Ричард Крамптън
Кратка история на България (3)

Първо българско царство, 681–1018 г.

Могъществото и размерите на новата държава бързо нарастват. Български войски помагат на Византия да отблъсне арабите през 717–718 г. и през следващото столетие след падането на аварския хаганат България се разпростира на запад чак до Тиса. По това време византийците са вече разтревожени и се опитват да възпрат възхода на българската държава, като в началото на IX век предприемат голяма кампания срещу нея. Това е една безразсъдна авантюра. През 811 г. Никифор I Логотет става първият император през последните петстотин години, който загива на бойното поле, и победителят хан Крум превръща черепа му в чаша за пиене.

Както подсказват подобни постъпки, българската държава е все още езическа, макар много от славяните да съхраняват християнството, което са приели преди прабългарското нашествие. През 864 г. княз Борис, управлявал от 852 до 889 г., се съгласява българите да бъдат масово покръстени. Той прави това отчасти за да избегне военните затруднения, в които се намира, но колкото и опортюнистически да са мотивите му, последиците от решението са значителни и дълготрайни. На първо място, то улеснява твърде много амалгамирането на славянските и български жители на държавата. Към средата на IX век всички те вече са известни като „българи“ и ползват общ език със славянска основа, но остават и съществени различия, най-важното от които е религията. С покръстването тази разлика се изличава. За славяните става по-лесно да приемат държавата, тъй като тя сега е християнска, а българите нямат причини да се боят от църквата, тъй като тя вече не е чисто славянска. След 864 г. опасността от славянски сепаратизъм изчезва.

В началото, както са се опасявали противниците на акта, покръстването отслабва българската държава, защото църквата е склонна да действа като оръдие на византийския император и не получава позволение да назначава свои собствени епископи и да има свой собствен патриарх. Затова Борис се обръща към Рим със запитване, дали папата би му разрешил да назначава епископи и да посочва патриарх. Същевременно той търси напътствие по ред въпроси, засягащи закона и християнските нрави, включително и по това, дали половото сношение се допуска в неделни дни. Въпреки успокоителното потвърждение на последното папата не пожелава да се обвърже с разрешение за български епископи, а камо ли за патриарх и по тази причина българската църква остава в източното вероизповедание. Тя обаче няма да бъде напълно доминирана от византийския патриархат и през 870 г. е учредена автокефална българска църква. Новата църква е силно повлияна от пустинничеството. Негов най-изявен представител е основателят на Рилския манастир св. Иван Рилски (ок. 876–946 г.), чиято отдаденост на учение и святост в отшелничество от държавата и обществото създава в българската народностна душевност прецедент, а може би и пиетет към тази форма на „вътрешна емиграция“.

Заедно с приемането на християнството идва и не по-малко важното развитие на славянската писменост. Една славянска азбука е съчинена през втората половина на IX век от славяноезичните монаси св.св. Кирил и Методий. Това дава възможност на българските владетели да наложат собствения си език вместо гръцкия като език на държавата.

То способства и за бързото развитие на българската култура, процес, в който църквата играе водеща роля с един от ранните си първенци, Климент Охридски (ок. 840–916 г.), основал просветна школа с обсег далеч отвъд пределите на богословието. Развитието на славянската писменост не само създава значителни духовни и светски произведения, като например правния кодекс „Законъ соудний людьмъ“, но и предотвратява претопяването на българи и славяни от по-напредналите гърци на юг или от франките на запад.

Сега вече българската държава има свой собствен език, свой собствен клон от източната църква и население, което бързо преодолява етническата си разнородност. Тъкмо тази консолидация на държава, църква и население става основа за могъществото на Симеон, по-късно известен като Симеон Велики, избран за княз през 893 г. Симеон получава образованието си във Византия и тъй като първоначално се готви за глава на българската църква, събира около себе си блестящо съзвездие от художници и книжовници, в което влизат Черноризец Храбър, Йоан Екзарх и Константин Преславски. И все пак през по-голямата част от властването си (893–927 г.) Симеон е зает с военни дела. В поредица войни той разпростира българските граници до Адриатическо море на запад и до Егейско на юг и на два пъти повежда войските си към стените на самия Константинопол, но е принуден да вдигне обсадата поради натиск от друга страна. През времето на Симеон главата на българската църква получава званието патриарх, докато самият Симеон е признат от византийския император за равен и е удостоен с титлата „василевс“, или цар. Само свещеният римски император и българският владетел са се радвали на равен статус с императора в Константинопол.

След смъртта на Симеон българската слава помръква, за да възвърне блясъка си през последната четвърт на X век. Сега центърът на държавата е на югозапад, в Охрид, но през 1014 г. духът на Първото българско царство е пречупен, когато император Василий II, по-късно известен като „Българоубиец“, пленява 15 000 български войници по склоновете на планината Беласица. Деветдесет и девет от всеки сто са ослепени, а другите са оставени с по едно око, за да върнат сломените си другари обратно при своя дързък властелин Самуил. Към 1018 г. България е присъединена към Византийската империя.

Бързият упадък след Симеоновото царуване се дължи на много причини. Нападенията на маджари и руси от север довеждат до загуба на отвъддунавските провинции с техните съществени запаси от човешка сила. Още по-сериозен е фактът, че България не успява да създаде военен флот, задача, изискваща по-съвършена техника и координация на отделните производствени процеси, отколкото е по силите на първото царство. Вътрешно България не се е развила в икономическо отношение и продължавала да разчита на византийската валута, докато обществената споеност е подкопана, първо, от появата на нова аристокрация и, второ, от разпространението на богомилската ерес. Богомилите, чието влияние постепенно се разпростира до Италия и Северна Франция, ако не и по-нататък, проповядват въздържание и аскетизъм, но заедно с това говорят, че държавата и всички нейни дейности произхождат от злото начало в една дуалистична вселена, докато светът на душата и духа са плод на „доброто“ — така че липсата на почит или дълг към държавата не е грях. Това насърчаване на „вътрешната емиграция“, от една страна, допълва отшелничеството, практикувано от Иван Рилски и др., но, от друга страна пък, широкото разпространение на ереста — а към 950 г. тя се установява трайно по българските земи — може би е насърчавало изразяването на народното недоволство, особено след като движението се е окопало така дълбоко сред нисшето духовенство, с което населението е в постоянен и често близък досег. Чувството, че държавата е проява на универсално зло, би могло, ако се стигне до крайност, да породи пацифизъм, а дори и без крайности едва ли може да се разчита един народ, просмукан от богомилската ерес, да откликне охотно на призивите за подкрепа на политическата власт. Богомилите поставят под въпрос и общественото устройство, като проповядват, че човек трябва да живее в общности, където собствеността е споделена и личното притежание е непознато; всички хора трябва да се изравнят чрез поголовно задължение за участие в земеделската работа. В друг контекст тези идеи ще възникнат отново към края на XIX век. Ударението и преклонението пред образованието също ще се възродят в по-сетнешните столетия и ще доведат до важни резултати.

Богомилството се усвоява повече от славянските отколкото от гръцките общности, така че може би отчасти на него се дължи фактът, че макар Първото българско царство да е завладяно от Византия, населението му не е асимилирано в гръцкия свят. Българската държава извлича много от могъщата Византийска империя, но немалко дължи и на традициите на Преслав и Охрид. Тя е основала своя собствена църква, която на свой ред е главният лост за развитието на славянския език, литература и култура, а народът й е разгърнал свои собствени форми на отхвърляне на укрепилата се политическа власт. Българите са утвърдили своеобразно национално културно съзнание. Макар и далеч от национализма на XIX век, с понятията си за народен суверенитет и организирани политически движения това чувство за идентичност е достатъчно силно, за да съхрани идеята за България като отчетливо религиозно, културно, а може би и политическо цяло.