Ричард Крамптън
Кратка история на България (8)

Царуването на Александър Батенберг, 1878–1886 г.

Веднага след края на войната управлението на България и Румелия е поверено на временна руска администрация, чието най-дълготрайно решение е да приеме София за столица на княжеството. Градът, или селището, каквото той е през 1878 г., предлага лесна връзка с Македония. Постоянната система на управление за новото княжество е определена от събрание на първенци, или Учредително събрание, което в съответствие с Берлинския договор се свиква в Търново през февруари 1879 г. Всичките около 230 делегати, с изключение на 16 са българи; 89 от тях са избрани, а останалите присъстват като членове на временната администрация или като представители или на религиозни институции, или на български общности извън пределите на българското княжество; само 12 идват от селата, които тогава са квинтесенцията на българския начин на живот.

Първата грижа на Събранието е дали да приеме берлинското уреждане на въпроса. В Кресненската и Разложката област на Македония се прави отчаян опит за съпротива срещу договора, но на практика не съществува възможност той да не бъде приет, въпреки че трябва да минат цели две седмици на разпалени дебати, преди Търново да осъзнае тази очевидна реалност. Когато през март започва разискване на въпроса за конституцията, възникват две обособени групи. Консерваторите, които смятат, че селячеството все още не е готово за политическа отговорност, ратуват за патерналистична система, при която една втора камара и ограничено избирателно право трябва да поверят властта на малцинството българи, радващи се на богатство и по-високо образование. Техните опоненти, които скоро сформират Либералната партия, се опиват от идеята за народно самоуправление. България според техните думи е социално хомогенна, нейният национален дух витае сред интелигенцията и селските маси, на които трябва да се повери решаващата власт. Либералите ратуват за поддържане на селско-интелигентския съюз, възникнал по време на националното възраждане, и тъй като техният възглед се радва на подавляваща подкрепа, конституцията, създадена в Търново през 1879 г., става една от най-демократичните в Европа. Националният парламент, или Събранието, трябва да има само една камара, избирана чрез общо избирателно право за мъжете, и да се свиква през октомври след прибирането на реколтата; князът ще има правото да назначава министри и да разпуска парламента, но интервалите между сесиите са строго регулирани и изпълнителната власт ще се упражнява съвместно с министерския съвет или кабинета, който ще бъде отговорен пред парламента. Поправки в конституцията, териториални промени и изборът на княз или регенти трябва да се утвърждават от Велико народно събрание, изборно тяло двойно по-голямо от обикновеното събрание.

Търновската конституция гарантира индивидуални права, но настоява и за всеобщо начално образование и военна повинност. Православието е обявено за официална религия, която трябва да се изповядва от всички, освен първия княз, но макар че синодът ще установи седалището си в София, екзархията ще остане в Цариград, откъдето може по-лесно да подпомага българската културна кауза в Македония. Накрая Учредителното събрание решава да предложи българския трон на 22-годишния германец княз Александър Батенберг, който се е сражавал в руската армия през 1877–1878 г., но който е приемлив и за останалите велики сили, в това число и за Великобритания.

Александър Батенберг пристига в България през юли 1879 г. Политическият му инстинкт го кара да фаворизира консерваторите, из чиито среди сформира първото си правителство. То не може да спечели доверието на крайно либерално настроеното Събрание, избрано през 1879 г., или на подновеното в началото на 1880 г. след разпускането на първото от княза. Така започва търсенето на политическа стабилност, което ще трае четири години.

Александър е за промяна на конституцията, но русите, които се боят от вътрешно брожение в България, го възпират, така че князът е принуден да приеме либерален кабинет с Драган Цанков, предишния радетел на униатството и сегашен непоколебим русофил като председател на министерския съвет или министър-председател. Цанковото правителство се съсредоточава върху изграждането на държавния апарат: то урежда правораздаването, въвежда нова парична единица, лев (лъв), и предприема мерки срещу мюсюлманските разбойници, които създават големи затруднения на новия режим, като продължават доста дейно хайдушката традиция. Но независимо от Цанковата ориентация към изграждане на държавния апарат, напрежението между княза и министрите либерали не може да се овладее. Александър използва титлата „светлост“ вместо „височество“, което либералите не приемат, той разпуска Софийския градски съвет и поставя либералите в неудобно положение, като подхваща тайни разговори за съюз с румелийците. От своя страна либералите хвърлят Александър в тревога с предложението си да се създаде опълчение, което може да съперничи на подвластната на княза армия, докато Цанков разгневява и владиците, като орязва епископските заплати и се опитва да демократизира църковната организация. Тази маневра не се харесва на руснаците, които също се безпокоят от „нихилистичната“ дейност в България. Те са недоволни от това, че либералите нито допускат чужди инвестиции в една нова банка, основана в България, нито одобряват руския план за построяване на железница от Дунав до София. Затова русите не възразяват, когато Александър освобождава Цанков и назначава за министър-председател Петко Каравелов, брат на Любен. Каравелов е не по-малко непоколебим от Цанков в отношението си към княза, но позицията на министър-председателя е подкопана от убийството на цар Александър II на 1/13 март 1881 г.

Новият цар, Александър III, който е по-реакционен от предшественика си, е по-благосклонен към предложения за промени в българската конституция. И така на 27 април/9 май Батенберг сваля Каравеловото правителство и оповестява, че в Свищов ще се свика Велико народно събрание, за да обсъди изменения в конституцията. Той твърди, че действа не в разрез, а в подкрепа на търновската система, с цел да осигури стабилност преди сегашните ексцеси да доведат до анархия. Либералите не възразяват, тъй като вярват, че ще спечелят изборите и че Събранието ще има възможност за пълен и открит дебат. И двете очаквания се оказват напразни. През май Александър обнародва предложенията си за конституционна промяна, които са напълно в тон с песента на консерваторите от времето на Учредителното събрание. Настроението на либералите спада още повече, когато след неколкоседмично мълчание руснаците изразяват одобрението си на предложенията. През юни и юли духът на либералите спада още повече, когато очакванията им за открити избори са грубо погазени. По време на гласуването в изборните кабинки са поставени руски офицери, за да „помагат на неграмотните“ и да „предотвратяват измами“, докато пред избирателните пунктове се навъртат сопаджии, които трябва да съсредоточават мислите на избирателите. Само два района изпращат отново либерални делегати в свищовското Велико народно събрание, което утвърждава плановете на Александър за по-малко от час. Превратът протича гладко и успешно, но на представителната система е нанесен съкрушителен удар.

Новата система, одобрена от свищовското Велико народно събрание, включва Държавен съвет, силно редуцирано Събрание, непреки избори и ограничение на гражданските свободи, но не осигурява стабилността, към която се стремят нейните архитекти. Либералите са сериозно отслабени и мнозина от техните водачи забягват в Румелия, макар че Цанков остава в княжеството, надявайки се да смекчи новия режим отвътре. Сега консерваторите разполагат с политическа структура по свой образец, но не могат да обезпечат народно одобрение за нея. Изглежда, че докато Александър не успява да се сработи с либералите, политически съзнателните слоеве на нацията няма да търпят консервативно управление. И тъй през пролетта на 1882 г. Александър преустройва правителството си, като дава решаващите постове на руските генерали Соболев и Каулбарс, първият от които става министър-председател и министър на вътрешните работи, а вторият поема военното министерство.

Вносът на руските генерали не подобрява положението. Соболев и Каулбарс се противопоставят на Александровите планове за укрепване на княжеската власт над армията с нейния предимно руски офицерски корпус и скоро се спречкват с консервативните си колеги по редица въпроси, най-важният от които е железопътният. Соболев и Каулбарс продължават руския натиск за построяване на линия от Дунав до София или през Стара планина до долината на Марица, тъй като тя би била от огромно стратегическо значение за Русия при всеки бъдещ балкански конфликт. Българите не могат да си позволят строежа на такава линия. Съгласно Берлинския договор те са задължени да завършат онази част от магистралата Виена-Цариград, която минава през българска територия, а построяването на тази линия, вече забавена по финансови причини, ще погълне целия наличен капитал. Когато през април 1883 г. българските власти дават съгласието си за изграждане на тяхната част от магистралния път, отношенията между Александър и генералите са достигнали до разрив. Конфликтът предизвиква и прегрупиране на политическите сили в княжеството. Соболев и Каулбарс се обръщат за помощ към либералите, но и самият Цанков е вече обезпокоен от арогантните и груби методи, към които са прибягвали генералите. На свой ред той потърсва сътрудничеството на консерваторите и въпреки че по-радикалната част от неговата партия се съмнява в тази тактика, в крайно обърканото политиканстване през лятото на 1883 г. тя се оказва победоносна.

Същността на съглашението между Цанков и консерваторите, в което участва и князът, е, че в отплата за възстановяване на Търновската конституция и гарантиране, че в бъдеще тя ще бъде поправяна само с конституционни средства, либералите трябва да потвърдят споразумението за виенско-цариградската железница. Генералите, които са готови да се съгласят за първото, не могат да приемат второто и надхитрени, напускат България през септември 1883 г. Тогава Цанков става министър-председател начело на коалиционен кабинет.

През декември 1883 г. този кабинет внася първия си проектозакон за конституционна реформа, която трябва да възкреси голяма част от омразната система от 1881 г., и след това прилага съмнителни методи за прокарването на документа през Народното събрание. Каравелов заклеймява тези действия като „втори преврат“. Проектозаконът всъщност никога не влиза в сила, но вярвайки, че той им дава всичко, което са желали, консерваторите излизат от правителството и се оттеглят в политическата периферия. Това изостря вече явните напрежения в редиците на либералите. Новото правителство от умерени либерали под водачеството на Цанков е подложено на критика от левите в партията за това, че са позволили декемврийският проектозакон да мине през Събранието, а в началото на 1884 г. тази критика е изострена от нападки срещу съобщението на правителството, че ще купи железопътната линия Русе-Варна. Покупката на тази железница, която е почти изцяло в британско владение, е друго задължение, наложено на княжеството от Берлинския договор, но Каравелов и неговите сподвижници настояват, че цената от четиридесет милиона франка е безбожна. Изборите през май/юни 1884 г. се превръщат в състезание между двете либерални фракции, в което успяват каравелистите. Каравелов става министър-председател и незабавно отменя ненавистния акт от 1883 г. Той формализира и разцеплението на либералите и до края на века основава отделна Демократическа партия.

Конституционният проблем, който доминираше в българския политически живот от Търновското събрание нататък, сега се оттегля на заден план. Това дава възможност да се уреждат други въпроси. През 1883 г. Александър подписва с русите споразумение от дванадесет точки за ролята на руските офицери в българската армия, а през декември 1884 г. Каравеловото правителство приключва целия диспут около железопътния въпрос, като провежда закон за национализирането на всички ж.п. линии в България и предаването им за експлоатация от Български държавни железници (БДЖ). Бъдещото железопътно строителство ще трябва да следва националната стратегия, очертана от този акт. Банката също преминава в обществено владение като Българска народна банка (БНБ).

Загрижеността за конституционния въпрос е изместила на заден план другата голяма тема, обсъждана в Търново, националното единство, но тя бързо изпъква отново веднага щом се появяват признаци, че конституционният въпрос е решен. Каравелов е спечелил доста популярност, като е блокирал всички възможни планове на Александър да бъде върнат на Сърбия Бреговският район, малка ивица земя, принадлежаща на фамилията Обренович, която по това време владее сръбския престол. Което е по-важно, към края на 1884 и през 1885 г. се проявяват признаци на силно сцепление между многобройните македонски бежанци, чиито интриги и ексцеси скоро ще се превърнат в една от най-характерните и най-непривлекателни черти на българския политически живот. През 1885 г. в Македония се прехвърлят две чети, едната от които е снабдена с оръжия, завзети от български арсенал с очевидното съучастие на неговата стража. Макар че скоро са разпръснати от османски войски, те създават големи тревоги на Каравелов, защото той знае, че всяка дестабилизация на Балканите би била твърде нежелана за русите, които по това време са заети с централна Азия. Каравелов, както и либералите, от чиито среди е излязъл, вярва, че България трябва да следва външна политика, отговаряща на желанията на Русия, и за да предотврати всяко по-нататъшно неудобство, той отстранява редица от известните македонски дейци от пограничните райони.

Докато Каравелов се разправя с македонците в България, в Източна Румелия бързо се разраства националистическата агитация. Конституцията на тази провинция, начертана от една европейска комисия, включва Областно събрание от изборни и назначаеми членове и Постоянен комитет, който трябва да се излъчва от събранието по системата на пропорционалното представителство. Това е умишлен ход за осигуряване на представителство за небългарските етнически малцинства, главно гърци и турци, но българите го осуетяват чрез прилагане на висшата математика, област, в която един от техните водачи има докторат. След като веднъж българското господство е обезпечено в този сектор на политическата система, то е прието и в останалите, тъй като и шестимата директори (министри), както и тридесет и един от всичко тридесет и шестте изборни членове на Областното събрание, са българи.

Българите, които доминират в Румелия, правят всичко възможно да наблягат на сходствата и да укрепват връзките между Южна България и Княжеството на север. Литературната писменост, училищната система и военното обучение и организация се изграждат по български образец, а българското знаме и национален химн се използват при всяка възможност. Съединението със севера обаче е все още неосъществимо, не само защото силите няма да го допуснат, но и защото румелийците не бързат да се присъединят към България, докато политическият й живот е толкова бурен. До пристигането на либералите изгнаници през 1881 г. румелийската политика се направлява от малки консервативни олигархии, чийто подреден живот контрастира рязко с този на Княжеството, където за две години са разпуснати седем кабинета и две събрания.

Възстановяването на конституционната стабилност на север премахва вътрешните, български препятствия пред съединението. Отчуждаването на русите вследствие на българската политика спрямо армията и железниците, унижаването на Соболев и Каулбарс и лошите отношения между княза и цар Александър III — всичко това дава възможност силите, които по-рано са пречели на обединението поради страха си от разширяване на руското влияние, сега да променят мнението си. Рано през 1885 г. се създава един таен централен революционен комитет в Пловдив. Той си поставя за цел освобождението на всички български земи чрез масово въстание, но разгромът на македонските чети през пролетта и суровата реакция на Каравелов спрямо тях показва, че максималисткият път е преграден. По-ограничената цел на обединението между Румелия и България е по-реалистична и през лятото комитетът пренаглася политиката си. Македония и Тракия са временно оставени настрани и организацията става Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Същевременно идеята за масово въстание е заменена с идея за преврат, извършен от местното опълчение. Това щяло да стане бързо, а бързината била съществена част от операцията, тъй като се правят сметки, че ако обединението се укрепи бързо, никоя европейска сила не би се намесила, за да осуети едно толкова популярно дело.

Датата, определена за преврата, е 16/28 септември — след прибирането на реколтата. Някои преждевременни действия обаче довеждат до обявяване на съединението в Пловдив на 6/18 септември. Няма никакво съмнение за популярността на този почти безкръвен преврат сред всички българи, но съединението поражда сериозни търкания с Русия. Княз Александър е бил предупреден за кроежа и е имал контакти с организаторите му, но го е омаловажавал като едно от многото мъгляви съзаклятия и през август безгрижно уверява руския външен министър, че няма основание за страх от драматични развития. През септември царят е разярен от това явно двуличие. Каравелов пък проявява нерешителност, като, от една страна, не смее да отхвърли едно толкова популярно националистическо завоевание, а, от друга, се бои да не разсърди руснаците. Много по-твърда линия е възприета от Стефан Стамболов, председателя на Събранието, който предупреждава княза, че отхвърлянето на съединението ще е по-опасно от приемането му и че поради това изборът е ясен: той трябва или да отиде в Пловдив, или завинаги да се завърне в Германия. Княз Александър приема тази сурова логика и заминава за Пловдив. Същевременно той придвижва войските си към турско-румелийската граница.

Първата грижа на Александър е да осигури международно одобрение на преврата. Той прави помирителни жестове към султана и телеграфира на царя с молба за неговата благословия. Молбата му е отхвърлена: вместо това князът е нахокан за авантюризма му и като наказание за дързостта му всички руски офицери са изтеглени от българската армия. Българите са смаяни, а тревогите им се засилват и от отношението на балканските държави. Гърция и Сърбия заклеймяват съединението и изискват компенсация, докато турската реакция още не е ясна. Всъщност султанът не е имал желание за конфронтация и гърците са вразумени от великите сили да се въздържат, но никой не може да възпре сръбския княз Милан, който на 2/14 ноември обявява война на България. Българската кауза изглежда безнадеждна. Армията няма офицери с по-висок чин от капитан и по-голямата й част е съсредоточена на османската граница в другия край на страната без завършена железопътна линия, която да я превози до северозапада. Няма и организирано интендантство. Така че българските войници и румелийските опълченци трябва да тръгнат на северозапад пеш и на коне и да разчитат на местните жители за храна и провизии. Това, че армията успява да пресече страната навреме, за да посрещне сърбите при Сливница, е необикновено постижение, което прави още по-забележителна бляскавата победа, удържана от нея там между 5/17 и 7/19 ноември. За сърбите Сливница би могла да стане врата към София, но сега те хукват презглава обратно към собствената си столица, а навлизането на българите в Белград е предотвратено само благодарение на австрийската дипломатическа намеса.

Битката осигурява съединението. Тя значително издига и престижа на България, чиито дотогавашни конституционни затруднения са затвърдявали разпространеното убеждение, че малките, сравнително изостанали нации не са готови за отговорностите на самоуправлението. Подобни твърдения вече няма да се чуят по отношение на България. В далечна перспектива обаче съществува и опасността България да започне твърде много да разчита на своята способност да се оправя с балканските си съседи. Пагубната гордост ще отстъпи пред възмездието през 1913 г.

Макар че постигат голяма военна победа, българите нямат достатъчно основание да ликуват от последвалото я дипломатическо споразумение. Букурещкият мирен договор от януари 1886 г. само възстановява статуквото, а Топханенският акт, подписан от султана през март, дори не признава съединението — вместо това той постановява, че през следващите пет години князът на България ще бъде същевременно и генерал-губернатор на Румелия. Руското настояване да не се споменава името на Александър е зловещо указание за това, че те не желаят оставането му в София.

Несъвършеният характер на съединението допринася немалко за подкопаването на политическата власт на княз Александър, а неговите противници са насърчени и от политиката на Русия за „съединение без Батенберг“, т.е. настояването, че не може да има признание за съединението, докато Батенберг е още княз на България. Между противниците на княза сега са вече даже и умерените цанковисти, които като повечето каравелисти се придържат към старата либерална идея, че българската външна политика трябва да се крои съгласно изискванията на Русия. Други, извън редиците на Либералната и Консервативната партия, се тревожат, че от войната е спечелено твърде малко и че съединението дотолкова ще уплаши останалите държави, та те ще станат много по-бдителни срещу българските планове в Македония. Румелийците също съвсем не са удовлетворени от резултатите на съединението. Тяхното достойнство е накърнено от високомерното държане на много политици и администратори от София, град, който, както румелийците бързат да отбележат, е по-нецивилизован и все още по-малък от Пловдив. Не за последен път в българската история силната централизация поражда политически проблеми. Израз на тези оплаквания се дава от Събранието, избрано през май 1886 г., но главната тема на тази най-бурна сесия не е съединението, а железницата Русе — Варна, за която Каравелов сега е готов да плати сума много по-голяма от четиридесетте милиона франка, които преди две години беше заклеймил като безбожна.

Непристойните сцени в Събранието, предизвикани от железопътния въпрос, са съпроводени и от буйни публични прояви из цялата страна. Главният обект на общественото възмущение е князът, който губи поддръжка в най-важната държавна институция, армията. Това е отчасти негова лична грешка, защото повишенията в звание, които обявява след войната, предизвикват значително недоволство, а и той никога не е бил достатъчно близо до обучените в Русия офицери, мнозина от които сега заемат високи постове. В по-ранните години князът се е опитвал безуспешно да изгражда новата си армия по германски вместо по руски образец и тъкмо висшите чинове на офицерския корпус с предимно руска подготовка замислят съзаклятието, което ще свали Александър Батенберг от престола през нощта на 8–9/20–21 август 1886 г.

Пучът е добре подготвен и добре извършен, но съзаклятниците не са мислели много за каквото и да е извън самото детрониране и не са осигурили дори подкрепата на провинциалните гарнизони; те не са разчели вярно и общественото настроение. Независимо от общата атмосфера на недоволство, свалянето на княза съвсем не е популярно и енергичният Стамболов скоро организира действен отпор. За броени дни София е обкръжена от войски, предани на Батенберг, който се завръща в България на 17/29 август. Той телеграфира на царя, че няма да остане в страната без руска поддръжка. На Александър III е предоставена рядката възможност да се отърве от Батенберг без каквато и да е опасност от международни усложнения. Той не се поколебава да се възползва от нея и уведомява княза, че не може да разчита на руска подкрепа. Александър Батенберг се е принесъл в жертва. Той остава в България само толкова, колкото да назначи трима регенти, а именно Стамболов, проявилия се по време на контрапреврата полк. Сава Муткуров и Каравелов. На 26 август/7 септември Батенберг окончателно напуска България.