Ричард Крамптън
Кратка история на България (14)

Развитието на земеделското и социалистическото движение преди Първата световна война

На изборите през 1908 г. привържениците на Стамболийски са събрали над 100 000 гласа, или 11% от всички подадени гласове, и са спечелили 23 места. Втората по численост неправителствена партия, Радославовите либерали, има 5 места и 46 000 гласа. Земеделците могат да станат главна политическа сила в страната, но тяхната еволюция след кризата през 1900 г. е неравна. През първите две години от съществуването си земеделското движение е заето с проблема, доколко да се обвърже с участие в партийнополитически дела, фактът, че шестнадесет от избраните през 1901 г. двадесет и трима земеделци незабавно са съблазнени да се присъединят към съществуващи парламентарни партии, се използва от противниците на участието, за да се покаже безплодността на такова действие. Поддръжниците на участието настояват, че за да се избегнат такива злополуки, е необходима политическа програма. Побеждава втората фракция и през октомври 1901 г. III конгрес на Съюза решава да влезе изцяло в изборната политика и да се обърне с лице към народа въобще, а не само към селячеството. В съответствие с това названието на организацията е променено на Български земеделски народен съюз (БЗНС). След тази промяна успехът изменя на земеделците. Реколтите се подобряват, повишава се жизненият стандарт на селото, а от 1903 г. стамболовисткият режим разстройва всяка опозиционна дейност както на старите, така и на новите партии.

Съживяването на БЗНС, отразено в изборите през 1908 г., не е само резултат от вдигането на стамболовистките ограничения. Реколтата през 1907 г. е била бедна, но селските настроения са съживени и от разпространението на кооперативното движение, което разбива силата на лихваря и с което БЗНС е тясно свързан. Земеделците са подпомогнати и от някои реформи в партийната структура, от въздействието на селските вълнения в Русия, а още повече в Румъния през 1907 г., но най-вече от възхода на Александър Стамболийски.

През 1906 г. Стамболийски е назначен за редактор на партийния вестник „Земеделско знаме“ и започва да го използва, за да възпламени движението със собствения си ентусиазъм и идеи. Основната му насока е справедливост и равенство за всички. Втората цел означава ликвидиране на излишъка, така че никой да не притежава прекадено много или пък да остане с прекадено малка собственост — предпоставка, която води до призив за конфискация на земя от ония, които имат твърде много, и преразпределението й сред нуждаещите се. Земя трябва да се отнема както от индивидуални собственици, така и от институции като църквата. Стамболийски вярва, че човешката природа има две страни — индивидуална и комунална, като първата изисква частна собственост, а втората се развива с усложняването на социалните и икономически отношения. Това противоречи на марксическото разбиране, че икономическото развитие води до опростяване на обществените отношения. Стамболийски отхвърля и марксическото учение за класите. Той дели обществото не на антагонистични класи, а на съсловия, чиито членове имат еднакви икономически функции, но могат да имат различен социален произход, така че един дребен селянин ще бъде член на същото съсловие, както и едрия земевладелец. Стамболийски определя съсловията като земеделско, занаятчийско, наемноработническо, индустриално, търговско и бюрократическо. Най-важното е първото, тъй като разнообразният живот на селянина осигурява най-висока степен на самоосъществяване. Градският живот и свързаната с него промишленост и разделение на труда, обратно, осуетяват стремежа на човека към самоосъществяване, като го принуждават да се съсредоточава върху ограничен брой дейности. По тази причина Стамболийски се отнася към града с презрение. Още по-ниско е мнението му за съвременната държава, чийто цялостен механизъм той счита за ненужно бреме върху селянина и еснафа. Особено силно е презрението му към непроизводителните държавни институции като чиновничеството, правораздаването, църквата (поне висшето духовенство), монархията и армията. Стамболийски не проповядва открито републиканство, тъй като това би изложило движението на ненужни гонения, но той атакува армията, като настоява, че нейното намаление или отменяне би свидетелствало за добрите намерения на България във външните работи и би улеснило придвижването към балканската селска федерация, която е крайната цел на земеделската външна политика.

Въпреки че БЗНС не успява да спечели повече от 15% от гласовете при които и да са избори преди Първата световна война, той се радва на широка подкрепа сред независимите собственици, които представляват огромното мнозинство от българското селско население. Земеделската кауза, както може да се очаква, има по-малко въздействие в градовете, където градската беднота се обръща към социализма. През 1885 г. един македонец, Димитър Благоев, свързан с руските марксисти, започва да издава „Съвременний показател“, в който се разясняват социалистическите идеи, и през следващите няколко години Енгелс е преведен на български от Кръстьо Раковски. През 1891 г. група социалистически дейци се срещат на Бузлуджа в Стара планина и основават Българската работническа социалдемократическа партия, която през 1893 г. приема програма по образеца на Ерфуртската програма на германската партия. На общите избори през 1894 г. БРСДП спечелва четири места, които през 1897 г. стават шест. Петима от избраните през 1901 г. осем члена са дисквалифицирани, преди да могат да заемат местата си в Събранието.

Работната сила в България, включително и тази в многобройните малки работилници, не е голяма и дори към 1910 г. не надхвърля 160 000 души. Но през първите години на този век нейният възрастов профил издава висок процент млади хора, които в най-близко бъдеще ще се женят и ще отглеждат семейства. Те ще почувстват покачването на жизнения минимум, който от 67,22 лв. месечно за семейство с двама възрастни и две деца през 1901 г. достига 86,47 лв. през 1907 г. През последната година средната заплата в промишлеността е 49,56 лева месечно. В добавка към жалките надници много работници трябва да понасят ужасяващи трудови и битови условия. Протестите срещу тези условия са чести. Първата стачка е организирана през 1893 г. от текстилците в Сливен, но и тя, а и многото по-сетнешни трудови акции постигат малко, тъй като засега профсъюзната организация, освен при учителите, е слаба. Повечето съюзи са все още местни, а не национални. Те са предимно цехови, а не промишлени организации — не съществува например съюз на металурзите, макар да има съюзи на леярите, рудокопачите и т.н. — и борбата трябва да се води за такива основни права като колективно вместо индивидуално договориране на заплатите. Преди всичко обаче съюзите са отслабени от разногласията в социалистическото движение, които през 1903 г. довеждат до разцепление.

Съюзът на българските социалисти никога не е бил здрав. През 1893 г. в самостоятелно цяло се отделя едно „икономическо“ крило и макар през 1894 г. да се стига до помирение, скоро се появяват нови различия. Отдясно Янко Сакъзов, редакторът на „Общо дело“, е готов да сътрудничи с левите парламентарни партии като например демократите. Той също е склонен да толерира дребната частна собственост и иска профсъюзите да са открити за всички, независимо от политическите им тежнения. На „широките“ се противопоставят Благоев и „тесните“, които се придържат към чистите марксически учения, колкото и да са непригодни те за България през последното десетилетие на века. В „Ново време“ Благоев отхвърля всяко сътрудничество с буржоазните партии, колкото и да са радикални, призовава към конфискуване на цялата частна собственост, дори и тази на дребния селски собственик, който не ползва наемен труд, и изисква пълно подчиняване на профсъюзите пред политическите нужди на партията. Към 1903 г. идейните различия и личните сблъсъци вече стават неудържими и партията се разцепва. Същото става и с профсъюзното движение, като някои съюзи се свързват с широките в Свободен общ работнически синдикален съюз, а други се обявяват за доминирания от тесните Общ работнически синдикален съюз.

След 1903 г. както българското, така и световното социалистическо движение правят многобройни опити за преодоляване на омаломощаващите разногласия, но всичко пропада. Всъщност тенденцията на социалистическото движение е да следва разцепленческия пример на българските буржоазни партии. Но независимо от тези слабости в навечерието на балканските войни българското социалистическо движение е най-силното на Балканите.