Ричард Крамптън
Кратка история на България (24)

Външна политика, 1935–1941 г.

След падането на Стамболийски непосредствената цел на българската външна политика е да се преодолее изолацията. Облекчаването на условията на мирния договор не е забравено, но то ще се постигне чрез „мирна ревизия“, основана върху член 19 от Хартата на Обществото на народите. Такава политика изисква чуждестранен покровител и Цанков, а и Ляпчев намират такъв в лицето на Италия, която не само би могла да действа като закрилник в Обществото, но и би затворила очи за тайните връзки на правителството с ВМРО, тъй като Мусолини съвсем не е против увеличаването на трудностите за Югославия. Близките отношения с Италия се символизират от женитбата на Борис за една италианска принцеса през 1930 г. Независимо от италианското застъпничество през двадесетте години не се забелязва голям напредък за българската кауза. В 1925 г. се подписва договор за приятелство с Турция, но тъй като режимът на Ататюрк все още е несигурен и без международно влияние, това не е голяма придобивка. Приключването на споровете с Гърция относно правата на собственост за бежанците, от друга страна, спомага за разсейване на лошите чувства, останали от нашествието през 1925 г., и така отношенията с Атина стават коректни, макар и хладни.

В началото на тридесетте години настъпват важни промени във външнополитическите обвързаности на България. В Рим има очевидни признаци, че интересът на Италия към България намалява и вниманието й се насочва все повече към Гърция и Югославия, едно развитие, което събужда страховете от изолация в София. Това дава тласък на усилията за подобряване на отношенията със съседните държави. През 1932 г. румънците се съгласяват да разрешат изучаването на български в училищата в Добруджа, ако българите разрешат румънски да се въведе като учебен предмет в различни български училища. По-далече от това с румънците не се стига, но перспективите по отношение на Югославия изглеждат по-добри. През 1930 г. Пиротската спогодба регулира преминаването на границата и урежда редица проблеми с оглед правата на собственост. През септември 1932 г. цар Борис и крал Александър се срещат за първи път и скоро е уговорена втора среща.

Надеждите на България да преодолее изолацията, като установи по-близки отношения със своите съседи, са попарени безмилостно, когато през 1934 г. Югославия, Румъния, Гърция и Турция подписват Балканската антанта, и ударът става още по-жесток поради факта че Обществото на народите, в което България се е надявала да намери подкрепа и помощ, както и по време на гръцкото нахлуване през 1925 г., преживява явен и бърз упадък след оттеглянето на Германия през октомври 1933 г. „Мирната ревизия“ не може да обещае голям успех без силно и уважавано Общество.

Тъй като нито може да се присъедини към Балканската антанта, нито да я разпусне, България се опитва да я заобиколи чрез съглашение с Югославия. За да покаже сериозността на намеренията си, през 1936 г. Кьосеиванов препотвърждава привързаността на страната към мирната ревизия и за доказателство забранява всякакви демонстрации, призоваващи към анулиране на Ньойския договор. Югославяните са поласкани от това ухажване. Те никога не са били напълно доволни от изключването на България от Балканската антанта и със сигурност са разтревожени от агресивното тълкувание на това съглашение от страна на гърците. Югославия знае, че изолирана България ще стане лесна плячка за един от двата блока на великите сили, които все повече поляризират Европа. Убийството на крал Александър в Марсилия през октомври 1934 г. въпреки македонското участие не попречва на усилията за подобряване на българо-югославските отношения. През 1935 г. Златев успява да сключи споразумение, с което се увеличава броят на гранично-пропускателните пунктове, и към средата на 1936 г. перспективата вече изглежда толкова добра, че Борис не приема нито предложението за по-тесни връзки с Турция, която се стреми към ревизия на режима в протоците, нито един опит за сближение от страна на самата Балканска антанта. През януари 1937 г. търпението му е възнаградено с подписването на българо-югославския договор за приятелство.

Подписването на договора е важен признак за промяна на позициите, но не оказва особено въздействие върху междубалканските взаимоотношения. Това не е нищо повече от една декларация за приятелство, въпреки че българите се надяват тя да създаде по-добра атмосфера, която на свой ред би могла някой ден да доведе до ревизия с мирни средства. Отначало тези надежди изглеждат основателни. Увеличава се културният обмен между двете страни, граничният контрол се смекчава и се учредява съвместен българо-югославски кооперативен институт, както и въздушна връзка между двете столици.

Към края на тридесетте години обаче отношенията между по-малките държави изгубват важността си поради развиващата се конфронтация между Германия и Версайлските сили. Великите сили неизбежно се стремят да се намесят на Балканите, за да потърсят подкрепа за себе си или поне да не позволят на враговете си да я получат. Към началото на 1938 г. Великобритания вече настоява България да се включи в Балканската антанта и през юли на същата година се предприема една наглед важна стъпка в това направление, когато със Солунското споразумение балканските държави тържествено се отказват от употребата на сила. И както е обичайно в международната политика, когато те по-късно се съгласяват Гърция да ремилитаризира Тракия, а българите да бъдат оставени, както вече от доста време правят, да пренебрегнат наложените им в Ньойи военни ограничения, тези ходове се приемат като доказателства за сериозно отношение към въпроса. Мюнхенското споразумение довежда до нови размествания във взаимните обвързаности на Балканите. Югославяните изгубват сигурността на малката Антанта, която е разрушена от разпокъсването на Чехословакия, и затова още повече се приближават към България.

През октомври двамата премиери се срещат в Ниш, където югославяните предлагат митнически съюз, военен сговор и връщане на някои гранични райони в замяна срещу отказ на София от всякакви претенции спрямо Македония. И макар че Кьосеиванов отхвърля предложената сделка, подобряването на отношенията между София и Белград е извън всякакво съмнение.

С избухването на войната през септември 1939 г. България незабавно обявява неутралитет. Някои, особено в Германия, вярват, че цар Борис клони към Великобритания както по сантиментални причини, така и защото смята, че тя ще спечели, но могъщи фактори тласкат България към Оста. През тридесетте години Германия е играла все по-важна роля в българската търговия и търговската опора върху германците, особено по отношение на въоръжението, подтиква към политическа зависимост. Към това се прибавя и очебийният факт, че Германия е реваншистка сила, и то такава, която от 1936 г. жъне все повече успехи. След Мюнхенското споразумение България е единствената победена страна, която не се е облагодетелствала от новите териториални промени. Изкушението да се търси помощ от Берлин расте с всеки германски успех. Нацистко-съветският пакт тъкмо навреме превръща традиционната приятелка на България в съюзник на могъщите сега германци и насърчава мнозина българи да приемат една по-тясна обвързаност с Берлин. От възстановяването на дипломатическите връзки през 1934 до 1939 г. отношенията с Москва са коректни, но дистанцирани. За един народ от селски собственици колективизацията намалява привлекателността на Съветския съюз, а от средата на тридесетте чистките, особено тези във въоръжените сили, а после и финската война поставят под голям въпрос неговата надеждност като международен партньор. След нацистко-съветския пакт обаче, в началото на 1940 г. България сключва търговски договор със Съветския съюз, който прави възможен вносът на съветски филми, книги и вестници, а те се оказват изключително популярни. През 1940 г. Съветският съюз е представен за първи път и на Пловдивското изложение. Не по-малко популярно е и посещението на съветски футболен отбор в София през август 1940 г.

Нарастващата сила на Германия в българския политически живот се проявява през 1940 г. при отстраняването на прозападния Кьосеиванов и заменянето му с Богдан Филов, изтъкнат учен, който е следвал в Германия и е съхранил робска привързаност към земята на своите учители. За да спечели одобрението на Германия, филовият кабинет намалява културните връзки със западните сили, закрива масонските ложи, към които принадлежат повечето български политически дейци и основава нова младежка организация, „Бранник“, чиято функция е да подготвя българската младеж за вярна служба на „царя, отечеството, държавата и националните идеали“. По-зловещ жест е назначението за министър на вътрешните работи на Петър Габровски, един от малцината яростни антисемити в България.

Отстъпките имат за цел, поне по замисъла на царя, да намалят германския натиск, а не да демонстрират българска подкрепа за германската кауза; те трябва да представляват окончателно уреждане на сметката, а не предплата. Ако искаше да свърже съдбата си с Оста, Борис можеше лесно да го стори през 1938 или 1939 г., а дори и по-рано. Но той се е стремил да запази българския неутралитет и да държи страната си извън войната, въпреки големия вътрешен натиск да постъпи другояче, натиск, който го кара да се оплаква: „Моите генерали са германофили, дипломатите — англофили, царицата — италианофилка, народът е настроен русофилски. Само аз съм българофил.“ За да съхрани българския неутралитет, Борис отказва ред привлекателни предложения. През октомври 1939 г. Молотов предлага българо-съветски договор за взаимопомощ с намеци за съветска подкрепа на българските претенции в Добруджа; Борис отказва и осведомява Букурещ за Сталиновите кроежи срещу Румъния. През февруари 1940 г. външните министри на Балканската антанта се срещат в Белград и решават да предложат на България членство в своята организация, а дори и някои териториални отстъпки. Предложението е отхвърлено, защото то би свързало България твърде тясно със западните сили, които поддържат Балканската антанта — Борис иска да избегне това, не на последно място, защото то би разсърдило Хитлер, Сталин и, което е много важно, Мусолини, който сега бързо се придвижва към нацистката орбита. Свързването със западните сили е безполезно за България, ако Италия е на обратната страна, защото се смята, че италианската флота може да откаже на западните сили достъп до източното Средиземноморие.

Драматичните военни събития в Западна Европа през май 1940 г. имат дълбоко отражение в България. Вероятността за въвличане във войната, което почти всички искат да избегнат, нараства и се предприемат поредица подготвителни мерки. Задължителната трудова повинност е поставена под военна команда и през май кабинетът учредява Дирекция за гражданска мобилизация, на която по време на война могат да бъдат подчинени всички промишлени предприятия. На Министерството на земеделието се предоставят широки пълномощия за контрол върху цените и принудително уедряване, както и реквизиране на храни и други селскостопански продукти. Пак по законодателен път на правителството е дадена възможност да налага подобен контрол върху доходите и външната търговия. Но както през Първата световна война, гражданската стопанска администрация по-късно ще бъде оспорена от армията, която през 1943 г. учредява Дирекция за военното стопанство.

Още едно сходство със събитията от Първата световна война може да се открие в това, че военните успехи на Германия значително увеличават привлекателността й за творците на българската политика, макар че отново не е ясно доколко е убеден царят. Германските победи донасят на България и първите й териториални придобивки. Създадената от Версай велика Румъния едва ли може да надживее срутването на тази система в Централна, а след това и в Западна Европа, колкото и ниско да се кланят пред Хитлер букурещките политици. През лятото на 1940 г. Русия, Унгария и България предявяват претенциите си едновременно и на 7 септември България получава удовлетворение чрез Крайовската спогодба, съгласно която си възвръща Южна Добруджа, една област от около 4300 кв. км с 400 000 жители, половината от които са българи, една четвърт турци и 70 000 румънци. Надеждата е, че Крайова ще покаже на русофилското селячество стойността на немското приятелство. През същия месец Турция предлага на България и Югославия отбранителен съюз, но те не смеят да го приемат от страх да не антагонизират могъщите сили в Рим, Берлин и Москва. Месец по-късно Борис препотвърждава верността си към неутралитета, като отхвърля едно предложение на Мусолини: италианците се готвят да предприемат своето нападение срещу Гърция и предлагат на България достъп до Егейско море, ако се присъедини към атаката. По-смразяващо предложение е направено през ноември 1940 г., когато в София се появява заместник-комисарят по външните работи с подходящото име Соболев. Той говори за пакт за взаимопомощ, съгласно който Съветският съюз ще може да ползва българските черноморски военни бази, и намеква за съвместен удар срещу Турция, от който България ще получи Тракия, а Съветите — Дарданелите. Борис отново отказва, не на последно място, защото знае, че езикът на Соболев не съответства напълно на онзи, който руснаците са използвали наскоро в Берлин, определяйки България като съветска зона за сигурност. Въпреки това уж тайното предложение за договор става причина за масова кампания с плакати и лозунги, организирана от българските комунисти в подкрепа на предложеното от Съветския съюз споразумение.

Към ноември 1940 г. Борис вече има твърде малко място за маневриране. Играта, която той е играл с усърдие и ненадминато майсторство, е към края си. От септември немските войски са започнали да навлизат в Румъния като подготовка за предстоящото нахлуване в Русия. Рано през декември затрудненията на Мусолини в Гърция го карат да търси германска военна помощ. Хитлер вече е взел решение за операция „Марита“, отклоняването на някои германски войски от Румъния към Гърция, тъй като, при положение че италианците са понесли тежък удар в Южна Албания и бягат презглава през Северноафриканската пустиня, той се бои от балкански десант на съюзниците, който може да застраши руската му кампания. „Марита“ би означавала преминаване на немски войски през България. На 8 декември в страната пристигат четиридесет офицера от германския щаб и оттогава нататък броят на навлизащите в България немски войници, дегизирани като бизнесмени и единични туристи от мъжки пол, бързо нараства. През януари 1941 г. Филов отива в Райха, за да обсъжда подробностите на предстоящата германска операция. Американците правят последен опит да убедят българските водачи, че крайната победа трябва да принадлежи на Великобритания, подкрепена от моралната и икономическа мощ на Съединените щати, но германският натиск в София сега е огромен и България вече няма действителна свобода на избора. През февруари с немците е постигнато съгласие през Дунав да се построи понтонен мост и на 2 март германските войски да започнат прехода си от Румъния към Гърция.

Един ден преди да започне германската операция Филов пристига във Виена, за да подпише тристранния пакт. В знак на протест Великобритания оттегля дипломатическия си представител. И тъй България фактически става член на Оста, макар да не обявява официално война на Великобритания и Съединените щати до Пърл Харбър. След като опитите на Борис да запази България неутрална са се провалили, той се подчинява на неизбежното, като избира сътрудничество с нацистите пред безнадеждната съпротива срещу тях и може би се надява, че обявяването на война, когато се стигне до това, ще предотврати по-нататъшния германски натиск и ще осигури благосклонно отношение при определяне на окончателните условия на мира. Малцина от онези, които са сравнявали обстановката в София и Белград през април 1941 г., биха оспорили решението му. Отсега нататък неговите усилия са насочени към запазване на толкова независимост за страната му, колкото позволяват мрачните обстоятелства.