Ричард Крамптън
Кратка история на България (11)

Кризисни години, 1900–1903 г.

Признаването на Фердинанд дава възможност на Стоилов да съсредоточи усилията си върху модернизацията на България, но модернизацията няма да е процес, освободен от политически трудности.

След съединението през 1885 г. железопътните линии в бивша Източна Румелия са останали във владение и под разпореждане на фирмата, която ги е построила, Компанията на източните железници (КИЖ). Тази първоначално австрийска компания притежава почти всички линии в европейска Турция. За разлика от БДЖ КИЖ не съобразява таксите си за превоз с тези на сръбските и австрийските железници. Тарифата й за зърно е два пъти по-висока от тарифите в други части на магистралата, а това представлява несправедливо бреме за износителите в Южна България по време, когато световните цени на зърното рязко спадат. Политиката на КИЖ понякога е неразумна и, което е по-важно, дискриминационна. Компанията разполага с концесия за пристанищни такси в Дедеагач (Александрополис) и затова прави всичко възможно да прекарва търговията през това пристанище вместо през Бургас, където няма концесии. Политиката на КИЖ отдавна предизвиква ненавист, но румелийското правителство не е дръзвало да засяга институция с толкова силна подкрепа в Европа — главният акционер на компанията през деветдесетте години вече е берлинската Дойче Банк. От 1887 до 1896 г. една администрация начело с непризнат княз е също в слаба позиция, особено след като в Германия започват да гледат на железниците в Европейска Турция като част от проектираната линия Берлин-Багдад. И все пак след 1896 г. около тази компания е трябвало да се направи нещо. Стоиловите опити за поощрение на българската промишленост включват преференциални такси за държавните железници при основния внос и за завършени продукти, но тези преференциални такси не се събират от КИЖ и по този начин кандидат индустриалците от Южна България са поставени в по-неизгодно положение от тези на север. Оплакванията на юга прозвучават гръмко в Събранието и тъй като Стоиловото мнозинство в парламента зависи от гласовете на южнобългарските депутати, налага се да се вземат мерки.

Пред Стоилов се очертават три възможности. Той може да национализира КИЖ, да закупи правата й на дейност или да построи алтернативна линия. Първият вариант е твърде опасен от дипломатическа гледна точка, а вторият е невъзможен, понеже Дойче Банк, омаяна от Багдад, не иска да продава. Затова през август 1896 г. Стоилов неохотно се съгласява да се построи тъй наречената успоредна ж.п. линия, която да дублира тази на КИЖ.

Решението е гибелно, а и неосъществимо. Правителството е вече в тежко финансово положение и е принудено да търси заем на европейския паричен пазар, но когато го осигурява, трябва, както Стоилов уведомява Събранието през декември 1898 г., да го насочи към предатиране на съществуващите заеми, закупуване правата за движение и оборудване на КИЖ в Южна България и за нови линии. Той въобще не отваря дума за успоредната железница, независимо от вече изхарчените за нея пари. Обществената реакция е по-силна отколкото по какъвто и да било друг въпрос, с изключение на Македония — стотици протестни събрания се провеждат из цялата страна, а галериите на Събранието са препълнени и в двата дни на оживени дебати. Правителството твърди, че в края на дебатите има мнозинство, но от дебатите и от петициите, внесени в Събранието, става известно, че мнозина правителствени депутати са преминали към опозицията. Дотолкова се е разклатила Стоиловата власт, че той си подава оставката. Но вече нищо не помага, тъй като германският дипломатически натиск принуждава султана да минира проекта за заем, като откаже да разреши продажбата на КИЖ в Румелия. Правителството на Стоилов е провалено от външни фактори, над които нямат власт нито то, нито князът.

Предстоят още по-лоши времена. През март 1899 г. новото правителство е принудено да приеме споразумение с КИЖ, с което София обещава да не строи никакви железници, които биха конкурирали линиите на компанията и да предаде Ямболско-Бургаската линия на КИЖ в очевидно нарушение на железопътния акт от 1884 г. Единствената трошица утешение е съгласието на компанията да въведе преференциални такси за българските индустриалци. Веднага след това във Виена се отпуща заем, който да замести онзи, изгубен с пропадането на проекта от 1898 г. До октомври 1899 г. се тегли още един външен заем, този път в Париж. Той бележи началото на над десетгодишно френско надмощие във външното финансиране на България. Това е и първият случай, при който кредиторите настояват определени постъпления да се заделят за обслужване на заема, като въпросните постъпления са тези от бандерола, данък върху обработения тютюн, финансова сигурност може да се обезпечи само ако се пожертвува част от националния суверенитет.

Заемът, за двадесет и шест милиона франка, не е нищо повече от временна мярка, но преди отново да прибегне до заем от чужбина, правителството потърсва допълнителни източници на вътрешни постъпления. Берлинският договор е забранил по-нататъшни увеличения на митата, облагането на зараждащата се манифактурна индустрия е неосъществимо, а разширяването на обсега на данъка занятие е политически опасно, тъй като ще разгневи чиновничеството. Остава само земята. Част от Стоиловата програма за модернизация се е състояла в заменянето на десятъка с поземлен данък през 1894 г. — реформа, подсказана и от продължаващия спад на световните цени на зърното, защото правителството не желае бюджетът му да зависи от продажбата на една стока, чиято стойност непрекъснато се снижава. Към края на десетилетието цените на зърното най-сетне започват да се покачват и продажбата му отново носи печалба. На 29 октомври/10 ноември 1899 г. е огласено, че за периода 1900–1904 г. поземленият данък ще отпадне и ще се замени с десятък в натура. Правителството се е намесило, за да сложи ръка на голяма част от зърното точно когато растящите цени на това зърно най-после са дали на селския производител надежда за по-добра възвръщаемост от реколтата му. Най-силно е засегната североизточната част на страната, където се залага много на зърнопроизводството. И тъкмо тук недоволството, предизвикано от съобщението за десятъка, е най-бурно.

Селска България отдавна върви към кризата, в която я хвърля ноемврийското съобщение. Имало е поредица от неурожайни години, допълнително утежнени от филоксерата и чумата по рогатия добитък. Не по-малко сериозен е и проблемът с дълговете. След Освобождението с преселването на мюсюлмани от България в Османската империя за покупка се освобождават големи площи земя. При липса на банки, които да предложат заеми, купувачите на земя и на сечива за нейната обработка трябва да разчитат за кредити на частния заемодател. Високите лихвени проценти и спадащите печалби от земята са принудили много селяни да взимат нови заеми, за да изплащат първоначалните, и към края на деветдесетте години стотици села попадат в ръцете на лихваря. В добавка към увеличаващата се задлъжнялост селянинът трябва да се справя и с едно данъчно бреме, което през годините 1887–1897 почти се е удвоило. Селянинът чувства, че е обложен с много по-тежки данъци от гражданина, който освен това е облагодетелстван от много по-добрите условия за образование, здравеопазване, пощенски и други услуги. Така селянинът започва да стаява все по-дълбока ненавист към града. Тази ненавист се усилва от съзнанието, че много интелигентни и образовани селяни не се връщат на село като учители или селскостопански специалисти, а остават в градовете, за да заемат доходни постове в бюрократичната система. Партизанството разбива стария съюз между селянин и интелектуалец и националната традиция на селска България се бунтува срещу извращаването й от националната държава.

Даже преди съобщението за десятъка на североизток са образувани множество земеделски сдружения. Водеща роля в това движение играе тройката Янко Забунов, редакторът на „Земеделска защита“, Цанко Бакалов, известен под псевдонима Церковски, който сега съчинява страстния памфлет „Призив към българските селяни“, и Димитър Драгиев, обнародвал не по-малко въздействуващия трактат „Трябва ли земеделците да плащат десятъка?“. В края на декември земеделското движение свиква в Плевен конгрес, на който се ражда Българският земеделски съюз. Неговата цел е „умственото и нравственото повдигане на земеделеца и подобрение на земеделието и клоновете му“. За момента съюзът отказва да действа по какъвто и да било начин като политическа партия или претендент за правителство. Той е обществено движение, което става все по-популярно. Но самото му съществуване и енергичното му противопоставяне на десятъка, което е и главната причина за неговата популярност, е от голямо политическо значение и само няколко месеца по-късно Стоилов признава, че Съюзът е действителният представител на селските интереси и най-значителната политическа сила в страната. Неговото противопоставяне на десятъка довежда и до конфронтация с правителството, макар че той прави всичко възможно да се придържа към законността, не на последно място, защото знае, че властта ще използва и най-малкото нарушение като претекст за бързи и сурови репресивни действия. Такива действия така или иначе се предприемат и през пролетта на 1900 г., когато с протестиращите в Тръстеник и Дуранкулак в Добруджа се сблъскват войски, последиците са фатални. Инциденти от този род само усилват вълненията, които са заливали Северна България през цялото лято. Вторият конгрес на Съюза, проведен в София през декември, показва, че движението е национално и че важна роля в него играят учителите и свещениците: възражда се националното единение на селянина и интелигенцията.

Напорът на селската съпротива срещу десятъка разрушава доверието в правителството и през декември 1900 г. то подава оставка. Състоялите се през февруари 1901 г. избори са сравнително непритеснени от правителствена намеса, за което свидетелства изпращането в парламента на двадесет и трима поддръжници на земеделското движение и осем социалисти. Традиционните партии в Събранието са представени горе-долу по равно. Сформира се коалиционен кабинет на прогресивните либерали (цанковисти) начело със Стоян Данев и демократите, все още ръководени от Каравелов. Последният става министър-председател, а Данев — министър на външните работи. Това е един от малкото случаи в новата история на България, когато сформирането на ново правителство е следствие, а не причина за общи избори.

Новото правителство отменя десятъка, постъпленията от който и без това са незадоволителни. Това успокоява политическата атмосфера, но не допринася с нищо за подобряване на националните финанси. За Каравелов няма друг избор, освен да тръгне да търси нов заем. В Париж Банк дьо Пари е Пеи Ба (Париба) е готова да отпусне сто и петдесет милиона франка, но поисква като гаранция постъпленията от бандерола и мюрюрието, данък върху суровия тютюн. Тя настоява и да се въведе правителствен монопол върху производството и продажбата на тютюна, както и да бъде сезирана винаги когато се обсъждат важни промени в българското финансово състояние. Към средата на 1901 г. финансите на България са в такова отчаяно положение, че Каравелов е принуден да приеме тези неблагоприятни условия, но не успява да убеди Събранието да направи същото и през декември парламентът отхвърля заема. Каравелов си подава оставката и през януари 1902 г. предава премиерството на Данев. През март 1902 г. Данев отива в Петербург да търси по-добри договорни условия. Не ги намира. Заемът, който договаря с Париба и руските банкери и който Събранието приема през юли, съдържа не само неблагоприятните условия, предложени на Каравелов, но и нови такива, отнасящи се до Македония. Те са жесток удар върху българските интереси по македонския въпрос — въпрос, който от средата на деветдесетте години се е състезавал с финансите и социалните вълнения за вниманието на българската политическа общественост.

От 1894 до 1896 г., когато Османската империя е очевидно пред рухване, а Стоилов все още трябва да укрепва обществената опора за своето правителство, министър-председателят е освободил и насърчил македонските дейци, тикнати в затвора от Стамболов. През декември 1895 г. мнозина от тях се събират, за да образуват Върховния македоно-одрински комитет, който бързо става важно лоби в българската политика. В отговор на неговите настоявания Стоилов оказва натиск върху Портата за реформи и не попречва на преминаването в Македония на четите, една от които начело с Борис Сарафов завзема за два дни град Мелник. През 1896 г. по дипломатически път от Цариград се изтръгват обещания, че в цялата Османска империя ще се проведат реформи, но от тези обещания не излиза нищо, понеже те са дадени само под натиска на събитията в Армения и Крит.

На следващата година, когато османската армия бие гърците в Тесалия, положението се променя коренно. Болният сякаш оздравява. Успокоена, че няма изгледи Близкият Изток да изпадне в анархия, Русия насочва вниманието си към Тихия океан и стига до съглашение с Австро-Унгария за „замразяване“ на Балканите. Без подкрепата на една от тези две сили никоя балканска държава не може да се надява на значителен напредък в претенциите й спрямо Европейска Турция и тъй като отношенията на България с католическа Виена не са добри още от покръстването на Борис, помощ може да се очаква единствено от Петербург. Без надежда за подкрепа от великите сили Стоилов е принуден да се върне към стамболовисткия курс на търсене на отстъпки от Портата, но той е твърде слаб у дома си, за да може да изпълни и необходимото условие за такива отстъпки — строгия контрол над македонските екстремисти.

През 1897 г. става още по-трудно. След турско-гръцката война Портата започва да фаворизира елинистката кауза в Македония, тъй като Гърция, която сега е най-слабата от потенциалните държави наследници, би представлявала по-малка опасност от България или Сърбия. Още по-сериозно е възникването на местно македонско движение извън контрола на правителството в София — на сцената се е появила ВМОРО, Вътрешната македоно-одринска революционна организация. ВМОРО, макар и да не е известна под това име до 1906 г., е основана през 1893 г. и целта й е автономна Македония, която впоследствие може да стане неделима част от една Балканска федерация. ВМОРО няма да има никакво отношение към концепцията на Върховния комитет за автономията като прелюдия към интегриране в България, както е станало с Румелия. Различия има и в стратегиите. ВМОРО отчита културната близост между българските и македонските славяни, но не ламти за включване във фердинандовата държава. Вместо това тя иска да подготви масово въстание в Македония и затова не одобрява набезите на четите, които се направляват от София и чието присъствие изостря турската бдителност и така затруднява подготовката на населението за революция. Освен това ВМОРО подозира, че Фердинанд се опитва да използва македонския въпрос за собствените си политически цели. Ако Македония трябва да се бие, казва ВМОРО, това трябва да стане, когато е угодно на македонския народ, а не на българското правителство и неговата марионетка, Върховния комитет. През 1898 г. ВМОРО решава да използва инфилтрацията за постигане на контрол върху Върховния комитет и до 1900 г. успешно е проникнала в софийската организация, която сега се ръководи от Сарафов, поддръжник на ВМОРО. Заети с финансовите и социалните си проблеми, министрите на Фердинанд вече са изгубили контрол над македонското движение.

Действителната опасност в това развитие е, че по всеобщо мнение македонските бунтовници се ръководят от Фердинанд, така че той и неговото правителство се смятат отговорни за всяко събитие в тази размирна земя. В случай на сериозни безредици ще се вини България, а това ще затрудни усилията й да намери заеми и може дори да накара руснаците да сложат всичките си балкански яйца в сръбската кошница. В стремежа си да смекчи натиска от Петербург през април 1901 г. българското правителство първо забранява на действащите офицери да членуват в македонски организации, а след това арестува Сарафов. Въпреки че той скоро е оправдан от съда, правителството успява да възвърне контрола си над Върховния комитет. Хранят се надежди, че тези отстъпки ще подобрят европейското и най-вече руското отношение. Междувременно на върховистки чети се позволява да навлизат в Македония и така напрежението расте не на последно място поради съперничеството между двете бунтовнически организации.

Когато през март 1902 г. Данев отива в Петербург да преговаря за заем, българите плащат скъпо за хитруването на Фердинанд. Руснаците настояват не само да се предприемат ефективни мерки за прекратяване на дейността на комитаджиите, но и българите да се съгласят с назначаването на сръбския духовник Фирмилиан на жизненоважния пост митрополит на Скопската епархия. В споразумението от 1902 г. има и редица други клаузи, включително военен съюз, който така и не се осъществява, но назначаването на Фирмилиан, срещу което българите са се противопоставяли още от 1897 г., е съкрушителен удар за българските интереси в Северна Македония. Друго руско условие за заема е да се вземат мерки за възпиране на македонците в княжеството и затова Данев забранява продажбата на оръжие, уволнява редица офицери, известни с участието си в македонското движение, изгонва някои дейци от България и изземва оръжията и мунициите, държани от частни лица.

Условията, които Данев е принуден да подпише в Петербург, са унизителни и го лишават от доверие у дома. Но засега не му е дошло време да се оттегли, тъй като Фердинанд има още една задача за дискредитирания си министър-председател. На 23 септември/6 октомври 1902 г. българите честват двадесет и петата годишнина от битката за Шипченския проход и в тази свръхнаситена атмосфера Върховният комитет решава да предприеме масирано нахлуване в Македония с цел да предизвика народно въстание с център гр. Горна Джумая (Благоевград) в долината на Струма. Местните жители не проявяват голямо желание да се присъединят към комитаджиите, но турците не им спестяват репресиите.

Горноджумайското „въстание“ не остава без въздействие извън Струмската долина. В Петербург и Виена гледат на него като на знак за трескавото състояние на Македония и руските и австро-унгарски дипломати започват сериозно да се замислят как да стабилизират региона. Преди да се реши този въпрос, руският външен министър граф Ламздорф побързва към Белград и София, за да им прочете дипломатическото си конско евангелие. Той съвсем недвусмислено настоява за незабавно прекратяване на всички връзки между правителствата и армиите на двете балкански държави и размирниците, които искат да съборят османското владичество в Македония. Сърбите веднага се съгласяват и след това българите не посмяват да останат единствените, които не зачитат царя и външния му министър. През февруари Данев нарежда да се разпуснат македонските организации в България и да се задържат ръководните им дейци. След тридневни разисквания Събранието се съгласява. Наскоро след това руснаците и австрийците обявяват подробен план за реформиране на македонските вилаети.

Положението на Данев отдавна вече е почти неудържимо и сега, когато е осигурил заема и прекъснал връзките с комитаджиите, не остава какво повече да прави. След няколко грозни скандали и разправии с княза той си подава оставката и е заместен от правителство начело с безпартийния генерал Петров и твърдия водач на стамболовистката партия Димитър Петков като министър на вътрешните работи и доминираща личност в правителството.