Ричард Крамптън
Кратка история на България (32)

България в средата на осемдесетте години

Осемдесетте години започват с безпрецедентно настроение на всеобщ оптимизъм. В областта на културата Живкова налага българската самобитност и позволява известно обсъждане на нематериалистически идеи. По-свободно е и отношението към Запада, като на българите с достатъчно количество твърда валута се дават много по-големи, макар и съвсем не неограничени възможности за пътуване. В същото време туристическият поток в обратната посока внася западните моди, особено що се отнася до дрехите и музиката, предпочитана от младите, по-специално след разпространението на касетофона. На средствата за масова информация в страната е разрешено да разискват широк кръг проблеми и те за пръв път от много години получават такава свобода на словото. Въведеният през 1983 г. закон за допитванията има за цел да насърчава публичното обсъждане на избрани важни теми и може да се каже, че в началото на осемдесетте години вестниците, радиото и телевизията обнародват редица статии и програми, които две десетилетия по-рано биха били немислими.

Освен това и отношението към християнската религия е доста по-отпуснато в сравнение с преди. Посещението на Живков в Рим през 1975 г. вече е нормализирало духовния живот на римокатолиците в България. Православната църква винаги е била твърде значителна национална институция и твърде важна страна на българската история и култура, за да бъде задушена, но тя вече не е подложена на интензивните антирелигиозни пропагандни кампании, които са се провеждали от правителството през седемдесетте години. Протестантските секти продължават да съществуват ненатрапчиво, въпреки че с изключение на петдесятниците всички те, изглежда, преживяват числен спад. Униатски общности има в Ямбол, Пловдив и София, като в последната има и общност на униати-кармелити, която и досега навярно е единственото римокатолическо паство, чийто майчин храм се намира в комунистическа държава.

В международната сфера българските спортисти и спортистки са издигнали националния престиж, а за същото е допринесло и грижливо оркестрираното честване на 1300-годишнината от създаването на първата българска държава през 1981 г. Новата зрелост на България, нейното културно самочувствие и съзнанието за приемственост, което облагородява всички стабилни общества, се символизират от факта, че изстреляният през тази юбилейна година съветски спътник носи българско оборудване не само за изследване на йоносферата и магнитосферата, но и за откриване на археологически обекти в самата България. В областта на голямата политика някои наблюдатели дори забелязват признаци на по-независима линия, когато през 1981 г. Живков говори за превръщане на Балканите в зона на мир и сътрудничество — и това по време, когато Москва, разгневена от решението на НАТО за ракетите Круз и Пършинг, е загрижена да не свива територията, на която би могла да разполага своите възпиращи средства.

Най-важните източници на народния оптимизъм обаче са благоприятните икономически показатели. През 1980 и 1981 г. магазините се пълнят със стоки, за да не се допусне разпространението на полския вирус, но освен това има и други насърчителни признаци. НИМ е бил приложен в избрани области на производството, предимно в селското стопанство и резултатите са положителни. Приема се, че и общото прилагане на реформата през 1982 г. ще има същите удовлетворителни резултати, а очакванията за по-далечното бъдеще се укрепват и от все по-възторжените прогнози за придобивките, които ще донесат новите производствени методи, особено в биотехнологията.

До средата на осемдесетте години голяма част от този оптимизъм вече е изчезнал. Първият удар — а за интелектуалците той е съкрушителен — идва с известието на 21 юли 1981 г., че Людмила Живкова е умряла от мозъчен кръвоизлив: тя още не е навлязла в четиридесетата си година. Баща й обещава, че делото й ще бъде продължено, но през 1982 г. неговото собствено здраве е разклатено и той не може да попречи на по-конвенционалните духове да наложат отново пакостното си влияние върху културата. Почти нищо не остава от дръзновението на Живкова и през 1984 г. V конгрес на Съюза на българските писатели призовава към засилена идеологическа борба и за по-висока степен „исторически оптимизъм“ в литературата. Конгресът не споменава нищо за романа на Блага Димитрова „Лице“, забележително произведение, което противопоставя героизма и саможертвата на антифашисткото движение и егоизма, цинизма и кариеризма, които се срещат толкова често в партията днес. За такава дързост той е свирепо атакуван от литературните власти, след което тихомълком е забранен и иззет от библиотеките и книжарниците.

Не по-малко неочаквани от кончината на Живкова са обвиненията за българско участие в терористични и трафикантски дейности. Първото идва през септември 1982 г., когато се твърди, че българските тайни служби са замесени в опита за покушение срещу папа Йоан Павел II през май предната година. То е последвано от нови обвинения, намесващи режима в други актове, включително и участието на българската търговска централа Кинтекс в контрабанда с оръжие и наркотици за Запада.

Доказателствата в полза на българското участие в опита за убийство на папата на 13 май 1981 г. са внушителни, но изцяло косвени. Съобщава се, че източници на френското разузнаване са предупредили Ватикана за предстоящо нападение, а след обеда на 13 май 1981 г. е имало масирано и неизяснено нарастване на радиовръзките между Българското посолство в Рим и София. През същия ден по някакво изключително съвпадение Българското посолство отправя и уникалната молба този следобед един камион TIR да премине митническа проверка в посолството. Прави се предположението, че превозното средство е трябвало да осигури бягството на двамата убийци, Мехмед Али Агджа и Бекир Челенк, които и двамата са прекарали доста време в България. Няма съмнение, че ако българските тайни служби са били замесени в покушението срещу папата, те са действали с одобрението, ако не и по инициативата на КГБ. А Съветите през 1981 г. имат достатъчно основания да искат да се отърват от полския папа, който е заплашвал, че ако Червената армия бъде използвана срещу сънародниците му, той ще се върне в родината си и ще организира съпротивата. От друга страна, трябва да си зададем въпроса, дали една тайна служба, която се е справила толкова сръчно с Георги Марков, би стигнала дотам да разчита на двама несигурни крайнодесни турци, въоръжени с малък пистолет насред хилядното множество. И най-сетне трябва също да се каже, че дело, което залага толкова много на показанията на Мехмед Али Агджа, не може да буди голямо уважение. Ако изблиците му в съда са искрени, то е сигурно, че никоя тайна организация не би наела толкова неподходящ човек, а ако са престорени, той е толкова блестящ симулант, че винаги ще успее да скрие истината.

Наркотици са прекарвани през България в периода между войните, когато, както е известно, ВМРО е събирала приходи от тази дейност. Неотдавнашните обвинения, колкото и да са несъществени уликите, намекват за участието на една официална централа, Кинтекс, за която се говори, че е контрабандирала опиати за Запада и е използвала постъпленията за закупуване на оръжие, впоследствие транспортирано за екстремистки подривни организации — десни и леви — в Турция и други държави, които комунистическите стратези искали да дестабилизират. През юли 1982 г. Съединените щати дамгосват България като страна, занимаваща се със „спонсориран от държавата тероризъм“ и преустановяват сътрудничеството с българите относно контрола върху наркотиците. Българите реагират енергично, като изтъкват дейността си срещу контрабандистите с над хиляда ареста и, според твърденията им, 30 000 кг контрабандни наркотици, конфискувани след 1967 г. И тяхната страна е подкрепена през 1983 г. на международна конференция по търговията с опиати, на която Интерпол има доста какво да каже като похвала на българските усилия за овладяване на това зло.

Оптимизмът от началото на осемдесетте години е помрачен от смъртта на Живкова и от международния позор, навлечен на страната от обвиненията в тероризъм, но много по-голям ущърб му е нанесен от рухването на надеждите за бърза икономическа експанзия и повдигане на жизнения стандарт.

Първите признаци на разочарование от НИМ идват с неуспеха на опитите за подобряване качеството на българското производство. Живков подхваща проблема през май 1983 г. в реч, която не е гарнирана с обичайния му хумор и която се излъчва на живо по радиото и телевизията. Ръководителят се нахвърля върху българските производители затова че не повишават качеството на своите стоки: дори чуждестранните продукти, изработвани по техен лиценз, казва той, се „побългаряват“ и за това е виновен слабият контрол, лошата трудова дисциплина и липсата на инициатива. През следващите седмици пресата и радиото са заляни от оплаквания за произведени в България артикули, а през март 1984 г. партията свиква специална конференция за обсъждане на проблема. Тя заключава, че за разрешаването му е нужно: да се увеличат инвестициите в научното развитие, като до три четвърти от разхода на капитал се насочат към въвеждането на нови технологии; да се съживи управлението на производството чрез формирането на елитни групи от работници във всяко предприятие; да се разшири обхватът на НИМ; възнагражденията да се поставят в зависимост от качеството; и да се даде повече автономия на бригадите. Заговорва се дори за защита на потребителя. Засега обаче не личи да е постигнато голямо подобрение и до 1985 г. както количеството, така и качеството на продукцията значително изостават от предвижданията и надеждите от преди няколко години.

Причините за разочароващите резултати от НИМ са разнообразни. На първо място, разбираемата решимост на правителството да се справи с проблема на валутния дълг неизбежно забавя разширението вътре в страната. Вносът на западна технология трябва да се ореже, а това забавя увеличението на домашната производителност и на доставките на потребителски стоки, докато първокласните земеделски продукти, въпреки предвидливото зареждане на магазините през 1980 и 1981 г., трябва да се отклонят към външния пазар. В резултат на това рязко спада подтикът за повишаване на вътрешния жизнен стандарт.

Много по-важен е енергийният проблем. България има малко запаси от доброкачествени минерални горива и затова повече от всяка друга източноевропейска страна разчита на вносна енергия. Макар Либия и за известно време Иран да й доставят петрол, основният източник за него и за природния газ и електричеството е Съветският съюз. България е включена в съветската мрежа от 1972 г. Съветският опит също е жизненоважен за изграждането на Козлодуйската атомна електроцентрала, която се открива през септември 1974 г. и когато функционира, сега доставя около една четвърт от потребяваното в страната електричество. През средата на осемдесетте години проблемът с доставките на енергия значително се усложнява от два фактора. Ремонтът на съществуващите ядрени реактори и конструирането на нови силно изостава и така ядреното захранване на националната мрежа е рязко намалено. Както съветският посланик казва на един български репортер през лятото на 1985 г., преди Чернобил, „изглежда, че е по-лесно тези неща да се построят, отколкото да се използват“. Към недостига на ядрена електроенергия се прибавят и сушите през 1984 и 1985 г., като последната е най-тежката през този век. Водохранилищата са опразнени и по такъв начин е намален капацитетът на водноелектрическите централи, които покриват около 8% от националното потребление. На българите не се е налагало да понасят лишенията, сполетели румънците, а са имали и много по-голяма свобода от северните си съседи да се оплакват от дефицитите, но перспективите за 1985–1986 г. съвсем не са насърчителни и до ноември 1985 г. електричество може да се ползва само по три на всеки шест часа. Малко други неща могат да бъдат по-деморализиращи и разстройващи за обществения и личен живот от редовното прекъсване на електричеството.

Още една причина за разочароващите резултати от НИМ е, че след години на строг контрол, който само от време на време се разхлабва от нов тур на краткосрочно икономическо или административно експериментиране, местните партийни функционери, а и членовете на бригадите въобще нямат професионалната подготовка, опита или дори правилния психологически подход, за да се справят с многото и разнообразни отговорности, които НИМ се стреми да прехвърли върху тях. Пък и какви са основанията да се смята, че сегашните реформи, колкото и да са радикални, ще бъдат по-дълготрайни от многобройните си предшественици?

Един дългосрочен проблем, който вълнува мнозина българи, е демографският. Според преброяването от 1965 г. България е имала повече столетници от коя да е друга държава, но ако това може да бъде повод за гордост, картината на другия край на възрастовата пирамида е твърде различна. През 1939 г. ръстът на населението е бил 1, 5% годишно, но през 1974 г. той е 0, 74%, а през 1981 г. — едва 0,3%. Ако сегашните тенденции продължат, най-късно през 1995 г. България ще има нулев, а дори и отрицателен естествен прираст. Това се отчита като заплаха за националната програма за икономическо развитие и даже за отбранителната способност на страната. В част от реакциите по този проблем се долавя почти паническа нотка. Заместник-председателят на Държавния съвет Георги Джагаров призовава от страниците на един армейски вестник да се повиши цената на абортите, ергенският данък и данъците за бездетните съпружески двойки, както и да се осигуряват на големите семейства в значителен размер дрехи, храни, безплатен превоз и пари. През 1983 г. Гриша Филипов, министър-председателят, предлага при раздаването на жилища и при повишение в службата да се провежда дискриминационна политика срещу онези, които не се женят и нямат деца. Някои хвърлят вината за този проблем върху абортите — прекъсванията на бременността са надвишили ражданията на живи деца с цели 40 000 годишно, докато официалните коментари се съсредоточават предимно върху нестабилността на брака. В една преработка на семейния съдебен кодекс през 1984 г. правителството възнамерява да повдигне таксата за развод от 100 на 500 лв. и да настоява за период от пет вместо дотогавашните две години брак преди да може да се разреши разтрогването му. Тези планове са първият въпрос, който става тема на публично обсъждане по закона за допитванията, и са подложени на остра критика. В резултат на това периодът преди да може да се разреши разтрогване става три вместо пет години, макар че се запазва пълното и крайно непопулярно увеличение на таксата за развода.

Демографският проблем засяга и друг въпрос, по който България в последно време е станала печално известна — отношението й към турското малцинство. Обикновено се приема, че спадът на раждаемостта сред българите е по-голям, отколкото при турците и особено при циганите. През 1970 г., когато националният прираст на населението е 0,72%, този в Толбухински окръг при големия дял турци в него е 1, 21%. Може би страхът от тези различни нива на прираст е продиктувал наскоро подетата от властта политика на настояване турците да приемат български имена. През 1940 г., когато се побългаряват турските имена на градове и села, властите са сметнали за ненужно или неразумно да изискват смяна на личните имена, но през 1981 г. националната принадлежност е изличена като графа във вътрешните български паспорти и през 1984 г., без съмнение във връзка с предстоящото през декември 1985 г. преброяване в районите с голям процент турци, е подхваната свирепа и често бездушна кампания за принуждаване на турците да побългарят имената си. През 1985 г. може би петдесет български турци изгубват живота си в тази кампания. Прекъсва публикуването на раздели на турски език във вестниците и из страната тръгват на обиколка високопоставени партийни и правителствени функционери, които правят такива глупашки изявления като например че българските „турци“ всъщност никога не са били турци, а българи, които са потурчени непосредствено след османското завоевание. Независимо от призива в партийната програма от 1971 г. за създаване на „развито социалистическо общество“ е трудно да се разбере защо се подхваща тази политика. Изказано е предположение, че премахването на мюсюлманските имена ще навреди на исляма, при който взимането на име е неотменна част от религиозното съзряване на личността. Желанието да се отслаби ислямът, се развива по-нататък в тази теза, произлиза от убеждението, че една толкова консервативна вяра ще пречи на бързото усвояване на новата технология. Този аргумент не е чак тъй безумен, ако го разглеждаме в контекста на ревността, с която в днешна България се насърчава научно-техническата революция. Най-лесният изход от проблема с турското малцинство би бил да се продължи изселническата спогодба от 1969 г., но този път е отхвърлен, вероятно поради необходимостта да се запазят източниците на неквалифициран физически труд. Така както са нещата в момента, случаят с турското малцинство, изглежда, е спечелил на българския режим доста ненужна и нежелана международна известност при малка или никаква забележима вътрешна целесъобразност.

Правят се предположения, че недоволни турци са отговорни за необичайните терористични нападения в България през 1984 и 1985 г. На 30 август 1984 г. избухват бомби на железопътната гара в Пловдив и на летището във Варна — през същия ден Живков пътува между двата града. Чува се също, че наскоро след експлозиите по улиците на редица български градове се появяват листовки, които обещават „Четиридесет години — четиридесет бомби“. На 9 май 1985 г. седем души загиват при един подозрителен пожар в български влак, а по-късно през същия месец главният прокурор въвежда нови, по-строги антитерористични разпоредби и признава пред Събранието, че през предишната година такива актове на насилие са причинили тридесет смъртни случая. Извън твърде съмнителните намеци за турско съучастничество засега няма никакви указания относно това, кой би могъл да е извършителят на тези атентати.

До 1984 г. тероризмът, доколкото може да се установи, е отсъствал от българската действителност през живота на цяло поколение. Не би могло да се каже същото за проблема с корупцията в партийната и държавна бюрокрация. Старата българска традиция на централизирана, корумпирана и раздута бюрокрация беше създала свой собствен вид кариеризъм преди 1944 г. и не е за чудене, че този вирус процъфтява и в родения от революцията държавен организъм. Бюрокрацията в България е несъразмерно раздута: през 1977 г. тя обхваща 13,5% от цялата работна сила — едно съотношение, което е почти двойно по-високо в сравнение с другите социалистически страни. Широко разпространено е дребното присвояване и срещу него периодично се предприемат формални мерки като например една заповед от 1979 г. служебният петрол да се оцветява по специален начин, за да се ограничи незаконната му продажба на черния пазар. Провеждат се и атаки срещу крупната корупция на висшите равнища, но редовността, с която се явяват тези разкрития, показва, че заболяването не е изкоренено. Особено покварена част от българското общество от доста време е спортът и атлетиката. През 1979 г. окончателният позор — поражението от футболния отбор на Англия предизвиква основно прочистване, но през 1985 г. се налага още по-драстична операция, като този път се пристъпва към пълно разтурване и частично преизграждане под нови имена на два от софийските най-стари и най-популярни футболни клубове.

Репутацията на партията е пострадала от разпространението на кариеризма и корупцията, както и от факта, че хората смятат нейното ръководство за все по-отдалечено от народа. Като повечето ръководни партии БКП е относително затворена организация, доминирана от мъже на средна възраст с управленски опит. Обявеният на XII конгрес през 1981 г. членски състав от общо 826 000 души представлява 9,3% от цялото население. Промишлените работници съставляват 42, 7% от членската маса, но през 1981 не се обнародват съответните цифри за другите групи. През 1978 г. промишлените работници са били 41,8%, селяните — 22,4%, служещите — 30,3% и останалите — 5,5%. По-високите партийни ешелони имат по-друг състав. През 1981 г. от 166 члена на Централния комитет работниците са само девет, един е ръководител от промишлеността и един — от селското стопанство; 79 са държавни функционери, 70 са партийни функционери и 13 са функционери от масовите организации; едва 11 са жени, има трима евреи, един турчин, един помак и нито един циганин. Средната възраст е 57, 5 години и едва 45 от всичките 166 са на възраст под петдесет години.

Последните данни засягат отдавна изпитваната нужда да се засили обвързването на българската младеж с партията и нейните идеали. На IX партиен конгрес през 1966 г. се чуват призиви за по-големи грижи за младите и през 1967 г. Живков публикува своите „Тезиси за работата с младежта“, в които признава, че старото поколение е станало символ на консерватизъм, бюрократичност и закостенялост. През март 1975 г. се провежда специална конференция за обсъждане на противообщественото поведение на непълнолетните, което се проявява в такива неприятни явления като футболното хулиганство, и XI партиен конгрес през следващата година се отличава с особено остра критика на националната младеж. През 1982 г. Станка Шопова, първата жена, поставена за ръководител на Димитровския комунистически младежки съюз (Комсомола), повтаря сериозните упреци, които вече са станали обиходни — младите се интересуват прекалено много от материалните придобивки, поп музиката, наркотиците и алкохола и не са достатъчно предани на работата, но нито това, нито многобройните призиви към партията да разширява пропагандата си сред младите нямат голям ефект. Ако се проучат лековете, предлагани от ръководството, ще се види, че устойчивостта на проблема не е за учудване. През 1968 г. в една декларация на ДКМС се настоява за въвеждане на нови военни упражнения, игри и маршови песни и организиране на културна програма с концерти, песни и танци в български народен стил. През 1982 г. нещата не са се променили много, тъй като Шопова заявява, че един от възможните отговори е в дискотеките да се предлага актуална политическа и културна информация.

Апатията сред младежта е само един аспект от проблема за спада на идеализма, който, както в по-голямата част от Източна Европа, е засегнал дори самата партия. Основателите на партията и на комунистическата система са доказали своята преданост и постоянство преди 1944 г., но това поколение в общи линии е вече излязло от трудова дейност, а неговите приемници много по-малко се интересуват от идеали в собствената си кариера. Партията съзнава този проблем. Още през 1970 г. едно вътрешно допитване, проведено от габровската партийна организация, установява определена липса на интерес към идеологическата работа и на по-нататъшните конгреси на партията и на ДКМС се разнасят чести призиви за разширяване на идеологическата дейност на партийните членове. Партията трябва да се изправи пред факта, че нарастващ брой интелигентни и обществено съзнателни хора странят не само от партията, но и от нейните идеали. Също тъй както една значителна част от интелигенцията, която е създала нацията, след установяването на държавата става жертва на „партизанството“, партията, която режисира социалистическата революция, става жертва на кариеризма.

В страната като цяло доверието към партията е накърнено не само от корупцията и кариеризма, но и от постоянната й неспособност да изпълнява обещанията си за повишение на жизнения стандарт. Крахът на вярата в партийните идеали както вътре, така и извън партията, не означава, че силата на тази организация е намаляла, но показва, че партията търси средства за запълване на идеологическия вакуум. Толкова популярният през седемдесетте години материализъм от западен тип е дискредитиран не само от неуспехите на режима при изпълнението на показателите за плановия растеж, но и от икономическите и обществени трудности на самия Запад. Единствена Унгария остава предана на този помръкнал идол. Институционализираната религия преживява могъщо възраждане в неправославните области с изключение на Унгария, но на Балканите, изглежда, че отново се оседлава старият политически боен кон на национализма. Вътрешните национални проблеми на Югославия в Хърватско, Косово и Сърбия съвсем не са разрешени, Гърция се изправя срещу Турция по един познат от векове начин, румънският режим разхвалва почти всички румънци, каквито и да са техните убеждения и действия, а и в България националната гордост се насърчава в общия контекст на пролетарския национализъм, макар че този „официален“ национализъм не трябва да се отъждествява с подкрепяното от Живкова утвърждаване на културното своеобразие. От 1974 г. училищните планове включват предмета „родинознание“. Поставя се отчетливо ударение върху историческата приемственост по българските земи, която се подчертава не само с честването на 1300-годишнината през 1981 г., но и с изложбите на тракийските съкровища в Париж, Москва, Ленинград, Виена, Лондон, САЩ, Мексико, Берлин, Токио, Прага и Кьолн към края на седемдесетте години. А през април 1985 г. тържествено се отбелязва 1000-годишнината от смъртта на св. Методий, който гръмко е обявен за българин. Кампанията срещу българските турци през 1984–1985 г. е далеч по-зловещ израз на национализъм, какъвто впрочем са и новите развития по отношение на Македония. Балканските войни, на които българската комунистическа историография преди гледаше като на пример за буржоазен експанзионизъм, сега се разглеждат като справедливо преследване на националните цели, в което армията е играла достойна роля. През 1985 г. новите български офицери са произведени близо до югославската граница и наречени „сливнишки випуск“ и чест на стогодишнината от голямата българска победа.

Икономическите провали, недостигът на енергия и липсата на идеологическо правдоподобие вкупом изострят критичността срещу сегашното ръководство, което е отслабено и от промяната в отношенията между българските и съветските партийни шефове. През 1962 г. Живков разчиташе твърде много на съветска подкрепа в единоборството си с Югов, а и по време на управлението на Хрушчов и Брежнев той можеше винаги да се опре на Кремъл. Тази поддръжка вече не е толкова сигурна. Живков прави грешка, когато подкрепя Черненко през 1982 г., за което е смъмрен от Андронов, а възцаряването на Горбачов разширява пропастта между Москва и София. На фона на Горбачов и новото поколение съветски ръководители Живков, който през септември 1985 г. навърши седемдесет и четири и който след смъртта на Енвер Ходжа през април 1985 г. е най-дългогодишният ръководител на управляваща партия, изглежда като анахронизъм. Неизависимо от решимостта му да тласка напред новата технология и българския НИМ, той не може да се отърси от аурата на покварената и безпринципна брежневска ера. Когато завръщайки се от една обиколка в Азия, Живков посещава Москва за първи път след погребението на Черненко, той е накаран да чака цял ден, за да може да се срещне с Горбачов. През юли 1985 г. съветският посланик в София казва пред българския вестник „Поглед“, че Горбачов е казал на Живков, че макар корените на дружбата между двете партии да са дълбоки и силни, дървото трябва да се полива, за да дава плодове.

Това е съвършено нов тон в публичните съветско-български разговори и охладяването на съветската подкрепа заедно с многостранните вътрешни проблеми биха могли да означават, че Живковата ера е почти приключила. Властта на Българската комунистическа партия обаче едва ли ще бъде застрашена или отслабена.