Ричард Крамптън
Кратка история на България (34)

Разграждане на апарата на диктатурата: ноември 1989 до ноември 1990 г.

Свалянето на Живков очевидно беше краят на една ера и се превърна в синоним за края на тоталитаризма в България. Но падането на Живков беше работа на партийната йерархия, то представляваше по-скоро дворцов преврат, отколкото революция и „народовластието“ в България щеше да бъде не толкова причина, колкото следствие на смяната на ръководството. От 10 ноември 1989 г. нататък народовластието, упражнявано чрез улични акции и стачки, е, общо взето, макар и не изцяло, радикална сила, опълчена срещу установените институции и възгледи и настояваща за промяна. Тя е най-често мобилизирана от опасения, основателни или не, че в официалната държавна структура се таят контрареволюционни тенденции, че „те“ кроят как отново да „ни“ наложат тоталитаризма. Това напрежение между реформаторите от периода след 1989 г. и дореволюционните властници е нещо постоянно в България след 10 ноември, при все че понякога се прикрива под повърхността.

Новият ръководител на БКП, Петър Младенов, беше по-скоро реформатор, отколкото революционер. Веднага след изваждането на Живков той свика партиен пленум, който от 11 до 13 декември се отдаде на обширна „mea culpa, mea maxima culpa^[1]“ пред цялата нация. Прояви се много повече откритост по такива критични проблеми като външния дълг, който, както сега се разбра, възлизаше на около 12 милиарда долара вместо признатите от Живков 3 милиарда. Обещаваше се по-голяма партийна демокрация. Даваха се уверения, че партията ще се оттегли от много сфери, в които беше навлязла през изминалите години. Чуха се и обещания за действителен парламентарен живот на мястото на разиграваното след 1947 г. режисирано представление. Бяха признати и заклеймени и грешките от миналото, включително антитурската кампания, макар че всички те бяха вменени във вина главно на сваленото ръководство.

Пленумът беше партийно събитие и дори ако за мнозина партийни членове изглеждаше поразително радикален, за доста хора извън партията преломът не беше достатъчно решителен. Броени дни след падането на Живков плъпнаха рой нови политически организации. През последните години или месеци на Живковото управление някои от тях бяха преминали период на прикрит, полузаконен полуживот. На 7 декември тринадесет от некомунистическите политически групи се събраха във федерация, която прие името Съюз на демократичните сили (СДС). През следващите месеци към СДС се присъединиха и други фракции и към есента на 1992 г. те достигнаха 21 на брой. За свой водач координационният съвет на СДС избра Желю Желев, учен философ, който през стария режим беше пострадал заради политическите си убеждения.

Комунистическото ръководство прие тази нова форма на политически плурализъм. То също се стремеше да откликне на очебийните недоволства. Едно от най-важните сред тях беше породеното от асимилаторския натиск върху мюсюлманите, срещу който негодуваха както самите турци и помаци, така и голяма част от либералната интелигенция, да не говорим за една влиятелна съставка на международното обществено мнение.

На 12 ноември партията беше заклеймила „възродителния процес“ и бе обещала пълни и равни права за мюсюлманските граждани в България. Това обещание се реализира в едно постановление от 29 декември.

Постановлението зарадва опозицията, но разгневи много шовинисти. През следващата седмица цялата страна и по-специално етнически смесените области станаха свидетели на широки протестни акции, които достигнаха върха си на многолюден и бурен митинг в София на 7 януари. При положение че бензинът по онова време се разпределяше с купони и не беше лесно да се осигури транспорт, неизбежно се породиха съмнения, че походът към София е бил насърчен, ако не и подбуден от местни партийни функционери.

Моментът беше сериозен. Младенов трябваше да посети Кувейт, където се надяваше да намери съчувствие и твърда валута за новия режим. Проблемът бе разрешен благодарение на председателя на Събранието, Станко Тодоров, който предложи да се създаде обществен съвет от представители на БКП, СДС, религиозните групи, националистите и турското малцинство. Всички страни се съгласиха и дори националистическите екстремисти приеха постановлението от 29 декември. На 17 януари Събранието прие закон, който осигуряваше юридическа подкрепа на постановлението от 29 декември, но за да успокои критиците му, то същевременно обяви, че ще е противозаконно да се пледира за разпокъсване на страната, че ще има само един официален език — българският, и че в страната ще може да се развява само едно знаме — българското. Общественият съвет доведе до преговори на кръглата маса.

На 14 януари СДС организира демонстрация, главно за да протестира срещу етническия шовинизъм, но и за да даде гласност на някои политически искания. Изразено беше нарастващото и изразително изказано желание за действителна конституционна промяна, която да означава не само свикване на парламент, избран на многопартийна основа, но и демонтиране на всички аспекти на свидната за партията ръководна роля. Тези въпроси щяха да доминират в българския политически живот през следващите три месеца и те щяха да спъват напредъка в разговорите около кръглата маса, които започнаха на 15 януари, не на последно място, защото всички отговорни крила бяха разтревожени от потенциалните опасности, проявени при демонстрациите на 7 и 14 януари.

Въпросът за ръководната роля на партията беше в самата сърцевина на революцията и края й искаха да видят не само антикомунистите. През декември 1989 г. някои първични партийни организации по работни места се бяха разпуснали, а в края на януари Съюзът на журналистите забрани тези формирования в своите редици. На 24 януари политбюро разтури организациите на военните и тези по работните места. От друга страна, законодателството, прието от Събранието на 15 януари, отмени алинеи 2 и 3 от член 1 на конституцията за ръководната роля на партията, но остави непокътната алинея 1, която заявяваше, че България е „социалистическа държава на трудещите се от града и селото начело с работническата класа“. Много от хората не желаеха да живеят в социалистическа държава или да бъдат ръководени от работническата класа. Една проява на ръководната роля на партията, която незабавно породи трудности на кръглата маса, беше нейният контрол върху средствата за масово осведомяване. СДС изискваше достъп до радиото и телевизията, вестник и сграда, в която да установи главната си квартира.

БКП се съгласи с всички искания. Това даде възможност преговорите на кръглата маса да бъдат възобновени на 22 януари, но те не отбелязаха голям напредък, не на последно място поради факта че за момента БКП беше погълната по-скоро от преустройството на своите собствени, отколкото на държавните структури. Извънредният XIV конгрес на партията беше свикан, за да разисква тези въпроси от 10 януари до 2 февруари. Младенов представи на конгреса документ, озаглавен „Обновлението на партията за изграждане на демократично социалистическо общество в България“. В рамките на вътрешните си реформи партията закри както политбюро, така и Централния комитет, като ги замени съответно с Висш партиен съвет и президиум, и двата органа по-големи и по-отговорни пред членската маса в сравнение със старите институции. Младенов заяви, че икономиката трябва да се преустрои върху основата на приватизацията, децентрализацията и демонополизацията; че трябва да се въведе многопартийна демокрация; че забраната върху фракционизма в партията трябва да отпадне; и че трябва да се отиде към пълно отделяне на партията от държавата, в съответствие с което той се отказа от поста си на партиен шеф, за да го предаде на Александър Лилов, докато самият Младенов остана държавен глава. Това са най-радикалните реформи, проведени от управляващата партия, каза Младенов, и те се обясняват не на последно място с факта, че досегашната диктатура се упражняваше както над народа, така и над партията. Сякаш за да се подчертае тази мисъл, на 29 януари бе оповестено, че Тодор Живков ще бъде арестуван по обвинения, включващи злоупотреба с властта, присвояване и подстрекателство към етническа ненавист.

Въпреки декларираното намерение на Младенов да отдели партията от държавата, решението за сформиране на ново правителство начело с Андрей Луканов беше взето от XIV конгрес, а не от Събранието. По ироничен обрат то се оказа първото чисто комунистическо правителство в цялата българска история. Уязвен от отправените му от БЗНС „Никола Петков“ обвинения в колаборационизъм, БЗНС използва случая да напусне управляващата коалиция.

След XIV конгрес напредъкът към отмяната на ръководната роля на партията бе постигнат по-лесно. На 17–18 февруари бяха преустроени официалните профсъюзи. Незабавно след падането на Живков Кръстю Петков, един благовъзпитан и културен професор по социология, стана председател на Централния съвет на профсъюзите и използва влиянието си колкото може повече да отдалечи съюзите от официалния партиен апарат. През февруари старият централен съвет бе закрит и съюзите бяха изцяло отделени от политическите организации като ново образование, наречено Конфедерация на независимите синдикати в България (КНСБ). Няколко дни по-късно с разпускането на ДКМС изчезна и друга важна характерност на комунистическа България — наследилата я организация щеше да играе много по-маловажна роля. На 27 февруари националният празник на България бе върнат от 9 септември на 3 март, деня на Сан Стефано. В края на март Отечественият фронт преглътна своята доза преустройство, за да изплува като Отечествен съюз, който бързо потъна в невзрачност.

Бяха осъществени и редица стопански и обществени реформи. От февруари до април беше легализирано частното земеделие и излязоха постановления, отменящи ограниченията върху наемането на работна ръка и разрешаващи частната инициатива в търговията на дребно, услугите и туризма. На 6 март бяха узаконени стачките, обявявани след задължително арбитриране и посредничество, макар разрешението да не се отнасяше и за стачки в армията, полицията, пристанищата, медицинските служби и енергетиката. Направиха се и допълнителни отстъпки на етническите малцинства. На 5 март Събранието прие закон, позволяващ свободния избор на имена за всички граждани, и до края на годината нямаше да има никакви формалности в това отношение, освен записването на новото име при местните власти. По време на разискването на този закон сградата на Събранието беше обкръжена от демонстранти, много от тях помаци, които бяха недоволни от указанието в закона, че имената и занапред трябва да завършват с българските наставки -ов, -ова, -ев или -ева, указание, което по-късно беше изоставено. След месец един друг закон постанови местните власти да осигурят жилища за завръщащите се турци — до една трета от напусналите през 1989 г. 344 000 се бяха завърнали, в много случаи за да открият, че работните места и/или домовете им са вече заети от българи.

И все пак нито тези реформи, нито скъсването с комунистическото минало не донесоха удовлетворение на опозицията или спокойствие на улиците. На 23 февруари в София се състоя огромна демонстрация с близо 200 000 участници, които протестираха срещу бавния напредък на разговорите около кръглата маса. Вълненията през март, не на последно място поради успеха на манифестацията пред парламента на 5 март, продължиха без прекъсване. Тогава се проведе още една голяма демонстрация, този път срещу господството на БКП над средствата за масово осведомяване. Изтъкваше се, че докато тиражът на „Работническо дело“ е 760 000, всекидневникът на СДС „Демокрация“ не може да отпечата повече от 70 000 екземпляра.

Към края на март правителството и партията бяха готови за по-нататъшен съществен напредък. На 29 март се подновиха отново запъналите се преговори на кръглата маса и Лилов заяви, че е нужна нова и дълбоко демократична конституция. Мъртвата хватка беше разкъсана. Правителството прие предложение на СДС проектът за конституция да се състави от събрание, избрано на многопартийна основа. СДС искаше избори през ноември, за да си даде достатъчно време да ги организира по-ефикасно, но БКП отказа да отстъпи по този въпрос. Тя обаче прие идеята на СДС събранието, състоящо се от 400 члена, да бъде по-голямо от нормалното и в съгласие с досегашния национален опит да бъде Велико народно събрание (ВНС). СДС искаше избори с пропорционално представителство (ПП). БКП предпочиташе системата на „първия на финала“, което би означавало, че след като гласовете се разделят между редица кандидати на други формации, ще спечели БКП. Беше постигнат компромис, според който ВНС трябваше да се избере наполовина по ПП и наполовина по мажоритарната система. Разногласия имаше и по това, как да се избере новият държавен глава. СДС искаше изборът да се осъществи от ВНС; БКП беше за преки избори едновременно с изборите за ВНС. Постигна се компромис, съгласно който действащото Събрание трябваше да избере временен президент, който да бъде или утвърден, или заменен от ВНС, когато то се събере. На 3 април Държавният съвет беше разпуснат и за президент бе излъчен Младенов.

След този порой от споразумения Събранието прокара Закона за изборите, кодифициращ реда за изборите на ВНС, и Закона за политическите партии. Законът за изборите утвърди Централна изборна комисия, която трябваше да организира гласоподаването, и предвиди присъствието на чуждестранни наблюдатели, които да проследят провеждането му. Главното условие на закона за политическите партии беше никоя партия да не се основава единствено върху етнически или религиозни обвързаности.

Прокарването на тези два акта разчисти оставащите трудности от пътя към изборите и кампанията започна незабавно. Бившата БКП като такава не беше сред претендентите. Вътрешната перестройка на XIV конгрес беше последвана в началото на април от промяна на името — БКП стана БСП, Българска социалистическа партия, а вестникът й, „Работническо дело“, сега започна да излиза като „Дума“.

БКП искаше да се представи пред електората с нов и свеж образ. Първите месеци на 1990 г. бяха донесли разкрития за миналото, които можеха само да усилят това желание. През февруари се изнесоха доказателства, че в края на петдесетте години трудовите лагери са били заредени отново, а през същия месец дойде и сензационната новина, че Живков на два пъти се е опитал да присъедини България към Съветския съюз. През март бяха разкопани масови гробове от периода непосредствено след войната.

Тези притеснения не навредиха сериозно на представянето на БСП в изборите. Гласуването на 10 и 17 юни й даде 48% от бюлетините и 211 места. СДС получи 144, БЗНС — 16, а Движението за права и свободи (ДПС), партия, представляваща малцинствените интереси, особено тези на мюсюлманите — 23. Още 6 места бяха заети от независими и някои малки партии.

Самите избори, по думите на Желев, бяха „свободни, но не и честни“. С това определение биха се съгласили повечето чуждестранни наблюдатели и като се вземе предвид, че от 1931 г. България не бе виждала дори и далечно подобие на свободни избори, това бе насърчително начало за новата система на представителна демокрация.

Победата на БСП беше извоювана в предизборната кампания. Закалените политически активисти на БСП бяха особено ефикасни в селска България, където представяха СДС като формация, доминирана от млади градски радикали, които ще отменят пенсионните права и ще върнат на власт ненаситните капиталистически земевладелци. БСП се ползваше с предимство и затова че нейните опоненти бяха много по-зле осигурени с необходимите съоръжения за политическа агитация — кабинети, факсове, телефони, вестници и т.н., но победата на БСП се дължеше и на разкола в редовте на главния й противник, СДС. Коалицията не беше изцяло безпроблемна и имаше разногласия по важни политически въпроси, като например скоростта и обхвата на приватизацията, особено по отношение на земята.

Изборите и свикването на ВНС трябваше да сложат начало на процеса на изграждане механизма на една нова демокрация. Те не постигнаха това. Лятото и есента на 1990 г. всъщност създадоха вакуум на властта в България, когато нито парламентът, нито някоя партия, нито премиерът или президентът не можеха да наложат истински контрол. При такива обстоятелства народът получи повече реална сила.

Като победител в изборите БСП се опита да сформира правителство с Луканов за министър-председател. Луканов знаеше, че встъпващата администрация ще трябва да взима ужасно твърди решения на стопанския фронт и затова той призова към правителство на националната отговорност с участието на всички партии. Това, твърдеше той, би бил единственият начин да се убеди народът да приеме извънредно тежкото икономическо лекарство, което трябва да му бъде дадено. Другите партии отказаха — кашата, отговориха те, е забъркана от вас и вашите комунистически предшественици, така че сами си я сърбайте и понасяйте политическите последици.

От опозиционните партии поне СДС не беше в състояние да влезе в коалиция, тъй като неговите най-гласовити поддръжници осъждаха изборите като фалшиви. Имаше наистина някои нередности, но това, което разяри младите в градовете и най-вече в София, беше отказът на правителството да обнародва подробности за тези нередности. Те разпънаха палатки, за да протестират срещу тази потайност и да настояват за други искания. „Палатковите градове“ бяха драматичен израз на властта на улиците. Тази власт беше упражнена в началото на юли, когато протестиращите представиха видеозапис, показващ според тях как Младенов е подтиквал към използване на танкове срещу демонстрантите през декември 1989 г. Младенов отрече автентичността на записа, но проведената експертиза не потвърди отказа му и на 6 юли той си подаде оставката. На 1 август за негов заместник бе избран Желев. Зоологът Петър Берон стана водач на СДС.

През лятото на 1990 г. на улицата излязоха не само поддръжниците на СДС. Отдясно се гневяха, че на ДПС с преобладаващо турската му членска маса беше разрешено да функционира и да влезе във ВНС въпреки законодателната забрана за партиите, основани върху етнически обвързаности. Церемониалното откриване на ВНС в Търново на 10 юли беше съпроводено с шумни сцени.

Акциите срещу ДПС утихнаха през август, но протестите срещу продължаващото според някои комунистическо господство се усилваха. Съществуваха опасения, че депутати на БСП бавят законодателството, което трябва да отстрани бившите комунисти от определени професии, а се надигаше и гняв затова че новата партия не иска да предаде архивите на БКП в обществените хранилища. Един от символите на продължаващото комунистическо надмощие беше червената звезда над масивната партийна сграда в София. Бяха направени някои символични жестове относно края на стария режим, най-вече изнасянето на тялото на Георги Димитров от неговия мавзолей в София и препогребването му в семеен гроб. Но червената звезда оставаше и двама антикомунисти заявиха, че ще се изгорят живи, ако тя не бъде свалена. Напрежението тревожно нарастваше, докато през нощта на 26–27 август беше палнат фитилът не на протестиращите, а на самото здание. Щетите бяха значителни и подозренията, че инцидентът е бил по някакъв начин скроен, се споделяха от мнозина, подхранвани не на последно място от факта, че тълпата беше успяла толкова лесно да проникне до една от обикновено най-зорко охраняваните сгради в страната.

През цялото лято се правеха опити да се усмирят политическите страсти. На 23 юли беше издаден указ за обществения ред, а на 5 август Желев предложи да се основе политически консултативен съвет (ПКС), който включваше представители на всички основни политически крила и по същество беше продължение на преговорите около кръглата маса. Но тъкмо пожарът на 26–27 август с витаещия над него призрак на насилието, анархията и циничната интрига направи най-много за уталожване на страстите и вдъхване на по-трезво умонастроение, необходимо за решаване на неотложните политически и икономически злободневни проблеми.

След августовския пожар имаше известни признаци, че най-сетне ВНС ще остави настрани процедурните заяждания и ще се насочи към конструктивно законодателство. Но дори и сега темпото беше болезнено мудно. Изборите за местно управление трябваше да се състоят през септември, но тъй като не беше постигнато споразумение за нова процедура, трябваше да се създадат временни формации, които да отразяват изразените в юлските избори предпочитания. Подхнанаха се дълги и злъчни спорове за това, дали и дипломатите, както офицерите от армията и полицаите, трябва да се причислят към ония, на които по силата на един нов закон щеше да се отнеме правото да принадлежат към политически партии. Те бяха причислени, но до 24 октомври законът не бе приет от ВНС.

Дотогава някои икономически проблеми успяха да затъмнят политическите грижи. Реколтата през 1989 г. беше лоша, не на последно място поради разстройващото въздействие на турското преселение, тъй като много турци работеха в земеделието или в разпределителните процеси. През септември купонната система при хранителните продукти се разпростря от провинцията в София. През първите седем месеца на 1990 г. производството спадна с 10% под ниските равнища на 1989 г. Инфлацията само през май и юни достигна 108%. Безработицата нарастваше с темп, който сякаш не можеше да се изчисли. С практическото разпадане на СИВ се бяха сринали установените търговски модели. И най-важното, беше се разразила кризата в Персийския залив. България строго се придържаше към санкциите на ООН срещу Ирак, но тя го правеше с цената на големи национални загуби. Ирак беше най-крупният длъжник на България и едва наскоро беше постигнато съгласие дългът да се изплати в петрол, 600 000 тона от който трябваше да бъдат доставени през 1990 г. Освен че губеше ценни експортни пазари в Ирак, България беше принудена да прекъсне връзките с един от основните си източници на енергия. Положението се влоши още повече, защото през март Луканов беше прекратил изплащането на българския външен дълг, а през юни направи същото и с обслужването на лихвите. Това силно затрудни осигуряването на заеми в твърда валута.

С помощта на американски съветници Луканов бе изработил проектопрограма за реформа, която обнародва през септември и която имаше за цел отново да спечели доверието на международните финансисти, но нито СДС, нито БЗНС не я удостоиха с парламентарна подкрепа. Поради това тя не можеше да бъде осъществена и отново мнозина останаха с чувството, че парламентът се е дискредитирал, като е позволил себични партийни съображения да надделеят над националните нужди. Уличната активност отново се надигна.

Рано през ноември студентите възобновиха своите протести срещу правителството. На 23 ноември СДС предложи вот на недоверие на Лукановия кабинет и след като той не успя, напусна ВНС. Парламентът започна пак да изглежда неуместен — един възглед, откроен през последната седмица на ноември, когато първо Подкрепа, а след това и КНСБ се присъединиха към студентския протест. На 29 ноември Луканов си подаде оставката, изтикан от властта чрез народен, и не парламентарен натиск. Той не остана единствена политическа жертва за месеца. Народните паранои пометоха и Берон от поста му: беше разкрито, че той е бил заставен да действа като дребен полицейски доносник при стария режим и независимо колко незначителна е била ролята му, веднъж дамгосан по този начин, човек не можеше да оцелее дълго в посткомунистическа България.

След Лукановата оставка ПКС доби жизнена важност разрешаването на политическата криза. Студентската стачка приключи на 12 декември, а на 20 декември беше образувано ново правителство начело с безпартийния правист Димитър Попов.

Формирането на правителството на Попов отбеляза края на първата фаза от преустройството на България. Това беше фаза, в която, преди всичко поради слабостта на другите политически фактори, улиците и народовластието бяха играли решаваща роля в критическите моменти. Тя бе също и фаза, в която апаратът на тоталитарното управление беше значително съкратен. Наистина много бивши комунистически чиновници продължиха да стоят на старите си постове, по разкритията за политическото поведение на стария режим и дори още повече за неговите окаяни икономически провали означаваха, че малцина бивши комунисти все още можеха да смятат една реставрация на стария ред за желателна, дори ако беше възможна. През изтеклата година след падането на Живков важни промени настъпиха и във външните обвързаности на България. Близките отношения със СССР останаха в миналото и се предприеха крупни инициативи за реализиране на по-тесни връзки със Запада. Установени бяха дипломатически отношения с Израел, Чили и Южна Африка и ревностно се търсеха западни търговски партньори, професионален опит и пари. Един от първите чужди посетители в България през началото на 1990 г. беше държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър.