Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Short History Of Modern Bulgaria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
lucho3k (2022)

Издание:

Автор: Ричард Крамптън

Заглавие: Кратка история на България

Преводач: Александър Шурбанов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Фондация „Отворено общество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: Научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД — София

Редактор: Румен Генов

ISBN: 954-520-045-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13800

История

  1. — Добавяне

Априлският пленум и издигането на Живков, 1956–1962 г.

Дали отстъпките спрямо селската общност биха имали някакво съществено въздействие, никога няма да се установи, тъй като установената в България след VI конгрес относителна политическа стабилност е разбита през 1955–1956 г. Главните причини за това са две, като и двете са външни. Първата е сближаването на Хрушчов с Тито. Пълната реабилитация на бившия изгнаник поставя Червенков в доста неудобно положение, тъй като той се е домогнал до върховната власт, дамгосвайки Костов като титовист, и в многобройните си чистки винаги е използвал предполагаемите симпатии или връзки с Югославия като политическо престъпление. И тъй Червенков вече се чувства малко неловко, когато върху българското ръководство се стоварва вторият дестабилизиращ фактор с разобличаването на Сталин от Хрушчов на XX конгрес на КПСС през февруари 1956 г. Българската партия трябва да реагира и затова на 2–6 април е свикан пленум на Централния комитет, чиято единодушна резолюция е оповестена на 8 април. Разрасналият се около Червенков „култ към личността“ е заклеймен като отклонение от „традиционните и изпитани методи на работа“ на партията и два дни по-късно е обявена амнистия за всички, признати за виновни в „бягство зад граница“. На 11 април Живков произнася пред партийния актив в София реч, в която най-сетне се поставя въпросът, изтикан от последните събития на предна линия в умовете на мнозина: какъв е сега статусът на Костов и другите жертви на чистките? Живков признава, че „невинни другари бяха обвинени и несправедливо наказани“ и че всички ще бъдат реабилитирани „пред партията и народа“. Това е пълно отричане на Червенков и неговата кариера от 1949 г. и на 17 април Събранието единодушно приема неговата оставка, като гласува със същата непоколебимост за назначението на Югов като министър-председател на негово място. В галерията за посетители това се наблюдава от югославска делегация.

От 1956 г. българската партия неизменно чества априлския пленум като скъсване със сталинизма. Няма съмнение, че атмосферата в българската политика доста се променя от това заседание и че след него първият секретар Тодор Живков придобива по-голяма власт. Той не е сметнат за достатъчно значителен, за да бъде включен в българската делегация на XX конгрес на КПСС, но непосредствено след него става известен като непоколебим поддръжник на московското ръководство и на Хрушчов. През 1957 г. Живковият авторитет нараства благодарение на чистката на Добри Терпешев, генерал Йонко Панов и Георги Чанков, тъй наречената „антипартийна група“, най-значителният между които безусловно е Чанков, един интелигентен съратник на Живков от „Червенковата детска градина“. Новите попълнения в централния комитет са до един „домашни“, а не „московски“ комунисти и двама от тях са били в немилост след процеса срещу Костов; следователно никой не може да се смята за червенковист.

Падането на Чанков е последвано от вълна от арести, които засягат както партийни, така и безпартийни елементи и напълват трудовите лагери с „унгарските затворници“. Антипартийната чистка очевидно следва съветския пример и без друго има за цел да покаже на Москва, че българската партия няма да се примири със загубата на контрол, която е сполетяла неотдавна полските и унгарските другари. Всъщност опасността от възникване на протести от полски или унгарски мащаб в България е малка. Малцина българи изпитват антируските чувства, които пламтят у толкова поляци и унгарци. Икономическото въздействие на десталинизацията е по-слабо в страни, които едва са стъпили на прага на индустриализацията, а и българските власти действат бързо срещу всеки признак на смут.

Това не означава, че България и особено нейната интелигенция е застрахована срещу фермента, който след февруари 1956 г. залива Източна Европа. Дори преди XX конгрес на КПСС в българската култура започва забележимо съживяване. Появило се е ново поколение поети — „вторият набор“ — с фигури като Константин Павлов, Любомир Левчев, Стефан Цанев и Владимир Башев, които болеят за освобождаване на културата от бюрокрацията и строгия политически контрол, а в седмичника „Стършел“ изпъква нов вид сатирическа журналистика, практикувана от писатели като Валери Петров и Радой Ралин. Скоро те са последвани от нови и по-търсещи школи на литературната критика, свързани със Здравко Петров, Минко Николов и Владимир Свинтила. Априлският пленум окуражава неспокойния дух, който сега обхваща такива бастиони на културния конформизъм като „Литературен фронт“ и „Отечествен фронт“. През май 1956 г. главният редактор на последния, Владимир Топенчаров, зет на Костов, публикува уводна статия, в която твърди, че страхът от независимото мислене е сковал българската журналистика. За тази си дързост той е принуден да се покае публично и да се оттегли от редакторския си пост. Но дори това не слага край на „българското размразяване“. През ноември „Литературен фронт“ помества къси разкази от младите писатели Васил Попов и Николай Хайтов, които изследват опасната тема на отчуждението, а в началото на 1957 г. една по-млада група от писателския съюз започва издаването на ново списание, „Пламък“, под редакторството на Емил Манов. За властите нещата са стигнали достатъчно далече и независимо от различията помежду им те се обединяват пред лицето на продължаващото незачитане от страна на интелигенцията. През февруари 1957 г. Червенков е върнат в ръководството и е назначен за министър на просветата и културата с явното указание да възстанови реда и контрола. До края на годината критиките стават много по-сдържани и фигури като Манов са обвинени от ръководни функционери в съчувствие към полските и унгарски бунтовници, Топенчаров е отстранен от председателството на Съюза на българските журналисти и литературният елит е подложен на щателна чистка. „Размразяването“ е завършило.

Катаклизмите от 1956–1958 г. са укрепили консервативните крила на ръководството, т.е. и Червенков, който е повикан обратно, за да втвърди официалния контрол, и Югов, силния човек от 1944–1949 г. Червенков обаче е един добър сталинист, който сега се е хванал в десталинизаторския капан: той вярва и в покорството пред Москва, и в строгия вътрешен контрол, в приоритета на тежката индустрия и в безапелационното осъждане на Югославия; и все пак, ако трябва да остане покорен на Москва, сега ще бъде принуден да преобърне или да видоизмени останалите три пункта от своето верую. Югов споделя Червенковия вкус към дисциплината, а — като македонец по рождение — и антипатията му към Югославия, но той не е московец и като жертва на червенковския терор не може да работи заедно с бившия партиен шеф. Това е изгодно за Живков, който се е появил по същество като домашен комунист, но в парадоксалния контекст на десталинизацията е станал московски комунист, за да се разграничи от сталинистите у дома. Той е московски комунист, но „направен в България“. Неговата власт без съмнение е нараснала, но той все още далеч не е станал господстващата фигура и съвсем не е изключено Югов, както и Червенков между 1954 и 1956 г., да използва министър председателството, за да упражнява значителна власт. До 1962 г. обаче българската партия се радва на действително колективно ръководство, което се основава върху неспособността на която и да било отделна фракция да си осигури пълно надмощие.

Това колективно ръководство ускорява икономическото и обществено преустройство в България. Предприети са последните стъпки към елиминирането на частния земевладелец и на своя VII конгрес през юли 1958 г. БКП гордо заявява, че България е първата социалистическа държава след Съветския съюз, постигнала пълна колективизация. Седмият конгрес утвърждава и третия петгодишен план, който удвоява капиталовложенията в леката промишленост. В същото време отслабването на международното напрежение и нуждата от съвременно оборудване способстват за разширяване на търговските отношения и към края на петдесетте години федерална Германия е вече значителен партньор, който към 1959 г. осигурява 8, 2% от българския внос.

Ако тези развития са породили някакви надежди, че България сега ще навлезе в период на постепенно и планомерно преобразование, подобни надежди не са за дълго, тъй като страната скоро е разтърсена от нов масивен икономически, обществен и административен катаклизъм. Късно през 1958 г. всички 3450 кооперативни стопанства в България се сливат в 932 единици със среден размер 4200 хектара, далеч по-голям от всеки друг в Източна Европа извън Съветския съюз. Разпоредено е партийните и държавни служители да отработват между тридесет и четиридесет дни годишно на полето или във фабриките и се провежда широко редефиниране на централното и местно управление, което трябва да даде на последното повече власт над стопанските предприятия. Някои дори се надяват, че както при Стамболийски, в перспектива икономическите и административни единици ще съвпаднат. Тези реформи имат за цел да направят възможна изключителната икономическа програма, очертана от Живковите „Тезиси“ през януари 1959 г., които призовават към четирикратно увеличение на индустриалното производство до 1965 г. и утрояване на селскостопанската продукция до края на 1960 г. За последното ще трябва да спомогнат щатните икономии, които ще станат възможни при слетите стопанства, както и амбициозните оросителни проекти, особено в Добруджа, а разширяването на промишлеността има за цел да разреши неудобния проблем на излишъка от работна сила, породен от бързата колективизация в една по същество прединдустриална икономика — проблем, който до към края на петдесетте години е бил частично заобикалян чрез износа на труд за Съветския съюз. Плановете от 1959 г. са призовали към създаването на 400 000 нови работни места до края на 1962 г. и само в това отношение те са изпълнени.

В по-голямата си част „Тезисите“ са смехотворно грандиозни и към края на 1960 г. Живков започва да говори за удвояване или утрояване не на обема на производството, а на процента на увеличението му, а през 1961 г. икономическото здраве е възстановено със завръщането към планови цифри, които не се различават много от онези през третата петилетка от 1958 г. През 1963 г. се изоставят и експериментите за икономическа децентрализация, тъй като се смята, че те са допринесли в голяма степен за сериозния недостиг на храни, който изтерзава България в началото на шестдесетте години. До 1964 г. от Живковите „Тезиси“ не остава нищо друго, освен големите земеделски единици и ликвидирането на проблема с излишъка на работна сила.

Такива катаклизми неминуемо имат политически конотации. Земеделските обединения, трудовите декрети и редица реформи в социалното осигуряване отразяват тогавашния китайски опит и довеждат дотам, че за експериментите на София се заговорва като за българския „голям скок напред“. Червенков е посетил Китай през есента на 1958 г. и това кара някои да заключат, че водещият български сталинист се съюзява с Мао в антихрушчовски и антиживковски блок. Всъщност повечето от реформите започват не от Червенков, а от Живков, чиито „Тезиси“ от 1959 г., първата му голяма инициатива в правенето на политика, са изготвени преди да се оповестят подробностите на китайската програма за реформи, и грандиозните проекти за развитие, както и административните реформи са копирани от Хрушчов, а не от Мао.

Основната разлика между експериментите на Хрушчов и тези на българския му ученик е в това, че Живков надживява краха им, а Хрушчов — не. Това обаче не става без борба. Югов никога не е бил привърженик на грандиозния замисъл от 1959 г., а Червенков се е държал на безопасно разстояние от живковско-хрушчовския лагер, особено след като китайско-съветският разкол става сериозен. Към пролетта на 1961 г. напрежението вече не може да се овладява. Редица провинциални първи секретари и профсъюзни водачи са отстранени в тъй наречената „кафеджийска чистка“, но решаващият фактор се оказва съветската намеса. На XXII конгрес на КПСС от 17 до 31 октомври 1961 г. Хрушчов провежда своята втора и най-унищожителна атака срещу Сталин. След такъв изблик хрушчовистът Живков и сталинистът Червенков вече не могат да съществуват съвместно. Сблъсъкът не закъснява. Живков заклеймява Червенков, като го обвинява, че е играл ролята на Сталин спрямо Димитровия Ленин, и на заседание на централния комитет през ноември на Червенков се казва, че „не е направил всички необходими изводи за своята дейност от ликвидирането на култа към личността у нас“, с което се намеква, че греховете му са извършени не само преди, но и след Априлския пленум. Ерата на Червенков е свършила и до това време подкрепата му в централния комитет се е сринала. Той изгубва мястото си в политбюро и скоро след това си подава оставката като заместник министър-председател.

Вторият изблик на десталинизация довежда в България, както и в Съветския съюз до забележимо разхлабване на контрола над културата. Към 1965 г. в български превод се появяват „недосегаемите“ дотогава западни или дисидентски автори като Аполинер, Солженицин, Т. С. Елиът, Кафка и Йонеско, а сред многото талантливи български писатели, облагодетелствани от това второ и по-значително размразяване, са Антон Дончев, Николай Хайтов, Георги Марков, Радой Ралин и Никола Панков, чиято дълга повествователна поема „Споменът“, подобно на Солженициновите съчинения от този период, се докосва до страданията, преживени от жертвите на чистките. Тази нова свобода обаче, както показва реакцията срещу „Безопасни игли“ от Радой Ралин, си има граници, но ограниченията са по-малко от когато и да било през все още живото в паметта на повечето хора минало и през нетрайния слънчев период на прехода театърът, изкуството и киното — особено анимационните филми — натрупват доста постижения.

По-откритият подход към културата печели на Живков симпатиите на голяма част от интелигенцията. През март 1962 г. той елиминира опозицията от страна на една много по-могъща организация, силите на сигурността. От 1951 г. те са под контрола на Георги Цанков, който сега е свален от поста си като министър на вътрешните работи. Редица от неговите хора на ключови длъжности са също отстранени и заменени с живковисти. Живков получава нова съществена поддръжка през май, когато Хрушчов пристига в България на едноседмично посещение, първото му пътуване извън Съветския съюз след XXII конгрес. Съвсем в стила на някогашните руски генерали съветският ръководител обикаля страната, за да укрепи избраното си политическо протеже.

Сцената е подредена за окончателната победа на Живков на VIII партиен конгрес, който трябва да се проведе през август. Но поради тежкото положение на българското селско стопанство, където неотдавнашните катаклизми и бедствените реколти от 1961 и 1962 г. са свели производството на храни до равнище едва-едва надвишаващо това през 1939 г., се налага конгресът да се отложи за ноември. Земеделците трябва да бъдат придумвани и насърчавани да увеличават производството и през лятото на 1962 г. правителството в София прави многобройни отстъпки на селските стопани. Увеличават се изкупните цени на яйцата, млякото, птиците и зеленчуците, а тарифите, по които кооперативите плащат за бензина, торовете, индустриалните стоки и тъканите, се понижават. Въвежда се първата в Източна Европа минимална заплата за кооператорите на село и се облекчава наложеното върху кооперативите данъчно бреме. Повишават се и заплатите изобщо, както и пенсиите, но това не е достатъчно, за да покрие доста съществените увеличения в цените на дребно на месото, птиците, яйцата, млякото и млечните продукти, предизвикани от земеделската криза и отстъпките за селяните. Правителството признава, че то може да плати за мерките, с които стимулира селското стопанство само като призове към „временни жертви от страна на градското население и работническата класа“. Градското население и работническата класа не са доволни. В градовете се чувства значително неспокойствие и през август правителството въвежда крути мерки срещу „непроизводителните елементи“ или черноборсаджиите. През октомври се стига до купонно разпределение на картофи, фасул, ориз и лук и през същия месец се подписва спогодба с Канада, съгласно която през следващите три години България ще внася поне 100 000 тона пшеница годишно.

Лятната криза отслабва Живков. През октомври Югов остро критикува Хрушчовата политика спрямо Китай и Куба, както и подготвения наскоро със съветско съдействие двадесетгодишен план за икономическото развитие на България. Тази критика се прави на заседание на Централния комитет, което предшества VIII конгрес. Насред заседанието Живков отлита за Москва, за да чуе отчета на самия Хрушчов за Кубинската криза и да си осигури неговата подкрепа за акция срещу Югов. Когато Централният комитет се събира отново, Югов и редица негови поддръжници отсъстват. Онези, които са останали, са уведомени от Живков, че Югов е изваден от политбюро и свален от поста министър-председател. Това решение е надлежно потвърдено от конгреса, който гласува и за изваждането на Югов от централния комитет, а и за изключването на Червенков от партията. Югов е обвинен за редица престъпления, включително некомпетентност, неискреност, фракционерство, нарушаване на социалистическата законност, малодушие по време на войната и противопоставяне на „големия скок напред“. През 1984 г., в навечерието на осемдесетия си рожден ден, вече реабилитираният Югов е направен „герой на социалистическия труд“.

След поражението на Югов Живков поема министър председателството и укрепва позициите си в партията, като включва в политбюро двама близки поддръжници, Борис Велчев и Живко Живков, с когото не са роднини. През 1964 г. продължават ходовете за заздравяване на селската подкрепа. Лидерът на земеделската партия Георги Трайков става държавен глава и на двадесетата годишнина от деветосептемврийската революция сред групите на амнистираните са и членове на николапетковистката земеделска партия; между останалите са и бивши държавни служители и някогашни царски офицери.

До края на 1964 г. Живков вече се е окопал достатъчно добре, за да преживее сгромолясването на своя московски покровител. През следващата година обаче той е изправен пред последната до времето на написването на тази книга истинска заплаха за неговата власт. През април 1965 г. Българската телеграфна агенция (БТА) потвърждава неотдавнашните слухове в западния печат, че известен брой хора са арестувани поради това, че са заговорничили за събаряне на режима. Говори се също, че една военна клика, повечето от чиито членове са участвали във врачанските партизански части, е свързана със заговора, сред водачите на който е генерал Анев, командир на Софийския гарнизон. Тук има някои успоредици с 1886 г., но официалното представяне на случая се интересува повече от съвременната политика, отколкото от исторически алюзии. Заговорниците са обвинени в прокитайски уклон, макар че по-вероятното обяснение е, че те са група недоволни от нещо, което считат за прекалена зависимост и покорство от страна на Живков спрямо съветската партия. Военните съзаклятници обръщат погледи по-скоро към Белград или Букурещ, отколкото към Пекин. Те може би са се и надявали, че с падането на Хрушчов Живков няма да има реален закрилник, но каквато и да е мотивацията му, заговорът предоставя на Живков добре дошлия повод да вкара в релсите единствения фактор на властта в България, който все още не е овладял изцяло — армията.