Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Short History Of Modern Bulgaria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
lucho3k (2022)

Издание:

Автор: Ричард Крамптън

Заглавие: Кратка история на България

Преводач: Александър Шурбанов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Фондация „Отворено общество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: Научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД — София

Редактор: Румен Генов

ISBN: 954-520-045-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13800

История

  1. — Добавяне

Падането на Стамболийски и Септемврийското въстание, 1923 г.

Сближението с Югославия и изричното отхвърляне на експанзионизма естествено не се харесват в Македония и шовинистичните кръгове, но това са само два от множеството аспекти на земеделското управление, които предизвикват недоволство. Още от самото сформиране на земеделското правителство започват оплаквания от корупция с гигантски размери. Стамболийски заявява, че неговата партия не е имала време, за да обучи достатъчно много ръководни кадри за попълване на всички административни постове, опразнени по законите на партизанската система през 1919 г., а утвърдените партии не желаят да сътрудничат, като командироват обучени служители в помощ на новия режим. Така че се налага в управлението да се привличат необучени и кариеристични елементи.

Градските работници не виждат много убедителни доказателства за добродетелите на земеделската власт. Комунистите изобличават поземлената реформа като измама и отричат задължителната трудова повинност като завръщане към феодализма. Животът в града поскъпва — до края на земеделското управление през 1923 г. инфлацията е свела лева до една седма от стойността му през 1919 г. Говори се, че Стамболийски не е направил нищо, за да попречи на експлоатацията на промишлените работници, да ограничи спекулацията или да наложи наказателни данъци върху богатството и лукса; не е направил нищо и за да намали икономическата сила на буржоазията, макар че такива обвинения не взимат предвид ефекта на зърнения консорциум върху търговците, както и въздействието на ограниченията за броя стаи на семейство и поощряването на кооперативното строителство в София върху по-заможните граждани. На политическия фронт не могат да бъдат забравени правителствените мерки срещу транспортната стачка през 1919–1920 г. и продължаващата дейност на правителството срещу комунистите поддържа спомена жив.

От инфлацията страдат както работниците, така и държавните служители, които представляват друга голяма съставка на градското население. Те имат и допълнителни причини за недоволство. Земеделското правителство е склонно да заобикаля съществуващата и понякога пречеща административна машина и да се обляга на партийните институции. Това личи в прибягването към Оранжевата гвардия вместо към полицията или армията и в използването на местните партийни организации (дружби) за оформяне на детайлите на поземлените реформи. Дори преизбирането на учителите има за цел да ги постави под влиянието на местните партийни дружби.

Намалявайки размера на армията, Ньойският договор прибавя още един недоволен елемент към българските градове. Доскоро горди членове на привилегирована каста, сега много офицери са принудени да се откажат от кариерата си и или да живеят от пенсия, чиято стойност непрекъснато спада, или пък да приемат черна и унизителна работа. Дори онези офицери, които успяват да запазят службата си, се чувстват оскърбени не само от ограничените перспективи за повишение в смалената армия, но и защото земеделците не крият презрението си към военните и не поддържат армията дори на разрешеното от Ньойския договор равнище. Създаването на Военна лига през 1919 г. е знак за солидарност сред войниците и представлява дългосрочна заплаха за режима на Стамболийски, тъй като офицерите притежават решаващите качества, които липсват на повечето опозиционни политици: подготовка, организация, дисциплина и сплотеност. Ако тронът и съществуващите партии можеха да осигурят нужното ръководство и чувство за политическа целенасоченост, те биха получили подкрепата на офицерите и Военната лига. Такава сплав от граждански и военни добродетели би могла да породи внушителна опозиция срещу режима на Стамболийски.

Военните не са единствената недоволна професия. Адвокатите плащат в пълна мяра за враждебността и подозрителността на земеделците. Журналистите се оплакват от цензурата и сплашването. Здравните работници треперят пред земеделските приказки за разпръсване на лекарите и помощния персонал из цяла селска България. Недоволствата на учителите произтичат от опитите на земеделците да очистят професията от комунистическо влияние, докато на върха на образователната система университетът и правителството се намират в ожесточен спор. Министърът на просветата Омарчевски, се мъчи да ограничи социалистическото влияние във висшите учебни заведения. Академичната общност негодува срещу това като посегателство срещу университетската автономия и академичната свобода и през пролетта на 1922 г. след стачки на преподавателите Университетът е затворен. Даже Академията на науките е на нож с Омарчевски, този път във връзка с неговата почти маниакална решимост да реформира българската азбука, като изхвърли две излишни, но специфично български букви — промяната в крайна сметка се осъществява чак след Втората световна война. Църквата също намира за какво да недоволства. Стамболийски открито заявява своето неверие и не прави никакви жестове по отношение на религията. Неговото правителство е съкратило и обема на религиозното обучение в държавните училища, преместило е Светия синод в Рила, за да може софийското му седалище да се превърне в агрономически институт, а част от рилската собственост е прехвърлило на италианска търговска фирма.

Един съвършено нов аспект на българския политически пейзаж през 1919 г. е оформен от 36-те хиляди белогвардейци на генерал Врангел, почти половината от които са добре въоръжени с пушки и картечници. Те представляват без всякакво съмнение най-голямата военна сила в страната, която при това не е добре разположена спрямо Стамболийски, тъй като го смята за опасен радикал, едва отличим от болшевиките. Нещо повече, много Врангелови офицери имат военен опит на Балканите от времето преди 1914 г. и затова се познават с доста тогавашни политически и военни водачи. Опасността за Стамболийски е очевидна и през април 1922 г. той прави опит да я неутрализира. Като използва малко съмнителни улики, министър-председателят арестува един от видните врангелисти по обвинение в заговор срещу правителството. Следват и други арести, вследствие на което са експулсирани 150 офицери и през май армията е разпусната. Успешната акция срещу врангелистите дава възможност на Стамболийски да парира някои критики отляво, но не отменя всички заплахи за властта му.

Позициите на Стамболийски биха се укрепили, ако той можеше да разчита на цялостно обединена, дисциплинирана и предана партия, но през по-голяма част от мандата му това за него е недостижим лукс. Вляво от Стамболийски Райко Даскалов води една по-радикална група, докато отдясно се сформира нова фракция начело с Турлаков и Томов. В условията на растящо политическо недоволство тази група е за по-близко сътрудничество със старите утвърдени парламентарни партии. Турлаков всъщност се е опитал да превземе водачеството от Стамболийски по време на болестта на последния през 1921 г., а през март групата му се засилва, след като към нея се присъединява и Омарчевски. Опозиционните фракции обаче са предимно затворени в ръководните кръгове и на партийния конгрес от май 1922 г. те не намират почти никаква подкрепа сред редовите членове.

До пролетта на 1923 г. слабостите на позицията на Стамболийски са вече по-скоро действителни, отколкото привидни. Неговият режим е започнал с борба срещу левицата, която е заемала вниманието му през 1919 и в началото на 1920 г., след което в продължение на две години той се е чувствал достатъчно сигурен, за да се съсредоточи върху реформаторската си програма. През 1922 г. се захваща с разгромяване на десницата, като първо се оправя с врангелистите, а след това — още веднъж с македонците.

По-рано през тази година той е отменил въведеното по време на транспортната стачка от 1919–1920 г. извънредно положение. Веднага се появява още един опозиционен вестник, „Слово“, който изразява мненията на нова амалгама от буржоазни партии. Те са образували Конституционен блок, но разбират, че една групировка на старите парламентарни партии не би била твърде популярна и затова блокът се съюзява с новообразувания Народен сговор, който свързва партийни политици с професионални специалисти, най-вече учени, и с Военната лига. Народният сговор сам по себе си е елитна организация от „проминенти“ и никога не надхвърля 48 души, но съществуването му е първа стъпка към галванизиране на деморализираната десница в българския политически живот.

През август 1922 г. един от водачите на Народния сговор, Атанас Буров от Обединената народнопрогресивна партия, заявява, че неговите привърженици ще организират три големи събрания, първото в Търново на 17 септември, второто в Пловдив на 1 ноември, а последното (по подражание на неотдавнашни събития в Италия) две седмици по-късно, трябва да се превърне в огромен поход срещу София. Отговорът на правителството е мобилизация на Оранжевата гвардия в Търново и свикване на конгрес на цвеклопроизводителите, който ще се състои в древната столица на същия ден както и митингът на Народния сговор. Сцената е подготвена за сблъсък между правителството и десницата. След като са се обърнали към голямо събиране на поддръжници в София на 16 септември, водачите на Конституционния блок се качват на нощния влак за Търново. Но не пристигат. Преди да слязат в града, те са грабнати от седалките и ако не се е намесил един от водещите земеделски политици, който също е бил във влака, са щели да бъдат екзекутирани на място. В името на собствената им сигурност ги поставят в Шуменския затвор. Междувременно Оранжевата гвардия е завзела Търново. След това правителството забранява всякакви публични събрания. Сега вече е ясно, че когато е необходимо, Стамболийски ще използва сила и че вероятността за конституционно разрешение на различията между неговия режим и десницата е минимална или не съществува. Народният сговор, чиито водачи са затворени и на чиито привърженици е забранено да се събират на митинги или демонстрации, изглежда непоправимо отслабен.

В този момент македонците се притичват на помощ на противниците на правителството. Твърде разгневени още от стъпките, които Димитров е предприел срещу тях през 1921 г., те побесняват след посещението на Стамболийски в Белград през ноември 1922 г. и заклеймяването им във „вражеската“ столица. ВМРО трябва да откликне. На 4 декември 1922 г. тя окупира Кюстендил. Стамболийски изпраща там военния си министър Томов, но последният не може да направи нищо и е принуден да стои като безучастен наблюдател, докато водачите на ВМРО сипят огън и жупел върху министър-председателя и други, които са показали признаци на дружелюбност към Югославия, а накрая дори ги осъждат на смърт. Правителството не може да преглътне това и в Кюстендил са изпратени части на Оранжевата гвардия. Македонците се оттеглят към Петрич и Оранжевата гвардия се завръща в София, където се отдава на вакханалия от насилие срещу буржоазните партии и тяхната собственост. Толкова големи са разрушенията, че представителите на съюзниците изпращат колективна протестна нота. Опомнилият се кабинет се опитва да преговаря с ВМРО, но последната е съвсем отчуждена и на 15 септември изразява презрението си към правителството, като напада Райко Даскалов. Даскалов оцелява, но македонските атентати продължават и на 9 февруари 1923 г. е организирано безуспешно нападение срещу самия Стамболийски.

Стамболийски веднага си взима бележка и се опитва да осигури собственото си положение. Първите жертви са неговите противници вътре в кабинета — Турлаков, Томов и Манолов, които са свалени от длъжност и изхвърлени от партията. След като е прочистил кабинета си, Стамболийски се заема да си осигури едно изцяло послушно Събрание. За 22 април се насрочват общи избори, но преди това изборната система трябва да се реформира с цел пропорционално представителство и възстановяване на едноличните изборни райони. Изборите не са напълно лишени от нередности, като Стамболийски в един момент заплашва да конфискува собствеността на всички селяни, които гласуват за комунистите. Все още има достатъчно основания за страх от комунистите, тъй като те са се представили добре на общинските избори през февруари, когато взимат управлението на Самоков, Лом, Калофер, Ямбол, Нова Загора, Горна Джумая и Дупница. През април обаче БЗНС се възползва от новата изборна система и с 53,92% от гласовете спечелва 212 парламентарни места. Комунистите с 19,30% получават 16 места, с едно повече от Конституционния блок, който е взел 18,28% от всички гласове. Социалдемократите получават само 2,64% от гласовете и имат само двама представители в новото Събрание.

През март Стамболийски е сключил Нишката спогодба, която обещава по-нататъшни действия срещу ВМРО — действия, подхванати през май с обявяването извън закона на всички терористични организации и с изпращането на много от членовете им по лагери в Източна България. Следва чистка на администрацията, при която Стамболийски се надява, ако не да овладее корупцията, поне да ограничи критиката срещу нея. Седмица по-късно из цялата страна са проведени масови партийни събрания, които трябва да заздравят подкрепата за правителството. Над религиозни реликви и пред партийното знаме членовете полагат клетва да дадат живота си за организацията. През същия месец по повод откриването на оръжие в съветски търговски кораб на път за Варна са арестувани още комунисти. Нови акции срещу македонците се провеждат през първите дни на юни, след като Стамболийски е получил писма със заплахи за живота му и с информация, че убийците му вече са в София.

Досега Стамболийски, изглежда, е неутрализирал своите главни домашни противници, прочистил и дисциплинирал е собствената си партия и е постигнал значителни успехи в чужбина с намаляването на репарационното бреме през 1923 г. Той не се поколебава да извлече изгода от това очевидно надмощие. Обявява, че следващият конгрес на БЗНС ще съвпадне с освещаването на новата катедрала „Александър Невски“, чието строителство е било прекъснато от войната, а също оповестява, че по-късно през годината в София ще се състои гигантски партиен митинг и че градът ще се охранява от Оранжевата гвардия, на която междувременно прави преглед, гордо възседнал бял жребец. Това перчене подклажда най-лошите страхове на противниците му. След стълкновенията в Търново никой вече не вярва във възможността за мирен или конституционен завършек на споровете между правителството и неговите критици, а сега Стамболийски сякаш установява лична диктатура и съществуват опасения, че той би могъл да използва предстоящия партиен конгрес, за да обяви още един кръг от радикални социални реформи и може би да провъзгласи република.

Самата сила на атаката на Стамболийски срещу противниците му както отдясно, така и отляво най-сетне е принудила една мощна група от тях да се сплотят. Скоро след изборите на 22 април се замътва заговор, в който участват Военната лига, ВМРО, Народният сговор и дори някои социалдемократи. Няма съмнение, че дворецът знае какво се готви, въпреки че е също така вероятно Борис да не е предполагал по какъв ужасен начин ще се развият събитията. Заговорниците знаят, че могат да разчитат на помощта на армията, нямат повод да се боят от съпротива от страна на съюзниците и най-сетне, макар и не на последно по важност място, те с основание вярват, че комунистите не ще оспорят акцията им.

В три часа сутринта на 9 юни 1923 г. заговорниците пристъпват към действие. София пада в ръцете им за половин час, а цялата стъписана страна — за не повече от един ден. Най-силна е съпротивата в Плевенско, където местните комунисти за кратко време се присъединяват към земеделците, но нарежданията от ЦК на БКП в София скоро слагат край на това сътрудничество. Самият Стамболийски се скрива и не е намерен до 14 юни. Ушите му са отрязани, преди уловилите го македонци да отсекат „ръцете, подписали Нишката спогодба“; накрая той е обезглавен и главата му е занесена в София в тенекиена кутия. Стамболийски съвсем не е единствената жертва. Арестувани са много други земеделци и новото правителство признава, че задържаните са поне 3 000.

Удивително бързото сгромолясване на едно правителство, което без съмнение е спечелило доверието на мнозинството от българските селяни, бележи победата на града над селото. Поражението на земеделския режим се дължи отчасти на това, че повечето от неговите поддръжници не са въоръжени и са разпръснати в малки общности, докато техните противници, макар и немногочислени, са добре въоръжени, добре организирани и, най-важното, подчинени на строга дисциплина. Освен това земеделците нямат съюзници. Стамболийски така е громил противниците си отляво и отдясно, че никой няма желание да го поддържа. Комунистите гледат на борбата между земеделците и превратаджиите като на схватка между две крила на буржоазията, докато съюзниците, въпреки че одобряват антиболшевизма на Стамболийски и неговата външна политика, не биха си помръднали и пръста да го подкрепят поради отношението му към репарациите и зърнения консорциум. Във всеки случай съюзниците са почти също толкова подозрителни спрямо земеделския радикализъм, колкото и спрямо болшевизма. Самият Стамболийски може би е бил достигнал онази точка, когато е направил всичко възможно при съществуващите условия. За по-нататъшни реформи той би трябвало да скъса с тогавашната политическа система, като обяви република и наруши Търновската конституция с нейните гаранции за свободна политическа дейност. Ако пък не предприемеше действия за нови реформи, дали привържениците му и, което е по-важно, партията биха търпели такава стагнация? Преди да може да разсече този възел, противниците му пристъпват към действие със същото незачитане на конституционното благонравие, което би проявил и самият Стамболийски, ако би продължил по своя радикален път.

Но за събитията от 9 юни 1923 г. ще трябва да се плати страшна цена. Македонците ще имат на разположение още единадесет години, за да заплашват, да убиват и да чернят българското име дори през едно десетилетие, в което политическият гангстеризъм става по-скоро правило, отколкото изключение. Земеделското движение е разбито. След преврата то се разпада и вече никога, освен може би за един кратък и героичен период след Втората световна война, не може да се смята за реална алтернатива на коя да е добрала се до властта група. И последицата от това развитие е, че докато мнозинството от българския народ се състои от дребни селски собственици, това мнозинство никога няма да се примири с онези, които притежават политическата власт. Тъй като радикалните партии са се хванали за гушите, а старите буржоазни партии нямат съществена народна подкрепа, в края на краищата арбитри на политическия живот на нацията са станали армията и короната.