Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Short History Of Modern Bulgaria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
lucho3k (2022)

Издание:

Автор: Ричард Крамптън

Заглавие: Кратка история на България

Преводач: Александър Шурбанов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Фондация „Отворено общество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: Научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД — София

Редактор: Румен Генов

ISBN: 954-520-045-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13800

История

  1. — Добавяне

Обществено и икономическо развитие, 1918–1944 г.

Както през годините 1878–1918, така и през периода между войните социалното устройство на България не е подложено на големи промени. Изселването на почти всички гърци от страната повтаря в по-малък мащаб емигрирането на турците след Освобождението и заедно с притока на българоезични бежанци довежда при преброяването през 1934 г. до покачване на българския елемент от населението от 81, 23% през 1910 на 86,7%, докато гърците са намалели от 1,17% на под 0,4%, а турците от 11,63% на 9,8%.

Оставайки предимно българска, въпреки известно нарастване на индустриалния сектор, страната заедно с това запазва статута си на земя на дребните селски собственици. Към 1937 г. приблизително 12,5% от цялото население от 6 300 000 души живеят в селища с над 20 000 жители, между една четвърт и една пета от тях — в София, други 10%, живеещи в общности от между 2000 и 20 000, също са класифицирани като градски жители и така за селското население остават 77,5%. Както се вижда от таблица 2, силата на средните и дребни селски собственици в никой случай не намалява. Всъщност те изпъкват дори още повече, тъй като участъците с размер под 10 хектара нарастват от 85% от всички имоти през 1926 г. на 90,2% през 1934 и 93,1% през 1946 г. Като процент от цялата площ на селскостопанската земя участъците под 10 хектара нарастват от 58,1% през 1926 на 66,9% през 1934 и 76,7% през 1946 г.; а от земята, обработвана през 1934 г., едва 10% са взети под наем от други земевладелци. До изчезването на традиционната система на земеобработване голямото имение остава рядкост и през 1944 г. имоти с площ над 20 хектара представляват едва 1% от цялата селскостопанска земя. Безземните семейства и постоянните наемни селскостопански работници също са редки. През 1926 г. първите наброяват едва 100 000, а през 1937 г. на всеки един възрастен, зает със селскостопански труд, се падат 520 собственици и още 404 членове на собственическите семейства.

Таблица 2.
Разпределение на земята според размера на участъците, 1926–1946 г.
Размер на участъците в хектари Процент от всички участъци
1926 1934 1946
под 2 24.3 27.0 29.8
2 до 10 60.7 62.3 63.3
10 до 30 14.7 10.3 6.8
над 30 0.6 0.4 0.1
общо 100.3 100.0 100.0
Източник: По данни на Joseph Rothschield, East Europe between the Two World Wars (Сеатъл и Лондон, 1974), стр. 330.

Независимо от това върху традиционната система се упражнява известен натиск. Въпреки спадането на естествения прираст между войните с една трета, населението се увеличава и при ограничените перспективи за алтернативни видове стопанска дейност търсенето на земя се усилва. Не е останала много периферна земя, която би могла да се разоре сега, и дори при положение че разделянето на общинската собственост продължава с бързи темпове, предлагането не успява да догони търсенето. Между 1920 и 1940 г. земеделското население нараства с 18,4%, докато броят на селскостопанските участъци се покачва с 38,4%. Размерът на индивидуалните имоти неизбежно се свива: средното 5,73 хектара от 1926 г. до 1946 г. спада на 4,31 хектара. При все по-големия брой изхранващи се от земята хора земеделското свръхнаселение става все по-очебийно и до към края на тридесетте години към 1 1/4 милион или почти две трети от селското население остават над минималните изисквания. Натискът върху земята се отразява и в тенденцията към по-голямо разпокъсване и средният брой парчета на един имот се е повишил от единадесет през 1908 на седемнадесет към 1926 г. Мерки за насърчаване на уедряването са предприети от земеделското правителство в началото на двадесетте години, а вносът на селскостопанска техника към края на същото десетилетие поощрява придвижването в същата посока, но и до края на тридесетте години за разпределението на земята в България остават характерни безбройните кръпки на малките парцели.

Приспособимостта към нови култури е отличителна черта на българското земеделие през междувоенния период. Първата световна война е доказала ценността на тютюна, която е и потвърдена веднага след 1918 г. от редица фактори, включително загубата на предишния британски пазар за пшеница, загубата на житницата Добруджа, разнебитеното състояние на транспортната система и на самата земя, липсата на складови съоръжения за зърното, което означава снижение на качеството, и поредица от слаби реколти. Между 1907 и 1911 г. тютюнът е заемал 1,3% от цялата стойност на експорта, но от 1926–1930 г. цифрата е 38,5%, докато износът на зърно през средата на двадесетте години е едва една трета от довоенното равнище. През 1926 г. тютюнът претърпява неуспех след една лоша реколта и спад на световните цени, но заплахата за него насърчава преминаването към други доходни индустриални култури, преди всичко слънчоглед и цвекло. Към края на двадесетте години действителната стойност на индустриалните растения е 235% от тази през 1911 г., докато при зърнопроизводството цифрата е 92%.

Депресията разкрива слабостта на междувоенната система на световната търговия и така принуждава България да разчита повече на себе си както за индустриалните, така и за хранителните и фуражни насаждения, и в това отношение депресията донякъде спомага да се поправят грешките на Стоиловата довоенна програма за индустриализация. Заместването на вноса е най-забележимо при памука, където между 1929 и 1939 г. вътрешното производство се разширява с 900%, като теглото на произведените у дома прежди и тъкани става от четвърт до два пъти по-голямо от това на внесения плат. При износа търговският натиск върху пшеницата и тютюна насърчава преминаване към по-специализирани стоки като зеленчуци, плодове и вина. От 1936 до 1938 г. зеленчукопроизводството е със 75% по-голямо, отколкото през годините 1926–1930, а производството на вино — с 38% по-голямо. Зърнените храни обаче продължават да бъдат важни експортни стоки, но при дял 13% от всички експортни приходи към края на тридесетте години те са много по-несъществени отколкото преди 1915 г.

През Втората световна война производството на зърнени храни спада, като обемът за 1944 г. е едва 60,2% от този за 1939 г. През същата година производството на плодове и вина нараства с 3,6%, а това на зеленчуци — с 31,2%, като селяните са подтикнати да произвеждат такива култури преди всичко от това, че при тях правителствената намеса е по-малка, отколкото при зърното, тютюна и други артикули, а също и от по-високите печалби, които тези продукти могат да донесат, особено на черния пазар.

Ако правителствата съзнателно или несъзнателно са поощрявали разнообразяването на посевите, така са постъпвали и кооперациите, които изкупуват приблизително една трета от селскостопанската продукция, обработена през 1943 и 1944 г. Не по-малко важна е и работата на кооперациите за поддържане на наличие на кредит през тридесетте години. Членският състав на кооперациите нараства със 71,36% от 199 000 през 1928 на 341 000 през 1939 г. и тези семейства, които влизат в отношения с кредитни кооперации, представляват приблизително три пети от цялото население. Че кооперациите са съществена опора за състоянието на дребния земеделец личи от факта, че средният имот на селяните, включени в кооперациите, през 1945 г. е 4,3 хектара, докато земята на онези, които не влизат в кооперациите, е средно по 8,7 хектара. Единствените селски предприятия, които постигат законни печалби през последните години на войната, са петдесет и осемте кооперации с обединени ниви и механизирани оръдия на производство.

Усилията за модернизиране на българското земеделие продължават през целия междувоенен период. Правителството на Стамболийски е насърчавало образованието, уедряването на земята и използването на съвременна механизация. След 1923 г. управлението на Ляпчев се опитва да разнообрази и подобри зърнопроизводството, като поощрява отглеждането на нови посеви като люцерна и фий и като продължава да подкрепя вноса на селскостопанска техника. Между 1925 и 1929 г. броят на металните плугове в България нараства с 40%, а количеството на съвременна селскостопанска техника се увеличава повече от два пъти. Всякаква стратегия за подобряването на вътрешното производство посредством внос на машини естествено пропада с настъпването на депресията, но вносът се възобновява, когато към средата на тридесетте години е възстановена относителната икономическа стабилност.

Въпреки безспорния напредък в разнообразяването на културите и значителния успех в устояването срещу най-лошите въздействия на депресията, българското селско стопанство продължава да бъде изостанало. Макар процентът на обработваната земя, отделена за индустриални и градинарски култури през 1938 г., 13,9%, да е по-висок, отколкото в Румъния, Югославия, Унгария и Австрия, пропорцията, заделена за зърнени култури (67,2%), е най-високата в Източна Европа, като най-сериозните съперници са Румъния (61,9%) и Унгария (57,3%); пропорцията на ливадите, пашите и фуражните насаждения (8,4%), е най-ниската в региона, като следващите по ред отдолу нагоре са Румъния (27,4%) и Унгария (28,6%); с 10,5% земя, оставена на угар, България е далеч по-високо от всички останали в Източна Европа, като най-близко до нея са Полша (4,5%) и Югославия (2, 7%). (Статистика за Албания липсва.) Между 1930 и 1940 г. българите използват средно по 0,01 кг нитрати на хектар, докато използването на фосфати и селитра е препалено малко, за да бъде измерено в международната статистика. Съответните цифри в Чехословакия са 4,4, 8,9 и 5,0 кг на хектар, а в Дания — 10,7, 24,1 и 7,9 кг на хектар. Наскоро след Втората световна война се преценява, че производството на един акър памук поглъща 57 човекочаса; в България тази цифра е 605 човекочаса плюс 405 волочаса или 262 конечаса; царевицата изисква 35 човекочаса на акър в САЩ, но 305 в България, а производството на пшеница в България потребява шест пъти повече труд, отколкото в Съветския съюз. В малка селска България не се разгръща програма за електрификация на селото от рода на тази в Ирландската независима държава и към 1941 г. електричество има само в едно на девет български села. В началото на тридесетте години България е с най-висок процент смъртност от туберкулоза в Европа, показател за печално недостатъчната медицинска база на страната с едва 4,9 лекари и 22 болнични легла на 10 000 души население, макар че в това отношение България е по-добре от Югославия и Полша.

Между 1911 и 1929 г. индустриалното производство нараства повече от два пъти, като някои сектори показват много бърз растеж (вж. табл. 3), но това не се дължи на някаква значителна промяна в правителствената стратегия по отношение на индустрията. Стамболийски продължава законодателството за насърчаване на промишлеността с още десет години и дава възможност на кооперациите да добият статус на насърчавана промишленост, а Ляпчев видоизменя някои детайли на програмата, като прави товарните тарифи на железниците още по-привлекателни и през 1926 г. въвежда зашеметяващ ценоразпис за вносните индустриални стоки. Към 1930 г. България има 263 акционерни дружества срещу 128 през 1921 г., а средният брой работници на предприятие е нараснал през десетилетието от 36 на 41, макар че средният брой работници на фабрика надхвърля сто само в текстилната промишленост. Текстилната промишленост продължава да дава най-големия дял индустриално производство — 65%, докато металургията и производството на машини представляват едва 8% от цялото промишлено производство. А печалбите от капиталовложенията в промишлеността все още са едва с 10% по-ниски от тези на банковия или търговския капитал. 15% от българската индустрия през 1929 г. са притежавани от чуждестранния капитал, а подобен е и делът на банковия капитал в чужди ръце. Държавата и кооперациите притежават други 15% от българската промишленост и техният дял през тридесетте години се покачва, докато чуждите вложения през десетилетието спадат с около една трета.

Таблица 3.
Индустриален растеж през 1920–1930 г.
Производствен показател за 1930 г. (1911 г. = 100) Средногодишен ръст на продукцията, 1921–1930 г.
Метали и машини 702 29.4
Химикали 514 27.9
Недървени строителни материали 601 18.2
Цимент 1160 24.6
Хартия 172 12.1
Тъкани 297 23.5
Захар 961 12.6
Източник: John R. Lampe and Marvin E. Jackson, Balkan Economic History 1550 — 1950 (Блумингтън, Индиана, 1982 г.) стр. 404–405.

Докато от 1929 до 1939 г. промишленото производство се покачва с 52%, произведените в България стоки се увеличават от 61 на 88% от всички индустриални стоки, консумирани в страната. Ако 1929 г. се вземе като показател 100, до 1938 г. общата промишлена продукция достига 152, а тази на добивната промишленост — 128; средногодишният ръст на промишлената продукция през същия период е 4,8% — под гръцките 5,7%, но далеч над средните за Европа 1,1%.

Ролята на държавата в българската индустрия леко намалява в годините преди Втората световна война. През двадесетте Ляпчев е направил управлението на Пернишките мини автономно, но много по-значително е ограничаването на категорията на насърчаваните промишлености през тридесетте години. В 1936 г. на около седемнадесет отрасъла от леката промишленост са отказани по-нататъшни привилегии по програмата за насърчаване на индустрията, въпреки че те продължават да извличат облаги от общите разпоредби за тарифите и цените и някои се облагодетелстват от един или повече от новите двадесет и пет картела, които възникват през тридесетте, макар че повечето от тях са безрезултатни и нетрайни. Към 1939 г. държавните предприятия произвеждат едва 9% от цялата промишлена продукция, а до 1944 г. цифрата спада на 5%. Държавната собственост обаче преобладава във въгледобива с 84,8% от производството и в електродобива, където 61,3% от производството идва от държавни или градски станции. На държавните и кооперативни банки се падат 81,3% от депозитите и 78,2% от заемите и, разбира се, железниците остават твърдо в правителствено владение и контрол.

Нито отслабването на пряката държавна намеса, нито пък разширението на производството донасят значителна структурна промяна в българската промишленост през тридесетте години. Въпреки че голяма част от разширението на обема се пада на хранителната промишленост, тази област и а индустрията осигурява едва една пета от цялата продукция за 1937 г., а текстилната промишленост (60%) продължава да бъде доминиращият отрасъл. Останалите цифри са: глина и строителни материали (12%), желязо и стомана (10%), химикали (9,5%), хартия (3,6%), кожа (3,5%) и дървен материал (1,4%). От тях само желязото и стоманата и химикалите не са дълбоко свързани с аграрното производство. Вътрешното производство не е винаги твърде ефикасно обвързано и с вътрешните нужди: през 1944 г. българските химически заводи произвеждат лепило, бои, сапун, глицерин и козметика, но не и торове.

Към 1938 г. промишленото производство е не повече от 5,6% от брутния вътрешен продукт, най-ниската пропорция в Югоизточна Европа, ако се изключи Албания, и не твърде различна от съответните 5,1% за 1926 г. Мащабът на българските индустриални единици, както и на селскостопанските, остава малък. През 1934 г. само 322 от около 88 000 работилници и фабрики държат на работа над петдесет човека, между 1926 и 1938 г. делът на работилниците в цялостното манифактурно производство нараства от 5% на 9,3%, а средният брой на наемните работници на една фирма спада от 32,5 през 1931 на 28,6 през 1938 г.; към 1944 г. тази цифра слиза на 26. Броят на малките, ненасърчавани предприятия се покачва с 218% между 1931 (643) и 1937 г. (2042), докато този на по-големите, насърчавани фирми спада с 26,2% от 1145 на 845.

Ако в промишления сектор през тридесетте години държавата се оттегля от някои от предишните си дейности, във финансите и търговията това не става. Хаосът, причинен от краха на виенския Кредитанщалтферайн през лятото на 1931 г., принуждава българското правителство през октомври да наложи ограничения върху чуждата валута. Заедно с последвалия ги контрол върху външната търговия те възстановяват на Българската народна банка голяма част от авторитета, който тя бе изгубила, когато западният натиск върна България към златния стандарт през 1928 г. Към 1933 г. всякакъв внос трябва да се оторизира от БНБ и към 1936 г. тя разпределя квоти и издава разрешения за внос. През декември 1930 г. под въздействието на спадащите световни цени на селскостопанската продукция правителството основава зърноизкупвателната агенция Храноизнос, която започва операциите си през февруари 1931 г. Тъй като Храноизнос купува на цени над световните и продава на местни потребители, тя има нужда от закрила срещу подбиване на цените от страна на външни предприятия, търгуващи на българския пазар. Затова агенцията се сдобива с изключителен контрол върху продажбата и покупката на зърно, а по-късно пълномощията й се разпростират и върху захарното цвекло, за което тя може да определя в кои райони да се сади, както и върху други стоки като например лен и коноп. Със съживяването на търговията към края на тридесетте години Храноизнос изгубва много от значението си, но то незабавно се възстановява от избухването на Втората световна война. Към 1943 г. се контролират двадесет и три артикула, като единствените важни стоки, останали без надзор, са тютюнът и плодовете. Храноизнос е станал могъщ прецедент за държавен контрол върху икономиката в мирно, както и във военно време.

Този факт е осъзнат през 1939 г., когато Храноизнос се използва като скелет, около който трябва да се оформи тялото на държавния икономически контрол, като това се осъществява предимно чрез основаната през 1940 г. Дирекция за гражданска мобилизация. Проблемите на направляването на военната икономика са доста сходни с тези между 1915 и 1918 г., като отношенията между цивилните и военни власти са били трудни, а позицията на германския съюзник често е създавала пречки. Политиката, възприета от тази дирекция и от недълготрайната й приемница, Дирекцията за военно стопанство, е подобна на онази през Първата световна война. Такива са и последиците й — съпротива срещу реквизирането, заобикаляне на официалната система на разпределение и запасяване. Това заедно с недостига на зърно и сушата през 1942 г. принуждава правителството да въведе хлебни дажби, а по-късно и известен брой безмесни дни. И все пак някои от уроците на 1915–1918 г. не са забравени и преживяното от България на вътрешния фронт през Втората световна война, макар и свързано с несгоди, не поражда лишения и обществено недоволство като тези през 1918 г.

През целия междувоенен период българските търговски връзки с Германия са близки. Тези връзки са създадени през Първата световна война и се поддържат през двадесетте години, когато Германия заема една четвърт от целия български износ. Кризата през 1929 и особено тази през 1931 г. тласват България още по-близо до Германия, която е готова да разреши покупката на германски стоки с неконвертируема валута, жизненоважно съображение, когато независимо от спада в постъпленията на чужда валута, французите продължават да изискват плащането на репарациите и задълженията по заема да става в конвертируема валута. Първата формална спогодба между София и Берлин се подписва през 1931 г. и оттук нататък износът за Германия нараства в геометрична прогресия, като главното увеличение идва в края на десетилетието. Към 1939 г. Германия купува 67,8% от българския износ, сравнено с 48% за Германия и Австрия през 1934 г., и осигурява 65,5% от българския внос, сравнено с 44,9% през 1934 г. Към 1944 г. Хилеровият Райх купува 87,7% от българския износ и доставя 72,2% от вноса.

Със съживяването на икономическата дейност в средата на тридесетте години и интензификацията на правителствения контрол над много сектори от икономиката през Втората световна война господството на София става още по-голямо от преди. В една силно централизирана политическа система като българската административната власт на столицата неизбежно е значителна, но през междувоенния период София се утвърждава и като индустриален център на страната, предимно защото в столицата е по-лесно да се намерят фондове за капиталовложение, отколкото в провинцията. Към 1934 г. 62% от акционерните дружества в България са в София и те осигуряват не по-малко от една трета от националното промишлено производство. Това, че приходите на града през тридесетте години се утрояват, се дължи главно на нарастването на индустрията в неговите черти — един процес, който се измерва също с намалението на относителния дял на чиновниците от 28 на 14% от работната сила на столицата. Съсредоточаването на индустрия в столицата е спряно само от жестоките бомбардировки през 1943 и 1944 г.

Икономическият растеж без съществена структурна промяна, който характеризира българската икономика през тридесетте години, не спомага много за решаване на основните социални проблеми на нацията. Макар че селяните имат възможност да се отдръпнат в някакво скромно самозадоволяване, това не допринася за облекчаване на затрудненията на градското население, което към края на тридесетте години харчи за храна 56% от дохода си. Данъците сега лягат като по-тежко бреме върху гражданите, тъй като храната, която селяните могат сами да си произвеждат, е подложена на непреки налози. Също така, докато обществените различия на село са минимални и прикрити от факта, че почти всички селски жители в България са заети със сходна дейност, в градовете имуществените контрасти са значителни и осезаеми. Тези различия в икономическите възнаграждения са показани на таблица 4.

Таблица 4.
Относителен доход на категория работна сила, 1934 г.
Разпределение на населението Разпределение на дохода Относ. доход на глава от населението
Земеделие, горско и рибно стопанство 69.1 42.6 0.62
Манифактура, минно дело и строителство 14.0 15.9 1.14
Транспорт и съобщения 2.3 4.2 1.83
Търговия и финанси 4.1 24.6 6.00
Държавна администрация 3.9 9.5 2.44
Услуги 6.6 3.2 0.49
Източник: Colin Clark, The Conditions of Economic Progress (второ издание, Лондон, 1951 г.) стр. 449.

Така България излиза от войната политически дезориентирана и обезсърчена, икономически изостанала, централизирана и свръхзависима от един голям външнотърговски партньор и — поне в градовете — обществено разделена. Старото политическо устройство отново е пред крах и покровителството на Германия отново е безуспешно. Но сега вече Русия след войната не е съсипаната, измъчена и самовглъбена сила от 1918–1919 г. В тази разлика ще трябва да търсим много от определящите фактори за бъдещото развитие на България.