Ричард Крамптън
Кратка история на България (13)

Градски брожения, 1903–1908 г.

Между 1903 и 1908 г. България преживява първите си сериозни градски брожения. В разгара на Илинденското въстание българският министър на вътрешните работи е казал, че е трябвало да избира между война в подкрепа на въстанието и революция у дома. Въпреки че се забелязва известно вълнение около нежеланието на правителството да подкрепи въстанието, то е лесно овладяно. През 1905 и 1906 г. гневът, предизвикан от елинистката дейност в Македония, е използван като оправдание за редица нападения на гръцки църкви и манастири, между които и един особено сериозен инцидент в Анхиало (Поморие) през лятото на 1906 г. Безредиците през 1906 г. са започнали с протести срещу пристигането в България на Неофит, новоназначения епископ на патриархистката енория във Варна, и за няколко седмици цялата страна, с изключение на столицата е обхваната от нападения срещу гръцки имоти, а в някои случаи и срещу самите гърци. Размерът на безредиците принуждава Петров да напусне поста си. На негово място идва Петков, стамболовисткият партиен водач.

Антигръцките метежи са предшествани от други вълнения. Политическата атмосфера е изострена още през 1905 г. от нападки срещу министри за корупцията им и срещу Фердинанд за продължителните му отсъствия от страната. Трескавостта на обществените настроения е отчасти реакция на събития в Русия. През 1904 г. цяла България е изразила ясно симпатията си към руското военно усилие в Япония, но през 1905 г. градската беднота и част от интелигенцията проявяват също така очевидна солидарност с онези хора в Русия, които протестират срещу царския режим. Нещо повече, забелязват се признаци, че мнозина българи не само са склонни да симпатизират, но и да подражават на руските революционери. През януари 1905 г. е наложена забрана върху политическата активност на студентите и демонстрациите срещу това нареждане довеждат до затваряне на Университета от април до откриването на следващата учебна година през есента. Рано през 1905 г. се засилва и брожението в промишлеността: стачкуват словослагателите от държавната печатница в София, текстилните работници в Сливен и миньорите от държавните рудници в Перник.

Реалният ефект на тези стачки е незначителен, но те се оказват симптоматични за едно недоволство, което ще достигне връхната си точка при първия голям сблъсък между държавата и организираната работна сила. Агитация за по-високо заплащане и по-добри трудови условия е започнала през 1906 г. сред нисшето чиновничество извън политическата сфера и правителството е реагирало с типична стамболовистка суровост. На демонстрантите са наложени тежки глоби, а кандидат стачниците са заплашени със загубване на пенсионните си права. Железничарите, които като работещи в държавно предприятие са държавни служители, не се поддават на заплахата и в края на годината се оттеглят от работа. Правителството мобилизира всички железничари на наборна възраст и прибягва до армейските железничарски батальони за поддържането на елементарно, макар и нередовно обслужване. Четири дни след започването на железничарската стачка, на 3/16 януари 1907 г., когато Фердинанд открива новопостроения Народен театър, промишленото и политическото недоволство се сливат. При пристигането си в сградата князът е освиркан, а тълпа стачници и студенти замерят антуража му със снежни топки и ледени парчета. Инцидентът е грозен, а реакцията — чудовищна: Университетът е затворен за шест месеца и целият преподавателски състав е уволнен.

За железничарската стачка не може да има такова бързо и драконовско решение. Разстроен от атаката в театъра, а още повече от смъртта на майка си, Фердинанд е готов на компромис и е насърчен за това от търговците в страната. Железничарите също са готови за споразумение. Оставени цял месец без надници и покрусени от смъртта на един от водачите си, през февруари те се връщат на работа срещу слабо повишение на заплащането и обещание да няма уволнения.

Това не е краят на насилието, прекосило българската политическа сцена през 1906–1907 г., тъй като на 27 февруари/11 март Петков е убит в акт на лично отмъщение. Изгубил ръката си в борбата за освобождение, Петков има двама синове, един от които ще загине от ръката на македонски терористи през 1924 г., а другият ще увисне на комунистическото бесило. През 1907 г. министърпредседателското място на Петков е заето от Петър Гудев, който остава на този пост почти година и не е запомнен почти с нищо друго, освен с прилежанието и умението, с които натрупва огромно лично състояние за сметка на обществото.

През януари 1908 г. Фердинанд назначава за министър-председател Александър Малинов, който след смъртта на Каравелов през 1903 г. е станал лидер на Демократическата партия. Малинов провежда поредица от малки реформи, които включват възстановяване на уволнените университетски преподаватели, смекчаване на наложените от стамболовистите сурови закони за печата и въвеждане на пропорционално представителство в местните избори и за парламентарните райони в Търновско и Пловдивско. През 1912 г. новото правителство разпростира този принцип върху цялата страна.

Най-голямото постижение на Малинов обаче е обявяването на пълната независимост на България. Васалният статут, наложен на страната от Берлинския договор, първоначално е бил голяма пречка при такива въпроси като тарифите и ползването на капитулациите от чужди граждани, но към първото десетилетие на XX век тези пречки до голяма степен са преодолени или просто се пренебрегват. Възраждането на османското самочувствие, последвало младотурския бунт от 1908 г., наново събужда българските безпокойства, тъй като новото правителство в Цариград започва да говори за възстановяване на османското управление над всички територии, където султанът има формална власт. Те включват както окупираната от австрийците през 1878 г. Босна и Херцеговина, така и Източна Румелия. България за първи път изпада в неловко положение, когато един неин представител в Цариград е третиран като равен не на другите чуждестранни представители, а на управителите на османските вилаети. На този инцидент не се обръща голямо внимание, но броени дни по-късно той е последван от друг, по-сериозен, когато една стачка с център в Цариград парализира мрежата на КИЖ. Българите са разярени, че в такъв напрегнат момент на Балканите половината от железопътната им мрежа е извадена от строя поради стачка в чужда страна. Те са още повече разтревожени, когато османски служители се появяват на границата с намерение да преминат в Южна България, за да преговарят със стачниците. За да сложи край на всякаква възможност за възстановяване на османското владичество в Южна България по този начин, на 6/19 септември България национализира линиите на КИЖ на българска територия. Стъпката е дръзка и Фердинанд, както обикновено, я предприема с неохота, но след като Берлинският договор е веднъж оспорен по този въпрос, не би било разумно да се спре дотук и да не се обяви пълна национална независимост, толкова повече, че за това начинание е получена австрийската благословия. На 22 септември/5 октомври пълната българска независимост е обявена и Фердинанд приема титлата цар. На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.

Българският акт е остро заклеймен от международната общност и не е популярен сред цялото население вътре в страната. Македонското лоби не е доволно от това, че пълната независимост е обявена преди завръщането на неговата земя в териториалната цялост на България, а критиците на Фердинанд негодуват, защото според тях промяната на титлата е свързала монархията с нещо, което би трябвало да бъде чисто национална победа. Чуждестранните съмнения са уталожени от руската дипломация, която успява да постигне поредица финансови споразумения, запазващи османското достойнство, без да лиши българите от действителните им придобивки. Вътре в страната обаче критиките спрямо Фердинанд се усилват, като Стоиловата Народна партия, сега под ръководството на Гешов, е на преден план в тези атаки срещу „личния режим“.

Критиката на Фердинанд е най-силно изразена на Великото народно събрание, свикано в Търново през лятото на 1911 г., наскоро след оставката на Малинов. Събранието има сигурно мнозинство в полза на новото правителство начело с Иван Е. Гешов, но в него влизат и петдесет опозиционери, повечето от които са земеделци. Техният водач Александър Стамболийски организира пламенна демонстрация срещу Фердинанд по време на встъпителното му слово, но при солидното правителствено мнозинство няма никакво съмнение, че парламентът ще се съгласи титлата на Фердинанд вече да бъде „Цар на българите“, формула, която се опитва да успокои македонското лоби. От другите конституционни поправки, приети в Търново, най-важната е оная, която постановява, че царят и Министерският съвет трябва да имат правото да преговарят с чужди държави и са длъжни само да уведомяват Събранието за съдържанието на договорите, ако интересите на страната позволяват това. Като се има предвид господството на министрите по въпросите на външната политика, царят сега има по същество пълна свобода да обвързва страната с международни съглашения.

Търновското Велико народно събрание показва, че дори един кабинет, доминиран от партия, която е остро критична спрямо личния режим, може да бъде купен с изгодите на службата. То прави възможна и тайната дипломация, която през следващите няколко години ще се окаже фатална, и пак то показва нарастващата мощ на земеделското движение.