Ричард Крамптън
Кратка история на България (15)

От обявяването на Независимостта до Първата балканска война, 1908–1912 г.

Непосредственото начало на балканските войни може да се открие в младотурския преврат от 1908 г. Новият режим, вместо да стане, както мнозина са се надявали, стабилизиращ фактор, ще хвърли полуострова в нов и дълбок смут — младотурците още веднъж доказват, че жестоко са се лъгали онези, които са очаквали модернизацията да донесе стабилност. Опитите на новото правителство да наложи на Албания данъци и други ужасии на модерното управление подхранват духа на бунтарството сред един дотогава покорен народ. Това неочаквано развитие поражда опасност от намеса на великите сили, тъй като Австрия има договорни права, а Италия — претенции към Албания, и опасността става много по-голяма, когато италианците обявяват война на Османската империя, чиито притежания в Триполитания са решили да завземат. Прякото вмешателство на великите сили в европейските провинции на Османската империя би затръшнало вратите пред експанзията на балканските държави, които сега трябва да търсят средства за защита на своите интереси. Русия, чиято цел след анексията на Босна е да попречи на хабсбургското проникване на Балканите, настоява, че това може да се постигне най-добре чрез сърбо-български съюз.

Но докато Малинов е все още на власт, не може да има голям напредък в тази насока, тъй като той е също толкова подозрителен към сърбите, колкото и те към него. Положението се променя след замяната му с Гешов през март 1911 г. Ненавистта на монарха към новия министър-председател е изключителна, дори като се има предвид огромната фердинандова способност за омраза. Той очевидно е имал неотложни причини за това назначение. При положение че Гешовата партия е била в толкова рязка опозиция срещу вътрешната политика на Фердинанд, обяснение може да се търси само във външните работи. Тъй като първото искане на Гешов в този сектор е за сътрудничество с Русия, общото впечатление е, че България сега ще се стреми към съюза със Сърбия, за който настоява Петербург.

Това впечатление е погрешно. Вътре в страната върху Гешов се оказва значителен натиск да вземе мерки за облекчаване на страданията на македонските славяни, но първият му инстинкт е да не се обръща към Белград, особено след като назначаването на сръбски епископи в епархиите на Велес и Дебър е възмутило общественото мнение. Вместо това Гешов първо се отнася до Цариград с молба за провеждане на реформи в Македония и за силно желаната, но обречена на вечен неуспех железопътна връзка между София и Куманово. Едва когато тези усилия се оказват безплодни, Гешов започва сондажи в Белград. Те не са обещаващи, тъй като сърбите са за подялба на Македония, докато българите се придържат към искането за автономия, като все още се надяват, че Македония ще последва румелийския пример. В края на краищата Гешов е принуден да стане по-сговорчив поради слуховете за руско-турско сближаване и за съсредоточаване на турски войски в Тракия, но дори когато българите по принцип скланят за подялбата, остава проблемът за определяне сферите на интерес на двете държави. Това може да стане само след очертаване на „спорна зона“ в Централна Македония и след споразумение, че ако по-сетнешното обсъждане покаже невъзможност да се постигне единомислие за подялба на зоната, двете страни ще помолят царя за арбитраж. Този компромис разчиства пътя за подписването през февруари 1912 г. на сръбско-български договор, който заедно с тайните си военни приложения става първо звено от веригата двустранни съглашения, съставящи Балканския съюз. Към месец май продължаващите вълнения в Македония са довели до сключване на съглашение между България и Гърция. И договарящите страни са толкова нетърпеливи да постигнат съгласие, че дори не определят целите си в Македония. Съюзът се оформя докрай от едно споразумение между Гърция и Сърбия и устни съглашения с Черна гора.

Докато дипломатите съчиняват своите договори, общественото мнение в България става все по-войнствено. В добавка към продължаващия цикъл от насилие в Македония обществеността е развълнувана от развитията, които засягат екзархията. До 1908 г. всички екзархийски енории са формално на османска територия, но след обявяването на независимостта това вече не е така и Портата отказва да разреши на един от своите служители, екзарха, да следва указанията на синода на българската църква, който заседава в София, сега столица на една несъмнено чужда държава. Затова в Цариград се създава втори синод. Неизбежно е двата синода да се счепкат и русите приветстват тези разпри като още един аргумент за ограничаване на екзархията в българските територии и слагане край на схизмата на православната църква в Османската империя. Такова развитие би означавало бедствие за българите, главен проводник на чието влияние в Македония си остава българската църква. Стамболовистите и други опозиционни партии не изпущат случай да повдигнат този проблем на събрания и във вестникарски полемики и през август се свиква специална, но неокончателна конференция на представители на духовенството и миряните, която да разисква въпроса. През същия месец един бомбен атентат в македонското село Кочани довежда до сериозни предложения от Виена за обща децентрализация на македонското управление. Това би съответствало на отстъпките, дадени наскоро на бунтовните албанци, които събарят младотурското правителство. Но такива отстъпки, ако са подкрепени от великите сили, биха изключили намеса от страна на балканските държави, защото великите сили не биха позволили техният реформаторски план да се провали чрез намесата на по-малките държави. От друга страна, ако балканските държави не пристъпят към действие в скоро време, съществува също опасност инициативата да бъде взета от екстремистите. Страхът от независими начинания на комитаджиите е една от причините, поради които Гешов е подписал съюза със Сърбия, и този страх се чувства все тъй силно през лятото на 1912 г., когато балканските държави бързо се устремяват към война.

На 24 август/5 септември София става свидетел на масов провоенен митинг, два дни по-късно използван от Фердинанд и неговия кабинет, за да вземат решение за война. Няколко седмици са погълнати от преговори със сърбите по подробностите на онова, което ще се случи, ако Австро-Унгария предприеме наказателни действия срещу съюзниците. Междувременно, за да попречат на великите сили да се намесят, за да наложат реформи в Македония или да удържат въодушевлението на балканските правителства, на 17/30 септември черногорци обявяват война на Османската империя. На 4/17 октомври в конфликта се включват Сърбия, Гърция и България.