Ричард Крамптън
Кратка история на България (21)

Правителството на Народния блок, 1931–1934 г.

Народният блок сформира правителство начело с демократическия лидер Малинов, който обаче се позовава на лошо здраве и през октомври 1931 г. отстъпва мястото си на своя съпартиец Никола Мушанов. Кабинетът се състои от един радикал, двама националлиберали, четирима демократи и трима врабчански земеделци. Това е последната надежда за търновската система и българската демокрация. Оставайки извън Демократичния сговор, демократите на Малинов/Мушанов са запазили престижа си, доколкото сега това е възможно за една утвърдена политическа партия, а завръщането на земеделците в правителството би могло да означава, че раните от 1923 г. най-сетне заздравяват, че голямата маса от селяните в страната в края на краищата се помиряват с ония, които ги управляват.

Вината за това, че тази възможност за национално оздравяване е пропусната, не е изцяло на новото правителство. Както Национал-царанистката партия на Юлиу Маниу в Румъния, то идва на власт в най-неблагоприятния момент, тъй като първата му и най-неотложна задача е да облекчи последиците на депресията. Свиването на експортния пазар срива цените на основната селскостопанска продукция и затова селяните задържат излишъците си, изчаквайки обичайното покачване на цените. В градовете това довежда до недостиг на стоки, който се преодолява едва с покупката на 5000 вагона храни от Югославия за сметка на националния резерв в чужда валута. Когато става ясно, че спадът на земеделските цени не е обичайното циклично понижение и че покупателната сила на селяните няма да се възстанови, пазарът на индустриални стоки се свива и обезпокоените кредитори се опитват да си върнат заемите, фабриките губят и пазарите, и шанса за по-нататъшни кредити. Градовете са обхванати от безработица, а за работниците, останали на работа, надниците между 1929 и 1933 г. спадат с 27%. За същото време доходите на глава на населението при селяните са преполовени.

Новите обществени напрежения в градовете естествено облагодетелстват комунистите. В местните избори през ноември 1931 г. БРП пожънва значителни успехи, а през февруари 1932 г. тя спечелва деветнадесет от тридесет и петте места в Софийския градски съвет. В отговор правителството заявява, че „Столицата на България не е и не може да бъде червена“, но то изчаква цяла година, преди да обяви за невалиден избора на петнадесет от съветниците. През април 1933 г. същата участ сполетява двадесет и девет от всичките тридесет и един депутати на БРП в Събранието; останалите двама се отричат от връзките си с партията.

Въпреки народното и по-специално градското недоволство правителството се е опитало да облекчи въздействието на икономическата криза. Дълговете са намалени с до 40% и разплащателните периоди са удължени, докато някои данъци са понижени и на селяните се дават уверения, че ничий имот от пет или по-малко хектара не може да бъде отнет за неизплащане на дългове. През 1930 г. Ляпчевото правителство е създало официална изкупвателна агенция, Храноизнос, за да гарантира на селяните пазар за тяхното зърно. Между другите действия, които правителството предприема във връзка с депресията, е и това да насърчава отглеждането на по-разнообразни култури с по-голямо съсредоточаване върху експортните стоки като вино, плодове и зеленчуци. Тези мерки до известна степен смекчават удара на депресията върху селото, което също е донякъде подпомогнато от собствената си изостаналост. Много български селяни лесно могат да се върнат към земеделие за лични нужди и ако е вярно, че семействата, които могат да произвеждат кажи-речи всичко необходимо за личното им потребление, освен кафе и сол, няма да забогатеят, те няма и да бъдат съсипани от свиването на световната търговия. А затварянето в самозадоволяващото се село има отлични исторически прецеденти.

Ако селяните не очакват икономически чудеса от правителството на Народния блок, те искат да видят зрелост и чувство за отговорност в политическото поведение на своите водачи. Тъкмо това обаче не намират. Врабчанските лидери се впускат в най-грозни разправии за длъжности и влияния. Най-големите злини на партизанството сега се практикуват от ония, които по-рано най-гръмко са ги заклеймявали, докато скоростта и интензивността на самообогатяването сред земеделските водачи изненадва дори българите, които са свикнали на такива зрелища. След осемгодишно отсъствие от властта земеделците сякаш са решени да наваксат изгубеното и като катерици да натрупат богатства за бъдещите политически зими. Те изглеждат по-петимни да се облагодетелстват от политическите институции, отколкото да ги преобразят, тъй че поддръжниците им са отвратени и още по-отчуждени от съществуващата система. Друго разочарование за симпатизантите на БЗНС произтича от идеята за амнистия за земеделците в изгнание след 9 юни 1923 г. Това е обещано по изборите, но преди да е станало закон, е доста разводнено от демократите. Онези земеделци, които приемат закона за амнистията и с това осъждат „истинските последователи на Стамболийски“ на продължаващо изгнание, са отхвърлени от една група начело с Гемето вътре във Врабча 1, наречена „Пладне“ по името на нейния вестник. Всъщност това разцепление, с което броят на фракциите на БЗНС достига пет, е ненужно, тъй като през 1932 г. законът за амнистията е поправен, за да позволи на изгнаниците да се завърнат. Те остават само до 1934 г.

Правителството на Народния блок не може да балансира тези вътрешни затруднения с успехи в чужбина. Цанков е обвинил Ляпчев, че поставя България под твърде силно италианско влияние, като оставя ВМРО да си развява байрака, а подобно обвинение би могло да се отправи и към неговия приемник. Македонският проблем също осуетява опитите между 1930 и 1933 г. да се постигне някакво балканско единство. България никога не може да подпише спогодба, която утвърждава съществуващите граници, а другите държави няма да подпишат такава, която не ги утвърждава. И четирите конференции, свикани в началото на тридесетте години, се провалят поради този проблем, както и поради разногласия по въпроса за националните малцинства. Единственият резултат от конференциите е създаването на Балканска земеделска камара, Балканска търговска камара, Балкански медицински съюз, както и безсмислените споразумения за признаване на балканско знаме и балкански химн.

Най-важното дипломатическо развитие на Балканите в началото на тридесетте години, подписването на Балканска Антанта на 9 февруари 1934 г. подчертава изолацията на България. Югославия, Турция, Румъния и Гърция се споразумяват да гарантират съществуващите граници и се съгласяват, че заплахата не идва от някоя велика сила, а е на самия полуостров. Тъй като Албания не може да застраши никого, подписалите този договор сили са могли да имат предвид единствено България. Съюзът от втората балканска война е възстановен по време, когато идването на нов режим в Германия сигнализира по-голяма международна нестабилност от тази през последните десет години.

Балканската Антанта се създава, тъй като България не се отрича от реваншизма. Тя не смее да го направи от страх пред реакцията на ВМРО. Терорът на ВМРО и федералистите продължава с неотслабваща сила, въпреки че все повече отблъсква българското обществено мнение. През 1933 г. един конгрес на ВМРО в Горна Джумая е гласувал за промяна в целите на организацията: сега целта вече ще бъде независимост, а не автономия за Македония, област, която се очертава така, че да включи Дупница, Кюстендил и райони, отстоящи на няколко мили от София — едно твърдение смехотворно както от гледна точка на географията, така и на политиката. През юни 1933 г. лидерът на ВМРО Михайлов шокира българите, като призовава към нападение срещу югославското посолство в София, което описва като „гнездо на пепелянки“. За да се предотврати такава атака, градът е окупиран от войски — една операция, която се оказва изненадващо лесна, ефикасна и популярна. Но не се прави нищо повече, за да се усмирят македонците.

До лятото на 1933 г. Народният блок е изгубил много от предишния си престиж, като е разпилял политическия си кредит в срамни кавги за келепира от службите и в малодушен страх от македонците. Но към кого могат да се обърнат сериозните критици? Отляво земеделците са разцепени, комунистите трябва да бъдат държани под юзда, а социалдемократите вече не са действителна сила. Отдясно се явяват някои нови групи. Още преди 9 юни 1923 г. в България е възникнала първата фашистка организация „Кубрат“. По-успешна фашистка група възниква с появата на „Родна защита“, която включва обичайните фашистки атрибути: паради, униформи, поздрави и т.н., но като всички други български политически партии и тази скоро се разцепва. Впрочем театралното позьорство на фашизма не подхожда на земния и малко флегматичен характер на българина, тъй че „Родна защита“ и подобни организации през двадесетте години извикват по-скоро насмешки, отколкото уважение, докато онези, които изгарят от страст за насилие и краен национализъм, могат и без това да намерят сгоден политически подслон в някоя от македонските организации. През тридесетте години обаче се появява по-сериозна фашистка група начело с Александър Цанков. След излизането си от Демократичния сговор той основава Народно социално движение (НСД), чиито униформи и методи са копирани от Хитлеровите. Отначало групата на Цанков показва характерния за едно младо фашистко движение динамизъм и събужда доста силен интерес сред градската интелигенция. Идеологията й не дължи много на антисемитизма, но подчертава нуждата от обществено и икономическо преструктуриране, в което капиталът и трудът трябва да бъдат равноправни партньори в служба и под контрола на нацията, действаща чрез естествения си изразител, държавата. Но в България Цанков е изправен пред непреодолими трудности. Бидейки човекът, който е заместил превърнатия в мъченик Стамболийски, той никога не може да спечели подкрепата на селяните, а ораторското му изкуство не може да се мери с Хитлеровото, тъй като Цанков така и не успява докрай да се отърси от професорския стил, значителен недостатък за един кандидат демагог.

За ония, които не намират утеха нито надясно, нито наляво, остава традиционният избор на пълно отстраняване от политиката, така че в България, както и в много други страни през тридесетте години, възникват все повече движения, които се обявяват за неполитически. Най-популярното от тях е дъновизмът, широко разпространена секта с типична за тридесетте години еклектична идеология, която включва планинарство, слънцепоклонничество, доброволен нудизъм, комунално лагеруване сред природата и според някои слухове — свободна любов. YMCA^[1] не предлага такива съблазни. Щедро финансиран от майчината му организация в Америка, дъновизмът се разраства толкова бързо, че става повод за остър диспут в Българската православна църква относно това, доколко установената религия трябва да си сътрудничи с тази разрастваща се формация.