и назначаването за външен министър във временното правителство на Павел Милюков, който някога е преподавал в Софийския университет, поражда надежди за мир. В Стокхолм, Петроград и Швейцария се правят тайни, но неизменно безплодни опити за сближение с руснаците. Докато се провеждат тези напразни инициативи, в България се възраждат проруските настроения, които скоро довеждат до публични искания за мирен договор с новите управници в Петроград. Повлияна е и армията и към лятото на 1917 г. български командири особено на северния фронт, където българските и руски войски са изправени едни срещу други, рапортуват за сформиране на съвети сред техните войници, петстотин от които скоро се озовават в затвора.

Неизменният отговор, който Радославов дава на своите опоненти, е, че във време на война не може да няма недоволство и че тази цена трябва да се плати с оглед постигането на национално единство. Това гледище е сериозно накърнено през март 1917 г., когато радикалдемократическият лидер Найчо Цанов заявява пред Събранието, че българската окупация на части от Румъния е лишена от етническо оправдание. Това, казва той, не е законен стремеж към национално единение, а завоюване на чужди територии. По същото време Стамболийски от килията си в Софийския затвор призовава към пълно оттегляне от войната, тъй като е убеден, че падането на царизма ще доведе до включването на САЩ на страната на Антантата, а с това — и до краха на всички надежди за победа на Централните сили. На земеделската пропаганда се дължат в голяма степен военните вълнения през 1917 г. и честите призиви за мир без анексии и контрибуции. В началото Радославов не обръща много внимание на такива приказки, но когато на 19 юли германският Райхстаг приема предложение за такъв мир, той е разтревожен. Нима дори германският парламент е склонен да вземе решение, което, ако се приложи стриктно, ще смали България до границите й от 1913 г.? Едно официално посещение на кайзера в София, първа визита на глава на велика сила, има за цел да успокои българите в това отношение. Събранието обаче не се примирява лесно и бурните сцени, на които то става свидетел през декември, са първите действителни признаци за провала на Радославовата политическа власт, а с нея — и на българското военно обвързване.

Падането на Радославов е предизвикано както от вътрешни, така и от външни фактори. Продължаващото влошаване на снабдяването с основни стоки усилва народното негодувание в страната. През декември 1917 г. над 10 000 души откликват въодушевено, когато на един митинг Благоев призовава да се сложи край на войната и на политическата система, която я е допуснала. През януари 1918 г. антивоенни протести се провеждат в Габрово, а през следващите месеци избухват безредици в Асеновград и Самоков. Една жена е убита в Сливен през май по време на вълна от смутове, тъй наречения „женски бунт“, който залива българските градове. До лятото, когато става очевидно, че България няма да получи много храна от Украйна и че предстоящата реколта в страната ще бъде бедствена, гневът вече е прераснал в отчаяние.

Що се отнася до външните работи, декларациите на Радославов, че независимо от неблагополучията у дома той ще осигури цялостно национално обединение, се поставят под въпрос. През януари 1918 г. президентът Уилсън обнародва своите „Четиринадесет точки“, в които малко наивно се призовава за установяване на границите по разделителните линии на националностите. Ясно е, че на Балканите такива линии не съществуват, но от гледна точка на българската опозиция Уилсъновото разрешение не е по-лошо от кое да е друго, основано на принципа на отказ от обезщетения и анексии. И след като България не е във война със САЩ, защо да не се оттегли от конфликта и да възложи надеждите си на Уилсъновия мир? Аргументи от този род подкопават позицията на Радославов, но тази позиция е окончателно разбита от Букурещкия договор през май. България е очаквала да получи цяла Добруджа, но нейната северна половина се поставя под съвместно австро-германско-българско управление. Ако България не може да си осигури Добруджа, най-безспорната от териториалните й претенции, каква надеждата може да има тогава, питат Радославовите критици, за Македония и Тракия? Дори Радославов признава, че в Букурещ България е била третирана повече като победен неприятел, отколкото като победил съюзник, и на 20 юни той си подава оставката.

Приемникът му, Малинов, се опитва да привлече Стамболийски в правителството, но земеделският водач би влязъл в кабинета само ако България се оттегли от войната — условие, което Фердинанд все още не е готов да приеме. Затова Стамболийски се връща в затворническата си килия. Освен че обещава да продължи войната, Малинов предлага на българския народ честно правителство и по-твърда линия спрямо съюзниците му. Последното отначало има успех и през юли Северна Добруджа е предоставена на България. Сега вече такива жестове са без значение за една нация, съсипана от недостиг на храна и други основни стоки. Усилията да се облекчи недостигът, колкото и да са добронамерени, често утежняват проблема. Реквизирането винаги е било непопулярно сред селяните, тъй като реквизиторите често изземват продукти като сапун или захар, които не би трябвало да взимат, но които биха могли да продадат изгодно на черния пазар. В много по-тежки условия са поставени градските жители, които имат по-малки възможности да произвеждат храна и затова нямат сигурна защита срещу инфлацията и черноборсаджиите. Официалният индекс на жизнения минимум, взет върху база 100 за 1914 г., се е повишил на 200 до края на 1916 г., а през юли 1918 г. достига 847. На черната борса, често единствен източник за много стоки, инфлацията е много по-висока.

Войниците, които се завръщат у дома в редовен отпуск или за жътвата, стават свидетели на мъките на селяните и бедните в градовете, а това засилва недоволството в редовете на армията, която сама изпитва остър недостиг на униформи, ботуши и муниции. Укрепват връзките с политическите дейци на БЗНС и социалистическите партии, бойният дух продължава да спада, а изпратените да го възстановяват правителствени пропагандисти са посрещани с подигравки и често биват надвикани. Тази обезсърчена армия не може да устои на френско-британската офанзива, която започва на 15 септември при Добро поле. За тридесет и шест часа българският фронт е пробит и армията преминава в паническо отстъпление през тесния Кресненски пролом, където понася тежки загуби от атаки по въздуха. До 25 септември французите и англичаните са навлезли в същинска България, военната дисциплина е срината и армията се разпада. Коронният съвет взима решение за незабавно примирие, а финансовият министър Ляпчев и американският консул в София се запътват към Солун, където на 29 септември се постига съгласие за прекратяване на огъня. Включила се последна в блока на Централните сили, България първа го напуска.