Ричард Крамптън
Кратка история на България (27)

Завземането на политическата власт, 1944–1947 г.

Държавният преврат на 9 септември 1944 г. не установява комунистическа власт в България. Тази страховита постройка се изгражда постепенно и с голямо усилие между септември 1944 и декември 1947 г. Процесът включва елиминиране на действената политическа опозиция, унищожаване на обществената сила на буржоазията и изолиране на България от враждебните чужди влияния. Това е процес, върху който въздейства динамиката на вътрешната еволюция и някои развития в международната сфера.

Кабинетът, сформиран на 9 септември 1944 г., включва представители на четирите основни групи в Отечествения фронт. Кимон Георгиев става министър-председател с колегата си от Звено Велчев като министър на войната. Комунистите са четирима и в това число са Антон Югов и Минчо Нейчев, които заемат съответно жизненоважните постове министър на вътрешните работи и министър на правосъдието. Има и четирима земеделци, най-изявеният от които е Никола Петков, и трима социалдемократи начело с Григор Чешмеджиев. Тримата нови регенти са Тодор Павлов, комунист; професор Венелин Ганев, радикалдемократ; Цветко Бобошевски, независим.

Освен постовете, държани от партийни членове, комунистите след 9 септември имат и доста други предимства. На първо място е Червената армия, която ще остане в България до края на 1947 г. С примирието, подписано на 28 октомври, на Съветския съюз се дава постоянно председателство на съюзническата контролна комисия, която трябва да остане в София до подписването на мирен договор, едно споразумение, което възлага на съветския комисар Бирюзов почти вицекралски пълномощия. Това споразумение е било подсказано от Лондон и е угодно на едно британско правителство, което се готви да диктува политическото бъдеще на Гърция. Идън също парира американските предложения за намеса в българските работи с аргумента, че евентуално неразбирателство с Москва ще породи повече проблеми, отколкото тя би разрешила, особено ако българите със съветско одобрение откажат да се изтеглят от териториите, които са окупирали в Македония и Тракия. Следователно Западът няма никакви реални перспективи за намеса в българските работи до края на военните действия в Европа. Дотогава е направено много за окопаване на комунистическата власт.

Опасенията на Идън, че Москва ще подкрепи незачитането на Запада от страна на България, се оказват основателни, тъй като Съветите охотно дават на София онова покровителство на велика сила, което почти винаги се е смятало необходимо за българската национална сигурност, и отначало дори подхранват българските надежди за задържане на Тракия и получаване на пристанище на Егейско море. Съветите отпущат незабавно и твърде нужната помощ за смекчаване на последиците от слабата реколта през 1944 г. и осигуряват на България петрол и суровини от рода на памучна тъкан, които са необходими за бързото възстановяване на националната индустрия. Освен това Съветският съюз предлага нужния пазар за българския тютюн. Традиционното българско русофилство, едно чувство, усърдно подклаждано от посещения на руски свещеници и провеждането на панславистки конгрес в София, спомага за това комунистите да се възползват от съветското покровителство и щедрост. Не е без значение и фактът, че български комунисти, като Димитров и Коларов, са играли толкова централна роля в Коминтерна, тъй като това гъделичка националистическата суета дори на некомунистите в България.

Самата партия напълно се е съвзела от упадъка, който е преживяла до лятото на 1943 г. Нейната традиционна дисциплинираност заедно с ентусиазма, породен от идването на Червената армия, създават организация, която е много по-сплотена и управляема от кой да е неин съперник. Духът се повдига и от това, че през септември 1944 г. Багрянов освобождава многобройни задържани по политически причини. Тези ликуващи затворници образуват ядрото на местните партийни организации, които сега започват бързо да нарастват, за да повдигнат членския състав на партията от 15 000 през октомври 1944 на 250 000 година по-късно. До 1948 г. той е вече 460 000.

Както и в други краища на Европа, общата атмосфера на първите следвоенни дни благоприятства левите групи. Активът на комунистите в съпротивителното движение поне след юни 1941 г. е не по-малък, а най-често и по-голям от този на другите партии — факт, който за мнозина легитимира участието на комунистите в управлението. Уважението към Съветския съюз и по-специално към Червената армия е широко разпространено и се приема, че правителство, включващо някои комунисти, ще спечели благосклонността на Москва и така ще направи съветското покровителство по-сигурно и ефикасно, а това е могъщ фактор, докато все още не са уточнени условията на мира. Идеята за планова икономика е, общо взето, привлекателна за едно поколение, чийто единствен опит в капитализма е страхотният му провал през тридесетте години, и дори ако в икономическо отношение България е пострадала по-малко от кажи-речи коя да е друга европейска държава, тя все пак е изправена пред значителни проблеми. Съществува и надеждата, че ако комунистите преминат през опита на действително коалиционно правителство и истински демократичен процес, те ще изоставят стремежите си към монолитен контрол по съветския модел.

Заблудата, че комунистите могат да станат благовъзпитани по този начин, скоро е разпръсната от бързината и систематичността, с които те започват да отслабват противниците си и да укрепват своята власт.

Непосредствено след 9 септември 1944 г. армията е неутрализирана. В много поделения се формират войнишки съвети и партийните фанатици отстраняват около 800 офицери, в това число и 42 генерали. В края на краищата върховното съветско командване се намесва, за да спре процеса, който може да накърни боеспособността на българската армия, но не и преди да смаже опитите на некомунистите да сложат край на военната чистка. Това е първият, но съвсем не и последният случай, когато местните комунисти разчитат на съветско влияние за осъществяване на политиката си. Атаката срещу армията включва не само отстраняване на неблагонадеждните офицери, но и въвеждане на политкомисари, мнозина от които вече са натрупали дългогодишна служба в Червената армия. През декември 1944 г. са реорганизирани и най-висшите ешелони на българската армия, като за началник-щаб е назначен роденият в България съветски офицер полковник Иван Кинов. Към този момент голяма част от армията е извън страната. След октомври, когато Тито вдига ембаргото си върху операциите й на негова територия, българската армия се е присъединила към Трети украински фронт за кампанията в Унгария и Австрия. Войските, които се придвижват на запад с Червената армия, са подготвените части от редовната армия. Високо политизираните партизански отряди се вливат в новообразуваната Народна гвардия и са оставени в страната, където могат да осигурят нужната подкрепа за цивилните си политически съюзници.

По-важни от частите на Народната гвардия са местните комитети на Отечествения фронт. През септември 1944 г. те са около 700 на брой, но през ноември са вече 7000 с общ членски състав от около 25 000 души, сред които комунистите са два пъти повече от земеделците и тридесет пъти повече от звенарите. И все пак отечественофронтовските комитети не се поддават лесно на контрол и с прекаленото си усърдие могат да поставят партийното ръководство в неудобно положение. Комитетите обаче нанасят тежки, макар и некоординирани удари върху апарата и личния състав на стария режим. Свещениците и други съмнителни елементи се отстраняват от всякакви влиятелни позиции; учителите, които са твърде предани на установената практика, се заменят с мъже и жени от „новата епоха“; училищните учебници и учебни планове драстично се ревизират и държавните институции се лишават от всички придатъци на стария режим — в Ломската градска библиотека например са изгорени всички публикувани преди 1944 г. книги. Най-важен от всички фактори за консолидирането на комунистическата власт в местното управление обаче е контролът на партията върху Министерството на вътрешните работи. До края на 1944 г. са уволнени 30 000 чиновници, а техните благонадеждни заместници минават през интензивни курсове по администрация и счетоводство и са освободени от необходимия за държавните служители образователен ценз.

По също толкова енергичен начин са превзети и други институции. Създаденият от режима на „Звено“ през тридесетте години Български работнически съюз е прочистен, а след това разпуснат, за да даде възможност на комунистите да създадат нов Общ работнически професионален съюз, състоящ се от бившия БРС и няколко чиновнически съюзи. Към март 1945 г., когато провежда първия си конгрес, новият съюз вече наброява 264 000 членове. Още по-влиятелни в обществения сектор са основаните в много предприятия след 9 септември работнически съвети. Един декрет от декември 1944 г. разширява пълномощията на съветите, които сега трябва да проверяват сметките на всички компании — твърде мощно оръжие и заедно с това полезна подготовка за кадрите, които в по-сетнешни години ще поемат управлението на вече национализираните индустриални предприятия. Силата на работодателя е допълнително отслабена от други икономически и обществени методи на контрол, прилагани от новата власт. Собствеността на всички германци и италианци, както и на българските фашисти, е конфискувана и първоначално е предадена на Съветите. Продължителен затвор и дори смъртно наказание грози всеки работодател, който не зачита определените от властите снабдителни квоти. Печалбите трябва да се ограничат до установен процент от капитала. Акциите могат да се конфискуват, ако притежанието им не се декларира публично. И всеки, който е уличен в печалбарство след 1935 г., подлежи на същите санкции. Издирването на печалбарите е предоставено на комитетите на Отечествения фронт и представените в тях работнически съвети.

Две институции, възникнали непосредствено след Освобождението, народната милиция и народните съдилища помагат да се проведат чистките, които разтърсват България след 9 септември 1944 г. Народната милиция се сформира, след като бившата полиция е срината заедно със стария режим. Новата формация е изцяло подвластна на комунистите, които завземат всички важни постове на национално и местно равнище. Тясно свързани с народната милиция са и народните съдилища, създадени с указ от 4 октомври 1944 г., за да съдят „колаборационисти“ и „военни престъпници“. Тъй като България е запазила собствената си администрация и е отказала да участва както във войната на Източния фронт, така и в окончателното разрешение на конфликта, броят на гражданите в коя да е от тези категории не е голям, но това не попречва на новите български власти да се впуснат в чистка, която на глава от населението взима повече жертви от всяка друга в Източна Европа. Официалната статистика признава провеждането на съдебни процеси срещу 11 667 лица през шестте месеца след постановлението от 6 октомври, но според неофициални преценки числото на жертвите е някъде между 30 000 и 100 000.

Партизанството е привикнало българите към мисълта, че партията, която има щастието да държи политическата власт, ще напълни администрацията със свои поддръжници, но не е подготвило нацията за социалната революция, която тя сега преживява. За кръвопролитието, което обхваща България през месеците след 9 септември 1944 г., има много причини. На първо място, неизбежно е хилядите наскоро освободени политзатворници, на които е дадена широка обществена и политическа власт, да отмъстят на досегашните си мъчители. Неизбежно е и смесването на личното отмъщение с политическото възмездие, при което на преследване са подложени немалко невинни жертви. Този процес, разбира се, е изгоден и използван от комунистите, защото той дава възможност атаката срещу потенциални или действителни противници да се приобщи към обяснимата общоевропейска реакция срещу разгромената фашистка мощ. Но размерите на българската реакция срещу „колаборационистите“ сами по себе си са функция на сравнителното бездействие през военните години. България не е изпитала унищожението на хора, което други страни е трябвало да понесат. Тя не е видяла в пълна мяра стихийното насилие или пресметливата жестокост, връхлетели Югославия или Полша, и затова силите на стария режим в България са по-големи отколкото в много други страни. В България местната некомунистическа интелигенция не е била окастрена нито от свои фашисти, нито от нацистки окупатори, така че потенциалният резерв на опозицията е по-съществен, отколкото в страните, които са пострадали повече. Налице е и чувството, че едно усърдно преследване на отговорните за проосовата политика на България може да спомогне за смекчаване на условията на мира, които съюзниците ще наложат на страната. За някои българи липсата на съпротива на техния народ дори срещу сравнително меките авторитарни режими през тридесетте и четиридесетте години изисква някакво драматично изкупление — така вината ще се измие с кръв.

Докато комунистическото надмощие се установява в рамките на местното управление, същевременно се провежда и атака срещу бивши ръководители на национално равнище. Непосредствено след 9 септември 1944 г. Съветите — или новата власт в България — тихомълком пренасят тялото на Борис от мястото на вечния му покой в Рилския манастир, а след това арестуват и двама от регентите (Филов временно е изчезнал) заедно с известен брой царски съветници, заемали министерски постове от 1941 г. нататък, както и всички членове на съществуващото Събрание. Съдът над тях се провежда в края на декември. На 1 февруари 1945 г. главният прокурор поисква смъртно наказание за петдесет от обвиняемите. Като жест на предупреждение за всички потенциални противници на Отечествения фронт върховното наказание е наложено върху точно два пъти повече лица. Още същата нощ те са разстреляни на групи от по двадесет души. Старата десница и центърът на българската политика са безвъзвратно унищожени.

Ликвидирането на десницата и центъра означава, че единствените оцелели сили, които могат да се противопоставят на комунистите, са в традиционната левица, и битката сега започва тъкмо в тази неспокойна област. Първият сблъсък е със земеделците, въпреки че първият обект на комунистическата атака са само онези части на БЗНС, които не са се присъединили към Отечествения фронт. През лятото на 1944 г. Гичев и неговите привърженици са отказали да се включат в коалицията и са влезли в Муравиевия кабинет, като са се надявали по такъв начин да образуват доминирания от центристи блок, който ще постигне Гичевата цел да се овладеят крайностите и отдясно, и отляво. След 9 септември 1944 г., когато земеделците пладненци са в Отечествения фронт, Гичев е хвърлен в затвора и ръководството на Земеделската партия се поема от Г. М. Димитров — Гемето.

Гемето обаче не се включва в правителството и от позицията си на партиен лидер хвърля сили във възстановяване и заздравяване на Земеделската партия като крепостен вал срещу нарастващото комунистическо влияние. След като е потайно изкаран от България с дипломатическия им багаж, Гемето е прекарал голяма част от войната като съветник на англичаните и през лятото на 1944 г. се е опитал да преговаря за мир със западните съюзници. Тази му дейност, както и участието му във войната предоставят достатъчно камъни, които да могат да се стоварят върху неговата глава. Наскоро след потушаването на атинското въстание от англичаните през декември 1944 г. Гемето е обвинен, че е британски агент, и след свиреп натиск от страна на комунистите през януари 1945 г. се оттегля от водачеството на своята партия. До април той вече е поставен под домашен арест, от който ще избяга, за да намери убежище в дома на американския представител в София, откъдето в края на краищата се измъква и минава в емиграция на Запад. През юли 1946 г. един софийски съд го осъжда на доживотен затвор.

Приемникът на Гемето като водач на земеделците е Никола Петков, синът на убития през 1907 г. министър-председател. Репутацията на Петков като антифашист и противник на прогерманската ориентация на България е безупречна, а към тези предимства се добавят и личното му безстрашие и привлекателност, убедителното му ораторско изкуство и тънкият му усет за политическа тактика. До края на 1944 г. той се е превърнал в откровен критик на комунистическите методи и зове да се сложи край на комунистическото господство в местните отечественофронтовски комитети. Заедно със социалдемократическите лидери Чешмеджиев и Коста Лулчев Петков се изявява като противник на комунистическите опити за обединяване на всички младежки организации под водачеството на управляваната от комунистите и е осъдил постановленията от декември 1944 г. и януари 1945 г., с които правителството се възползва от недостига на вестникарска хартия, за да усили контрола си над печатането и разпространението на вестници. През март 1945 г. отношенията на Петков с комунистите се обтягат още повече, първо, от постановлението за народната власт, което се опитва да удостои партиите от Отечествения фронт с политически монопол, и, второ, от избирането в изпълнителния комитет на Отечествения фронт на комунистическите водачи ветерани Димитров и Коларов, които са все още в Москва. На конгреса на БЗНС през май привържениците на сътрудничеството, водени от бившия лидер на Пладне Александър Оббов и силно насърчени от Димитров в Москва, събират повече гласове от Петков и той се оттегля от ръководството на земеделската партия. Групата на Оббов добива контрол над партийния вестник „Земеделско знаме“, след което Югов, комунистическият министър на вътрешните работи, постановява, че собствеността и всички активи на БЗНС принадлежат на фракцията на Оббов. Макар и все още член на правителството, Петков е принуден да организира своя партия извън Отечествения фронт. Подобни методи ще бъдат приложени през септември, за да може Лулчев и Чешмеджиев да се отстранят от ръководството на Социалдемократическата партия, която бива поета от прокомунистически настроения Димитър Нейков.

Комунистическата тактика в БЗНС и Социалдемократическата партия постига три важни резултата. На първо място, тя установява комунистическо господство в Отечествения фронт и когато това господство е осигурено, комунистите могат да се почувстват достатъчно уверени, за да тръгнат към изборите, които трябва да се проведат съгласно Ялтенската конференция, въпреки че са все още нащрек и настояват коалицията да излезе с обща листа. На второ място, завладяването на стария апарат на БЗНС от комунистите откроява все по-важната роля на Петков като народен закрилник срещу тоталното комунистическо владичество. Негодуванието срещу ексцесите на чистките е общонародно, но изразяването на това негодувание може да бъде опасно в едно време, когато заклеймяването и бързото раздаване на правосъдие са толкова обичайни. Тези, които се чувстват лично застрашени от комунистическите функционери на по-ниските равнища, виждат в Петковата позиция национално отражение на собствената си участ и чуват в Петковите думи ехо на собствените си въжделения. Това важи с особена сила за мнозина от селските собственици в България, които инстинктивно очакват закрила от един водач на БЗНС. Селяните са преживели войната без прекалени неудобства: жертвите са по-малко от тези през Първата световна война и доходите на селяните не са спаднали колкото тези на градските им сънародници. Сега тяхната сигурност е застрашена от прекалено напористите комунисти и дъха на колективизация, който неминуемо се носи около тях. Петков изглежда най-добрата защита на селяните срещу загубата на тяхната земя. На трето място, маневрите срещу Петков са толкова прозрачни, че те галванизират и него, и симпатизантите му за действени контрамерки срещу комунистите на насрочените за 26 август избори. Петков съсредоточава критиката си върху настояването на правителството коалицията да излезе с обща листа. Той заявява, че това е нечестно, не на последно място, защото означава, че комунистите ще имат повече кандидати от земеделците, независимо от факта, че в страната като цяло последните са пет пъти по-многочислени от тях. Петков иска отделни листи за всяка влизаща в Отечествения фронт партия и на 2 август излиза от правителството. Същевременно той се обръща към западните сили да помогнат, като окажат натиск върху Съветите да предотвратят провеждането на изборите с обща листа и да съдействат за намаляване на незаконния натиск, който според него се оказва върху електората от страна на комунистите. В последния момент Москва приема отлагане на изборите до 18 ноември.

Сякаш Петков със западна подкрепа е спечелил значителна победа и комунистите са били принудени да се съгласят, че съветското влияние не е неограничено. А и отлагането на изборите не е единствената победа на Петков, тъй като правителството скоро оповестява, че е готово да разреши на опозиционерите да се кандидатират като представители на партии, а не само като личности, както е според първоначалния план. В състезанието ще имат право да участват четири опозиционни партии: Петковите земеделци, независимите социалдемократи начело с Коста Лулчев, Обединената радикална партия на Михаил Стоенчев и демократите, сега ръководени от Мушанов и публициста Александър Гиргинов. Има и известно разхлабване на правителствения контрол над печата, въпреки че радиото си остава правителствен монопол.

За Петков това не е достатъчно. Той продължава да иска отечественофронтовските партии да участват в изборите, както и опозиционните, с отделни бюлетини. Иска и да се сложи край на комунистическото сплашване чрез местните комитети на Отечествения фронт, пълно елиминиране на политическото влияние върху съда, възстановяване на двадесет и една вместо осемнадесетгодишната като минимална възраст за гласуване, оставка на правителството и прекратяване на комунистическото владение над министерствата на правосъдието и вътрешните работи. За това, както и за искането си за анулиране на решенията на скалъпения земеделски конгрес през май, той има поддръжката на западните сили. Програмата на Петков е дръзка и неговата храброст черпи сили от два корена. Първият е очевидното нарастване на могъществото на собствената му партия, към която се е прикачила и Гичевата фракция и към която социалдемократите са се присъединили в нещо като „федерация на селския и градския труд“. Вторият е убеждението му, че след отлагането на изборите мощта на комунистите е силно отслабена. Съветското влияние е възпряно, а самите местни комунисти според Петков няма да имат достатъчна вътрешна подкрепа, за да достигнат сами до властта. Освен това Петков заявява, че ако условията му не бъдат съблюдавани, ще се наложи да каже на поддръжниците си, че активното участие в изборите би било твърде опасно и затова трябва да бойкотират гласуването. Ако стане така, по негово мнение, резултатът няма да има никаква валидност и кое да е правителство, сформирано върху тази основа, никога не би получило признание от западните сили. Правителството не може да си позволи това. Непризнаването, както и през последното десетилетие на миналия век, би затруднило намирането на заеми, необходими между другото за покриване на окупационните разходи на Червената армия, и би могло също да доведе до изключване на българските представители от обсъждането на държавните граници. Освен това, докато на власт е едно непризнато правителство, перспективата за мирен договор е незначителна, а докато не се подпише мирен договор, западните сили ще държат своите комисари в София. Това, че западните сили са безусловно важни за плановете на Петков, става очевидно, когато на 10 октомври Съединените щати обявяват, че имат основание да вярват, че опасенията на Петков за безпристрастността и свободата на предстоящото гласуване са оправдани. Правителството на САЩ вече е решило да изпрати на Балканите Марк Етъридж, редактор на луисвилския „Куриър-Джърнъл“, за да не позволи на тамошните американски дипломати да заблуждават държавния секретар, но сега неговата главна функция е да наблюдава поведението на комунистите по отношение на изборите в България и Румъния. На 11 октомври Петков нарежда на поддръжниците си да се оттеглят от изборната кампания.

Политическото състезание около изборите през 1945 г. завършва с равен резултат. Комунистите, подсилени на 7 ноември от завръщането в България на Васил Коларов и легендарния Георги Димитров, на 10 ноември могат да вдигнат военното положение и могат да претендират за решителна победа в изборите на 18 ноември, когато правителството получава 86% от гласовете срещу 12%, пуснати за опозиционерите. Образуван е кабинет пак начело с Георгиев, включващ повечето от водещите фигури от предишната администрация. От друга страна, Петков също може да претендира за успех. Съединените щати не признават гласуването за валидно, тъй като, както може да се очаква, Етъридж е дал неблагоприятни сведения за изборите. Сега Петков е в състояние да иска не само всички отстъпки, за които е настоявал преди гласуването, но и анулиране на изборите. В края на годината великите сили се срещат в Москва и се споразумяват в българския кабинет да влязат двама опозиционери, а това сякаш е още един знак за силата на Петков. През януари 1946 г. Вишински, съветският заместник-комисар по външните работи, посещава София, за да се опита да убеди Петков и Лулчев да се присъединят към правителството и така да уредят разногласията между Отечествения фронт и опозиционерите. Неуспехът му е пълен. Петков и Лулчев остават непоклатими на своето становище, че комунистите трябва да се откажат от министерствата на вътрешните работи и правосъдието, че Събранието трябва да се разпусне и че веднага трябва да се проведат свободни избори.

Петков и Лулчев са се оказали неравностойни на комунистическите си противници и политическата безизходица няма да бъде преодоляна още цяла година. Междувременно битката може да се води и на други фронтове. На 24 февруари 1946 г. Кръстю Пастухов, изявен социалдемократ и пожизнен противник на комунистите, е арестуван, след като в статия, поместена в социалдемократическия вестник „Свободен народ“, е разкритикувал една реч, произнесена от Димитров пред офицери от армията. Пастухов е обвинен в опит да посее раздор в редиците на войската и е осъден на пет години наказателен труд. Инцидентът е използван за нова атака срещу политическата сила на армията. Малко преди да завърши процесът срещу Пастухов, бившият комунистически министър на правосъдието Минчо Нейчев заявява, че в армията ще се проведе цялостна чистка на „фашистите“, и на 3 юли Събранието утвърждава закон за ръководството и управлението на армията. Законът напомня за дебатите от началото на осемдесетте години на предишния век, защото постановява, че властта над армията трябва да премине от военното министерство към кабинета като цяло. Това отслабва Велчев и колегите му от „Звено“ и отново укрепва комунистическото влияние над въоръжените сили. Позицията на Велчев е допълнително отслабена, тъй като съдът над Пастухов го е свързал с убийството на Стамболийски през 1923 г. и с Дража Михайлович, чийто процес току-що е завършил в Белград. През септември Велчев си подава оставката като министър на войната, за да стане български посланик в Швейцария. Неговата политическа кариера е приключена. Събитията през лятото на 1946 г. не само намаляват политическата сила на Звено, но и допълнително отслабват стария професионален офицерски корпус на България. Той е изгубил най-силния си говорител в кабинета, контролът върху професията е преминал към партийните политици, които винаги е презирал и подозирал, и на последно място, но не и по важност, собствените му редици са рязко съкратени поради уволнението на около 2000 „реакционни“ офицери. Почти за цяло поколение българската армия е отстранена от политическата арена.

Тези решения за армията са последвани от две важни гласувания. Рано през септември в един референдум за бъдещето на монарха 92,32% от 92,1% от електората, които участват в гласуването, се обявяват за републиката. Това е оповестено на 15 септември. Деветгодишният цар Симеон веднага минава в изгнание. Второто гласуване е за избор на Велико народно събрание, което трябва да вземе решение по бъдещата конституция на републиката.

Ударът срещу стария офицерски корпус и изборите през есента на 1946 г. са тясно свързани с някои развития в международната сфера. През август Парижката мирна конференция е започнала обсъждането на Българския договор. Кулишев, българският външен министър, моли конференцията да признае България за съвоюваща страна, молба, която се отхвърля от всички основни съюзници, включително и Съветския съюз. Кулишев пледира и срещу предложените в проектодоговора сурови ограничения върху българските въоръжени сили и разбиването на политическата мощ на стария офицерски корпус има за цел отчасти да убеди Парижката конференция, че българската армия вече не представлява заплаха като бастион на националистически, монархически или прогермански настроения. Кулишев е по-откровен в пропагандирането на референдума и с остро чувство за сгоден случай на 9 септември оповестява неговите резултати пред конференцията, като заявява, че войнолюбивите Кобурги са завинаги отстранени от българския политически живот. Колкото до изборите за Велико народно събрание, те щели да дадат възможност да се изразят всякакви мнения, освен монархически и фашистки, така че великите сили могат да бъдат съвсем спокойни, че новата правителствена система, която парламентът ще създаде, ще се радва на всенародна подкрепа и следователно ще бъде достойна за признаване.

Изборите за Велико народно събрание се провеждат на 27 октомври. След парижките прения, на които западните сили не са проявили голямо съчувствие към България, опозицията вече не се уповава толкова на британска и американска подкрепа и по тази причина Петков и другите неправителствени партии решават не само да участват в изборите, но и да се борят като обединена сила с обща кандидатска листа. Те получават 22% от пуснатите гласове и 101 от всичките 364 места. Разпределението на гласовете показва масов отлив от некомунистическите партии в Отечествения фронт. Това отслабване на сцеплението в Отечествения фронт ще набира скорост през следващите месеци. Една от причините за него е откровеното налагане на комунистическо господство над коалицията, което личи например по разпределението на отечественофронтовските места в новия парламент: комунистите имат 277, земеделците от коалицията — 69, социалдемократите от коалицията — 9, Звено — 8, а Костурковите радикали — 1. Комунистите са не само категорично най-голямата отделно взета партия, но те почти са изличили партньорите си в Отечествения фронт. Българската политическа реалност сега вече е неприкрито такава, каквато е станала след 9 септември 1944 г. — борба на живот и смърт между комунистите и техните противници.

Нито Петков, нито западните сили не са доволни от изборите. Пред чуждестранни журналисти Петков заявява, че поради намеса и сплашване гласовете за опозицията са намалели поне с три пети. На опозиционните партии, казва той, не е била предоставена нито свобода на печата, нито неограничено право на събиране и проведените от тях събрания нерядко са били нарушавани от комунистически активисти. Той се оплаква също, че известен брой поддръжници на опозицията се задържат в затворите, че на привържениците на правителството е разрешено да гласуват повече от веднъж — на повече от новите, прокомунистически офицери в армията са раздадени поне по две изборни бюлетини, докато мнозина от антиправителствените активисти не са получили избирателските си карти или не са допуснати до изборните пунктове, пътищата към които са блокирани от военните. Неговият скептицизъм относно резултатите се споделя от американците и англичаните.

Въпреки тези опасения нито Петков, нито социалдемократите, нито пък западните членове на съюзническата контролна комисия не могат да направят нищо, за да предотвратят сформирането на ново правителство, което отразява „народната воля“, изразена на изборите. През ноември, след като не е успял да си осигури място във Великото народно събрание, Георгиев се оттегля от премиерския пост, макар че скоро е назначен за министър на външните работи. Георги Димитров става министър-председател. Заедно с него в един доста разширен кабинет са още седем комунисти, включващи Трайчо Костов, министър без портфейл, Антон Югов, който остава министър на вътрешните работи, и генерал Георги Дамянов, който като министър на войната заздравява комунистическото влияние над армията. В кабинета участват и петима земеделци, в това число Оббов, двама социалдемократи, двама звенари и един независим, Димо Казасов, който обаче през октомври се е кандидатирал в комунистическата листа. От септември Васил Коларов изпълнява длъжността президент.

Изборите през октомври 1946 г. са разчистили пътя за решителната борба в следвоенната история на България, тази между комунистите и Петков. Главната битка обаче се предшества от редица по-малки схватки. През декември 1946 г. върху малката, но уважавана Демократическа партия на Мушанов е нанесен жесток удар със закриването на нейния вестник „Знаме“. В края на годината правителството насочва вниманието си към друг лост на старата държава, като нарежда всички български дипломати, които са на служба в чужбина, да се върнат в страната до 15 март 1947 г. под заплаха от изгубване на правата си на гражданство. През март 1947 г. централният комитет на БРП (комунисти) повежда голяма офанзива срещу опозиционните партии с нарочната цел да ги раздели отвътре. В резултат на тази тактика до април Петковият предан следовник Димитър Стоянов е отстранен от длъжността организационен секретар на БЗНС и е заменен с по-сговорчивия Асен Стамболийски, син на големия лидер, а до началото на лятото нараства и подклажданото най-вече от поддръжници на комунистите напрежение между Петковото и Гичевото крило в партията. През май двата най-важни опозиционни вестника, петковисткото „Народно земеделско знаме“ и социалдемократическият „Свободен народ“ са преустановени, когато работниците в компанията „Стрела“ по инструкции на комунистите отказват да печатат и разпространяват опозиционни вестници. Тъй като „Стрела“ притежава държавен монопол върху разпространението на вестниците, това означава, че опозиционните издания са оставени на благоволението на доминираните от комунистите съюзи.

Причините за внезапното усилване на кампанията срещу опозицията са няколко. Първата е нарастващата сила на самата опозиция. „Избиването на младенците“ вътре в Отечествения фронт накарва редица малки групи да напуснат коалицията и да се присъединят към опозицията. През декември Юруков, водач на значителна фракция от „Звено“ във Фронта, атакува „доктринерския марксизъм“ и превръща вестника на своята група „Изгрев“ в опозиционно издание. Радикалите също започват да преоценяват своето отношение към вече изцяло подвластната на комунистите коалиция. Откровеността на комунистическите амбиции заедно с предизвиканото от тях бягство от Отечествения фронт спомага в значителна степен за съживяването на старите буржоазни партии на Мушанов, Буров и др. Тя изостря и бдителността на българската църква, чийто синод отхвърля едно предложение от Националния комитет на Отечествения фронт за демократизирането й. Вярно е, че тези партии и църквата не са особено силни поотделно, но те могат да се обединят помежду си и през пролетта на 1947 г. проличават признаците на зараждаща се опозиционна коалиция, която би включила не само църквата и поддръжниците на Юруков, но дори и някои разочаровани елементи от дясното крило на Оббовата земеделска партия, която все още е в Отечествения фронт. Същевременно Петков има доста силна подкрепа в масовите организации, особено в младежкия съюз и женското движение, които са свързани с Отечествения фронт, фронтът е сякаш пред прага на разпадането. Буржоазните партии, църквата и разочарованите групи вътре във фронта биха могли да представляват вкупом голяма сила, ако се съберат с привържениците на Петков, които вече наброяват между 90 000 и 100 000.

Такава широка подкрепа за независимите земеделци на Петков е лесно обяснима и отразява обществените промени, които настъпват в България. Подозрителността на селяните относно опитите за колективизация на земята е неизкоренима. Правителството действа предпазливо. В България новата обобществена форма на земеделие, ТКЗС е кооперативна, а не колективна^[1]. Членството е доброволно и онези, които се включват, не са задължени да внасят цялата си земя, но за толкова земя, колкото са дали на кооперацията, те получават поземлена рента, едно положение, което е уникално в Източна Европа и което (това е връщане назад както към Ленин, така и към Стамболийски) може да се смята за специфично българско разрешение на проблема, как да се обобществи земята. И все пак, въпреки доброволния характер на ТКЗС, върху частния земеделец се оказва известен натиск, особено по отношение на разпоредбите за максималните имоти и определянето на задължителни квоти за доставките. През 1948 г. натискът върху частния сектор нараства, но дотогава новите колективни стопанства привличат само малцина много бедни селяни, повечето от които вече са заангажирани комунисти. Основната селска маса продължава инстинктивно и упорито да се противопоставя на комунистите и техните планове за земеделието.

Търговският и промишленият сектор на българското общество вече са нащрек вследствие задължителната регистрация на авоарите, конфискацията на собствеността на „фашистите“ и наказанията за печалбарите. Местните комитети на Отечествения фронт са упълномощени да проучат всяко предприятие или лице, което се смята за съмнително, и към 1947 г. са конфискувани 137 предприятия, 1941 дела са разгледани от народните съдилища и още 3282 дела са прекратени — не поради внезапен изблик на милост или съчувствие, а понеже в повечето случаи са открити по-ефикасни начини за експроприиране или отслабване на техните собственици. Има също и някои примери на национализация. Въгледобивната, каучуковата и кожарската промишленост са прехвърлени в държавна собственост наскоро след 9 септември 1944 г., а през 1947 г. идва ред и на много по-често срещаните предприятия за производство на алкохолни и безалкохолни напитки. Правителството упражнява контрол и чрез значителната си покупателна сила на вътрешния пазар. В търговския сектор впрочем частната инициатива е още твърде ограничена, тъй като правителството, отчасти поради дъждовете през есента на 1944 г. и сушите през двете последователни пролети, запазва много от военновременните си пълномощия за регулиране на доставките на хранителни продукти и други стоки, като механизмът на Храноизнос и Дирекцията за гражданска мобилизация са включени в новия Висш стопански съвет (ВСС). През 1946 г. нови данъчни закони нанасят удар върху капиталистите и малцината останали частни финансисти в България, на които е даден убийствено кратък срок за погасяване на неуредените от 1942 г. недобори, а българските акции в чуждестранни компании са конфискувани. През същата година единствената голяма финансова фирма, която все още съществува в България, Париба, разпродава всичките си акции. През март 1947 г. с паричните реформи, чрез които се въвежда нова валута, същевременно се блокират всички частни банкови сметки за над 20 000 лв. и се налага еднократен данък върху всички останали сметки. Натрупването на нови влогове става невъзможно поради прогресивния данък върху дохода и спестяванията. Към 1947 г. малобройната буржоазия в България усеща, че е във все по-затягаща се обсада и естествено би подкрепила всеки опит за освобождаване от комунистическите посегателства.

Съмненията и враждебността от страна на селяните, частните работодатели и инвеститорите едва ли са изненадали комунистите, които обаче са по-малко подготвени за съпротива от страна на работниците в промишлеността. Българската индустрия е доста пострадала както през войната, така и след нея. Бомбардировките са принудили много предприятия да се изнесат от градовете, а след 1944 г. недостатъците на транспортната система не позволяват те да се възстановят достатъчно бързо, като отгоре на всичко българската индустрия трябва да търси нови пазари в един като цяло враждебен и обеднял свят. Тези фактори заедно с демобилизацията и завръщането в България на много работници, които по време на войната са били изпратени в Германия, предизвикват безработица и към 1947 г. остават без работа 38 000 работници — около 20% от индустриалната работна сила на страната. Тъй като половината от тях са в тютюневата промишленост, традиционно комунистическа крепост, някои си задават въпроса колко ефикасни могат да бъдат комунистите, щом не са способни да защитят собствените си най-добри приятели от работническата класа. Докато безработицата расте, действителната работна заплата спада под инфлационния натиск на цените на хранителните продукти, причинен от суровата зима на 1947 г. и от износа на храни за Съветския съюз. Зачестяват стачките, но много работници намират отдушник не като участват в политически акции, а — веднага щом времето позволи — като напускат работното си място, за да обработват семейния имот. Това възраждане на древния обичай на оттегляне на село лишава една мина от две трети от работната й ръка. Въпреки че става дума за изключителен случай, минното дело като цяло е силно засегнато от завръщането към селото, а произтичащият от него дефицит на въглища нарушава дейността на железниците и допълнително затруднява разпределението на храната.

Освен тези краткосрочни затруднения, комунистите са изправени и пред един сериозен дългосрочен проблем в индустриалния сектор. Преследването на „военните печалбари“ е отстранило значителна част от додеветосептемврийските индустриалци, но държавният сектор не ги е заместил напълно. Тук съществува златна възможност за частно предприемачество и такива предприятия, основани след 9 септември 1944 г., доколкото се съобразяват с новото законодателство, няма защо да се страхуват от народните съдилища. При това разпръсването на промишлеността по време на бомбардировките означава, че страната е осяна с много малки фабрики, които могат да бъдат развивани и на свой ред могат да стимулират израстването на други местни частни предприятия. Между 1944 и 1947 г. броят на наемните работници във фабриките с енергийна мощност над двадесет конски сили нараства с 30,63% от 11 000 на 145 000, докато наетите в по-малки фабрики се увеличават с 58,75% от 80 000 на 127 000. Сталинисткият вариант на марксизма не предвижда построяване на социализма в общество, чиито дребни производители стават все по-силни, и тези икономически и обществени развития, които естествено безпокоят комунистите, трябва да бъдат взети предвид, когато искаме да си обясним както надигането на опозицията, така и усилването на правителствените атаки срещу нея през 1947 г.

Изострящото се политическо противопоставяне през 1947 г. не се дължи само на вътрешни фактори. През февруари в Париж е подписан мирният договор. Границите на България са установени в пределите им от 1940 г., като с това се запазва българското владение над Южна Добруджа, но се слага край на всички аспирации спрямо Македония, Тракия или някое Беломорско пристанище. Въоръжените сили на България не трябва да наброяват повече от 65 000 души и не могат да притежават повече от 90 самолета. На Югославия и Гърция трябва да се изплащат репарации. Всички български граждани трябва да получат пълно равенство и пълни граждански права. На България се забранява да има фашистки или милитаристки режим и тя не може да следва политика, враждебна на Съветския съюз или коя да е друга страна — членка на Обединените нации. А съветските войски трябва да напуснат България деветдесет дни след влизането на договора в сила.

Тази последна постановка обнадеждава опозицията и Петков дори говори пред Събранието за това, че комунистическата власт ще рухне веднага щом Червената армия се изнесе от българската територия. Обявената наскоро след мирния договор доктрина Труман поражда още по-големи надежди. От друга страна, подписването на договора не е съвсем изгодно за опозиционерите, тъй като ратифицирането му би означавало край на съюзническата контролна комисия и отпътуване на могъщите им западни закрилници в нея. Опозицията трябва да действа бързо и затова през пролетта на 1947 г. атаките срещу правителството непрестанно растат. Във Великото народно събрание около предложената конституция възникват остри сблъсъци. Петков пледира за възстановяване на търновската система без монархията, но това не е приемливо за комунистите. Конституционните прения преливат в ожесточена конфронтация, в която опозицията дори поисква забрана на Комунистическата партия като „фашистка“ организация и Петков дори отправя към Димитров подигравателни обвинения, че сегашните разходи за затворите и полицията са четири пъти по-високи отколкото през 1942 г. Кулминацията на борбата е достигната през лятото на 1947 г. и вътрешните развития отново са тясно свързани с външни фактори. На 4 юни Сенатът на Съединените щати ратифицира мирния договор, на 5 юни Петков с арестуван, на 20 септември мирният договор влиза в сила, на 23 септември Петков е екзекутиран.

Заключителните фази на Петковата сага са гротескни. Той е арестуван насред бурни сцени в Събранието и на 23 юли му е връчен обвинителен акт от над 9000 думи, чиито главни обвинения се състоят в това, че се е опитвал да сформира военен съюз, за да събори правителството, че е подкопавал военния дух и дисциплина, че е съзаклятничил с различни дейци на БЗНС с цел организиране на терористични акции, че е искал да си сътрудничи с „монархофашистите“ в Гърция и че е целил да разруши българо-съветската дружба и да раздели работниците от селяните в родната си страна. Необходимо е да се съчинят такива фантастични престъпления, тъй като модните и обикновено удобни обвинения в колаборационизъм едва ли могат да се повдигнат срещу човек, който се е съпротивлявал срещу прогерманската политика дори по време на нацистко-съветския пакт. Ако имаше и най-малък намек за сътрудничество между Петков и прогерманските режими, щяха да се хванат за него със стръв и да го използват срещу земеделския водач. Въпреки изумително достойното поведение на Петков, за изхода не може да има никакво съмнение. На 16 август обвиняемите са признати за виновни и е произнесена смъртна присъда. За да придадат на последния акт някакво бледо подобие на обществена подкрепа, властите докарват в София стотици селяни, подучени да искат смъртта на „предателя“ Петков. Междувременно профсъюзите припяват: „На кучето — кучешка смърт!“ Когато идва ред желаната присъда да се приведе в изпълнение, Петков не е разстрелян, а обесен като най-долен престъпник и за да може жестокостта да бъде съвършена, макар че е вярващ християнин, отказва му се и последно причастие, и църковно погребение. Екзекуцията е изпълнена въпреки официалната дипломатическа намеса от страна на Великобритания и Съединените щати и частните молби за милост от Ерио, Блум, защитника на Димитров от Лайпцигския процес, и редица други.

Димитров няма време за такава благородна сантименталност и бърза да обърне чуждестранната защита на Петков срещу самия него. Ако не била тази намеса, казва той, нямало да се наложи Петков да бъде екзекутиран. Отечественият фронт продължава да настоява, че опозицията се е опитвала да събори правителството чрез незаконни средства и че такава тактика не може да създаде парламентарната демокрация от западен тип, към която Петков и неговите съюзници уж се стремили. Комунистите спорят по това дали такава система въобще би била пригодна в едно общество толкова ожесточено и разделено като българското, особено когато предишният опит на теоретически представителната демокрация е донесъл само хаос, лично управление и в края на краищата — бедствие. Онова, от което България има нужда, изтъква лагерът на Димитров, е политическата стабилност, необходима за цялостно обществено и стопанско преустройство.

Дали пълната комунистическа власт би донесла политическа стабилност е съмнително, но това, което не може да се постави под въпрос, е, че поражението на Петков бележи края на действителната битка между българските комунисти и техните противници в страната. Остава само да се проведат операции за прочистване и те започват почти веднага след арестуването на Петков. На 12 юни Великото народно събрание решава да отстрани от парламента двадесет и трима земеделци заради това, че са писали „неконституционни декларации за вярност“ до своя задържан водач. На 20 юни редица изтъкнати земеделци, които са застанали в защита на Петков, включително и Асен Стамболийски, са предупредени, че нелоялна опозиция в България повече няма да бъде търпяна. На 26 август, десет дни след обявяването на съдебното решение за Петков, в официална декларация се посочва, че неговата партия е станала „организационен център, около който се групират фашистките и реставраторските сили в страната“ и поради това трябва да бъде разпусната. Нейните депутати са отстранени от Великото народно събрание, младежката й и други организации са разформирани и собствеността й е конфискувана. Всъщност историческата земеделска партия, която е дала толкова за политическото развитие на България и която е направила толкова за повдигане на благосъстоянието на мнозинството от българския народ, престава да съществува. Това е най-значителното събитие в България след края на войната, тъй като с него се отстранява единственото значимо и популярно препятствие по пътя на комунистите към властта. Отстраняването на това препятствие не може да не стане по насилствен път. Комунистите не могат да се надяват, че ще спечелят селяните с програми за преразпределение на земята, подобни на тези в Полша, Чехословакия, Унгария или дори Румъния, защото тук няма големи имения или бивши германски територии, които да се раздробяват на части. Те не могат и да повдигнат селската маса чрез антикулашка кампания, тъй като равномерното разпределение на земята в България означава, че не съществуват кулаци. Щом мнозинството от селяните не може да бъде спечелено, тогава трябва да се унищожи действителният обект на тяхната преданост.

След смазването на Петковата партия другите стават лесна плячка. През септември Юруковата фракция е изключена от Звено и през същия месец още осемнадесет опозиционни дейци биват арестувани по обвинение, че са способствали за проникването в страната на „диверсанти“ от Гърция. Всяка мисъл за съпротива, която би могла да възникне в армията, отпада, когато рано през октомври тридесет и девет висши офицери са изправени пред съд по обвинение в опит да образуват военен съюз за събаряне на правителството. Главният обвиняем е генерал Кирил Станчев, дългогодишен републикански деец и командир на Втора армия, която е воювала срещу германците през 1944–1945 г. Освен тридесет и деветимата, които са извадени на публичен съд, мнозина други биват уволнени при една чистка, която помита почти третината от всички офицери на действителна служба заради техните уж антиотечественофронтовски възгледи. Процесът срещу Станчев е използван, за да се свърже Петков с предполагаемите военни дисиденти, а чрез тях с фигури като Велчев, с когото Станчев е работил заедно през 1934 и 1935 г. След въпросното обвинение Велчев е окончателно изхвърлен от българския обществен живот, напуска поста си на посланик в Берн и минава в изгнание.

По това време разделението на Европа се е утвърдило, след като през юли източноевропейските държави, в това число и България, са отрекли плана Маршал и през октомври са образували Коминформ бюро. Политиката на Коминформа, така както е изложена във Варшавската декларация през октомври 1947 г., призовава към по-скорошното построяване на социализма в страните членки. Част от този процес е сливането на съществуващите коалиционни партии в монолитни структури под комунистически контрол. Отечественият фронт е преустроен по този начин. На 22 октомври неговият национален комитет приема предложение от централния комитет на Българската работническа партия да се укрепи работническо-селският съюз и народната демокрация да се превърне в социалистическа демокрация. През декември XXVII конгрес на БЗНС (Оббовото крило) се споразумява за обща програма с Отечествения фронт с оглед изграждането на „работническо демократично и социалистическо общество в България“. През същия месец младежките организации на отечественофронтовските партии се сливат в една-единна организация, напълно контролирана от комунистите; другите масови организации, например женските дружества, също претърпяват подобно развитие. През май 1948 г. съставните партии се споразумяват, че е необходимо да преразгледат своите идеологии в светлината на марксизма-ленинизма; през август преустройството в общи линии е завършено, като социалистите във фронта се сливат с комунистите, а коалиционните радикали и звенари са включени в преустроения Отечествен фронт. От уважение към историческата роля на БЗНС на поддръжниците на Оббов е разрешено да запазят земеделска самостоятелност, но през юли те вече са се отказали от всяка мисъл за формиране на независимо земеделско правителство и са признали „ръководната роля на работническата класа и комунистическата партия“. Заедно с абсорбирането на политическите партии Отечественият фронт превзема и зависимите от тези партии обществени и професионални организации. В Отечествения фронт са включени и многобройните българо-съветски дружества за приятелство. До лятото на 1948 г. почти всички българи вече членуват в поне едно от многото дружества, които сега действат в рамките на Отечествения фронт или под неговото политическо върховенство.

След ликвидирането на Петковите земеделци и сливането на партиите в Отечествения фронт в една монолитна структура остават само няколко слаби опозиционни групи. Лулчев и неговите социалдемократи, независимо от грубите заплахи на Димитров, безстрашно гласуват срещу бюджета и поради това са заклеймени като предатели. През юли 1948 г. Лулчев и шест от деветимата социалдемократи в парламента са арестувани; партията им е разтурена и Лулчев е осъден на петнадесет години затвор, което за човек на неговата възраст е фактически доживотна присъда. Антиправителствените радикали удържат до март 1949 г., но тяхната устойчивост не показва нищо повече от абсолютната им незначителност. Онези части от движението Звено, които бяха останали отвън или бяха изключени от фронта, се преобразуват в чисто научни и академични групировки, преди да изчезнат изцяло от българския политическия живот.

Победата над опозицията в крайна сметка е пълна, но нейната окончателна съдба не е показателна за значимостта или силата й, тъй като тя не може да се сравни с нищо, случило се в Източна и Централна Европа. Малко са политическите движения, които да са били поставяни в такова трудно положение. Комунистическата власт, подкрепяна от една партийна машина, организирана и дисциплинирана до степен, на която не може да съперничи никоя друга група, се е окопала дълбоко в местните комитети на Отечествения фронт още от времето на чистките непосредствено след 9 септември 1944 г. Комунистите имат възможност и се възползват от традиционното русофилство, от изявеността на своите водачи в световното комунистическо движение и от присъствието на Червената армия. Докато походът им към властта все още не е завършил, комунистите грижливо прикриват и естеството на своята политика — те например избягват обезпокоителни изрази от рода на „диктатурата на пролетариата“ или „колективизацията“. Опозиционерите трябва да се изправят лице в лице и пред неизбежния факт, че в последна сметка западните сили няма да усложнят отношенията си с Москва заради една толкова отдалечена, толкова малка и — от западна гледна точка — толкова непопулярна страна като България. Освен това моралната позиция на Запада е вече отслабена от британската поддръжка на един гръцки режим, който е така очебийно лишен от обществено одобрение. В същото време това британско обвързване в Гърция укрепва решимостта на Съветите да не изпускат България, на която, особено след обявяването на доктрината Труман, се гледа като на предна отбранителна линия за тяхната новозавоювана зона на влияние в Югоизточна Европа.

Към края на 1947 г. в София внезапно се съобщава, че е открито и второ самопризнание на Петков. То уличава професор Венелин Ганев, бившия регент и уважаван университетски специалист по конституционно право. Ганев е изселен в глухата провинция, но предприетите срещу него мерки показват ясно, че комунистите се готвят да наложат волята си по конституционния въпрос. Великото народно събрание е разисквало проектоконституции, внесени от Петков, от Демократическата партия, от Българската лига за защита на човешките и гражданските права и от Отечествения фронт. Всъщност нито един от тези проекти не е приет, защото през ноември от Москва идват нови указания за бъдещата конституционна структура на България. Те са приети с акламация на 4 декември и така се ражда „Димитровската конституция“.

Новата конституция обявява България за народна демокрация. Народът трябва да упражнява своя суверенитет чрез Събрание, избирано на четири години от всички граждани, навършили осемнадесет години. Така Събранието на теория става върховен орган на държавата. Събранието трябва да избере от своите членове Президиум, който съчетава в себе си законодателна и изпълнителна власт. Президиумът ще се състои от председател на републиката, двама заместник-председатели, секретар и още петнадесет члена. Правителството ще се състои от председателя на Министерския съвет, неопределен брой заместник-председатели и министрите, както и председателите на Държавната планова комисия, Комисията за държавен контрол и Комитета за наука, изкуство и култура. Председателят на Президиума и повечето от неговите членове са и членове на Централния комитет на партията и до 1954 г. генералният секретар на партията е същевременно и председател на министерския съвет. Тези механизми заедно с факта, че кандидатите за Събранието се одобряват от местните партийни комитети, осигуряват сталинистко сливане на партията и държавата.

Конституцията от 1947 г. обещава на българските граждани равенство пред закона, свобода от расова или религиозна нетърпимост и дискриминация, социални грижи за всички, пълна еманципация на жените и свобода на словото, печата, събиранията и съвестта, както и неприкосновеност на личността, жилището и кореспонденцията. Тези свободи обаче са ограничени от клауза, която забранява „организации, които си поставят за цел да отнемат или накърнят правата и свободите на българския народ, извоювани от народното въстание на 9. IX. 1944 г.“. Конституцията съдържа гаранция за работа, но и задължение занятието на всеки гражданин да бъде обществено полезно. За разлика от съветския й образец Димитровската конституция позволява на индивида да запази частна собственост, но и тук има сборно ограничение, а именно че тази привилегия не трябва да се упражнява „във вреда на обществения интерес“, и въпреки че може да се запази частна собственост, конституцията поставя всички средства за производство в обществено владение.

Конституцията изрично отхвърля идеята за разделение на властите и с това разрешава както вече забелязаното в случая с Президиума смесване на законодателни и изпълнителни правомощия, така и подчиняването на правосъдието на държавата на всички равнища. Върховният съд и главният прокурор трябва да се избират от Събранието, а във всички съдилища има граждански съветници, които играят значителна роля при преценката на показанията и определянето на съдебните решения и присъди. На местно равнище конституцията от 1947 г. е поне толкова централистка, колкото и реформите на „Звено“ през 1934 г. Някогашните области са разформировани и Президиумът получава правото да преразглежда всички актове на останалите околийски и общински власти, които отсега нататък ще трябва да се сформират от народните съвети.