Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Short History Of Modern Bulgaria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
lucho3k (2022)

Издание:

Автор: Ричард Крамптън

Заглавие: Кратка история на България

Преводач: Александър Шурбанов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Фондация „Отворено общество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: Научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД — София

Редактор: Румен Генов

ISBN: 954-520-045-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13800

История

  1. — Добавяне

ІІІ. Бунт, радикално управление, потисничество и война, 1918–1944 г.

Бунтът и земеделското управление: 1918–1923 г.

В усилията си да спре вълната от дезертьорство и рухването на военната дисциплина, последвали поражението на бойното поле, на 25 септември Фердинанд освобождава Стамболийски от затвора с надеждата, че водачът на БЗНС би могъл да усмири войските. На следващия ден Стамболийски, заедно със своя съратник земеделец Райко Даскалов, широкия социалист Янко Сакъзов и генерал Савов, тръгва за лагера на бунтовниците в Радомир. Стамболийски, изглежда, не е решил дали да се присъедини към бунта, но когато се обръща към войниците на 27 септември, той наистина се опитва да ги убеди да се разпръснат. Не успява. На другия ден те продължават похода си към столицата и след няколко часа Даскалов вече е техен водач. По същото време Стамболийски, след като се явява в Министерския съвет, за да заяви, че не е взел участие в метежа, се укрива в София с намерение да вдигне и там бунт, който да съвпадне с предстоящото нападение на Даскалов. Това нападение не се осъществява. Армията на Даскалов достига околностите на града, но бързо е неутрализирана от набързо събрана войска, състояща се от две германски дивизии, част от софийския гарнизон и юнкери под командата на генерал Александър Протогеров.

Радомирското въстание се проваля отчасти защото няма добро ръководство, но главно тъй като основната цел на недоволните войници — мирът — е вече постигната с подписването на примирие в Солун на 29 септември. Готовността за участие в революция е отслабена и от съзнанието, че съюзниците ще смажат безпощадно всяко подобно действие, а и от предварителното убеждение, че те ще настояват за абдикацията на Фердинанд. На 3 октомври той напуска България и е заместен от сина си, Борис III.

Потушаването на Радомирското въстание не води до възстановяване на стабилността. Храната продължава да не достига и градовете се изхранват предимно с пшеница, внесена от САЩ. На политическия фронт нараства недоволството от старите партии. Мандатът на Събранието е изтекъл и скалъпеният през октомври 1918 г. коалиционен кабинет не буди голям респект. Само чрез общи избори може да се стигне до създаване на що-годе легитимно управление.

Изборите се провеждат през август 1919 г. Земеделците с 85 места и 28,22% от всички гласове са партията, постигнала най-голям успех, но и те не получават абсолютно мнозинство. Стамболийски, който е помолен да състави правителство, когато се завръща от мирните „преговори“ във Франция, веднага потърсва подкрепа от ляво. Тесняците, които през май 1919 г. са станали Българска комунистическа партия (БКП), излизат като втора сила на изборите, като са увеличили гласовете си със 174% в сравнение с 1914 г., докато увеличението на земеделските гласове е 22%, но комунистите отказват да се съюзят с „българския Керенски“ и дребнобуржоазните земеделци. Социалдемократите, както сега се наричат широканците, също не откликват с желание, въпреки че тяхното отношение се дължи по-малко на доктринерска надменност и повече на открита жажда за власт — те са се поучили от уроците на фердинандовия личен режим и отказват да се включат в правителство, в което не контролират министерствата на войната и вътрешните работи. Така Стамболийски е принуден да се обърне надясно и на 6 октомври 1919 г. той съставя кабинет от петима земеделци, двама народняци и Данев, водач на прогресивните либерали.

Първият акт на новото правителство е да арестува членове на Радославовия кабинет и редица изявени македонски дейци, включително Протогеров. За министър на войната е назначен цивилен вместо военен, за да се изземе контролът на двореца над армията. И двете мерки задоволяват желанията на земеделците, но имат за цел и да дадат знак на съюзниците, че „старият режим“ в България е ликвидиран. Стамболийски вярва, че когато съюзниците се убедят в това, те ще са готови да смекчат условията на мирния договор, условия, които той е приел, отчасти защото е смятал, че както и най-неприятните страни на Берлинския договор не могат да останат в сила за повече от няколко години.

Мирният договор с България е подписан в Ньойи на Сена на 27 ноември 1919 г. От България се иска да изостави всички територии, окупирани от нея през неотдавнашната война, както и някои райони по западната й граница с Югославия. Тракия е също изгубена, въпреки че член 48 на договора предлага гаранция за икономически достъп до Егейско море. Българската армия трябва да се ограничи до 20 000 души и службата да стане доброволна, а не задължителна. Ще се наложат репарации. Югославия, Румъния и Гърция ще получат доставки от въглища, добитък, ж.п. съоръжения и други артикули, докато огромната сума от 2 250 000 000 златни франка трябва да се изплати на съюзниците за тридесет и седем години. Последното е непосилно бреме и в съответствие с предвижданията на Стамболийски през март 1923 г. тя е намалена: 550 000 000 трябва да бъдат изплатени за шестдесет години, а остатъкът — през следващите тридесет. Между 1925 и 1929 г. са изплатени 41 000 000 златни франка, сума равна на бюджетния дефицит през тези години, след което задължението е отново намалено и в края на краищата е отменено от Лозанската конференция през 1932 г. Териториалните загуби от общо 5 500 квадратни мили, които довеждат до отчуждаването на 90 000 българи, не са големи в сравнение с щетите, понесени от другите победени страни, и след Ньойи извън границите на националната държава са оставени само около един милион българи, или 16% от цялото население — цифра, на която унгарците могат само да завиждат. Третирането на тези 16% обаче е достатъчно, за да поддържа пламъка на ревизионизма и всички българи изпитват дълбоко недоволство от загубата на Беломорското крайбрежие и от наложеното им репарационно бреме.

Веднага след сключването на мирния договор България се изправя пред остра борба за власт между левите фракции. Със срутването на стария режим съперничеството, кой да наследи управлението, се усилва и накрая достига връхната си точка с голямата транспортна стачка през 1919–1920 г.

Вълненията в промишлеността протичат на фона на влошаващите се жизнени условия в градовете. Докато преживелият войната селянин открива, че сега той може да изплати дълговете си и че жизненият му стандарт съвсем не е по-лош, отколкото преди войните, същото не може да се каже за градския работник или чиновника. От 1914 г. жизненият минимум е нараснал с коефициент 12, докато повишението на заплатите е с два пъти по-малка стойност. Комунистите извличат голяма полза от това положение. Тяхната репутация е спечелила от антивоенната им пропаганда, а след ноември 1917 г. — и от близките им отношения с Русия. На 27 юли 1919 г. те организират по софийските улици внушителна масова демонстрация, която има за цел да популяризира програмата им. Разпоредената от социалдемократическия министър на вътрешните работи свирепа разправа с тази демонстрация донася на комунистите допълнителната възможност да заклеймят социалдемократите като лакеи на полицията. С помощта на тези полезни муниции комунистите постигат блестящия си успех на изборите през август 1919 г., но те набират с огромна скорост сила и в промишления сектор, където техният Общ работнически професионален съюз наброява около 30 000 члена, десет пъти повече от поддръжниците на социалдемократическите съюзи.

Комунистите са подпомогнати и от факта, че правителството на Стамболийски не може да отговори на радикалните очаквания, които мнозина му възлагат. Проведени са някои съществени реформи, включително и осемчасовият работен ден за фабричните работници, но повечето от градските радикали гледат на това само като първа стъпка и са разочаровани, когато тя не е последвана от нищо друго. Самият Стамболийски е принуден да се върне във Франция, за да завърши мирните преговори, и оставя кабинета си под господството на Марко Турлаков и Александър Радолов, най-предпазливите от земеделските му колеги. Земеделците не могат и да бъдат сигурни, че ако прокарат крайни мерки, няма да разклатят коалиционното правителство. Заедно с това съществува и опасението, че една твърде радикална политика може да предизвика недоволството на съюзниците, чиито войски ще останат в България още няколко месеца. Въпреки това натискът за реформа бързо нараства. Към работниците от градовете се присъединяват държавни чиновници и пенсионери, чиито доходи не могат да догонват растящата скъпотия, както и от бивши офицери, чиято служба е прекратена поради съкращаването на размера на армията. Понижението на техния статус и техния начин на живот е по-драматично от това на коя да е друга група и през ноември те се обръщат към социалдемократическите профсъюзни водачи с предложение за преврат.

Синдикатите не искат заговори, но не възразяват срещу пряко действие на улицата. Акцията е обявена за 24 декември 1919 г. и за пръв път от 1903 г. в нея взимат участие и двете крила на социалистическото движение. Правителството реагира бързо, като забранява публичните събирания и арестува редица ръководни дейци, но това не попречва на хиляди софиянци да излязат на улицата в определения ден. Представена е петиция, но нейните искания са отхвърлени и два дни по-късно железопътните и телеграфни работници започват да стачкуват и учредяват стачен комитет от трима социалдемократи и един комунист. На 28 декември в цялата страна е обявена обща стачка.

Това е решаващо изпитание за режима на Стамболийски и неговият водач не проявява нерешителност. Той въвежда военно положение и хвърля срещу стачниците всички сили, които има на разположение, включително армията, полицията, някои съюзнически войски и въоръжени привърженици на правителството. Тази сила, въоръжена най-вече с тояги, е набрана от привърженици на БЗНС през ранните дни на управлението и е имала за цел да противодейства на полувъоръжените групи, поддържани както от социалдемократите, така и от комунистите. Тя трябва да компенсира и съкращението и променящия се характер на армията, тъй като Стамболийски се бои, че новата армия ще бъде твърде малка, за да може да поддържа вътрешния ред, и твърде радикална, за да пожелае да го направи. Една доброволческа армия, казва Стамболийски, ще се сформира предимно от градската беднота, която ще я превърне в социалистическа. Освен че използва открита сила, правителството набира и селяни, добили опит в железопътното дело през войната, лишава семействата на стачкуващите от купони, изхвърля някои от домовете им и арестува техните водачи, особено комунистите.

Този натиск е непоносим и на 3 януари 1920 г. общата стачка е прекратена, въпреки че транспортните работници и пернишките миньори удържат още шест седмици. Държавата се е оказала твърде силна, а водачите на стачката — твърде разединени. Социалдемократите са се включили не толкова по убеждение, колкото от страх, че ако не го направят, авторитетът им сред работническата класа ще пострада още повече, докато комунистите, мнозина от които са все още идейно по-близко до Кауцки и Плеханов, отколкото до Ленин, не са готови за истинска революция и се боят да не предизвикат правителството към още по-страшни репресии. Скорошните събития в Унгария правят тези страхове основателни.

Стамболийски, изглежда, е спечелил борбата за наследството на стария режим и за да освети победата си, разпуска Събранието и насрочва общи избори за 28 март 1920 г. Всъщност това е състезание между комунисти и земеделци. Въпреки или може би поради неуспеха на общата стачка подкрепата за комунистите продължава да расте, като през 1920 г. членският състав на партията им достига над 36 600 души, около 70% повече от предната година, докато партийният орган, „Работнически вестник“, има тираж над два пъти по-висок от този на втория по популярност ежедневник. Така че не е чудно, че комунистическите гласове през 1920 г. се увеличават с 5,96% спрямо 1919 г., представляват 20,31% от всички подадени гласове и донасят на партията 51 места в новото Събрание. Земеделците са още по-добре, не на последно място, защото през декември 1919 г. Стамболийски е направил гласуването на общи избори задължително, така че цялото селячество е мобилизирано. БЗНС увеличава своите гласове с 92,06%, прибира 38,82% от всички гласове и вкарва 110 представители в новия парламент. Междувременно социалдемократите са изгубили една трета от поддръжниците си и в новото Събрание имат само 7 депутати, докато останалите 61 място се разпределят между утвърдените партии, при което 23 отиват за демократите. Въпреки че представянето на БЗНС е внушително, то не е достатъчно, за да даде на Стамболийски абсолютно мнозинство, и затова той анулира избора на тринадесет депутати по технически причини. Техните места, девет от които са били спечелени от комунисти, не се попълват. Така Стамболийски получава абсолютно мнозинство в парламента с два гласа, но това, че е използвал сплашване край изборните бюра, и дисквалифицирането на депутати след това показва, че колкото и да е отричал старите партии, той не се гнуси да заема техните методи на действие. Такава тактика неминуемо накърнява нравствения облик на неговата партия.

Изборната победа през 1920 г. дава на Стамболийски мнозинството, от което се нуждае, за да проведе реформаторската си програма, да докаже, че както се изразява Джеймс Баучър, известният балкански кореспондент на „Таймс“, той е „предвестникът на нова ера… резултат от прехвърлянето на властта от политическите котерии на градовете, службогонците и придворните паразити към честните работни труженици на земята, костите и жилите на България“.

Едва през 1918 г. БЗНС приема официална програма, чиято крайна цел е да се създаде егалитарно общество, основано на частна собственост върху средствата за производство и липса на експлоатация на човек от човека, фокусът е главно, макар и не единствено, върху селячеството. Идеята на партията и особено на Стамболийски е за общество, в което никой селянин няма да притежава твърде много или твърде малко земя, в което те ще живеят в чисти, модернизирани села, снабдени с електричество, съобщения и условия за отдих и развита образователна система. Въпреки че частната собственост ще остане основна форма на притежание (Стамболийски някога я беше описал като „движеща сила за труд и напредък“), индивидуалните собственици трябва да си помагат взаимно чрез кооперативната система, която ще предоставя кредит, ще складира събраната реколта и ще предлага продукцията на пазара. Кооперативната идея е основен аспект на земеделската идеология и има за цел не само да осигури материална изгода, но по този начин да доведе и до еволюция на нови форми на гражданска политическа нравственост и организация. Дългосрочната перспектива на Стамболийски е за общество, в което всички производители са се включили в кооперациите доброволно и в което последните са станали толкова влиятелни, че предлагат основа за местно управление и администрация. Кооперативното дело трябва да осигури не само нова форма на местна организация, но би могло, както се очаква, дори да доведе до сливане на националните държави в свободно сдружение на селски общности — един истински селски, или зелен, интернационал.

Въпреки парламентарното си мнозинство и широката подкрепа, особено в провинцията, Стамболийски не е с напълно развързани ръце. Изплащането на репарациите подтиква земеделския режим към такива непопулярни мерки като реквизиране на редкия впрегатен добитък, от който има въпиеща нужда у дома, но който трябва да се предаде на сърбите. Наследеният от войната хаос е още едно препятствие пред радикалния ентусиазъм на земеделците, не на последно място при социалните проблеми, дължащи се на наплива на почти половин милион бежанци, на всеки от които трябва да се осигури подслон и храна. Още по-голямо затруднение създава присъствието в България на 36 000 ветерани от разбитата белогвардейска армия на Врангел. Стамболийски не може съвсем да пренебрегне и политическата опозиция в България. Той не е обявил еднопартийна държава, нито пък е забранил политическите партии или техните вестници. Остава и монархията. Буржоазните партии поддържат постоянен поток от критика и винаги ако се почувстват в действителна опасност, могат да се обърнат към съюзниците, а може би и към царя. Комунистите също съвсем не са незначителна величина. През май 1920 г. те са обвинени, че са хвърлили бомба сред учениците по време на обичайната манифестация на празника на св.св. Кирил и Методий, заради което главната квартира на тяхната партия е изгорена, но това не им попречва през октомври да се изявят внушително на изборите за местни органи на властта.

Комунистите не оспорват земеделската акция срещу онези, на които и двете партии гледат като на социални паразити: двореца, юристите, търговците и лихварите. Следвоенното коалиционно правителство е наложило граждански контрол върху всички дворцови назначения, но едва след образуването на правителството на БЗНС се предприемат действия срещу адвокатите, които винаги заемат челно място в земеделската демонология. На практикуващите адвокати е отнето правото да участват в Събранието или в местните съвети, или пък да заемат важна държавна служба. В добавка към тези ограничения върху политическата им дейност адвокатите са изключени и от новите нисши съдилища, основани от земеделците. В тези съдилища, някои от които няма да се занимават с нищо друго, освен със спорове за границите на земята, селяните трябва сами да представят делата си, а съдиите ще се избират от местното население. Към 1920 г. лихварят е много по-незначителна фигура в българската провинция, отколкото е бил в края на века, но за да се предотврати всякакво възраждане на този паразит, правителството на Стамболийски настоява банките да предоставят пари на кредитните кооперации при разумни условия.

Както лихварят, така и търговецът е нежелан посредник, за когото няма място в идеалния земеделски свят. Опитвайки се да намали влиянието на зърнотърговците и да възроди съсипаната българска търговия със зърно, следвоенното коалиционно правителство е създало правителствен зърнен консорциум. Подкрепен със средства от най-големите банки, той трябва да основе зърнени централи, на които селяните ще продават излишното си зърно. След това то ще се складира до оптималния момент за продажбата му на международния пазар. Печалбите от тази продажба ще се поделят главно между първичния производител и самия консорциум, като само малка част ще отива в банките. Консорциумът обаче е обременен от административни затруднения и съпротивата на буржоазните партии, които се боят за прехраната на зърнотърговците, и — което е още по-важно — на съюзниците, опасяващи се, че той ще наруши свободата на търговията. През септември 1921 г. те се намесват и принуждават Стамболийски да разпусне консорциума.

Основните реформи, въведени от режима на Стамболийски, засягат преразпределението на земята и задължителната трудова повинност. Въпреки че България отдавна е страна на дребните селски собственици, от гледна точка на земеделците в разпределението на земята има още какво да се желае. През юни 1920 г. те предлагат закон за създаването на държавен поземлен фонд. Фондът трябва да се състои от земя, конфискувана от всички собственици, индивидуални и институционни, които съгласно новия закон притежават повече от обществено допустимото. Конфискуваната земя трябва да се преразпредели между безземните и най-дребните собственици. Законът разрешава на всички по четири хектара неотчуждаема земя, като при отсъстващи земевладелци трябва да се конфискува цялата земя над този максимум. За онези, които действително обработват земята си, максималният обществено допустим имот се определя на тридесет хектара с по-великодушен размер в горските или планински райони или ако земята се използва за производство на плодове и зеленчуци. Ако семейството на собственика се състои от повече от четири души, за всеки член над тази бройка му се отпускат по още пет хектара. Бившият собственик трябва да се компенсира с държавни облигации по плъзгаща се схема, която ощетява най-едрите земевладелци. За да не могат собствениците да продават преди да е влязла в действие реформата, се налагат ограничения върху продажбата на земя, но това не попречва на по-богатите земевладелци — както преди, така и след влизането на реформата в сила — да подкупват служителите и така да избегнат процеса на преразпределение. Законът за трудовата собственост от април 1921 г. запушва много от тези пролуки. Той създава Дирекция на трудовата поземлена собственост, която трябва да следи реформите, а новият акт разширява и обсега на реформата, като включва необработваните от монасите манастирски земи. Вторият акт постановява, че на дребните собственици и безземните селяни ще се предоставят по-добри условия за покупка на определената им земя. Земеделските водачи са се надявали, че поземлените реформи ще осъществят лелеяната от тях доктрина за „трудова собственост“, т.е. че притежанието на средствата за производство ще се възлага на тези, които работят с тях, и са очаквали, че по този начин ще бъдат преразпределени около 230 000 хектара земя. Когато през юни 1923 г. правителството на Стамболийски пада, прехвърлени са само 82 000 хектара, от които 60,44% са дошли от частни собственици, 24,99% — от селските съвети, 10,22% — от държавата, 2,96% — от манастирите, 1,26% се оспорват между общините, а останалите 0,13% са горски земи в притежание на държавата или селата. През 1926 г. в резултат на реформите е придобит само 1% от притежаваната земя, докато 15% са придобити чрез пряка продажба и 84% — по наследство. След падането на земеделското правителство част от земята се възстановява на бившите собственици, но общият принцип на максимум за всеки индивид се запазва, въпреки че размерът е по-голям от законно-определения през 1920 и 1921 г.

Принципът за максималния имот се прилага както към селската, така и към градската собственост. Следвоенното нахлуване на бежанците е създало големи напрежения в и без това претоварените жилищни ресурси на българските градове, особено София. Съгласно земеделското законодателство никое семейство не бива да обитава повече от две стаи и кухня с по още една стая за всеки две деца над четиринадесетгодишна възраст. Канцеларското пространство също е подложено на ограничения и инспекторите, които действат от името на министерството на вътрешните работи, имат широки пълномощия да прилагат новите и всеобщо ненавиждани разпоредби както при жилищното, така и при служебното настаняване. Друг, по-популярен отговор на жилищния дефицит, който е в пълно съответствие със земеделската философия, е насърчаване на строителството на финансираните кооперативно и след това притежавани от живеещите в тях нови жилищни блокове. Тази реформа надживява падането на режима на Стамболийски и кооперативното строителство продължава през целия междувоенен период.

Може би най-изненадващата от реформите на Стамболийски е задължителната трудова повинност. Въведена през юни 1920 г., тя е още едно приложение на кооперативната идея, този път на арената на комуналния труд. Замисълът е всички лица от мъжки пол на възраст между двадесет и четиридесет години да дадат общо по осем месеца трудова дейност и да бъдат на разположение за допълнителна работа, ако се наложи, до петдесетгодишната си възраст. Неомъжените жени между шестнадесет и тридесет години трябва да работят по четири месеца. „Трудоваците“, т.е. хората, включени в трудовата повинност, се пращат на строителството на пътища, железопътни линии, мостове, училища и пр. На такъв труд се опират и редица промишлени предприятия, повечето от които произвеждат униформи и други стоки за употреба от самите трудоваци. Задължителната трудова повинност е непопулярна сред старите партии и техните поддръжници, особено поради това, че първоначалният акт от 1920 г. забранява откупването. За съюзниците тази институция е съмнителна с военния си вид. Трудоваците не само носят униформи, но са и организирани в единици с военни наименования и първият ръководител на всеобщата трудова повинност е генерал. Бързо нараства подозрението, че тази „трудова армия“ се използва за заобикаляне на ограниченията на мирния договор относно размера на войската. Въпреки че за това навярно няма основание, тъй като Оранжевата гвардия е алтернативна военна сила в много по-голяма степен от трудовата армия, съюзниците се намесват още веднъж и през октомври 1921 г. правителството на Стамболийски е принудено да видоизмени проекта, като една от промените е разрешението за откупване.

Реформаторската енергия на земеделците не се изчерпва с главните реформи за преразпределението на земята и всеобщата трудова повинност. Въведен е и прогресивен подоходен данък. От дребните собственици, които са облагодетелствани от преразпределението на собствеността, често се иска да сливат съществуващите парчета земя в общ парцел, преди да могат да закупят допълнителна земя, а през 1921 г. законодателството започва да насърчава още по-голямо уедряване — и тези реформи отново са продължени от по-сетнешните правителства. Правителството се опитва и да поощри по-голямо разнообразяване на посевите, както и да подкрепи използването на по-добри породи семена и добитък. Кооперациите неизменно се фаворизират. От селяните не се изисква да влизат в тях, но те се насърчават да го направят и кооперациите се разпростират в колкото може повече области на производството и търговията.

Земеделците винаги са ратували за разпространение на образованието, особено в селските райони, както и за повече професионални училища. Затова те правят средното образование задължително и построяват триста нови първоначални училища и над осемстотин прогимназии. Увеличава се професионалното съдържание на цялото обучение, особено в селските райони, докато в същото време правителството се опитва да елиминира както официалното патриотарско обучение, така и неофициалното марксическо индоктриниране, които са били характерни за голяма част от българската училищна система при стария режим. За да прочисти учителската професия, земеделският министър на просветата Омарчевски преди всичко уволнява всички известни комунисти и след това подлага учителските места на утвърждаване чрез плебисцит на всеки четири години. На по-горното ниво земеделците прибавят към Софийския университет факултети по агрономство, ветеринарна и хуманна медицина и създават нови висши академии по лесовъдство и търговия. В образователното дело са някои от най-големите постижения на земеделците.

Външната политика на Стамболийски е също тъй радикална и спорна, както и вътрешните му реформи. Преди 1918 г. се е приемало, че България трябва да има покровителството на една велика сила, ако иска да осъществи териториалните си стремежи на Балканите. Стамболийски изоставя идеята за териториално разширение, което в миналото е давало оправдание за постоянната армия, големите военни бюджети, задължителната военна служба, офицерската каста, монархията и много други неща, които той смята за погрешни в България преди земеделския режим. С изоставянето на задачата за териториално разширение за Стамболийски отпада и нуждата от покровителстваща велика сила. В това отношение той има късмет, тъй като желаното от него случайно съвпада с възможното: след 1918 г., дори да иска, България не би могла да си намери велика покровителка. Австро-Унгария вече не съществува, САЩ и Германия или не могат, или не желаят да се занимават с балкански проблеми, Италия до идването на Мусолини през 1922 г. е препалено изтерзана от вътрешни борби, за да се смята за велика сила, а Великобритания и Франция още не са склонни да защищават интересите на една победена държава. Русия, подобно на Италия, едва ли е в положение да стане нечия покровителка и във всеки случай сътрудничеството между София и Москва е невъзможно, докато руските селяни страдат от военния комунизъм, а българските комунисти са репресирани от своето селско правителство. Едва когато Ленин въвежда новата си икономическа политика, а Стамболийски завършва с победа двубоя си с българските комунисти, може да се мисли за стабилни отношения с Москва, но дори и тогава Стамболийски се отнася с подозрение към комунистическите международни аспирации и категорично предпочита да търси съратници в зеления интернационал на събратята си селски водачи в Полша, Чехословакия, Хърватско и Румъния.

Макар да изоставя идеята за териториално разширение, Стамболийски не пренебрегва българските интереси. През 1920 г. той поема на европейска обиколка, включваща Лондон, Париж, Брюксел, Прага, Варшава и Букурещ, след която България става първата победена страна, приета в Обществото на народите. Оттук нататък той оказва натиск в тази организация за прилагането на засягащия икономическия достъп до Егейско море член 48 от Ньойския договор, както и за даване по-голяма сигурност на македонците съгласно договорите на Обществото за защита на малцинствата.

В балканския контекст най-важната черта на външната политика на Стамболийски е неговата решимост да установи приятелски отношения с Триединното кралство (Югославия). Това е отчасти защото той разбира, че приятелството със западната му съседка е от съществено значение за всякакъв напредък към балканска, и то най-добре балканска селска федерация. Трудността е, че Стамболийски може да убеди своите критици в разумността на тази политика само ако тя осигури някакви отстъпки за потиснатите пробългарски елементи в Македония. По отношение на Белград Стамболийски е в същата позиция, която Стамболов е заемал спрямо Цариград. Но Стамболийски е изправен пред едно вътрешно македонско лоби, което е и по-ожесточено, и по-силно. В София македонските екстремисти са гласовити и многобройни: към 1934 г. македонските и тракийски бежанци, без да се смятат децата им, родени в България, съставляват 11% от столичното население. Македонските дейци често прибягват до насилие срещу противниците си вътре и извън македонското братство и ВМРО предприема многобройни атаки на югославска територия, повечето от които тръгват от самоуправския район, установен от организацията около Петрич, където се срещат българската, гръцката и югославската граница.

Македонските фанатици ожесточено се противопоставят на всяко подобрение в отношенията с Белград. Белград отказва да разисква възможността за по-добри отношения с България, докато не се вземат мерки срещу македонците. И тъй Стамболийски трябва да избира между угаждане на македонците и изоставяне на по-добрите отношения с Югославия, от една страна, или спечелване на югославското одобрение чрез смазване на македонците, от друга. Той избира второто и през май 1921 г. изпраща в Белград своя министър на вътрешните работи, Александър Димитров, който уверява югославяните, че българското правителство не поддържа терористите и ще предприеме енергични стъпки за овладяването им. Димитров устоява на думата си. Назначен за военен министър след завръщането си в София, той прочиства армията и граничната полиция от водещите симпатизанти на ВМРО и учредява федералистко движение, чиято цел е да съперничи и да инфилтрира ВМРО. (През октомври Александър Димитров е убит.)

Югославската позиция допълнително се смекчава от идването на Мусолини на власт, което грози с по-енергично налагане на италианските претенции по Адриатическото крайбрежие. През ноември 1922 г. Стамболийски най-сетне е приет в югославската столица, където заклеймява македонските екстремисти, като ги обявява за виновни за всички български несрети, включително и втората Балканска война. През март 1923 г. е подписана Нишката спогодба, с която Югославия и България се споразумяват да си сътрудничат в овладяването на екстремистите, и още през следващия месец всички терористически организации в България са обявени извън закона, изданията им са преустановени, а водачите им — арестувани и изпратени в лагери в източната част на страната. Създадени са и специални сили за бойни действия срещу ВМРО в Петричкия район.